Началото е през 1973, 1974 година. Идеята за ски курорт „Картала” идва от Малин Христов, Васил Ризов, Давид Николов, Илия Ризов и още няколко ентусиасти. „Това бяхме хората, които карахме ски и всички работехме към Планинската спасителна служба”, разказва Илия Ризов, който днес не иска да звучи като герой, а като човек, положил максимални усилия за любимия ски център. „Макар и малка, имахме информация как се развива ски спортът в европейски мащаб. Работих като ски учител и спасител на „Боровец”. Брат ми Васил Ризов беше шеф на Планинската спасителна служба в Благоевград, която беше в основата на създаването на този курорт, но историята на планинското спасяване той може да разкаже по- подробно.
Васил Ризов разказва, че спасителният отряд на Планинската спасителна служба в Благоевград се създава около 1962 година. Поводът е, че в Динков дол в Рила планина паднала лавина и загинал горският работник Динко, затова местността носи неговото име. „Първите началници на планинската служба в София бяха Златев и Камбуров. Те дойдоха тук, защото трети ден не можаха да намерят горския Динко. Помагаха им доброволци и горски работници от Благоевград. Намериха го мъртъв и по този повод организираха спасителен отряд от запалени туристи като полковник Минков, д-р Пашова, Кирил Петров-Паскал, Вили Бръчков от Радиовъзела, бай Златко – хижарят на х. „Македония”, и др. Златев направи курс с тях на х. „Македония” и те бяха в основата на първия планински спасителен отряд в Благоевград на доброволни начала. Първият отряд е създаден в Разлог, вторият – в Банско, и третият е в Благоевград. След нас се създадоха такива отряди в Сандански и Якоруда. Още няколко туристи се загубиха и решиха, че тези хора няма да могат да се справят сами и потърсиха човек, който да организира щатна спасителна служба. Първият назначен беше Велко Калайджиев, който по-късно замина за Германия и там създаде семейство. В неговия отряд се събраха повече и по-млади хора. Сред тях беше Иван Илков, Борис Арабаджиев, Славчо Манасиев, Ангел Шопов. Аз се присъединих през 1965 година след казармата. По-късно завърших ВИФ, специалност „Ски алпинизъм и туризъм” с втора специлност „Педагогически профил”, а брат ми Илия също завърши ВИФ, специалност „Ски”. Аз се занимавам с алпинизъм от 1959 година в БТС. Всички алпийски турове в планините сме преодолявали. Старите членове на планинската спасителна служба бяха членове и на БТС. Но тогава всички бяхме хора, обичащи планината, без особени познания, защото за планински спасител се изисква освен ски техника, човек да има алпийски умения и много други качества. След Калайджиев назначиха Свободко Богданов, след него през 1973-74 година начело на спасителната служба застана известният спортен журналист Малин Христов и след него, през 1975 година, аз поех тази служба и бях там до 1996 г. С Малин Христов бяхме като братя. Той е с една година по-голям от мен и се познавахме от ученическите години. Беше завършил семестриално ВИФ с плуване и работеше като треньор в дружество „Пирин”. След това отиде да работи във в. „Пиринско дело”, по-късно беше един от създателите на местния вестник „Струма”, който и до днес съществува. Бяхме всеки ден заедно и той беше много запален да се направи ски център „Картала”. Заварих отряда с 8 души. Туризмът се разрасна, много хора тръгнаха по планините, имаше много загубени, пострадали и написах докладна до централата в София, че 8 души не са достатъчни и отрядът нарасна на 12. Към отбора се включиха Илия Ризов, братята Виктор и Никола Рилски – все млади хора, и започнаха да ги обучават в алпийска техника за летен и зимен туризъм, владеене на ските, ориентиране и всичко необходимо за един планински спасител. От централата започна едно прерайониране на охраняемите обекти. И понеже Дупница, тогава Станке Димитров, бяха много слаби и не можеха да охраняват Рилския манастир, го дадоха на нашата група, която отговаряше за района от хижа „Иван Вазов” до Предел, целият южен склон на Рила планина. Тогава отрядът ни стана 24 души.
