Миналата година две събития, съизмерими с национално предателство, някак „минаха между капките“ на обществения интерес. Всички бяхме фокусирани върху шумния провал на две партии, претендиращи за нов морал в политиката. Партии, приличащи на останалите по дефицита на визия за развитие на страната. И по външнополитическа лакейщина. Първом бе провалът на „Има такъв народ“ на холограмния образ Сл. Трифонов. Следва „Продължаваме промяната“ на „харвардския курсант“ Кирил Петков. Новото! В името на промяната подмениха стари с нови корупционни схеми.
Народът бе омерзен от скандалите в Четворната коалиция тип „орел (пардон – бухал), рак и щука. Атакувана – с основание или не – от партиите на статуквото. И над тях се извисяваше „летящият в облаците“ обитател на „Дондуков“ 2, предоволен от скучната роля на досаден ментор на бездарни и безотговорни депутати.
На фона на световна рецесия и тревога от ожесточаващия се конфликт в Украйна, на скокообразно скачащи цени плюс крах на 2-3 безплодни парламента (2021-2022 г.), не усетихме как бяха сторени две национални предателства. Едното – дело на светската (политическа) власт, второто – на духовната (Светият синод на Българската православна църква (БПЦ). Предателства към родината и нейната хилядолетна история и култура.
Първото предателство бе, когато на 24 юни 2022 г. под външен диктат парламентът сне без никакви гаранции ветото над Р Северна Македония и гласува т.нар. френско предложение, изначално „работещо“ срещу България, обслужващо македонизма и неговия белградски акушер.
Тук наш’та тема е за духовното предателство. Дело на Св. синод, нему подхожда религиозният синоним ОТСТЪПНИЧЕСТВО. По прякора на римския император Юлиан Отстъпник (331-363 г. сл. Хр.), който заради отричането си от Христа и връщане към езичеството е наречен Апостат (лат. Apostata – „Отстъпник“).
На духовното отстъпничество отговаря старобългарски синоним, употребен от Паисий Хилендарски в безценната книжчица „История славяноболгарская“. Там кълне онез българи, отричащи се от език и народност, наричайки ги ЮРОДИ, т.е. родоотстъпници.
Юродството е неизмеримо по-тежко в сравнение с политическото предателство. У нас протече неусетно, потайно, подло… И „гръмна“ на неслучайна дата: на най-светлия празник – 24 май, Денят на Солунските братя св. св. Кирил и Методий. На тоз ден 2022 г. в Скопие на съвместна служба в Съборния храм „Свети Климент Охридски“ сръбският патриарх Порфирий обяви: „Съборът на Сръбската православна църква (СПЦ) благославя и одобрява автокефалния характер на Македонската православна църква-Охридска архиепископия“ („МПЦ-ОА“). След 31-годишна пауза (1991-2022 г.), Белградската „духовна мащеха“ (СПЦ) отново пое контрол над „МПЦ-ОА“. Стана възможно „благодарение“ овчедушието и юродството на Св. синод, под безжизнения поглед на българската държава. Това юродство не бе еднократен акт. Пет години (2017-2022 г.) то „пълзеше по корем“, чиято гнъсна гной изтичаше на „порции“.
Бе предшествано от важно събитие. На 1 август 2017 г. във скопската църква „Св. Спас“, дето лежат престъпно предадените 1946 г. от комунистическата власт кости на светеца-революционер Гоце Делчев, там (каква гавра!), премиерите на две еднокръвни и едноезични страни Б. Борисов и З. Заев подписаха българо-македонски договор. Функционално импотентен, но напудрен с лицемерни слова: „договор за приятелство и сътрудничество“.
Но най-позорен бе финалът на това духовно юродство. Стана през юбилейната 2022-ра година. Преди 260 години под перото на Паисий Хилендарски просветват разтърсващи народната свяст думи. Слова, днес повече звучащи кат шамарен упрек: „Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език, и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо ся срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“.
Да „отскочим“ 5 години назад и проследим развоя на тоз пагубен процес.
Но да припомним вкратце на читателя историята на МПЦ от Титово време до приодбиване независимостта (1944-1991 г.).
Атанас Славов: „Първоначално обявената през 1959 г. църковна автономия на МПЦ – в рамките на Сръбската православна църква (СПЦ) – е политически мотивиран акт, пряко свързан с изграждането на новата македонска национална идентичност. Близо десетилетие по-късно, с едностранно прогласената от МПЦ през 1967 г. пълна църковна независимост (автокефалия), без да се съобразят с църковните канони, се стига до схизма и изолация на МПЦ от останалия православен свят“.
