Писателят сатирик Емил Измирлиев на 70 г.: Животът е един ден и това е днешният!

Емил Измирлиев е роден на 27 април  в град Дупница (тогава град Станке Димитров) в семейство на учителите Димитър и Златка Измирлиеви.

 Основното си образование завършва в родния град, а след това в София завършва Техникума по слаботокова електротехника „А. С. Попов“ – специалност „Радио и телевизия“. Учи 1 г. във ВМЕИ /сега Технически университет/ по специалността „Електроснабдяване на промишлени предприятия“, а през септември 1975 г. заминава за Киев, Украйна, където завършва с пълно отличие семестриално Киевския институт за инженери от гражданската авиация, специалност „Изчислителна техника“.

 По време на следването е член на редколегията на университетския вестник „Авиатор“.

През 1977 г. е изключен и от университета, и от ДКМС по политически причини, като губи правата си на студент. През 1979 г. правата му са възстановени и се прехвърля във ВМЕИ, където се дипломира с отличие като магистър инженер по изчислителни системи и устройства с дипломна работа на тема „Изкуствен интелект – формиране на понятия“.

 След изключването му от университета в Киев работи като електротехник, технолог и сменен майстор в завод „Хо Ши Мин“ – гр. Дупница, а след като се дипломира във ВМЕИ, започва работа като сервизен инженер в предприятието за сервиз на изчислителна техника – филиал в Изчислителния център – Благоевград. През 1985 г. с конкурс е назначен за специалист по компютърна техника в ЮЗУ, но след няколко месеца печели конкурс за литературен сътрудник в международния отдел на в. „Пиринско дело“ и оттогава животът му е пряко свързан с перото.

От 1981 г до 1997 г. работи като журналист във вестниците „Стършел“, „Машиностроител“, „Импулс“, „Рудничар“, „Дупнишка комуна“, „Поглед“, „Звезда“, „Транспортен глас“, „Аз Буки“, „Пиринско дело“, „Разложки край“ и „Демокрация“, а от 2012 г. е редактор в сп. „Български тютюн“ и експерт по рекламата в „Булгартабак холдинг“.

След демократичните промени в България той е един от създателите на първия опозиционен вестник в Пиринския край – „Солидарност“, издание на СДС – Благоевград, от който излизат само 11 броя.

 Създател е на графични проекти за вестниците „Разложки край“, „Студентска искра“, „Гоцеделчевска трибуна”, „Неврокоп“, „Солидарност“, „Слънце“ и на сп. „Български тютюн“.

Член е на Съюза на българските писатели от декември 2005 г.

От 27 април 2016 г. е пенсионер.

Първата му творба е фейлетонът „Бялата стая“, публикуван във в. „Средношколско знаме“ през 1971 г., за който за малко не го изключват от техникума, в който учи по това време.

Автор е на над 15 000 публикации в печата, радиото и телевизията в България и Украйна, като най-много са те във в. „Демокрация“ –  9432. Има рекорди за публикувани статии в този вестник: 23 статии в един брой, 330 статии за един месец, 2323 статии през 1995 г.

Издава сборник със сатирични фантазии „Птица ли е като птица“ (2003). В периода 2006 – 2010 г. провежда журналистическо разследване за дейността на топлофикационните предприятия в България, което излиза в отделна книга със заглавие „Бандитската топлофикация“ и е повод за раждането на сатиричната му абсурдна пиеса „Мутрата топлофикация“, написана през 2010 г. специално за конкурса за съвременна драма на театър „София“. След като отказват да поставят пиесата му, защото в нея участва като глас тогавашният премиер на България Бойко Борисов, през  2020 г. пиесата е поставена в книга с подзаглавие „Пиесата, която никой не смее да постави“ с 66 оригинални графики на художника Калин Николов.

Негови творби са отпечатани в сборниците: „Премиера“ , алманах „Струма“ , „Торба бухалки“, „Ако бях шеф“, антологията „Разказвачи 2015“, алманасите “Огоста“ и „Знаци, сборниците  с творби на български автори от пет континента, издадени в Чикаго „Читател до поискване“ и „Хоро над Тирол“,  Антология „Проза“.

Включен е в справочника „Кой кой е в България?“.

През 2016 г., след 45 г. писане на хумор и сатира, печели първата си награда за хумористичен разказ за народната пародия „Око на гарван“.

