Писателката от Разлог Бойка Асиова: Ние, българите, за можене сигурно много можем, не го правим, но не е честно всички да са под общ знаменател

Името на Бойка Асиова отново нашумя след вестта, че романът й „Яловата вдовица“ е издаден в Турция. Героите на нейните книги, които са преобладаващо от Разлог и Югозапада, отдавна са станали национални величини и надхвърлят границите на българското културно землище. Тя е журналист и писател, а по образование е инженер-химик. Родена е в Разлог, редува местоживеенето си в родния град и София, и пътувайки често по тази отсечка, спира в Благоевград, за да се види с многото си приятели. Бойка Асиова е автор на 14 книги и на двадесетина документални филма, в които неизменно вплита минало и съвременност. Носителка е на престижни награди за литература. Преди романът „Яловата вдовица“ да отиде при читателите в Турция, е преведен на немски, а част от него – на руски.

– Бойке, романът ти „Яловата вдовица“ бе преведен на турски език и прелетя над Босфора. Как стигна до това щастливо приземяване в югоизточната съседка на България?

– По телефона ми се обади от Варна Рюстем Азиз, преводач, роден в България, живял в Турция и Германия. Каза, че е харесал романа, предложил го на издателство в Истанбул и те искат да сключат договор за издаване. Приех, получих условията на договора, в който обещаваха книгата да излезе на турски за една година, и го направиха. Бях поканена на премиерата му в Истанбул на 38-ия международен панаир на книгата, един от най-големите в света. Преведено, името на издателството е „Опознай света“.

– С какво си обясняваш жизнеността и дълголетието на книгата?

– Дълголетие не бих казала. 12 години дори не е пълнолетие. Но, да, романът има 4 издания. Читателите му са повече от тиражите. Предава се от приятел на приятел. Продължава да се търси. И продължавам да получавам невероятни писма.

– Какви прилики и отлики съзираш в яловата вдовица – един образ от миналото, и съвременната българка, а и жената от Балканите?

– Времето променя всичко. Но има фундаментални неща, които остават вечни. Макар да сме свидетели на страховита технологична промяна. Блага Димитрова казваше, че времето ни се характеризира със скорост на движението и мудност на вълнението. Свят ни се завива от скоростта, на която станахме свидетели, и обещава да расте. Но има вечни неща. Жената ражда. Това е от Създателя. Дали ще върже рожбата си отпред на гърдите като в Африка, или ще го задене в цедилка като на Балканите, това е дребна разлика. Жената кърми. Тя пее приспивни песни на рожбата си. Майчиният благослов на всички езици е един. А страданието от безплодие няма нужда да се превежда. То е едно. Сигурна съм. Може да има разлика в отношението на околните към безплодната жена. У нас я наричат ялова, в Турция тази дума е осъдителна и не е позволена, и не я приеха в заглавието на романа. Другаде е бездетна. Въпрос на култура и човещина.

– Когато за първи път видях в дома ти в Разлог да вадиш от раклата носии, тъкани, шевици, сякаш открих огледало, в което се отразява душата ти? Какво се крие зад етнографските красоти и особености на това имане?

– Памет. За семейството ми, за рода, за предците. Любов. Красота, която инатливо искам да запазя и възпроизведа. Писмо, което още по-инатливо се опитвам да разбера.

– Сега все повече млади хора проявяват интерес към българските традиции, обличат се в носии, играят големи хора у нас и в чужбина, маскират се като кукери. Какво откриваш в това увлечение?

– Да, видим е този интерес. Хубаво е, но… Боя се, че често се превръща във фолклорна олелия. Празниците са за своя душа. Ти участваш в него. Ти правиш празника. Сега в много случаи се показваме на туристи или даване по телевизора. Да не говорим за политици в носии. Някои персони окарикатуриха традициите в опита си да спечелят електорат. Казват, че децата на нашите сънародници в чужбина се обличат в носии и играят хора по празници на българската общност. Тропат в такт вярно, но думите на песните не знаят. Доста тъжно. Това най-вече е по вина на родителите. Трябват огромни усилия, за да превъзмогнат обстоятелствата.

– Това не е ли опит чрез връщане към традициите да осмислим по-добре съвремието си и поправим нещо в личния си и в обществения живот?

– Коренът на нашите традиции е як, дълбок, оцелял все пак през толкова превратности. Но да не злоупотребим с издръжливостта. Мнозина невежо и поради това напористо се втурват да ги показват. Както във всичко, хубаво е да се учим от най-добрите, най-осведомените, най-прецизните. От познавачите. Да има авторитети. Представи си, председател на журито на първия събор за надпяване „Пирин пее“ през 1962 г. е бил академик Михаил Арнаудов! Сега лесно можеш да се добереш до жури в родното си място, стига твоята партия да е излъчила кмета.