Есен 2017 г. обаче се „случва“ събитие. На 21 ноември македонски сайт публикува – неочаквано за македонците –
ПИСМО ОТ 14.ХІ. НА СВ. СИНОД НА МПЦ
до Св. синод на БПЦ, подписано от архиепископ охридски и македонски Стефан.
У нас на 18 ноември в предаване „Вяра и общество“ по БНТ бе показан оригиналният документ. Четем: „Синодът на Македонската православна църква-Охридска архиепископия единодушно реши да отправи конкретни предложения и въпроси към сестринската Българска православна църква, а именно: …Македонската православна църква-Охридска архиепископия ще припознае и признае Българската православна църква-Българска патриаршия като майка църква, която първа приема и признава нейната автокефалност. Същата информира за нея и обръща внимание на проблема й пред Вселенската патриаршия и другите поместни църкви, пред тях я представлява и се застъпва за нея“.
Ако наш’та реакция на писмото на МПЦ се колебаеше между категорично „да“ и страхопъзльовско „да, но“, на югозапад от нас
МАКЕДОНСКАТА РЕАКЦИЯ БЕ ДАЛЕЧ ПО-СЛОЖНА:
от ледено мълчание до ядно отричане.
Медии в Скопие излязоха със заглавия: „Заев направи македонците българи, а сега Светият синод иска да направи и църквата ни българска“. Според медиите искането на Македонската църква БПЦ да стане нейна църква-майка, било „равносилно на загуба на македонската идентичност“. Медии тълкуват писмото на МПЦ като „продължение на лошия Договор за добросъседски отношения с България, който прави от македонците българи“.
У нас писмото бе окачествено като безпрецедентен „исторически документ“, „важен исторически шанс, който не трябва да бъде проигран“.
„Редкият „исторически шанс“ – скептично отбеляза журналистът Горан Благоев – не изпълва припознатата църква-майка с безоблачно въодушевление. Понеже над “благата” вест тегнат и изрични условия, упоменати в писмото. За око, непросветено в епистоларната специфика на междуцърковната кореспонденция, звучат повече императивно, отколкото пожелателно. Пък била и тази пожелателност настойчива… И ако действително българският патриарх Неофит реши да заеме „мястото си на духовен баща на двата народа – българския и македонския“, за което бива горещо призоваван, би следвало да поеме на плещите си онези тегоби, които му стоварват историческите тежнения. Негово Светейшество ще бъде поставен пред сложни дипломатически изпитания, за които ще му се наложи да демонстрира виртуозни умения“.
Проблемът бе: Негово Светейшество, притежаващ дипломатически умения и култура, е тежко болен. Всяка година влиза в болница. А в негово отсъствие и зад гърба владици правят каквото щат.
Милена Бойчева: „В случай, че Българската православна църква „дръзне“ да признае едностранно и своеволно македонската за автокефална, това надали ще бъде подминато с благосклонно смирение от останалите поместни православни църкви. Обратното би предизвикало смут и брожения. Първата, която бурно би възроптала, е Сръбската православна църква… Знайно е, че тя заявява категорични претенции за майчинството над македонската. И ето ви го българският патриарх поставен пред соломоновския избор да посочи същинското кръвно родство, или рожбата да бъде посечена. Понеже тъкмо такава участ се очаква да споходи македонската църква, ако българската я признае за автокефална – сръбската да я стигматизира. Твърде верятна е и солидарната с нея позиция на руската, гръцката и други някои поместни църкви.
Имат ли ги тез качества сегашните архиереи! Подобно онези, които под ръководството на Неврокопския митрополит Борис водеха във Истанбул многомесечни преговори с Вселенската патриаршия да свали схизмата, тегнеща над нашата църква от 1872 година! Никак! Нелепо е всяко сравнение качествата на днешните архиереи с именитите предшественици. За тях научаваме от медии само кой имал скъп „Ролекс“, златен ланец, а не има ли религиозен труд! Неслучайно имаме най-рехавата, малоценна църковна интелигенция. По това си приличат с полуграмотната политическа върхушка…
Че няма място за сравнение, е достатъчен ИСТОРИЧЕСКИЯТ подвиг на Неврокопския митрополит Борис (1888-1948). Неговата
КЛЮЧОВА РОЛЯ ЗА СНЕМАНЕ НА СХИЗМАТА,
наложена от Вселенската патриаршия на БПЦ. Гърците не признават автокефалността й, след като 1870 г. султанът издава ферман, учредяващ Българска екзархия. Водещата роля на митрополит Борис изпъква през Втората световна война, докато екзарх Стефан е вербуван от Сталиновото НКВД, плюс това агент на Белград за влияние…
Митрополит Борис. Ерудит №1 в БПЦ. Владее 13 езика: старогръцки, латински, църковнославянски, новогръцки, руски, гръцки, немски, френски, английски, италиански, турски, румънски и унгарски. Блестящ дипломат с изискани маниери, подобаващо на истински архиерей. Изумява приятели и опоненти с енциклопедични познания не само в духовната област. Притежава рядко за архиерей качество: принципна борбеност.
