Бойка Асиова е родена на 16 декември 1945 в Разлог. По образование е инженер-химик. По професия журналист. Работила е във вестник „Пиринско дело“ (заместник главен редактор) и в столични всекидневници. Автор е на сценарии за двайсетина документално-публицистични филма и над 15 книги с есеистика, документалистика и проза. Между тях са сборниците с разкази „Мъжко можене“, „Лудовица“, „Рецепта за камбана“, „Благ мехлем“ и романите „Яловата вдовица“, „Вълчицата излиза привечер“. „РОДЕН НА ВЕЛИКДЕН” е третият й роман. Журналистката и публицист Веселина Седларска е написала за гърба на корицата му анотацията: „Всичко, написано от Бойка Асиова, като че ли излиза от потайни пазви, в които планината, ветровете и предците са съхранявали специално за нея ароматни думи, извезани сюжети и незабравими герои“. А собственичката на издателство „Жанет 45“ Божана Апостолова заявява на премиерата: „Не сме издавали по-хубава книга от тази“. През 2021 година за него Бойка Асиова получава престижната национална награда „Христо Г. Данов“ в категорията „Автор на българска художествена литература”.
Разговаряме с нея за пътуването й към романа „Роден на Великден“ (истории, герои и прототипи) и в родината на ирландския филантроп Пиърс О’Махони.
– Госпожо Асиова, неотдавна се завърнахте от Ирландия, където с други наши сънародници сте участвали в официално отдаване почит към паметта на ирландския филантроп Пиърс О’Махони. Как се стигна до тази проява?
– Преди време в България за втори път се видях със семейство Аданови – Мариян и Татяна. Прочели романа ми „Роден на Великден“, впечатлени и очаровани от наученото, дойдоха у дома, в София, да ми споделят вълненията си. Заявиха, че непременно трябва да гостувам на българската общност в Ирландия. Изпратиха ми самолетен билет и отлетях за столицата.
Мариян е авиоинженер. Председател е на Български образователен и културен център в Ирландия (БОКЦИ), а съпругата му е дясната му ръка във всичко. Посланик Н.Пр. Ваня Андреева ме прие в посолството на България с усмивка и очакване за смислена среща.
– Много образовани българи са чували името О’Махони, но единици знаят каква личност се крие зад това име. Научихте ли нови неща за него при пребиваването в Ирландия?
– Пиърс О’Махони е роден на 9 юни 1850 година в Дъблин, но произхожда от благороднически род от графство Кери. Умира 1930 година в родината си. Отидохме на гроба му в Дъблин, в двора на малка гробищна черква. На него е прибавена плоча с благодарствен надпис от България. Непосредствено до гроба на О’Махони е този на съпругата му – тя умира в България в края на неговата благородна мисия, която тя споделяла с цялото си сърце. Той пожелал тленните й останки да бъдат закарани в родината им, но помолил за надгробен паметник от България. Харесал си един от ония места, където селището е затрито, имената по надгробията отдавна изтрити от времето, станал ничий. Получил съгласие от Светия синод.
При окончателното си връщане в Ирландия О’Махони взема 4 момчета с него. Те учат там, създават семейства. Остават в чуждата страна. За това поклонение бяха поканени наследници на тези момчета. Домакините много се вълнуваха дали ще могат да дойдат, а те ни бяха изпреварили. Първи към мен се насочи мъж, гушнал моя роман „Роден на Великден“. Аз се разплаках. Първо ми каза, че романът му е изпратен от Велинград. Сетне научих, че той е съавторът на английския текст в двуезичната документална книга за тази история. На вечерята новият ми познайник не се отлепи от мен. Като истински документалист искаше да научи още и още за драмата с красивия край.
– Когато започнахте проучванията си за романа „Роден на Великден“, ли се породи интересът Ви към личността на О’Махони?
– Знам за Пиърс О`Махони преди изобщо да пиша. В Разлог и днес я има къщата, която старите граждани я знаят – Махонската. От фамилното име на собственика й. А той пък е едно от сирачетата, родено в село Бачево.
Прочее тази къща е много красива, различна от всички останали в града. Та един ден, като минавах край нея, видях, че е отворена нова улица. Трасирана съвсем прясно. Веднага подадох писмено предложение в Общинския съвет на Разлог уличката да се кръсти на негово име. И бе прието.