Носител е на специалната почетна грамота на СБП за принос към българската литература /2017 г./.

Има три деца: Борислав, Димитър и Христиания. Жена му Вяра е лекар офталмолог, а брат му Алексей Измирлиев е диригент.

Радвам се, че през целия си досегашен живот успях да остана само един обикновен български писател, продължавам да не се взимам на сериозно и това все повече ми харесва, казва за себе си Емил Измирлиев.

• Емиле, 70 г. – това дата от календара ли е, карма, време за равносметка или ново начало?
• За мен е трудно да призная, че съм на 70 г. Защото дълбоко в себе си оставам на 14 години, така че със сигурност сега съм на 5 Х 14. Да запазиш истинската си същност, която е до 14 години, е голямо щастие, а аз съм си момче с късмет и според рождената ми дата, и според това, което ми се е случило в живота. Колкото до кармата, тя е програма за възмездие, а тежестта й се определя от начина ти на живота и винаги може да бъде подобрявана с постъпките ти, а от там и кармата на наследниците ни може да се промени към по-добро от начин ни на живот. Затова правя добро, каквото и да става, и виждам че съм на прав път!

А равносметката се прави на всеки седем години, основните промени са до 49-та година и после всичко се повтаря. Според книгата на промените в живота на всеки човек всяка година има периоди, в които му се случват точно определени изпитания и те не могат да бъдат избегнати, макар че преодоляването им е по-лесно заради житейския опит, който натрупваме!

• А един писател на 70 г. нещо по-различно ли е?
• Да си писател на 70 години означава да си натрупал много житейски опит. За съжаление, има т.н. кабинетни писатели, които си седят на бюрото, съчиняват изящни фрази и творби, но в тях няма литература, защото и с просто око се вижда, че не са преживели това, за което пишат.

Най-важното за мен е чувството за хумор, което ти позволява да погледнеш иронично и на най-трагичната ситуация в живота и да го приемеш откъм смешната му страна – ако успееш да го правиш всеки път, това е рецептата за добро здраве. Много хора се разболяват от болни амбиции, от злоба, омраза, подлост и ненавист, която изпитват, а трагичното е, че много добри хора боледуват, защото не могат да приемат несъвършенствата, които ги заобикалят.

За съжаление у нас все по-трудно е да си писател, което за мен означава да казваш важни за обществото неща и гласът ти да бъде чут, т.е. да настъпят промените към добро, за които пишеш. Трагичното е, че в България напоследък властва една ЦИНИЧНА цензура, която нарекох „Всеки има право на мнение“. Сиреч, каквото и да напише, ми казват „това си е твое мнение“. Това обезсмисля мисията на писателя да казва и пише за важни за обществото проблеми и те да бъдат чути. Резултатът е оглушителното мълчание на писателя, който не вижда смисъл да говори за важните неща, след като липсва обратна връзка и нищо не се променя. Показателен пример е журналистическото ми разследване за престъпната дейност на топлофикационните дружества у нас, които 24 години вече ограбват с помощта на закона над 3 млн. български граждани и никой „копче“ не може да им каже. То излезе през 2010 г. в книгата ми „Бандитската топлофикация“, която все едно ДНЕС  е излязла – толкова нищо не се е променило в престъпната дейност на мутрата топлофикация! Книгата я имат редица известни политици, сред които президентът Радев, Бойко Борисов, Корнелия Нинова и главният прокурор тогава Цацаров. Досега не са дали знак, че са я прочели!

