Писателят Кънчо Кожухаров избрал, преди 24 г. Благоевград за свой пристан в живота си, изповядва правилото „Рискувай и ще спечелиш!”, за което свидетелство бил фактът, че се оженил за психоаналитичката д-р Давидкова

Кънчо Кожухаров е роден на 15 октомври 1950 година в София, но вече повече от 24 години живее в Благоевград, откъдето е съпругата му. Завършва ВМЕИ (сега Технически университет), специалност „Електрически мрежи”, и по време на разпределението заедно със своята бригада изгражда 40-километров електропровод от Казичене до Ихтиман. Напуска работата си като електроинженер и 10 години работи във вестник „Направи сам”. След демократичните промени у нас издателствата от 10 стават над 800 и започват да го канят за преводач от английски, полски и руски език. Работи и като медиен консултант на пресцентъра в правителството на Симеон Сакскобургготски. Около година е PR на Българската асоциация по информационни технологии.

 Кънчо е сценарист на редица научнофантастични и фентъзи комикси, най-известният от които е комиксът „Господарят на пръстените“ по трилогията на Дж. Толкин. Комиксът започва да излиза през 1989 г. в сп. „Дъга”, но през 1992 г. списанието фалира и затова той е публикуван само наполовина. Комиксът му „Happyending” излиза в Швейцария с предговор от Вацлав Хавел. Преди три години двамата с художника Симеон Асенов издават графичния роман „Папата, който спаси света“. Книгата обхваща целия живот на папа Йоан XXIII, който се явява късен продължител на делото на братята Кирил и Методий. Една от причините папа Франциск да посети през 2019 г. България бе любовта и уважението на папа Йоан XXIII към нашата страна.

През 1995 година Кънчо е автор на идеята и сценария за предаването „Телевизионен референдум”, излъчвано по Канал 1 на БНТ, с водещ Кръстю Лафазанов.

Дълго време Кънчо Кожухаров е на свободна практика като журналист, писател и преводач. Има преведени над 60 книги, автор е на 9. Сред тях са романите „Последният лов на Кана” – съчетание от историческо криминале и психологически епос за кан Кубрат, „Факторът на добротата” и „Тракийският капан“. Автор е и на двутомника с журналистически разследвания и анализи „Кой какъв е в българската корупция”.

„Промяната, казва той, е най-важното нещо в живота, защото човекът, който е спрял да се променя, е мъртъв човек”.

Още в началото на разговора ни Кънчо ме попита: „Какво си се вкопчила в моето родословие и във фантастичните ми разкази?”. Аз имам много причини за това. Искам да разбера философията на времето и какво ни дава то, вплетено в нас и ние в него. Според Нютон времето и пространството са абсолютни. Айнщайн детронира Нютон, като казва, че времето, пространството и материята са свързани помежду си и че наличието на материя променя пространството и времето, изкривява ги. Но науката още търси отговора на въпроса: „Що за чудо е времето?”. Имам усещането, че всичко е едно цяло и че времето не съществува. Представям си човека като една малка точка във Вселената, която ту се разширява, ту се свива и прескача с мисълта си хилядолетия напред, или хилядолетия назад… А знаем ли откъде идва мисълта?

Забелязах, че Кънчо се вглежда в своите предци, чиито характери и истории понякога вплита в събития от далечното бъдеще, в което по един или друг начин те пак ще се намерят един друг. Той знае как да използва литературни похвати, чрез които внезапно се отклонява от темата, и по време на самото писане открива нови неща за себе си и за героите. „В такъв момент Вселената ти се усмихва и ти помага”, казва той. Убеден е, че писането е непрекъснато откривателство и единствената възможност за автопсихоанализа.

Майката на Кънчо, Надежда Кожухарова, наскоро навърши 96 години и всеки път, когато я разпитва, той научава нещо ново от родословния си корен. В момента пише фантастична повест, в която вкарва един спомен на майка си, когато нейната баба й подарила розово масло, правено от съпруга й, прапрадядото на Кънчо – Христо Хаджилилов. Казва ми, че му доставя удоволствие да пише така, че читателят да не може да разбере докъде е истина и къде почва художествената измислица. Не престава да търси истината за себе си в предците. Чрез тях открива откъде са дошли някои особености в характера му. Той е от хората, които не се примиряват с някои събития в реалността и непрекъснато се обажда, заради което много хора го обичат, но и много го мразят. Миналата седмица публикува остро писмо до хората от Управителния съвет на Съюза на българските писатели, които си мълчат за събитията в Украйна.

Някои свои черти Кънчо открива в характера на дядо си Влайчо по майчина линия, който също е проявявал непримиримост към хора и явления, които се разминават с неговите морални ценности. През 1934 година правителството решава в по-малките градове и в големите села за кметове да бъдат назначени юристи, които да помогнат за тяхното възраждане и развитие. Така дядото на Кънчо, юристът от София Влайчо Караиванов, става кмет на град Свети Врач (днешния гр. Сандански).

Все още има хора в община Сандански, които са чували хубави думи за него. Когато бива уволнен заради донос, хората от града се вдигат на митинг, за да го върнат на кметския пост, защото са се убедили, че той е добър стопанин на града. Събират пари, изпращат делегация в София и успяват да го върнат на кметския пост. Две седмици по-късно обаче той си подава оставката и остава в Свети Врач да работи като адвокат почти до края на живота си.

През този къс период, когато е кмет на Свети Врач, Влайчо Караиванов успява да направи много за града. Изгражда водопровод, като нощем обикаля на кон трасето, за да гони злосторниците, които правят опити да пречат на работата. Модернизира първата оранжерия в града, като построява парилото в близост до пералнята. Строи първия детски лагер в Тремощница за деца на бедни родители и за да убеди хората, че децата им ще се чувстват добре там, изпраща дъщеря си Надежда да летува две смени.