Ирландският благородник идва в България през декември 1903 г. Попада на покъртителни гледки на осиротели деца от Илинденското въстание. Купува къща и организира сиропиталище в София за 30 момчета – 8 са от поречието на Места; от Разложко – 4, от Бачево – 1, от Баня – 1, от Белица… има от Ковачевица, Неврокопско. Дава му име „Свети Патрик“ – на покровителя на ирландския народ. Създава комитет, който бива подкрепен от двореца, Светия синод и от видни личности. Екатерина Каравелова е член, съпругата на проф. Шишманов – Лидия Шишманова, също… Пред този комитет и поддръжниците му ирландецът заявява, че няма да сменя вярата на децата и че ще учат на майчиния си език.
– Нека читателите не остават с впечатление, че романът е за ирландския филантроп. Но има ли литература на български език, където любопитните да прочетат подробности от живота на О’Махони?
– Има двуезична книга „Пиърс О`Махони – един ирландец в България“. В нея подробно се разказва за самия Пиърс О`Махони, краен националист, много мандати депутат в британския парламент. Посветил живота си на борбата за национална независимост на родината му. В това издание са изписани децата от сиропиталището по име, години и месторождение.
– Запазена ли е памет за историята в романа в родния Ви край? И как стигнахте до идеята за романа?
– Да, в родното ми поднебие, или другото име на Разлога, наистина има много памет. Ярко свидетелство са спомените и огромен брой фотографии от Атанас Попфилипов – роден в Бачево, завършил медицина в Ирландия, работил и живял по света. Върнал се в родния си край 60 години по-късно, връчил ръкописа на английски език лично на тогавашния кмет на Разлог Тодор Тумбев.
Та заглавието на романа ми дойде от свидетелството за раждане. Даде ми го Живка Благоева, чиято баба е по-голямата сестра на тогавашното момче. Къщата им запалена. В горелището намерили парче от свидетелство. Занесли го на попа, той обещал, че ще напише ново. „Не помня точната дата – рекъл отецът – но помня, че беше по Великден“. И така моят главен герой, през чиято съдба завъртвам историите в книгата си, дойде и със заглавието – „Роден на Великден“.
Израснала съм с имена, разкази, песни, фотографии на четници, облечени в гайтанлии дрехи, препасани с кожени силяси и от тях страховито стърчат ножове и пищови. Писани и от уста на уста запаметени. Силно въздействащи паметници от автори измежду големите имена на родното пластическо изкуство. Като Емил Попов например. Училища, читалища, улици носят имена от тази епоха. Колкото кървава и огнена, толкова светла с идеала си за национална свобода. Картините „Мъжете на Илинден“, „Жените на Илинден“, „Царот на Пирин – Яне“ и още, и още, оставени от неповторимата Калина Тасева…
А за народните песни? Няма по-възпято въстание. Още в началните си журналистически години съм публикувала в столични и местни печатни издания, разказвала съм в електронни издания. По повод и без повод.
Така че дълго пътувах към романа си „Роден на Великден“. Проучване, четене и препрочитане… И ако условно определя началото, то тръгва от с. Баня, Разложко. Гостувах в къщата на Христодул и Милка Дулеви. Във входното антре ме „посреща“ самият Махони. Портретът му виси на стената… Следва дълъг разказ на Христодул. Как при напускане на сиропиталището всяко момче получава на изпроводяк сандък с дрехи, зимни и летни, портрет на Татко Махони и джобни пари. Качи ме на тавана да видя сандъка. Бай Христодул ми показа и часовник, подарен на баща му. Момчето е трябвало да изтърпи операция на носа без упойка. През цялото време Татко Махони го е държал за ръката. То не гъкнало. Като свършило успешно, ирландецът откачил часовника от жилетката си и го подарил на своя възпитаник.
– Вашият баща като кмет на Разлог е свързан с един от сираците, за които О’Махони е създал сиропиталището в София. Историята е много любопитна, разкажете я!
– Да, това е същият мъж, когото при първото му завръщане в Разлог местните първенци го канят на вечеря на Предел. Баща ми Петър Йорданов Бонков, тогава кмет на Разлог, му предлага да се върне в града и да работи в новооткритата болница. Годината е 1967. Мъжът за кратко се замисля, поглежда към отсрещния хълм, усмихва се и посочва с пръст: „Защо не! Ако ми дадете ей на онова място да си построя къща“.