• Кой ти е най-силният спомен от детството?
•   Живеех в родния си град Дупница, където майка ми беше учителка по математика. Всяко лято тя ме караше да решавам задачите за следващата учебна година. Другите деца си играеха, а аз решавах задачи, за да мога да се представя добре през годината. Като ученик в столичния техникум „Попов“ ми дадоха единствената в страната специална стипендия за проявени дарования по математика и физика. Години по-късно осъзнах, че не съм математик по душа и призвание, а все нещо ме е теглело към писането. Като ученик в техникума написах първия си фейлетон „Бялата стая“, който веднага излезе в култовия навремето вестник „Средношколско знаме“. Беше за училищна лекарка, която отказва да разбере, че наистина съм болен. Резултатът беше неочакван за мен – педагогическият съвет на техникума заседава три часа, за да ме изключи, защото позоря името на училището. Спаси ме учителката ми по български език Добринка Кръстева, която ми беше и класен ръководител. Тя казала, че фейлетонът е художествена измислица, което си беше факт. Потресе ме мнението на директорката, която казала: “Ние му даваме най-голямата стипендия у нас, а той пише фейлетони!“. Годината беше 1971, а тогава на всичко се гледаше под лупа. Тогава усетих силата на сатирата и това ме накара да продължа да се занимавам с хумор и сатира 52 години вече.
• Какъв ученик беше Емил Измирлиев?
• Бях отличен ученик, но не ме даваха за пример, защото по някакъв начин не бях послушен според тогавашните стандарти за добро поведения. После разбрах, че да си отличник е вид наказание, защото в училище се занимаваха главно с двойкаджиите и ме караха да им помагам, докато те си играеха на воля и бяха сигурни, че ще завършат, за да не излагат училището. Така се роди фейлетонът ми „Ода за отличника“, който иска да стане двойкаджия.
• Какъв мечтаеше да станеш на 10 г., на 20 г., на 30 г. и в кое десетилетие спря да мечтаеш и се примири с действителността?

– На 10 години не съм имал някакви особени мечти, живеехме доста бедно, родителите ми бяха учители с по 60 лв. заплати, така че се научих да живея скромно и да нямам особени претенции и така е и до днес. На 20 г.  ме приеха да уча в техническия университет, защото мой приятел ме убеди, че е хубаво да си инженер, но трябваше първо да вляза в казармата за 2 г. Преди това като радиолюбител имах взета първа категория професионален радист и бях национален състезател по радиотелеграфия – приемах по Морзовата азбука 210 знака в минута. В казармата обаче ми направиха т.н. оръдеен номер и ме пратиха да нося противотанково оръдие, защото трябвало да усвоя втора професия. Бях 40 кг с дрехите и не ставах за тая работа… По-късно чак ме използваха като радист, 15 месеца изкарах непрекъснато дежурен на радиопоста всеки божи ден. Хубавото е, че по това време успех да прочета много книги от казармената библиотека, където „служеше“ синът на командира на полка. Когато се уволнявах, всички офицери искаха да си вземат довиждане с мен, но аз отказах, защото бях сигурен, че повече никога няма да се видим и удържах на думата си. Останах си редник с първи клас радист и висше образование, единствен в Българската армия.

Към 30-та си година вече знаех, че няма да бъда инженер, а ще стана журналист. Поводът бе, че в Киев, където учех в института за гражданска авиация, бях единственият чуждестранен член след студентите от 47 държави на редколегията на институтския вестник „Авиатор“. Там оцениха таланта ми на журналист.

И тогава стана страшното – това го разказвам за първи път след 45 години специално за вестник “Струма“, а и сега няма как да ме обвинят, че съм се писал дисидент след промените. По донос от агент КГБ, който 4 г. ме е следил в СССР,  българската общност в Киев направи спешно събрание, на което ме изключи от Комсомола, а след това и от института, без да ми даде право да се защитя. Преди това ме разпитваха часове в мрачните подземия на украинската ДС и психически ме тормозеха да призная някакви обвинения, за които чувах за първи път. А единият агент ме попита: “Какво работи баща ти? Учител?! Той никога няма да си намери работа!“. После ме екстрадираха от Киев и се оказах зачеркнат от всякъде. Баща ми се поболя и почина от рак. И досега не зная как той, обикновеният учител пенсионер, преди това ми беше осигурил среща в ЦК на Комсомола!!! На тази среща ги попитах защо са ме изключили, като съм пълен отличник в деня, когато във вестник „Авиатор“ излезе статия за българската комсомолска организация в Киев! Те ми размахаха една дебела папка с доноси и обвинения срещу мен, без никакви доказателства. Попитах ги, а ако това, което пише тук, не е вярно? Отговориха, че не можели да не вярват на другарите. Тогава им заявих, че докато не се откажат от тези доноси, аз от тази стая няма да изляза. Бяха потресени и вкупом излязоха от стаята, без да кажат нищо. После ме закараха с една черна „Волга“ до Дупница. С мен в дупнишкия Комсомол пристигнала и папката с ония доноси и обвинения. Това го научих от един наш семеен  приятел – намерил я случайно в една стая на комсомола и я изгорил. С тази папка цял живот щяха да ме тормозят и нямаше да видя бял свят. Тогава за първи път усетих, че съм момче с късмет. По-късно ми възстановиха правата на студент и се наложи да си взимам отново всички изпити в Техническия университет.