През лятото, преди да започне втори клас, Кънчо гостува на дядо си в Сандански. Когато му се оплакал, че повечето книги в лятната читалня в парка са много скучни, дядо Влайчо му казал да отиде и да бръкне в раклата на тавана, за да си избере по-интересни. И там вижда старото издание на „Ад” на Данте с прекрасните илюстрации на Гюстав Дюре. Слиза щастлив от откритието си. Показва на дядо си книгата „Ад”, а той пита седемгодишния си внук: „Ама ти още ли не си я чел?”. Оттогава Кънчо започва да изисква много повече от себе си, отколкото от всички останали.

Генетично е усвоил писането от баща си и дядо си по бащина линия. Не знае други последователни три поколения писатели: дядо, баща и внук. Дядо му Къню Кожухаров има над 20 заглавия в Националната библиотека, баща му Иван Кънев Кожухаров е автор на невероятни приказки. Кънчо си спомня, че като дете се разхождал с баща си в София и той го запознал с Ангел Каралийчев. Тогава известният ни писател попитал малкия Кънчо: „А ти знаеш ли кой е това?“, и посочил баща му. „Татко”, отговорил Кънчо, а Ангел Каралийчев му казал: „Това е най-добрият автор на приказки. Като неговите приказки няма не само в България и в Съветския съюз, а и в света“. Кънчо щял да се пръсне от гордост. Запомнил това не само защото го казал един от най-популярните ни писатели, но и защото децата по негово време обичали Каралийчев заради приказките му.

През 1962 година излиза книжката на баща му „Магарето със сребърните копита”. В заглавната приказка става дума за дървен идол, който е изгнил от влага и свети в тъмното, а това прави толкова голямо впечатление на магарето, че идолът започва да го тероризира. Някой набеждава автора, че приказката му е с антикомунистическа идея, и повече от 20 години не позволяват на Иван Кожухаров да издава свои книги. Когато той е на 84 години, Кънчо издава „Дар от боговете“ – сборник с негови приказки. Баща му е щастлив, защото е мислил, че никога повече няма да види своя нова книга.

В последната си книга „Жив до поискване” Кънчо разказва доста родословни истории по линия на майка си и по линия на баща си. Започнал е да пише тази книга след среща с негов приятел, който го помолил да напише някаква случка, която са преживели заедно. Когато занесъл този разказ на майка си в болницата, тя се оживила, очите й светнали и той решил, че може да й помогне, като продължи да разказва и за други хора и събития, в които да има светлина и радост.

В някои от текстовете в книгата Кънчо се връща в миналото и описва с чувство за хумор случилото се тогава. Така читателите се радват на баба му Янка, майката на баща му, която била голям чешит и много работлива. Седи си тя у дома и реже стари дрехи на ленти, за да тъче шарени черги, или плете блузи, шалове и чорапи. През това време 10-годишният Кънчо й чете разкази от Чудомир. Нейният смях може и днес да го разсмее, толкова заразителен е бил. Тези разкази пък провокират хората да си спомнят красиви моменти в техния живот. Това дава радост на душата и те прави по-голям оптимист, а и животът чрез тях изглежда по-хубав.

„Аз съм радостен човек и обичам да рискувам. Много хора са ми казвали, че ме смятат за безумно смел, защото съм се оженил за психоаналитичка. Мисля, че това не е доказателство, но според мен човек трябва да се радва на живота, рискувайки“, казва Кънчо. „Рискът е законът на живота” – пише той в първия си роман. – „Рискувай винаги и ще спечелиш!“.

От 24 години той живее в Благоевград – след като на една конференция се запознава с д-р Ангелина Давидкова. Докато чака началото на събитието, една дребна дама, казва той, се завърта около него и го моли да й пази чантата, за да изпуши една цигара. В паузите между лекциите Ангелина го залива с много приказки, а според него тя си е била впечатляваща и без толкова много да говори. Разменят си телефоните, виждат се за една седмица в Благоевград и до днес все още са заедно.

Преди няколко години прибират в Благоевград родителите на Кънчо, който е единственият им син. Преди да умре, неговият баща му оставя една приказка, която посвещава на сина си. Кънчо още се чуди дали да я публикува, или да си я къта като семейно съкровище. В нея е кодирана обичта на баща му и уважението към таланта му.

През 2007 година Кънчо пише една пиеса, заради която Константин Илиев, драматургът на Народния театър, го кани да участва в летен театрален университет в Сливен. Като научава за това, баща му казва, че не знае „дали тази пиеса ще се играе някъде, но тя е литературен факт и аз съм много щастлив, че синът ми е писател”. Това е първото признание, което Кънчо получава за свое произведение от баща си. Второто идва след излизането на романа „Последният лов на Кана”. Оттогава отношенията между двамата се променят, те вече не са просто баща и син, а „двама възрастни колеги, които могат да общуват по непостижим за обичайните родителско-синовни отношения начин”.

Майка му Надежда и в напредналата си възраст е много добър редактор на неговите произведения и преводи, защото е интелигентен човек и има усет за хубавия литературен език. Родена е в София, където се връща от Свети Врач в юношеските години, за да продължи образованието си. Работила е като журналист 31 години в различни столични издания и най-дълго – в списание „Една седмица в София“, където е изготвяла и пътеводители, и рекламни справочници. Заедно със свой колега издава и две детски образователни книги: „Зайо бързоходко” и „Зайо бързоходко автомобилист”.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА