Кирил Пецев е журналист, писател и бивш зам. кмет на Благоевград. Той е сред основателите на Радио Благоевград и кореспондент на БНР за региона. Реализирал е и провеждането на международния фестивал „Македония фолк“ и на националните майски литературни празници в Благоевград. Собственик на издателство и член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. През декември 2024 година бе награден с почетния знак на президента Румен Радев за значим принос към развитието на Благоевград като културен център, както и за активната дейност като журналист, публицист и общественик и по повод неговата 70-годишнина. С него разговарям за най-новата му книга „Плачена земя“, наситена с мистични истории по действителни случаи и герои от миналото на Македония – войводи, вещери, пророчици, зилоти, които в комбинация с конспиративни теории за тайни световни общества така интригуващо са доразвити от развихрилата се творческа фантазия на автора, с което доказва, че неслучайно се е сдобил с прозвището Пиринския Дан Браун.
-Г-н Пецев, защо избрахте заглавието „Плачена земя” за новия Ви роман?
– Стандартният отговор би могъл да бъде, че това заглавие е художествен синтез, който отваря прозорец към съдържанието. Но извън стандарта нямам спомен да съм го избирал. Просто в един момент се появи и остана като мантра, към която не можеш нито да добавиш нещо, нито да извадиш, без да я развалиш. От детството си спомням, че в речника на бежанците от юг и запад, намерили дом в родния ми град Петрич, а и в много други градове и села в България, „плачена къща” беше образът на изоставената бежанска къща в Македония. Каква би била тогава земята на Македония след историческите погроми върху българския дух в нея, ако не „Плачена земя”! За нея един от героите казва: „Ама у тая земя само българин никне. Друг, който се е опитвал, се му изсъхва коренчето. Ами то, върху препикана с мъка земя и поливана с кървави сълзи угар, може ли нещо друго да никне. Такава е земята на зилотите. Но нейсе. Така е дошло. Катарзис е, през който минава древната българска кръв и се чисти от кръвозапек, трупан през последните векове. Няма да е задълго”.
– Каква е основната сюжетна линия в романа, в който се вплита история, религия и езотерика?
– Търсенето на екзотични теми за журналистическа употреба в началото на деветдесетте години ме срещна с пастор Христофор Алам от Швеция, един от протестантските мисионери, участници в масовите евангелизации през тези години в страната. Той беше гост на пастор Милчо Тотев от София, който, след няколко беседи, създали чувство на доверие и обща симпатия, ме покани да пътувам с тях за поредната пророческа среща на протестантски общности от Европа и САЩ. Тя се провеждаше в град Карлсруе – Германия. За темите, от които бях обсебен тогава, това пътуване беше твърде удобно, за да го откажа. Станах свидетел на странното заключение на тоя християнски форум, лансирано като пророчество от Дейвид Хатуей, един от главните организатори на събитието: „Идва ново предизвикателство за Европа. Сега Сатаната се опитва да спусне една нова завеса в Европа. И може да започне едно ново религиозно преследване, което да е по-сериозно и да нарани много повече хора, отколкото едно политическо преследване. Ние знаем, че не можем да спрем пророчествата, но можем да забавим Сатаната, преди да дойде голямата скръб през последните дни”.
Романът „Плачена земя” е художествена дисекция на това мистично предсказание, кодирано в минали и очаквани събития. Изваждайки пророчеството от света на мистериите и конспиративните теории, сюжетът провокира менталната готовност на читателя да приеме света не такъв какъвто е, а такъв, какъвто би могъл да бъде.
– Има ли действителни случаи и персонажи от историята на Пиринска Македония?
– Да. Много факти, събития и персони, за които сме считали, че знаем всичко, се разкриват в нова светлина. Не бих се наел сега да цитирим конкретни неща, за да не ги профанизирам, защото съм търсил повече тяхното сакрално значение. При докосването до всеки автентичен извор се стремях да запазя баланса между профанното и сакралното, така че да се открои идеалното във всеки художествен образ. Трябваше да бъда много внимателен при намирането на тоя баланс между документално и художествено, създавайки нови стереотипи, без да компрометирам автентичната база.
– Има ли родови и лични истории, които присъстват в романа?
– Да, разбира се. Реабилитирам за съвремието уникални съдби, личности и бежански фамилии, които са част от ония милион малки неща, които имат значение за националната ни история и идентичност. Но все пак, чрез персоналните характеристики съм търсил типични за времето обобщения. Разказът не е едно в едно и понякога в един образ се събират по няколко съдби, но верни в контекста на своето време. В това време битуват странни общности, които вълнуват с ритуали и тайнства с духовна проекция в днешния ден. Като зилотите например. Те са най-голямата тайна на православната църква. Фанатични противници на Унията. Участвали са в първото антиримско въстание през първи век, след което изчезват от източниците. Само споменаването им сега хвърля в ужас легалните креатури на тайните общества, обитаващи неправителствения сектор и приели стигмата на Антихриста за своя водещ лъч светлина. Това, което знаем за зилотите е, че заради конспирацията нямат единна структура, но ги обединява фанатичната привързаност към съответния старостилен синод, под чиято юрисдикция се намират. Дълбоко свързани са с народните традиции и оказват чувствително влияние върху тях. Ако чуем за тайнствени монаси от православни манастири, които препоръчват прекъсването на каноническо общение с Вселенския патриарх и не приемат провежданата от Вселенската патриаршия проикуменическа политика, значи чуваме за зилоти. За да ги видим, сигурно ще ни е нужно нещо повече от любопитство.
