По­бе­ди­тел­ка­та в кон­кур­са на в-к “Струма” “Лю­бим учи­тел на Пи­рин­ско 2018” В. Дас­ка­ло­ва: Щас­тли­ва съм, че имам въз­мож­ност да ра­ботя с уче­ни­ци от 5 до 12 клас и да видя как от де­ца се прев­ръ­щат в мъ­же и же­ни, из­пъл­не­ни с меч­ти

Пре­по­да­ва­тел­ка­та е щас­тли­ва да ви­ди как уче­ни­ци­те из­рас­тват пред очи­те й

Ве­лич­ка Дас­ка­ло­ва с част от уче­ни­ци­те си, дош­ли да я под­крепят

С две­те си дъ­ще­ри­ и брат си

Ве­лич­ка Дас­ка­ло­ва е за­вър­ши­ла Пе­да­го­ги­чес­кия ин­сти­тут в Смолян. Тя е стар­ши учи­тел по бъл­гар­ски език и ли­те­ра­ту­ра, нем­ски език и тех­ни­чес­ки нау­ки в Сред­но учи­ли­ще „Ни­ко­ла Йон­ков Вап­ца­ров“ в Ха­джи­ди­мо­во.

 – Г-жо Дас­ка­ло­ва, чес­ти­та наг­ра­да! Как­во е усе­ща­не­то да сте по­бе­ди­тел в кон­кур­са „Лю­бим учи­тел на Пи­рин­ско“ за 2018 г.?

– Чес­тно ка­за­но, нямам ду­ми да из­разя из­не­на­да­та си, но най-ве­че бла­го­дар­нос­тта си към мои­те уче­ни­ци, кои­то ме но­ми­ни­ра­ха за то­зи кон­курс, под­креп­яха ме през цяло­то вре­ме, бяха и са до мен и в мо­мен­та. Спе­че­лих при­за и бла­го­да­ре­ние на се­мей­ство­то ми, кое­то ме под­кре­пи в та­зи про­фе­сия, на мои­те прия­те­ли, ко­ле­ги, не­ве­роя­тно­то ръ­ко­водс­тво на учи­ли­ще­то, и най-ве­че, пак каз­вам,  на уче­ни­ци­те ми.

– От кол­ко го­ди­ни пре­по­да­ва­те?

– Пре­по­да­ва­тел съм от об­що 21 г., от кои­то 20 в СУ „Н. Вап­ца­ров“ – Ха­джи­ди­мо­во.

– Кои са ка­чес­тва­та, бла­го­да­ре­ние на кои­то спе­че­лих­те при­за „Лю­бим учи­тел“?

– Спо­ред мен ос­нов­ни­те ка­чес­тва, кои­то трябва да при­те­жа­ва един учи­тел, ос­вен зна­ния­та, раз­би­ра се, са доб­ро­та, тър­пе­ние, уме­ние да из­слуш­ваш, до­ри и да спо­деляш някои свои, ако ще­те, проб­ле­ми или тай­ни с уче­ни­ци­те, за да мо­же да раз­бе­рат, че ти, учи­теля­т, не си пос­та­вен на пие­дес­тал. Ти си един оби­кно­вен чо­век със съ­щи­те бол­ки, проб­ле­ми, въж­де­ле­ния, кои­то си имал на тяхна­та въз­раст. Тър­пе­ние­то, оби­чта, да им по­ка­жеш, че наис­ти­на им вярваш, да им се до­вер­яваш до­ри и ко­га­то са мал­ко по-па­ла­ви, те трябва да те прие­мат ка­то прия­тел, ка­то чо­век, на ко­го­то ви­на­ги мо­гат да раз­чи­тат във все­ки един мо­мент.

– Как се е про­ме­ни­ло учи­ли­ще­то и об­ра­зо­ва­ние­то  през пог­ле­да на 21-го­диш­ния Ви стаж?

– Пром­яна­та е наис­ти­на дос­та гол­яма. Как­то по от­но­ше­ние на тех­но­ло­гии­те, кои­то са вез­де­съ­щи и са навс­якъ­де, и сме до­ри за­ви­си­ми на мо­мен­ти от тях. Пром­яна има и в цен­нос­тна­та сис­те­ма на уче­ни­ци­те и в тяхно­то по­ве­де­ние – на мо­мен­ти са все по-раз­кре­пос­те­ни. По-сме­ли са от уче­ни­ци­те, кои­то срещ­нах в на­ча­ло­то. Се­гаш­ни­те уче­ни­ци по-лес­но спо­делят с учи­тел­я, не се при­тесн­яват да поис­кат съ­вет, без зна­че­ние да­ли е по уче­бния пред­мет, или ста­ва въп­рос за по­ред­на­та раз­пра­вия с прия­тел/ка. Въоб­ще мно­го по-от­кри­ти и чес­тни са де­ца­та.

– То­ва по-ху­ба­во ли е?

