Любен Крумов Радойков е роден на 19.06.1942 г. в град Неврокоп (Гоце Делчев) в семейството на трудолюбиви родители, които изграждат децата си като достойни личности. Баща му Крум Радойков е майстор шивач, последовател на безвластническия идеал (анархизма). С критиките си той си навлича омразата на тоталитарния режим, която тежи и върху децата му. Бъдещият писател рано се сблъсква с трудностите в живота и това предопределя основната насока на неговото творчество. Заради буйния му характер и непокорство е изключен от гимназията. Работи на полето, известно време е общ работник, хамалин. После става тракторист, а по-късно – учител в Разлог и Гоце Делчев. Напуска родния си град и заминава на работа в Съветския съюз (Русия), където живее дълги години. Владее отлично руски език и издава първите си книги на руски език. След завръщането си в България издава книгите „Търся брод“, „Продадена съвест“, „Смях и грях“, „Бягство и завръщане“, „Наказания“, „Животът е чудо“, „Срещу вятъра“, романът „Стела“ и чудесната книга за деца „Горкият Пенчо“. Най-новата му книга „Един неудобен поет“ (2023) съдържа избрани творби – сатира, басни, хумор, лирика, епиграми, притчи. Основни теми в нея са: критика на недъзите и неправдата в живота, безвремието и разрухата, обхванали страната ни преди и след падането на Берлинската стена. Освен на злободневни теми, той пише за красотата на природата, любовта и светлия образ на майката. Съгласявам се с молбата на този своеобразен, нестандартен поет сатирик и баснописец освен за себе си, да разкаже за предците, семейството и приятелите си.
–Любен, имаш интересен живот, пътувал си много, с какво не преставаше да те привлича градът?
– Пътувал съм много и надалеч, но винаги мъката по „бащината стряха“ ме теглеше назад. Тъжно е моето тръгване по света и още по-трудно завръщането. Обиколих много свят: Румъния, Съветския съюз – Република Коми, Северна Осетия, дълги години живях в Москва, но духът ми беше прикован винаги към родния край. Връщах се надъхан със стихове за протест, за събуждане на народа ни.
Когато обръщам поглед назад, в съзнанието ми изплува родният град Неврокоп. Скъп ми е, защото тук съм роден, тук съм живял, тук са приятелите ми, тук са гробовете на най-близките ми роднини. Гордея се с неговата история, с будния и борчески дух на гражданите му, които подкрепяха и помагаха на мен и на семейството ни в трудните години.
– Какви хора са предците ти?
– Родителите на баща ми са от село Калапот, Драмско (сега в Гърция). Дядо ми Петко е от Радойкови, а баба ми Мария произхожда от рода Милеви. Баба ми остава вдовица с четири малки деца, от които баща ми Крум е най-голям. През 1912 година са подгонени от гърците и тя пристига с децата си в град Неврокоп само с едно магаре и няколко черги, с които са се завивали по пътя. Като бежанци са настанени в изоставена къща на избягали след Балканската война турци. От трите сестри на баща ми само Карамфила доживява до 90 години, другите умират много рано. Сиромашията и теглото са безкрайни. Когато леля ми Карамфила се омъжва в рода Пееви, баща ми е даден да чиракува при зет си. Той обаче умира рано и баща ми става глава на семейството – грижи се за прехраната и възпитанието на четирите му деца, отглежда моите братовчеди Георги, Петко, Никола и Тинка. Георги става тенекеджия, Петко завършва гимназия, военно училище, а след 9.9.1944 г. висш строителен институт; Тинка завършва гимназия и става тъкачка в текстилен завод в София, а Никола избягва в Гърция.
Майка ми Елисавета е от село Лъки. Баща й – дядо Иван, бил голям земеделец, животновъд и майстор ковач. Баба ми Атлаза е била първа хубавица в селото. Раждат им се седем деца: Мария, Костадин, Бояна, Елисавета, Георги, Петър и Величка. От всички мои лели и вуйчовци има много наследници на Ковачевия род, пръснати из Европа и по света.