После станах професионален журналист. През 1997 г. реших да се разделя с журналистиката и напуснах в. „Демокрация“, който вече не отговаряше на моите разбирания за нравственост в тази професия, а и от СДС пет пари не даваха за журналистите – заплатата ми беше 46 лв. През 2005 г. се сбъдна се и другата моя мечта – да ме приемат с СБП, но и това не ме радва вече, вече обясних защо.

•  Като човек, живял в два строя, какво имаше по време на социализма, което днес нямаш, и съответно какво ти липсваше тогава, а днес го имаш в изобилие. И, моля, опитай да отговориш, без да споменаваш младост, банани и здраве.
•  По време на социализма имаше цензура, но въпреки нея успях да напиша важни за обществото и за хората материали, проверявани преди това многократно и подписани със собственото ми име, което хората мислеха за псевдоним. Като материални блага нищо не ми е липсвало, защото бях работохолик, а и нямах особени претенции. И днес нищо не ми липсва, финансово независим съм като щастливо пенсиониран обикновен български писател, но разбрах тайната на щастието – да можеш да се откажеш от нещата, които можеш да си позволиш. И  виждам, че което е за мен, Бог сам ми го дава. Хората непрекъснато искат нещо от Господ, а от него нищо не се иска, защото понякога той изпълнява желания, които не са за теб, като наказание.
• За какво много ти се иска да пишеш, но още не се смяташ достатъчно подготвен?
• Реших да се пенсионирам като писател след последната ми книга, пиесата „Мутрата топлофикация“, която издадох със собствени средства и сам разпространих. Тя ми помогна да се запозная с хора, които наистина искат да имат моята книга. Удоволствието е неописуема да знаеш кой има книгата ти, да напишеш оригинален автограф на всеки. В същото време разбрах кои хора са ми се писали приятели и с какво удоволствие културните сноби и критици се направиха, че такава книга няма. И наистина няма, защото се продаде за 57 дни! Така че имам тринки книги, но добринки, както се казваше в оная детска приказка, и те се помнят. Мога да пиша още, но засега следвам афоризма на Станислав Йежи Лец „Ако можеш да не пишеш, не пиши!“. Е, аз мога!
• Какво четеш?
• Като щастливо пенсиониран имам много свободно време за четене, но забелязвам, че все по-малко неща харесвам и се връщам към любимите ми книги от едно време, сред които са майсторите на хумора и сатирата Станислав Стратиев, Богомил Райнов, Акиле Кампаниле, който между другото станал известен писател чак на 70 г.
• А коя книга смяташ, че трябва задължително да бъде прочетена от всеки български политик?
•  Всички книги на покойния Станислав Стратиев, който е направил реална снимка на нашето съвременно общество. За съжаление не се изучава в училище, а децата има какво да научат от него, политиците също – макар че се съмнявам последните да имат сетивата да ги разберат и усетят!
• Теб политиката никога ли не те е изкушавала?

–  Като нормален човек и обикновен български писател политиката не ме привлича, защото не мога да обещавам нещо, което не мога да изпълня. А и членството в партия ми се вижда безсмислено – най-много да ме изключат от нея след време. Политиците никога не са ми предлагали да участвам в техни партийни листи, защото знаят, че ще им кажа: “Откога чакам да ме поканите, за да ви откажа!“.

 – Предполагам, че получаваш сравнително висока пенсия като бивш служител в „Булгартабак холдинг““, но имаш ли представя как се справят с живота другите твоите набори и събратя по перо днес?

 – Пенсията ми е неприлично голяма, но тя е за джобни, защото съм финансово независим и това беше целта на трудовата ми дейност. Ако някой не го е постигнал, няма защо да обвинява държавата, защото тя не ни дава пенсия, а ни връща част от данъците, които е събирала през годините, в които сме работили. Мен специално ме глобява ПОЖИЗНЕНО с 4,8% за това, че ми била позволила да се пенсионирам с една година по-рано от необходимата възраст. От 6 г. я имам тази възраст, но тя продължава да краде от моята пенсия. Чрез омбудсмана оспорихме тази антиконституционна поправка пред Конституционния съд, откъдето цинично ни заявиха, че няма да я премахнат, защото това си било наш избор. Като отличник по математика пресметнах, че не губя нищо от тази нагла кражба, защото получих пенсия една година по-рано, а понеже всяка година се осъвременява, винаги получавам повече от това, което ми взимат.