– Дон­якъ­де да, по-ху­ба­во е. Ма­кар че на мо­мен­ти се пре­кал­ява и мно­го чес­то пос­лед­на­та пет­ми­нут­ка от ча­са про­дъл­жа­ва и в меж­ду­ча­сие­то, за­що­то все още не все­ки е ус­пял да ка­же как­во е ста­на­ло вче­ра, ко­го е срещ­нал, с ко­го се е за­поз­нал. Та­ка че ча­со­ве­те пон­яко­га се сли­ват неу­сет­но.

– Ид­ва­ло ли Ви е да си ка­же­те: „До­тук бях“, да сте ис­ка­ли да се от­ка­же­те от учи­тел­ска­та про­фе­сия?

– Чес­тно ка­за­но, ни­ко­га. До­ри ко­га­то го­воря с мои­те уче­ни­ци, по­не­же съм клас­на на вто­ри ви­пуск ве­че, ви­на­ги каз­вам, че то­ва е, кол­ко­то и три­виал­но да зву­чи, дет­ска­та ми меч­та. Ма­кар че пър­во­на­чал­но ис­ках да ста­на дет­ска учи­тел­ка, но не­ща­та се из­върт­яха… Аз съм щас­тли­ва, че имам въз­мож­ност да ра­ботя с де­ца от 5 до 12 клас и да видя как се про­менят, ми­на­вай­ки през она­зи кра­си­ва, ма­кар и труд­на въз­раст. Как от ед­ни страх­ли­ви, нап­ла­ше­ни, тръп­не­щи от не­тър­пе­ние да се за­поз­наят с но­ви­те съу­че­ни­ци  и с учи­те­ли­те се прев­ръ­щат в мла­де­жи и де­вой­ки. Ко­га­то ги из­пра­ща­ме на аби­ту­риент­ски бал, те ве­че не са де­ца, а кра­си­ви мъ­же и же­ни, из­пъл­не­ни с меч­ти. То­ва е не­що стра­хот­но, наис­ти­на е не­ве­роя­тно да си учи­тел.

– Спо­ме­нах­те за пром­яна­та в цен­нос­тна­та сис­те­ма на уче­ни­ци­те. В то­зи сми­съл смята­те ли, че е уда­чно или необ­хо­ди­мо въ­веж­да­не­то на оце­нка за по­ве­де­ние, дис­цип­ли­на?

– По от­но­ше­ние на оце­нка­та за по­ве­де­ние аз лич­но съм мал­ко скеп­тич­но нас­трое­на. Да, ко­га­то са­ми­те ние бяхме уче­ни­ци, има­хме оце­нки за по­ве­де­ние, на­ма­ле­но и т.н., но, чес­тно ка­за­но, мисля, че  проб­ле­мът се крие на дру­го място. Друг под­ход трябва да се тър­си, за да мо­же уче­ни­ци­те да про­менят свое­то от­но­ше­ние и пог­лед към обу­че­ние­то.

– А не прос­то ед­на оце­нка?

– Да. Са­ма по се­бе си тя е важ­на, но мо­же да бъ­де ре­зул­тат от мо­мен­тно­то със­тоя­ние на уче­ни­ка. Ние не знаем да­ли той сно­щи е имал проб­ле­ми, да­ли е доб­ре здра­вос­лов­но… Та­ка че оце­нка­та ви­на­ги мо­же да се про­ме­ни.

– Как ус­пява­те да мо­ти­ви­ра­те свои­те уче­ни­ци?

– С мно­го при­ме­ри от жи­во­та на близ­ки­те, на хо­ра­та око­ло мен, от моя жи­вот, за то­ва как чо­век не би­ва да се от­чай­ва. Мно­го чес­то за съ­жа­ле­ние сре­щам от­го­во­ри от ро­да на: „За­що ми е да уча, след ка­то хо­ра­та бягат в чуж­би­на“. То­га­ва си поз­вол­явам да им дам при­мер със се­бе си. Ко­га­то аз за­вър­ших, в про­дъл­же­ние на три го­ди­ни не ус­пявах да си на­меря ра­бо­та ка­то учи­тел. На­ло­жи се да за­поч­на ра­бо­та ка­то ши­вач­ка, но не се сра­му­вам, нап­ро­тив, гор­дея се с то­ва. Да, има­ла съм мо­мен­ти на от­чая­ние и съм се пи­та­ла наис­ти­на ли трябва­ше да уча? Но в един мо­мент се поя­ви та­зи въз­мож­ност и ето че ве­че 20 го­ди­ни съм учи­тел в ед­но и съ­що учи­ли­ще. То­ва каз­вам и на уче­ни­ци­те ми: Чо­век ви­на­ги трябва да има и да го­ни по-ви­со­ки це­ли. Ви­на­ги трябва да се об­ра­зо­ва, да се учи, осо­бе­но се­га, с те­зи но­ви тех­но­ло­гии, кои­то нас­тъп­ват. Е, ние сме ра­бо­ти­ли с те­ле­фо­ни с бу­тон­че­та и ан­те­ни, а днес са с ай­фо­ни, ай­по­ди… Та­ка че чо­век ви­на­ги трябва да се учи, ако ис­ка да ус­пее, да про­ме­ни не­ща­та.