– Знам, че особено се гордееш със своя баща. Разкажи за него?
– Баща ми по професия беше майстор шивач, а майка ми се занимаваше със земеделие. И двамата търсеха заедно верния път за повече човешко щастие. Той е роден на 5 март 1905 г. в село Калапот, Драмско. Голям ерудит и интелект – уникален за времето си, повлиян от идеолозите на анархизма Прудон, Бакунин, Херцен, Кропоткин. Член на въздържателното дружество. Владееше добре есперанто. Мислител. Пишеше философски трактати, кореспондираше си с философа Тодор Павлов. След смъртта му открих в мазето на къщата ни 72 тетрадки с негови философски съчинения. В дневника му намерихме стихотворенията „Черна молитва“ и „Духовни палачи“, с които е крепял духа на затворниците. Вслушвал се е в болките на своите другари по съдба. Проявявал се е като поет, за да прояви съпричастие и да вдъхне вяра. Когато говореше, той умееше да развълнува дълбоко и искрено. Писал е статии, есета и стихове, убеден, че по този начин върши полезна за обществото дейност. Често съм го чувал да казва: „Да имам сили да вдигна ръцете нагоре и да обърна света.“ Съвсем закономерно преди 9 септември 1944 г. баща ми е бил антифашист, помагал е на партизаните с храна и дрехи. Укривал е в дома ни Анещи Узунов и Иван Гулев.
Мразеше болшевизма и култа към вождовете. След 1944 г. е поканен да стане директор на създадената в града занаятчийска организация, но отказва, защото вижда, че „народната власт“ се установява с груби извращения и брутални насилия. Активни борци против фашизма (Тома Ендрев и Иван Гулев) го карат да кандидатства за активен борец, за да получава народна пенсия. Той отказва. Защото е поклонник на анархизма, който отрича властта на човек над човека, диктатурата и насилието. По тази причина става неудобен на новата власт. Арестуван е по време на погрома над анархистичното движение през 1949 година и без присъда е изпратен в трудовия лагер Белене. Освободен е след две години. Завръща се, без да се откаже от идеите си. След лагера не му даваха никъде работа и той чукаше камъни по пътя за Брезница и Корница. Остана си докрай непреклонен борец срещу неправдата.
– Дотук очерта обществения му образ. А какъв баща беше вкъщи Крум Радойков?
– След завръщането си от лагера баща ми малко говореше. Не че го бяха съкрушили, а защото беше станал още по-мъдър. Беше скъп на похвални думи, но в сърцето си дълбоко ни драговаше. От мъничък го запомних такъв, не обичаше похвалите. Не говореше за себе си и за двете години престой в лагера. За своите и за съседите не каза никога лоша дума. Но към класовия враг беше непримирим. Може би затова въпреки добротата му, хората го мислеха за суров човек, за които се казва: „Не щади никого. Висок му е мерникът“.
Възпитаваше ни по свой тертип. Оценяваше делата ни според трудолюбието. Като деца още преди изгрев слънце ни дръпваше завивката с думите: „Хайде, Чудомирчо и Любене, ставайте да учите уроците, че сутрин се запомня най-добре. После ще пасете козите!“. А вечер ни се сопваше: „Пак сте се борили и сте си изпокъсали дрехите“. Това му беше урок за ред и дисциплина.
Татко носеше добро сърце, макар понякога да изглеждаше като начумерен облак. Не го чух нито веднъж да се оплаче въпреки суровия си живот. Затова цял живот исках да бъда като баща ми. Нося неговата кръв и това задължава. От него знам, че „лош камък няма“. Лош е майсторът, дето го дяла.
– С какво си запомнил майка си?