– Какви източници ползвахте и попаднахте ли на сензационни открития в подготовката Ви за романа?
– Преминал през ситото на удобния консенсус, разказът за света около нас изглежда безспорен. И все пак знаем че, според фундаменталната наука, всичко е относително. И особено в света на фантазиите, където е възможно нашата гледна точка да открие паралелни пътища на друг разказ за мирозданието. И все пак, когато гледната точка е предимно историческа, в нейния относителен абсолютизъм остават безспорни и неопровержими само фактите, явленията и събитията, които са заредени с автентичност. За пореден път се опрях на научната обективност на доцент Димитър Тюлеков и на неговите исторически изследвания, документирани в книгата му „Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско, 1919 – 1934“. Ползвах архивни документи и спомени за хора, които не трябва да се забравят, защото съдбата им е вградена в съдбата на драматично време и трагични за българския дух събития. Може би тук е мястото да благодаря на Станимир Длъгацев от Петрич и Владимир Стоянов от Дупница, които ми предоставиха автентичен материал. Що се отнася до сензационните открития, по-скоро бих ги определил като странни прозрения, дошли по пътя на художествената логика. Дори аз като автор оставах изненадан от спонтанни попадения на фантазията, които странно кореспондират с някои конспиративни теории. Преди два века и половина Томас Малтус лансира доктрината на мултисианството за контрол над населението чрез нещастията, войните, епидемиите, гладът и болестите, чрез моралните ограничения и покварата, към които той включва убийства, предпазване от забременяване чрез кастрация, стерилизация и хомосексуалност. Преди един век неговият последовател Рудолф Шнайдер допълни доктрината с практически съвети за изпълнение, говорейки за постигане на гибелна злоупотреба със сексуалност, която ще бъде представена като върховен акт на свободната воля. Всеки, който се опита да се опълчи, ще бъде преследван и унижаван.Това ще достигне пагубни измерения. Всеки, който счита това за ненормално, ще бъде представян като луд. В здравните организации ще бъдат измислени вещества, които ще бъдат вкарвани в организма на децата от много ранна възраст, за да не може „Аза“ на детето да обземе тялото и така ще бъде прекъсната връзката и правилното развитие. Романът задава въпроса: пророчество или план за действие е това?
– В романа използвате християнска символика, а на корицата на книгата има знаци, символизиращи „Светата Троица“, но изследвате и други окултни течения. Защо?
– Труден въпрос. Символиката е християнска дотолкова, доколкото глаголатите, които са вградени в композицията, имат смисъла на космическото триединство, което може да се припознае и като божественото триединство. Символите на корицата са в подкрепа на заглавието. Бих споменал един термин, познат отскоро – солитони. Според учените той отразява знанието за структурно стабилна вълна, която се държи като интелигентно същество. Експериментите с тази вълна показват, че тя умее да разчита информация включително и в човешкото ДНК. Изненадващо се констатира, че солитоните се активизират под влиянието на човешка реч и притежават реставрираща сила, включително и спрямо ДНК, поразена от радиация. За буквите от древната ни азбука глаголица се твърди, че също имат сакрална сила. Просто трябва да се прочете романът, за да се достигне до отговора. Защото символиката не е само екзотика. Който умее да борави със символите, той владее духовното поле, което може би пази истинския разказ за света. Има различни подходи за разчитане на символите, които някои свеждат до два пътя: профанен и сакрален. Не съм експерт в тая област, но ако някой се интересува бих препоръчал като основа за преодоляване на личното невежество запознаването с принципите на херметизма, знанията на Кабала и прозренията на глаголатите от българската глаголица.
- Това роман за миналото ли е с препратка към настоящето и бъдещето ?
- Събрах минало, настояще и бъдеще с ясното намерение да атакувам покоите на бог Фантазус, без да се отдалечавам от действителните истории, хора и събития. Приел реставрацията като релаксираща магия, стигнах до извода, че векове заблуди така са затлачили човешката същност, че сега, когато човек търси хляб, отива в хлебарницата, а не при земята, когато търси вода – грабва бутилката, а подминава извора и реката, и когато търси любов – бърка в гащите, а не поема към храма. Затова не можем да се приемем такива, каквито сме, и се мразим заради различията, и превръщаме тая омраза във война. И тя взима милиони жертви, но не е войната, за която всички говорят. Отворих вратата към един свят, който не е такъв, какъвто го познаваме, а такъв, какъвто би могъл да бъде, почистен от фалшиви внушения на удобен консенсус, внимателно пресял нужните му факти и съзнателно пренебрегнал тези, които му противоречат.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