Между 1980 и 1990 година се проведоха много тежки акции в Рилския манастир. Там загинаха много хора. Близо един месец търсихме един турист, който беше паднал при прехвърлянето от х. „Иван Вазов” към гроба на Джеймс Баучер. Намерихме го мъртъв. Един опитен водач – бай Георги, с негова приятелка, учителка от Перник, в края на декември бяха тръгнали от х. „Иван Вазов” за Рилския манастир и се бяха загубили. Цяла зима ги търсихме и ги намерихме пролетта в една пещеричка, където спрели да си починат и бялата смърт ги беше хванала в обятията си.
Друг случай – една група от ГДР – 27 души, с които имахме договорни начала, се установиха в хотела на „Балкантурист” в Рилския манастир. Видели на картата, че „Мальовица” е близо и с техния водач тръгнали от Партизанска поляна с идеята през билото да се качат до х. „Мальовица”. Тръгнали следобед, без да познават пътя, стъмнило се и стигнали до отвесните скали. Там решили да се върнат и всеки се ориентирал както може, без водач и организация. На нас ни съобщиха в 8 часа вечерта. Към отряда имаше изградено аварийно ядро от 8 души и тръгнахме да ги спасяваме. Събрахме 25 души до 3-4 часа сутринта на поляната. Бяха младежи между 20- и 30-годишни, като през това време намерихме едно момиче вече починало, може би от измръзване и голям стрес. Извикахме Бърза помощ за момичето и 25 души заедно с него се прибраха, но двама души липсваха. Изпратих Илия и Виктор Рилски да проверят дали не са по билото. Цял ден ги търсихме и към 4 часа следобед в „Злите потоци”, наляво от поляната, намерихме водача, който беше паднал от около 100 метра височина и загинал. Преди да напуснем улея, чухме викове и видяхме момичето на отвесната скала. Когато водачът е паднал, тя уплашена е стояла цяла нощ там и като видяла, че тръгваме да слизаме, започна да вика. Така я спасихме. Свалянето там става единствено с алпийска техника. Обадих се на централата да ни спуснат необходимите алпийски съоръжения с хеликоптер, защото не носехме такива. Хората бяха каталясали. Качихме се аз и Борката Арабаджиев. Момичето беше много изплашено. Привързах я към тялото си, а Борко стоя отгоре, за да ме осигурява. Закарахме я в ресторанта на „Балкантурист”, където останалите от групата се веселяха. Беше ми странно, но това е животът… Прибрахме се и на следващия ден момичето дойде да ни благодари. Та тази група спасители с Илия Ризов, Виктор Рилски, Давид Николов, Малин Христов бяхме в основата на идеята за ски курорт на Картала.
От „Просвета” бяха решили да правят някакво влекче на поляната на Бодрост, но там нямаше условия и тогава с момчетата решихме, че трябва да се направи нещо по-сериозно, за което по-подробно ще ти разкаже Илия”.
Илия Ризов продължи своя разказ: „През 1976-78 година подхвърлихме на известестния скиор и бивш треньор на националния отбор за мъже и жени Петър Попангелов-старши и на състезателя по ски алпийски дисциплини и треньор Любомир Врингов да направим ски писта в курортната местност на Благоевград. Те с изненада се поглеждаха с въпроса – къде пък в Благоевград може да има такова нещо, и един хубав ден с Врингов дойдохме на Картала. Видяхме балкана, планината, гората и нищо, което да подсказва как да се реализира идеята”.
Васил Ризов добавя, че с Малин Христов и Любо Врингов една седмица търсили мястото, където да направят пистата. „Беше дъждовно време, но докрая не се отказахме. Намерихме бейби влекчето, както го наричаме, и трасирахме първата част на пистата, но беше гористо място и трябваха много разрешения от горите, ВиК, за да се продължи. Много помогна първият секретар на Градския комитет на партията Васил Поптодоров. Той събра всички директори на Карталска поляна и каза: „Имаме едно копче и трябва да му сложим балтон”. Дотогава каране на ски се практикуваше на х. „Македония”, на заслона при Биволарника и в двора на гимназиалния лагер. Голямо беше съдействието и на арх. Коста Сандев, който тогава беше председател на първата секция по ски в Благоевград. Той е и проектант на първия застроителен план на ски център „Картала”. Хубавото е, че се създадоха условия всички институции и служби да се заинтересуват от тази идея”.
Името на курорта идва от Карталска поляна, която съществува отдавна. „Картал” в превод от турски означава орел и според легендите местността е получила това име, защото е имало голяма популация на орли. Намира се на 2000 метра надморска височина.
Илия Ризов сподели, че Карталска поляна остава в парковата зона, а ски центърът – извън защитената зона. „Когато се обособяваха парковете в България, бях там и когато дойдоха специалисти от ИССИ да слагат границите на парк „Рила”, казах: „Не, ски комплексът остава извън този парк”. Започнах работа в „Балкантурист” в Благоевград, където отговарях за спорта. Директор тогава беше Васил Ангелов, един много прозорлив според мен човек. Той сега има туристическа агенция. Ангелов подкрепи идеята и започнахме с много усилия да търсим варианти да направим ски писта. Влязохме във взаимоотношения с Дирекцията на горите. Тогава беше лесно. Един човек казва какво да се прави и то започва да се прави. Първи секретар на партията беше Владимир Сандев. С много огледи и с помощта на Любо Врингов и Петър Попангелов-баща начертахме къде какво да се направи. Изсякохме една част от гората, но бяха едни бабуни, корени, дива гора, направихме една малка полянка. Идвайки от Боровец, познавах шефа на Лифтово стопанство там – Ресми Ресмиев, страхотен човек, бивш национален състезател по ски, и му споделих, че отивам в Благоевград да правя ски писта. Той ми каза – ти си луд. Казах му, че сме една група от 4-5 човека и всички сме луди, но нямаме нищо. Попита ме какво искам. Казах му да даде едно малко учебно влекче, което до ден-днешен стои на долната станция на Картала. Каза да го натоваря на една кола и да го взема. То беше бензиново влекче с двигател с вътрешно горене. Направихме първото ски училище. Събраха се около 30-40 души и започнахме да се учим да караме ски. Чрез „Балкантурист” взехме ски екипировка от Боровец. Беше голяма еуфория. Хората се радваха. Жените бяха по-настойчиви и по-дисциплинирани. Това беше първата година, но видяхме, че това пространство вече е малко за ски. Пак отидохме в горите, за да искаме увеличение на площта, но те ни казаха, че няма как да стане, без да е наш теренът. С административни мерки направихме размяна между общински стърнища и горския фонд и ни дадоха 200 декара, което за нас беше победа. С помощта на горите изсякохме просеката и започнахме да правим писта. Шефът на „Балкантурист” ми каза да направя влек, но и двамата много добре знаехме, че това не става с магическа пръчка. Отидох при моя бивш преподавател проф. Донев от МЕИ и при проф. Гого Петков и им казах, че ако не направя влек, ще ме уволнят от работа. Те ми помогнаха. Затворихме се в работилницата на МЕИ и измайсторихме едно влекче. Това беше един хаспел, само че не вертикален, а хоризонтален, но беше голяма веселба. Тогава се правеха специални тегличи, които познават само по-възрастните скиори. Директорът Ангелов беше много настойчив и след време каза: „Отиваш в БАТО – дирекцията на „Балкантурист” в София, при генерала и искаш пари за лифт”. Само че кой бях аз – един чиновник в „Балкантурист”, и не вярвах, че точно на мен ще обърне внимание. Намерих познати, влязох при него и му обясних за какво съм дошъл. Той ме изслуша и каза – правете, но ние нямахме пари. Чакахме няколко години, през което време профилирахме пистите – махахме корените, за да изглежда теренът по-професионално. В началото бяха 200 метра, след това станаха 500, после 700 метра. През 1980-81 г. направихме „Чайната”, която и до ден-днешен се ползва, но беше мизерия, нямаше съоръжения, нямаше транспорт. Идваха родители с деца и започна да се говори активно в Благоевград за ски писта „Картала”, но започнаха и политически преназначения. Уволниха Васил Ангелов и на негово място назначиха бившия директор на „Нармаг” Младен Тодоров и той каза: „Какви ски – това не е перспективно”. След три дена ме уволниха от работа в „Балкантурист”, за да назначат сина на негов приятел. Аз реших да отида при бившия ректор на ВИФ проф. Иван Стайков и той като ме погледна, попита: „Какво си се оклюмал?“. Признах, че съм уволнен от работа. Той ме успокои и каза в пет часа сутринта да съм готов в Благоевград, ще дойде да ме вземе. Помислих си, че се шегува, но в 5 часа сутринта той беше пред къщата ми. Погледнах, видях черната нива и проф. Стайков. Бях шокиран. Тръгнах с него и с наш колега от Самоков за Хотово.Тогава проф. Стайков беше шеф на студентско дружество НСЛСС /направление студентски лагери и спортни съоръжения/, което се занимаваше със спортната дейност на всички студенти в България и училището в Хотово беше към това дружество. Идеята беше там да се прави възстановителен център и когато се прибрахме, проф. Стайков ми каза: „От утре си на работа. Това, което по-рано си работил, същото ще работиш и тук”. Да, но базата, която имахме, си остана на „Балкантурист”, казвам аз. Той беше изключително напредничав и активен човек. Помоли ме да му направя среща с първия секретар на ОК на БКП. Представих се и казах, че отивам по молба на проф. Стайков, но не бях посрещнат любезно и си тръгнах без резултат. Професорът разбра, че няма да мога да му осигуря среща, и ми каза, че ще ми се обади. Проф. Стайков беше изключително близък с Андрей Луканов. След една седмица с благословията на Луканов срещата се състоя. Този път Лазар Причкапов ни посрещна изключително любезно и ни даде зелена светлина за ски центъра. Професорът поиска имуществото, което е към „Балкантурист”, да бъде прехвърлено към НСЛСС, а това беше най-важният ни мотив при тази среща. Г-н Причкапов ме изпрати при Тодоров и всичко беше свършено. След няколко дни в ски екипировка се качих на Чайната, взех една стая на АПК-то, където да мога да пребивавам, и започнахме.
Още докато работех в „Балкантурист”, през 1982-1983 година започна строителството на ски базата в Банско. Те бяха много активни и аз съм се учил от банскалии в лицето на Димитър Балев. Направихме един влек там, какъвто е нашата паничка, и аз от „Балкантурист” бях надзорник, така че знам как се правят лифтове. Преди това участвах в изграждането на кабинкова линия и лифт на Боровец. По повод студентската спартакиада на Шилигарника в Банско започнаха да строят седалкова линия. Разтовариха на стадиона в Банско и един влек, но за него не остана време да бъде монтиран. Пак отидох при професора и му казах, че този влек стои там и дали мога да го взема за Картала. Отидохме при директора на СВО, който обединяваше ректорите на всички университети и институти. Проф. Стайков на една сервитьорска бележка ми беше написал: „Другарю Балев, моля да предоставите на другаря Ризов влека, който се намира на стадиона”, и се беше подписал. Аз знаех, че Балев няма да даде лифта, защото всички се борихме за капка вода. Разбрах, че той е в командировка, отидох в ДАП-а, с три камиона една вечер натоварихме влека от стадиона на Банско и го стоварихме на Картала. Сутринта Балев се беше прибрал и имахме разправия на стадиона. Показах му моя документ, който искаше да ми вземе, но не му дадох бележката и я пазя до ден-днешен. Разбрахме се в ресторанта, където седнахме заедно на маса. Аз съм се учил на този занаят от Димитър Балев, който много ми е помагал като председател на дружеството „Ел тепе” в Банско, а съпругата му Райна Балева беше първи секретар на Градския комитет на партията. Тя също беше много близка с Андрей Луканов.
Кой каквото иска да казва, но това са хората, които направиха всичко възможно Банско да се превърне в това, което е днес. Мога да опонирам на всеки, който твърди обратното, защото съм жив свидетел на дейността им. От Банско, начело с Райна Балева, отидохме във Франция във фирмата „Помагалски”, защото тези съоръжения са нейно производство. Това беше кратка специализация за една група от 15-ина души от Банско, Витоша, Боровец. Искахме да разгледаме и да видим как се прави модерен курорт. Кметицата на Шамони ни посрещна, Райна Балева произнесе реч, каквато само тя можеше, и на финала каза: „Ще видите, че след години Банско ще бъде Шамони на Балканите!“. И днес можем да кажем, че е предрекла това бъдеще. Когато човек е упорит и търпелив, всичко се получава както иска.
Връщам сега разказа на нашата епопея. Направихме влека и отново отидох да плача на рамото на професора, защото ни трябваше машина за обработка на снега. Изпрати ме той на Витоша да взема такава и лека-полека курортът се развиваше. Доста хора започнаха да карат ски, заговори се по-активно за Картала. Направихме няколко курса за обучение на начинаещи и хората се запалиха по този курорт. През 1988 година направихме договор с френската фирма „Помагалски” за четириседалков лифт. Трябваше ние да направим металната конструкция, а те да ни дадат технологията, техниката и всичко тръгна добре. В Металургичния комбинат в Радомир бяхме направили пилоните и други спомагателни съоръжения, но дойде демокрацията и вместо да вървим напред, всичко започна да се разтуря. Обади ми се директорът на комбината да отида да си взема стълбовете, защото не се знаеше какво ще става с тях. Но и спортното дружество, към което бях, също започна да се разпада и увиснахме. След известно време стълбовете ги бяха нарязали за скрап. Стотици хиляди левове, похарчени на вятъра. Пълна безстопанственост. А имаше голям шанс да се развие още тогава курортът. По времето на кмета Георги Кехайов направихме първа копка. Когато кметица стана Ели Масева, и при нея отидох. Беше нов кмет и малко далечна й беше тази тема, но каза, че ще правим каквото трябва. Тогава не се знаеше кой накъде дърпа конците. Влиятелни хора се нагледаха на Банско и намериха къде законен, къде незаконен начин да го вземат. Ние стояхме във въздуха, защото нищо не се правеше. Започна приватизацията и аз подадох едно заявление да купя обекта на Картала. Събрах парите оттук оттам, успях да го взема и започнах да работя като частно дружество. Това беше 1999-2001 година. Имах доста контакти с производителите зад граница – с „Помагалски” във Франция, с „Допелмайер” в Австрия, „Лайтнер” в Италия, „Кесборер”- Германия – най-силните фирми производителки на спортни съоръжени за ски, но кой ще плаща. Всички съоръжения са много скъпи. Направих бизнес проект, но някой трябваше да го финансира и затова реших да тегля кредит. Когато една банка види кой стои зад проекта, има шанс да го финансира. Отидох при KPNG, дадох им пълната информация и от тях се изискваше само щемпелът и подписът. Обикалях година и половина и всяка банка обещаваше, но не отпускаше кредита. Започнах да губя надежда, но ми се обадиха от Българо-американска кредитна банка, позаинтригуваха се като разгледаха бизнес проекта и те казаха, че ще помислят. Един ден ми се обадиха и казаха, че трябва да защитавам проекта в Америка. Някак си успях да отида, но без никакво самочувствие. Представих се там и си тръгнах. Пътувайки в самолета Ню Йорк-Мюнхен, гледам на седалката пред мен едно младо момче и един по-възрастен човек и чувам, че говорят за туризъм, за ски. Те