– Как­то е из­вес­тно, от две го­ди­ни е в си­ла но­вият За­кон за пре­ду­чи­лищ­но­то и учи­лищ­но об­ра­зо­ва­ние. Те­зи ре­фор­ми от­раз­яват ли се на учи­те­ли­те, на уче­ни­ци­те?

– Няма как да не се от­раз­яват, но­ви прог­ра­ми, пла­но­ве, на­ред­би… Сякаш че и ми­нис­терс­тво­то, и гил­дия­та ка­то цяло търсят на­чин да се по­добрят не­ща­та, но дон­якъ­де се по­лу­ча­ва.

– Лич­но Вие как­во бих­те ис­ка­ли да про­ме­ни­те, нап­ри­мер ад­ми­нис­тра­тив­на­та те­жест?

– Да, ад­ми­нис­тра­тив­на­та те­жест наис­ти­на е дос­та не­по­сил­на. Въп­ре­ки че се въ­веж­дат еле­ктрон­ни­те днев­ни­ци, в един мо­мент аз лич­но имам чувс­тво­то, че ра­бо­та­та ми се уд­воя­ва. Все още из­пол­зва­ме  хар­тие­ни­те но­си­те­ли, но пон­яко­га ра­бо­тим и с еле­ктрон­ни­те днев­ни­ци и чес­то трябва да ос­та­ва­ме и след ча­со­ве­те, за да се до­вър­ши не­що. Наис­ти­на ад­ми­нис­тра­тив­на­та ра­бо­та е дос­та, но се над­ява­ме, че все няко­га ще на­ма­лее.

– Кое е най-ху­ба­во­то на Ва­ша­та про­фе­сия?

– Мно­го не­ща. Най-ху­ба­во­то е, че един учи­тел има мно­го прия­те­ли. Един учи­тел е в те­че­ние на всич­ко, де­ца­та те за­поз­на­ват с но­вия пе­вец, кой­то се появ­ява, с но­ва­та тан­цьор­ка. Го­во­рей­ки с тях за кул­ту­ра, фил­ми, му­зи­ка, ни­ко­га не ос­тар­яваш. Най-ху­ба­во е, че след го­ди­ни ти не си учи­тел­ка­та, а клас­на­та и за­да­вай­ки въп­ро­са „Коя е клас­на­та?“, да чуеш: „Как коя, ама ние има­ме ед­на клас­на”. То­ва е най-ху­ба­во­то, да знаеш, че де­ца­та са те за­пом­ни­ли, че наис­ти­на те оце­няват, ува­жа­ват, че учи­тел и уче­ник са ед­но цяло.

– Ка­зах­те как­во ха­рес­ва­те в учи­тел­ска­та ра­бо­та, а как­во не ха­рес­ва­те?

– Не ми ха­рес­ва то­ва, кое­то на­пос­ле­дък се ши­ри в ме­дии­те – съдят учи­те­ли за оце­нки. А кой ще съ­ди оне­зи ро­ди­те­ли, кои­то не об­ръ­щат вни­ма­ние на де­ца­та си? Има се­мей­ства, в кои­то раз­го­во­рът меж­ду ро­ди­те­ли­те и де­ца­та им се свеж­да до някол­ко из­ре­че­ния: „Как ми­на днес?“ – „Доб­ре“. – „Из­пи­та­ха ли те?“ – „Не“. – „Доб­ре“. И то­ва е. Има ли, няма ли проб­ле­ми, ко­му­ни­ка­ция­та в някои се­мей­ства сякаш е све­де­на до ми­ни­мум.

– Тоест, най-оби­дно е от­но­ше­ние­то на някои ро­ди­те­ли към учи­те­ли­те?

– На някои ро­ди­те­ли, да. Има и прек­рас­ни ро­ди­те­ли, кои­то се от­зо­ва­ват не са­мо на ро­ди­тел­ски­те сре­щи, а  и на слу­чай­ни сбир­ки, праз­ни­ци, тър­жес­тва. Ви­на­ги ни по­ма­гат и са с нас. Но има и друг тип ро­ди­те­ли…

– Ако мо­же­те да вър­не­те вре­ме­то на­зад и да се ор­иен­ти­ра­те към дру­га про­фе­сия, бих­те ли го нап­ра­ви­ли?

– Не, ни­ко­га. То­ва бе­ше меч­та­та ми и се рад­вам, че я сбъд­нах!

Ин­тер­вю на
СТА­НИС­ЛА­ВА ДА­ЛЕ­ВА