Но радостта, която ми носи написаното, ми е достатъчно. Така се развива талантът. Защото несполучилият човек, мутрата – това е човек, който е заличил или не е дал възможност на таланта си да се развие, категорична е носителката на множество награди
Здравка Евтимова е българска писателка, родена в Перник. Завършва английска филология в университета „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново. Нейни разкази са издавани в 32 страни в света, печелила е множество както български, така и международни награди и отличия. За последно разказът й „На Димитър-поет“ спечели награда в САЩ в началото на годината. Говори и пише на български, английски, френски, немски и руски език. Ето какво разказва тя пред bgdnes.bg.
– Г-жо Евтимова, получихте поредна награда за разказ. Как се пише той?
– Разказът е представата на писателя за това, което вижда. За това, което се случва около него. Много често разказът се написва сам. Примерно, ако човек е много пострадал, да се чувства безпомощен, да не вижда отникъде спасение, тогава като изход се появява разказът. Писането много често е важно за човека, който пише. То му помага например ако шефът ви е направил на прах, на тиня и ви е стъжнил живота, накара ви да се чувствате ужасно, натикан в ъгъла и безпомощен, в ужасно настроение, всичко това може да го излеете в един разказ. И на другия ден отново да сте същият слънчев човек, какъвто сте си.
– Вашите разкази често са тъжни. Вие тъжен човек сте?
– Не! И най-малкото слънчево петънце ме кара безкрайно да се радвам! Имах пред себе си примера на хора, които, изправени пред тежки жизнени обстоятелства и пропасти, които въпреки всичко успяваха да се радват на живота. Тези хора ми бяха много светъл пример. Затова най-малкият повод, който имам, ме кара да се радвам. Навсякъде около нас можем да намерим такива поводи, достатъчно е само да се огледаме.
– Защо тогава пишете тъжни неща? Може би времето ни е такова?
– Времето, в което живеем, винаги е било и тъжно, и радостно. Но винаги е било трудно. Включително с писането. Днес да си изкараш хляба с литература е много трудно, да не кажа невъзможно. Писането не носи финансови резултати. И ако човек продължава да пише и продължава да не печели, го смятат за странен, за глупав. Което е много близо до ума и самата аз си го мисля понякога. Светът, в който живеем, не е токова тъжен, колкото взривоопасен! Най-страшното е тази война, която бушува, тази агресия, с която Путин се нахвърли върху Украйна и създаде пропаст между два братски народа. Сега поколения наред те ще се мразят.
– Имате доста награди и у нас, и по света. Добре ли печелите с писане?
– Ако очаквам да се храня аз и семейството ми от разказите ми, значи да се обречем на гладна смърт. Но радостта, която ми носи написаното, ми е достатъчно. Така се развива талантът. Защото несполучилият човек, мутрата – това е човек, който е заличил или не е дал възможност на таланта си да се развие. Може да е натрупал пари, да има банкова сметка, но дълбоко в себе си знае, че нещо не е както трябва, че не е направил каквото трябва със себе си. Може да има пари, но какво от това?
– Какво е разказът?
– Разказът е вирус! Той може да си стои десетки години в теб и когато види условията, че вече може да надигне глава, да те пребори и излезе от теб, той го прави веднага. Но за разлика от вируса, който ни разболява, вирусът на разказа накрая ни оставя едно много хубаво чувство, когато излезе нагоре и полети. Има една такава древнокитайска поговорка: „Семенцето от лотос може да стои хиляда години, без да помръдне, без да дава вид, че е живо, но когато се появят благоприятните условия, то вдига своето зелено знаме към света“. И разказът е така. Но той не вдига само зелено знаме. Той вдига пламък, изригва! Но пак е прекрасно! Разказът е като една навита пружина, която чака да се развие, да излезе. И ако се опиташ да му попречиш, ако не го напишеш, хич не е добре. Написваш го и го забравяш. Вече те интересува толкова, колкото вафлата, която си изял преди две седмици. А след това, като го прочетеш, си казваш: „Боже, аз ли написах това?“.
Цял септември брах шипки, бодлите ми изподраха ръцете, но си купих пишеща машина. Децата ми тогава бяха много малки и тази машина освен за писане изигра роля и във възпитанието им. Синовете ми ми оставяха бележки: “Мамо, бобът хич не беше хубав днес”. А аз им отговарях: “Щом не е хубав, не яжте”.
… Много се радвам, че съм единствен писател в семейството. Защото, както казва Петър Чуков, един много силен български поет: “Човек е обречен да пише”. Така че по-добре е да не са обречени да пишат. Много често ми се е случвало да нямам пукнат лев, но да предпочитам да пиша разкази. Майка ми, светъл път на душата й, ми казваше: “Как можах да те родя толкова глупава?!”. Вместо да седна и да направя един превод, аз сядам да пиша разказ – от който ще взема или нищо, или нещо съвсем мъничко, но не се знае.
Добре че децата ми не четат това, което пиша, защото свободата ми съвсем ще се ограничи. Ще трябва да мисля какво ще каже сега малкият ми син, какво ще си помисли големият, а дъщеря ми как пак ще повтори: “Мамо, мамо, защо не превеждаш, можеше да си купиш хубава кола”. Мъжът ми отдавна ми е свикнал. Казва само: “Оставете я да пише, иначе ще се кара с нас”.