– Преди „Яловата вдовица“ да стигне до Турция, ти посети Албания. За съжаление сега се сещаме за тази страна чрез едно трагично събитие – земетресението. Познаваме ли достатъчно Албания?
– Нищо не знаем за Албания. Много е дълъг периодът на никакви връзки с тази страна, която е на една въздишка разстояние. Политически причини, да. Собственикът, с чийто тир пътувахме през албанските планини, ни каза: „На вас Албания ви е потребна, за да се имате повече от нея“. Романът нямаше да стане, ако не бях ходила в Албания. Не че с едно отиване я проумяваш. Прочее дъщеря ми Ирина прави интервю за „24 часа“ с Фатмир Кочи, режисьор, чийто филм „Тирана – година нула“ гледахме на поредния Филмфест в София. От този факт изскочи дръзката идея да пътуваме за Албания. Та, в центъра на Тирана пием кафе с него и го питам: „ Какво един посетител като нас не би видял в родината Ви?”. „Няма да видите истинските отношения между мъжа и жената. Няма да разпознаете корупцията“. И ни посочи нова модерна сграда. „Тя крещи, че е плод на корупция“ – с горчивина каза нашият събеседник. Както у нас, в България, местните хора знаят, ако не, досещат се. Но си траят. И така участват във вкореняване в живота ни на това уродливо явление.

– Това е от съвремието, но албанците са

известни с жилавостта на своите традиции. Все още ли така ревностно ги пазят?

– „Албанският народ обича свободата, но сега не знае какво да я прави” – така режисьорът дефинира дереджето у тях. Та когато се запалихме за това пътуване, със страшна сила разбрах, че информацията за Албания у нас е притеснително малко. Намерих книгата „Албански народни песни“ в превод на Марко Ганчев, от която разбрах, че и албанците пеят своя живот. И че прилича на нашия. Прочее Александър Кокарешков казваше, че в основата на балканската музика е албанската.

Слава Богу, намерих „Посърналият април“. В тази си повест Исмаил Кадаре, един титан на литературата, разказва за кръвното отмъщение. Нещо, което ме интересуваше. От идея да напиша разказ за бозаджията Адем, когото всички мои връстници помнят, който се е крил в Разлог от кръвното отмъщение, до романа много път извървях. Пропътувах пътя на много от героите ми. На Враница, родена в село Баница, Серско. На Аджисале, турчин, приятел на Адем и на моя Дедо Дине, през Турция, Сирия, Йерусалим до Божи гроб. Не само километри изминах. В Албания присъствахме на истинско кръвно помирение между два рода – на убития и на убиеца, който се криеше в планините. Това се случи в двора на черквата в село Хаймел край град Шкодра. Късметът в това пътуване ме преследваше по петите. Мисля, че читателите има какво да научат от романа ми за една голяма, възможна и невъзможна любов, за силни мъже и умни жени, истории разни.

– Можем ли да говорим днес за хомо балканикус, за своеобразния балкански човек?

– Това е въпрос за етно-, социо- и прочее анализатори. За големи познавачи. Но и останалите забелязваме. Мястото, което населяваме, географски, исторически, политически определя и нравите. Съседни народи, различни по език, религия, етнос. Затиснати рамо в рамо като къщите в малките ни селища – пестят място и търсят топлина, опрени едни в други. Слава богу, инатливи сме и понякога това е полезно. Малки, но с интересни самобитни култури, проникнали една в друга. Орисани да са в окото на велики сили. Поради кръстното място, което обитават.

– Езикът на балканските политици сякаш не е най-лесният път за нужното сближаване на балканските народи. Не е ли музиката по-надеждният мост?

– На политиците, особено когато са прости, езикът им прави бели. А как без политика?! В нея участваме всички пряко. Избираме си ги по наш образ и подобие.

Разбира се, че по-резултатният път за сближаване са културите. Не само музиката. Да, тя най-лесно влиза в душата. Ами литературата? Че как без Никос Казандзакис бихме проумели със сърцето си Гърция? Ами можем ли да минем без Иво Андрич? Като прибавим и Дубравка Угрешич, по майка българка, по баща хърватка, по битие емигрантка от разпаднала се Югославия. Без Назъм Хикмет? Проф. Иван Шишманов, един от създателите на Паневропейския съюз, предвестникът на днешния Европейски съюз, от високата му трибуна тогава и през целия си живот с необятната си ерудиция е защитавал идеята, че това трябва да е съюз на духа. И че всички народи в него да са равни. И малките езици да са с равни права с големите. Че конфликтите между народите произтичат от непознаване. Както и между хората. А какво по-хубаво да се запознаеш чрез изкуството на една нация?
– Откъде се роди понятието „Мъжко можене“, което стана заглавие на една от известните твои книги?

– От опита да проумея живота на Коте Двояко по разказ на неговата внучка Любима Димитрова от Благоевград. Този мъж завършва живота с двете си жени – първата и втората, в една къща. За да се грижи за тях. Не е многоженец, не е мръсник. Познал е голямата любов към жена и към родина. Той е прекосявал границата между още Турско и вече свободно Българско, както ние прекосяваме булеварда. Но е пренасял оръжие, превеждал е комити, носел е хляб… Все страшни работи. Това е разказ за голямата любов, за моженето да се живее смислено, почтено, самоотвержено, смело… 
– Кой най-добре може да оцени мъжкото можене?
– Можещият. Било то мъж или жена. Нали не ме питаш само за оная работа?

– Всъщност тъкмо за оная работа те питах, но с отговора си ти разширяваш въпроса ми. Какво можем днешните българи и какво не можем, а трябва да го можем?

– За можене, сигурно много можем. Не го правим. Но не е честно всички да са под общ знаменател. Александър Морфов по повод на негов конфликт с властите, когато му казват, че те са избрани от народа, отговаря: „Аз не искам да съм от тоя народ!“. Е, на това самочувствие и на този горчив отговор големият режисьор има право. Защото неговото можене е на сцената пред всички ни.

Разговора води

ВЛАДО КАПЕРСКИ