– Стара истина е, че най-безкористна и саможертвена е майчината любов. Тъжно и жалко е, ако го разберем и оценим късно. На майка ми съм благодарен за всичко. На нейната човешка и духовна същност дължа живота си и възпитанието в обич към хората. Помня я – мъдра, работлива жена, винаги нанякъде забързана и с плетиво в ръцете си. А очите й – сини, сини като буен синчец, цъфнал напролет на синора на някоя нива. В тях често виждах и сълзи… Беше обикновен човек, без образование, но природно интелигентна, милостива към хората от Лъки и Неврокоп. Отнасяше се с голяма грижа и обич към нас. Беше много състрадателна и добра. Живя бедно, но честно. В любовта към трите си деца – Чудомир, Любен (мен) и Свободка, нямаше везни, на всички ни се раздаваше поравно и докрай. Тя изпълваше с топлота дома ни. Трудностите по прехраната ни се увеличиха, когато баща ми беше въдворен в лагер. Страдаше, поплакваше си скришом от нас, но не се предаде. Работеше от сутрин до вечер по нивите, за да оцелеем. Ние, децата, също помагахме. Тогава не знаехме защо татко така внезапно изчезна и се питахме кога ще се върне. А майка ни отговаряше: „Ще си дойде, деца, бъдете спокойни“. След тези думи виждахме как сълзи избликват в очите й. Това беше нейната мъка, която не можеше да скрие. Тази картина и до днес ме натъжава.
Баща ми беше истински мечтател и хуманист, борец за свобода и справедливост, за което заплати с престой в лагер. Но майка ми нито веднъж не го укори. И тя като него твърдо понасяше кръста си и се бореше за нашето оцеляване. Винаги беше до татко – от скромната им среща в Лъки до последните си дни. Обичаше го безпределно. Нейната любов го е крепила в тежките дни на лагер. Ще разкажа една случка. Когато остава сама с трите деца, майка ми се обърнала за помощ към Иван Гулев да съдейства да освободят баща ми от лагера. Той грубо й казал: „Той е враг на родината. Нека там да му изгният кокалите“. И този човек е ял от нашия хляб, укривал се е като нелегален в дома ни…
Баба Атлаза също никога не укори баща ми и му беше опора в тежките дни. Идваше от далечното село Лъки в Неврокоп да ни наглежда и да помага на мама. Вуйчо също застана на негова страна. Всички обичаха татко. За всички той бе най-добрият човек.
– Непокорният бунтарски дух на баща ти как се отрази на децата му?
– Нашата семейна орисия е ходене по мъките като деца на „народен враг“. Много често вятърът ни духаше в различни посоки. И много обидни думи се вбиваха като пирон в мозъка ми. Веднъж Тома Ендрев ме спря на улицата: „Ти ли си синът на Крум Радойков?“ „Да. Какво има?“ „Абе какво да ти кажа. Аз от баща ти по-глупав човек не съм видял. Искахме да го направим „активен борец“, за да получава „народна пенсия“, а той отказа“. „Правилно е постъпил. Той има убеждения, идеи, не пълзи като тебе“. „Чакай, чакай! Не се пали толкова! Слушай още. Не пожела да стане и директор на занаятчийската кооперация. Вироглав си беше. От това сега и вие патите“. Не можах да издържа на думите му и го отминах.
Тази обида ме върна към спомена за арестуването на баща ми. Помня много добре обиска на милиционерите и отчаяните писъци на мама пред трите разплакани рожби. Случи се в един студен зимен ден на 1949 година. Заедно с баща ми бяха арестувани д-р Бояджийски, Владо Бацалов, Тодор Ибришимов, Льондев, (Димитър) Гулето… Всичко седем души от елита на Неврокоп. Моят баща се върна последен от Белене, считан за най-опасния. И само той остана верен на идеите си. Другите се предадоха и пригодиха към властта.
– Да се върнем към твоето детство.