слязоха на Мюнхен и заедно се качихме на самолета за София. Прибрахме се в България и на другия ден ме потърсиха от Българо-американската банка, а в Благоевград дойдоха тези мои спътници в самолета. Оказа се, че бащата е един от шефовете на Борда на директорите. До такава степен съм бил замъглен, че не можах да го позная. Отидохме до Картала, седнахме след това във Вароша на обяд и той ми каза – утре имаш парите по банкова сметка. Сега ми звучи като на кино, но тогава тази беше истината. Взех кредита и започнах. Бях направил проучвания и от едно малко курортче в Италия взех една кабинкова линия, която там демонтираха. Нямаше как да си позволя ново съоръжение, защото то струваше десетки милиони евро. Успях да го взема след известно време, защото парите пак не стигаха, и започнахме да го правим. Всичко ми беше на гърба – кредити, разправии, хора, които да разбират от този бизнес. През 2008-2009 година Причкапов беше кмет и с него направихме първа копка на лифта, който бях взел от Италия, защото той вече беше заинтригуван. Преди това го питах – ще правим ли Картала, а той ми казва – с какви пари? Припомних му: „Ти намери толкова пари за корпуса, та за Картала ли не можеш да намериш?!”. Попитах го дали има паспорт за чужбина и на другия ден отидох пред дома му в София и тръгнахме. За 20 дни обиколихме цяла Европа: Сърбия, Словения, Австрия, Германия, Швейцария, заобиколихме Франция, влязохме в Италия, за да видим как се развива този спорт в Европа. Бях организирал няколко срещи със собственици и шефове на курорти. Тогава по пътя Причкапов ми каза: „Илия, аз съм ходил в Япония, в Америка и мисля, че съм видял свят, но съм смаян от това, което видях тука”. Той ми беше казал, като се прибера, веднага да отида при него. Беше събрал целия екип на общината – около 20 души, и в негов стил дръпна една реч, която започна с думите: „Колеги, от днес в Благоевград започваме да правим туристическа индустрия”. Трудна беше тази дейност. Обърнах се към холдинг „Агромах” /сега „Грома Холд“/ за помощ. Но това е бавен процес.
Докато монтирахме лифта, стана огромен пожар на отсрещния скат на Рила и той дълго време не можеше да бъде потушен. Тогава тук идваха всички управляващи – премиерът, шефът на пожарната, депутати, министри, а ние още изграждахме лифта. Кмет беше Костадин Паскалев и поиска да се качим с лифта, за да видим каква е засегнатата част, която отдолу не се вижда. Казах им, че все още има работа по лифта и той не е пуснат в експлоатация. Нямах право да качвам външни хора. Кметът настоя само ние с премиера Сергей Станишев и шефа на пожарната Николов да се качим. Разбира се, след тях вървяха много журналисти и докато си говорихме в ресторанта, журналистите се настаниха в лифта, той се завъртя и 20 кабини с хора тръгнаха нагоре. Предупредих ги, че лифтът ще спре и ще стане голям проблем. Ние се качихме в последната кабинка. Тръгнахме и на петия пилон лифтът спря и тръгна обратно. Стана страшно. Това е безконтролно съоръжение, което никой не можеше да управлява. Докато лифтът вървеше обратно, по телефона се обадиха и казаха, че на Картала се извършва саботаж. Настъпи голяма паника. В крайна сметка моите колеги успяха да направят каквото трябва, но всички изтръпнали, живи и здрави стигнахме благополучно на долна станция на лифта. Журналистите не знаеха какво се е случило и излезе едва ли не, че е направен атентат срещу премиера. С г-н Станишев пихме по чаша вино и той каза, че ще пътува в командировка за Азербайджан и ако има проблеми, да му се обадя. Но след този случай институциите ме разкостиха буквално.