  Имам представа как се справят другите пенсионери – едва свързват двата края, а братята ми по перо не могат да се издържат с издаване на книги, защото дори и публикуваното в пресата не се заплаща. Затова, за да си писател, трябва да имаш и друг вид занимания, да не се фиксираш, че си голям автор и да обвиняваш обществото, че не ти плаща, за да твориш.

• Как минава животът на един пенсионер днес? Какъв е твоят дневен график?

–  Много е хубаво да не се налага да ходиш на работа, а и бързо се свиква – за 24 часа. Освен това не се налага да търпиш някакви лоши хора, с които си принуден да работиш, да четеш доносите им и да се ядосваш, че ти работиш, а те само получават заплата, и то по-голяма от теб.

  Иначе цялото време на света е мое. Посвещавам го на семейството си, най-вече на жена ми Вяра, която е най-добрият лекар офталмолог, когото познавам, и на дъщеря ми Христиания, която завърши английската гимназия и вече трета година е студентка по диетология в Кралския колеж в Лондон. Малкият ми син Димитър, кръстен на баща ми, скоро ще ме направи дядо на момиченце! Имам много свободно време, затова през последната години изпълних детската си мечта – да си направя холивудска усмивка – отне ми близо десет месеца, които нямаше как да ги имам, ако не бях щастливо пенсиониран.

• Коя е най-голямата грешка, която си направил до момента, и взе ли си поука от нея?

–  Човек не прави грешки, а постъпва по определен начин, който отговаря на подготовката му и разбиранията му. Винаги съм се старал да се поуча от резултатите на това, което съм правил, и се радвам, че открих тайната на здравословния живот – да приемаш нещата такива, каквито са, и да правиш добро, каквото и да става. Всеки човек е изправен всеки ден пред избор – да избере лошото или доброто. Винаги избирам доброто и затова винаги съм си екстра. И всичко правя с любов и запазвам любовта при всички обстоятелства.

 – А коя своя грешка искаш да повтаряш отново и отново…

 – Всяко нещо, което хората наричат грешка, е изпитание, което Господ ни дава, за да се променим към по-добро. А също ни дава сили да преодолеем изпитанията. Няма непреодолими изпитания от страна на Господ и трябва да се казва „Да бъде волята ти, Господи!“.

 – Какво те натъжава?

 – Натъжава ме, че хората са станали злобни, отмъстителни и завистливи, подли и долни, но за такива при мен входът е забранен. Общувам само с добри хора и виждам, че техният брой расте. От 2020 г., когато завърши Ерата на Мислещите хора, започна Ерата на Обичащите хора и само те ще оцелеят.  Човечеството се е опълчило на планетата и е задействало програмата за самоунищожение. Последните събития го доказват.

 – 7 десетилетия достатъчни ли са, за да може един човек да си изкове собствена формула за щастие?

–  Човек трябва да се учи да бъде щастлив, като всяко нещо и това се учи, а формулата е проста: почтеност и нравственост, което означава да не правиш нещо, с което вредиш да останалите. Да правиш добро, каквото и да стане. Почтеността е най-голямата ценност за човека и цената й ще расте с годините.

Аз съм един щастлив човек – имам три прекрасни деца, които са много добри хора, а това е най-голямото богатство и се радвам, че можах да го постигна. Жена ми  Вяра е много добър човек и истински лекар. С добра жена всичко се постига в живота. А смисълът на живота е да служиш на любимите хора и да ги правиш щастливи! Важното за мен е, че оцеляването на добротата е моята мисия!!!

• Какъв въпрос би искал да зададеш сам на себе си и да си отговориш?
• Въпросите, които си задавам всеки ден, са различни и се старая да си отговоря – човек се учи докато е жив, а после от него се учат поколенията.
• Какви са плановете ти – творчески и житейски, за следващите 70 г.?
• Не си правя никакви планове, защото животът е един ден и това е днешният! Да съм жив и здрав е основната ми задача и засега я изпълнявам успешно.

Разговаря: ВАНЯ СИМЕОНОВА