– Роден съм на 19 юни 1942 година. Бях скромно, търпеливо и кротко момче. Работех всичко, само дето в рудник не съм влизал. Вкъщи, на полето, помагах на баба Атлаза в село Лъки. През целия си живот не съм унивал. Като разбрах подробности за съдбата и идеите на баща ми, започнах да се гордея с него, да гледам от друг ъгъл на живота, да му подражавам. Както казват, ябълката не пада по-далече от дървото. Това наследство дължа на кръвта и гените на баща ми Крум Петков Радойков.
Животът ми премина далече от родния град. И колкото по-далече бях, толкова по-скъпо ми ставаше родното място. Когато ме изключиха от гимназията, мама смъкна ниско черната забрадка и ми каза: „Няма хляб, ще работиш, чедо! Хайде, Любе, стягай се!“ Така започнах живота – с една голяма загуба, с малко хляб и непосилна за годините ми работа. Завинаги се лиших от игри и почивка. Но както казва народът, когато немотията те подгони, ще станеш човек. Свикнах да върша всякаква работа, без да се оплаквам. Свикнах с коравия хляб, с обидите и ругатните. Ръцете ми ставаха груби, но душата не се промени. Обиколих много села и градове. Ожених се, роди ми се челяд. Заминах на гурбет, задържах се дълго в Коми и в Москва, но много често душата ми литваше към гнездото, откъдето някога изхвръкнах с неукрепнали крила – към града на Гоце и легендарния Пирин.
Народиха ми се деца и внуци, коренът няма да изсъхне. Родословното дърво се разклонява нашироко. Имам син в Симитли, дъщеря Милена в Перущица и друга във Варна. Имат хляб и професия. Всеки поотделно ми е грижа и обич. Вярвам в моите деца, защото коренът им е як, всички носят кръвта на Радойковия род.
След дълги години се прибрах да живея в топлото бащино огнище, заредено с голяма любов към баща и майка, към тяхната чиста и светла памет. Никога не съм отсъствал от работа. Още продължавам да пиша. Не признавам възраст, все още нося младежки дух. Животът ми е богат, развихрен образ на поет. Сложен образ, близък и любим на своите приятели. Дори и на „враговете си“, които под лупа четат моите сатири и басни. Страхуват се да не се видят грозни и грешни в моето „криво огледало“.
– Прекарваш дълги години в Русия, разкажи за този период от живота си.
– В тайгата срещнах интересни хора, които ми станаха истински приятели. Запознах се с писателите Антон Петрович Сиров, Сергей Хохлов, Евгений Евтушенко, с художника Антон Голованов, с Вадим Калмин. Станах член на Московския клуб „Афористика“. В периода 2001-2009 година сътрудничих на редица руски вестници и печатни издания. В централния литературен печат излязоха много мои басни, епиграми и най-вече бунтарската ми сатира. Написал съм 1800 епиграми, повечето от които са печатани в московския алманах „Афористика“ и „Парнас“. Изпълнявал съм свои стихове и песни в съпровод на китара. Като член на творческия съюз „Парнас“ съм изнасял концерти с песен и китара в много руски градове – от Москва до далечния Сибир.
– Голямо предизвикателство е да твориш в толкова труден жанр като сатирата.
– Сатирата е отдушник на душата ми. Пиша не от ненавист към един безчовечен свят, а от обич към народа си. В дни на възход и падение търся дълбочината на същността му. Изживявам по своему грозното, трагичното и комичното в живота. Сатирикът никога не се повтаря – той е оригинален. Моите живи и истински творби са израз и голямо желание за промяна на света към очовечаване. Към мир и любов. Да няма разделени от алчност, грабеж и войни.