И наистина с решение на извънредно заседание на Изпълнителния комитет на Общината получава земята. Човекът си построява къща. И сега тя си е там, собственост на фамилни наследници.
– Да се върнем към повода за настоящия разговор. Как протекоха срещите и контактите Ви в Дъблин през декември и с какво най-силно Ви развълнуваха?
– В Дъблин живакът показва едно, усещането – друго. Студ. Небето променливо. Живо. Морето вечер се оттегля. Очертава пътека. Не лунна, черна и кална пътека. Заплашва, че няма да се върне. Сутринта самото то се връща по нея. Дъблин е топъл. И красив.
Гостувах на училище „Азбука“, където учат български език децата на емигранти от България, дошли в тази страна по различни причини и в различно време. Имат и танцов състав, в който и възрастни, и деца учат и играят български хора. На среща с учениците, техни родители, преподаватели с голям интерес слушаха моя разказ. Питаха ме за различни неща. Очевидно поддържат връзка с родината и всичко ги интересуваше.
– Вие пътувате много из страната за срещи с читатели. Какви отзиви получихте за романа, а и въобще за своето творчество?
– Имам много и сериозни читатели от първата ми книга „Добрата дума“ до последната „Благ мехлем“. Хич не обичам допълнението „по действителен случай“. Че ако не познаваш действителната история, съплеменниците си и нравите им, езика и смеха им, страданията и паденията им… на какво ще се опре авторската ти измислица?! Например: истинският Махони не е идвал в Разлога. Но аз не можех да се лиша от удоволствието да го чучна пред жените на столицата. Думата произлиза от стол за един човек до столица – за много хора. А представете си на дълга столица седнали десетина жени. И този мъж, облечен в къса фустанела над коленете, надянал високите си ботуши на боси нозе. Представете си очите на тези жени. Но как ще да дойде до Котловината този ми герой? С какво ще измине пътя от София, през Предел… По онова време, 1903-1904 година, автомобил в България е имало само един – в царския дворец. И аз докарах моя герой от Рилския манастир през един от двата пътя, не, ами пътеки по върло нанагорнище и още по-върло нанадолнище, та до моето поднебие. Сама съм го извървявала в двете посоки. И се чувствам сигурна. Познавам го.
Пътувам, срещам се, разказвам, отговарям на въпроси, на писма. Често пред публика казвам, че ако това ви е първата книга, не съм сигурна дали ще я харесате. Читателят се отглежда в училище, семейство, приятелска и обществена среда. А и най-вече всеки сам отглежда читателя в себе си.
– Банално е, но накрая се изкушавам да попитам над какво работите в момента?
– Е, и аз се изкушавам да отговоря като Христо Карастоянов. Читатели на премиера на новата му книга го питат същото. А той им отвърна, уж на майтап. „Да ги нямаме тия – рече писателят. – Сега вие пишете, пък аз ще ви чета“. В тази му шега се съдържаше всичкият зор по писането.
А моят архив ме чака. Набъбнал е с много интересна и актуална тема – властта. Болезнено актуална. Та по нея имам много документи, записки, снимки в папките си. За властника. Властникът, продукт на тези, които си траят. Не партиите са проблемът, а властта. Властта е погана, ще рече от Дявола. Това определение го чух от истински герой, хуманист на клетъчно ниво. Слушах го, записвах го. Него и негови другари, родителите ми… От всичкото, което чух и прочетох за него и проумях от самия бай Дине, написах книгата „ДА УБИЕШ СТАЛИН. Спомен за Костадин Лагадинов“, издателство „Жанет 45“.
Познавах го от малка, знаех авторитета му в родния ни Разлог. Властта не е за всекиго, твърдеше старият революционер, преживял убийството пред очите си на брат му Асен, запалената къща по заповед на обер жандармериста капитан Николчев. Лагадинов минал през Сталиновите лагери в Сибир, живял и работил за социализма…
Моето семейство Асиови преживяхме едноличната употреба на властта от един избраник, очевидно без качества. Властта не е по силите на едноизмерен човек. Такъв не би могъл да се справи с дадената му власт, практически неограничена. Той се разпореждаше какво да се пише и какво да се говори, кой да бъде уволнен, кой да бъде изключен от Партията Му… Дори чие дете има качества за член на Комсомола или пионерска червена връзка. Е, и кой да бъде възнаграден, съответно заради подкрепата за стила му.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