Беше 2009 г. Успяхме да монтираме напълно лифта, но вече премиер беше Бойко Борисов. Трябваше да се даде Акт 16 на това съоръжение и разрешение за ползване. Направихме комисия с над 25 души, които представляваха всички институции, защото съоръжението се води от най-висока категория. След като приключихме с документацията, поканих Бойко Борисов да го открие. След дълго отлагане, по повод откриването на 2-3 асфалтирани улици в града, той откри и лифта. Тогава го поканих да се повозим на лифта, но той ми отказа с думи, казани на шега: „Да не искаш и аз да увисна като Станишев”.
Кредитът започна да ми тежи, трябваше да решавам всякакви проблеми. Нямаше хора специалисти, трябваше да се обучават. Тогава бизнесмени с големи възможности се нагледаха на обекта и бяха заинтригувани от нашия курорт. В един момент от банката започнаха да ме притискат, да ми искат да изплатя кретита предварително и ми взеха обекта през 2015 г. За четири години бях отстранен, но намерих партньори, с които да си върнем курота, защото те го съсипваха бавно, но сигурно. Лифтът беше спрял да работи, защото за това са нужни обучени специалисти. Хотелът беше разнебитен. Една година не можахме да го възстановим. Но успяхме, вкарахме нови инвестиции и сега нещата вървят добре.
През 2021 година успяхме да монтираме и оръдия за изкуствен сняг. Заедно с фирма „Армако” имаме намерение да превърнем този ски център в един от най-известните в страната. Общината участва с дял и каквото да се случва, ще правим така, че общината винаги да е част от този курорт. В лицето на кмета Байкушев виждаме разбиране, защото без това нещата не стават. Навсякъде по света общините присъстват като акционери в такива публични обекти, и при нас е така. Изготвили сме мастер план, който още пролетта беше публично обсъждан, и ще изградим допълнителна леглова база, допълнителни съоръжения и писти, които са в последна фаза за разрешение от всички институции. Всичко това е постигнато с участието на добри специалисти архитекти, урбанизатори на такива ски зони – от Швейцария, от Италия, от Австрия, които участваха в разработката на проекта. Това, което е замислено, е добро съчетание на леглова база, ски съоръжения и писти с цялата инфрастуктура, необходима за един ски център. Идеята е скиорите да не чакат на опашки, а на момента да ползват съоръженията за каране на ски.
Няма такова нещо в Европа, което се наблюдава на Боровец и Банско – да се чака с часове да се изкачиш на съоръженията /лифтовете/. Обиколил съм достатъчно ски зони в Европа и в Америка. Там лифтовете вървят непрекъснато и няма чакащи на опашка. В момента имаме между 8 и 10 км писти с различни ръкави. Основната писта е близо 5 км и е най-дългата в България. Закупили сме един шестседалков лифт, който ще бъде монтиран догодина. Следващата година сме подготвили още един лифт. Имам идея да доставя лятно атракционно влакче, което ще бъде разположено в горната част на комплекса и в момента търсим най-удобното и най-подходящото място. То ще задоволи нуждите на малки и на големи. Който не може да кара ски, ще се вози на влакчето. А оттам гледката е неповторима и неописуема. В радиус от 360 градуса се виждат Рила, Пирин, Славянка, Огражден, Родопите. Никъде няма такава гледка! Догодина възнамеряваме да започне строителството на нов хотел, който ще се инвестира от дружеството „Прима Инвест БГ”, в което участваме трима съдружници. Пътят основно ще бъде реконструиран. Очертава се напълно комплектовен бутиков ски център – един от най-добрите четири курорта в България: Банско, Боровец, Пампорово и Картала. За мен това вече е реалност. Смея да кажа, че ще задоволим нуждите на всякакъв вид скиори, туристи и гости на курорта”.
Дълга е епопеята на ски център „Картала” и може би има и други хора, които да добавят свой шрих към тази история, но със сигурност знам, че един ще остане до края и това е Илия Ризов. Един ден може да направи и музей със снимков материал на тази история, която разказа.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