Радва ме и ме натъжава търсенето на истината в живота. Търся мерилото за срам, съвест и морал като жалон за поведение. Моите герои са взети направо от улицата, тържището, протестите, радиото, телевизията, от механата, мините и полето. Отвсякъде. Стиховете ми са плод на ирония, граничеща със сарказъм, към управници от типа на Големанов и Бай Ганьо. С жилото на сатирата рисувам алчността, блясъка и разкоша на парвенютата мошеници и безогледни кариеристи, новите байганьовци. Затова някои хора ме недолюбват, но аз не мога да пиша „тъпо и развлекателно“, както казва Стоян Михайловски в своята „Поема за злото“. Живея с вяра и надежда, че благоразумието ще победи глупостта.
– Как се определяш като поет? Какъв си по душа?
– Аз съм самороден талант, без школи и университети. Работник. Хамалин. Тракторист. Като Максим Горки тръгнах „от дъното”. От нищото… Но имам силно чувство за хумор и много развита фантазия. Това ме спаси от падането, в което искаха да ме тласнат някои овластени хора. Спаси ме непокорството и моят бунтарски дух, който нося от дете. С този бунтарски дух съм готов да дам живота си, без да съжалявам, ако с това мога да помогна на самия живот. Такава е моята школа и пътят, които ме направиха човек.
– Кои са твоите приятели? Визирам сентенцията: „С какъвто се събереш, такъв ще станеш”.
– Освен врагове имам много приятели – все достойни хора. От работника и поета до президента. Аз не ги избирам, праща ми ги милостивият Бог. Ще започна с работника поет Асен Тупаров, той през целия си живот беше до мене. Това бяха взаимоотношения между двама поети. Той се радваше и страдаше заедно с мене, когато ме клеветяха и уволняваха от работа. Беше страстен любител на изкуството и поезията. Пишеше почти като Пеньо Пенев. Свързваше всички човешки прояви с патриотизма и добрината. Беше много добър поет. За съжаление си отиде рано от този живот. Липсва ми. Беше незаменим във всяко отношение.
Благодаря на Бога, че ме запозна с Кирил Назъров и Воймир Асенов – много благи и всеотдайни творци. Сякаш те бяха герои от романтичното творчество на Томас Ман. И двамата ми помогнаха с редактиране на мои книги. Те откриха „демона” в мене и ме поощряваха да пиша бунтарски. С една дума, попаднах под очарованието на добродушни хора. Бих посочил и дружбата ми с писателите Георги Данаилов и Борис Христов, които си построиха вили в родопски села – Ковачевица и Лещен. Там се завърна от Виена внучката на Людмил Стоянов – Алисия Санча. Тя стана неразделен сътрудник на всички наши поетични срещи в Неврокопско, организирани от поета Асен Стругов. Благодарение на това навсякъде ни посрещат като приятели.
Голям приятел поет имам в Москва – Александър Александров.
– Какво те прави щастлив?
– Щастието ми идва не от наследени богатства, нито от печалби от гурбет. То просто ми идва от душата, то е бащино наследство, което се предава единствено и само чрез кръвта. Получих го от трудовите хора, с които скитах от обект на обект, вплитах съдбата им в моята поезия. Написаното на лист и камък остава.
Издал съм десетина книги със сатира и басни, с които винаги съм заставал „срещу вятъра“. Цял живот търся брод, за да се спасявам от удавяне в калта и тинята. В „Завръщане и страдания“ описах моите дни, моята младост, годините в Русия и завръщането в родината, където живея като емигрант – гонен и неразбран.
Много се радвам, когато създам хубава творба. След мъчителната борба с думите си отдъхвам, чувствам се щастлив, като прероден. И макар че душата ми е страдала, аз съм оптимист. Моите творби се харесват, защото са смели и дръзки, пропити с вяра в доброто. Носят чистия огън на моите години, стоплени са от сълзите на мама и от кръвта на баща ми. Те са часовникът на времето. За път и за… спомен.
Нося бащиното упорство, пазя топлината на родното огнище. Обичам лудо своя южен и топъл град Неврокоп, с легендите и слънчевите му хора. С красотата на Ирин-Пирин, моята планина хайдушка. Моята поетична крепост и вдъхновение.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