Преговорите за вдигане на схизмата са уморителни. През 1932 г. като главен секретар на Светия синод стартира тази историческа мисия. В края на 1944 г. преговорите с Вселенския патриарх Вениамин са възобновени. На 22.02.1945 г. с протокол патриаршеският синод най-сетне вдига схизмата, тегнеща 73 години над БПЦ. Провежда се историческа литургия във Фенер: „Тържествената и историческа църковна литургия бе отслужена от Халкидическия митрополит Максимос в съслужение с нарочно изпратените от България за водене на преговорите Техни Високопреосвещенства Борис Неврокопски, Софроний Търновски, епископ Андрей, както и на всички гръцки владици в Цариград”. („Църковен вестник”, бр. 9-11, София, 2. 03. 1945 г.).
Имаме ли днес поне един архиерей като митрополит Борис! Не! Затуй онова, което сетне ще става, не е случайно…
По същото време, когато се очаква отговорът на Св. синод на БПЦ, саботажът срещу неочакваното искане на „МПЦ-ОА“, БПЦ да признае автокефалността им и да им стане църква-майка се развихря при съседите с пълна сила. Подривните действия отново се водят от среди, близки до сръбските интереси и тайните им служби, и от активисти на ВМРО-ДПМНЕ. А от наша страна публична тайна бе: голяма част от архиереите са агенти на ДС и КГБ. Могат по заповед от Москва да блокират сближаването на БПЦ с Македонската църква.
На 27 ноември бе публикуван положителен отговор на писмото на „МПЦ-ОА“: „Свети апостол Павел учи за църквата, че е тяло Христово, като казва: „И кога страда един член (от тялото Христово), страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“. След днешното заседание синодът обяви, че при положение, че МПЦ признава БПЦ-БП за своя майка-църква, Българската църква със съзнание за своя свещен дълг поема ангажимента да окаже пълно съдействие“.
Синодът определя и Синодална архиерейска комисия за преговори с МПЦ и останалите Поместни православни църкви за установяване канонически статут на МПЦ. В нея влизат Старозагорски митрополит Киприан – председател, и членове: Ловчански митрополит Гавриил, Пловдивски митрополит Николай, Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний, Варненски и Великопреславски митрополит Йоан, Неврокопски митрополит Серафим, Русенски митрополит Наум и Врачански митрополит Григорий“.
Бързото позитивно решение на Св. синод бе изненада. Но един глождещ въпрос увисна с тежест на „Дамоклев меч“. Има ли скрита цел писмото от Скопие! Провокация, капан или е светло дело…
Писмото-отговор на Св. синод на БПЦ логично поражда резонен въпрос: има ли опасност БПЦ, и „МПЦ-ОА“ да паднат в капана на две поместни църкви, носещи синхронна историческа вина за етно-политическата конфронтация на Балканите – Сръбската и Гръцката църква и техният височайши ментор – Вселенският патриарх.
ДА ВЪРНЕМ ЛЕНТАТА НА СЪБИТИЯТА
Цяла есен и зима на 2017-2018 г. докато „духовен“ Белград мълчи, светският действа… Личи по общия вой на сръбските медии, проклетисващи писмата. Над всичко кънти познат сърбо- и русофилски вой: „НАТО разкъсва православието!“
Пред Светия синод се очертават трудни месеци… Макар майката-църква и нейната „керка“ да имат исторически и канонически аргументи срещу двете подмолни „сестри“ (Сръбската ПЦ и Гръцката ПЦ), бързото конструиране на архиерейската комисия бе добър знак. Прав бе Ив. Николов директор на сп. „България-Македония“: „От нас се чака категоричният отговор: „да“ или „не“. Това са двете срички, които или ще ни извисят и доближат до предците ни, сътворили чудеса от доблест и смелост, или ще ни изправят на позорния стълб. Не институциите са важни днес, а личностите, които оглавяват тези институции. И затова погледите са вперени не в Светия синод на БПЦ, а в Негово светейшество българският патриарх Неофит“.
След есента на 2017 г. предстоеше най-трудното. Еспертиза и дипломатическо умение за убеждаване на поместните църкви. Най-вече Сръбската – вековечен враг на българщината.
Атанас Славов очерта три хипотетични сценария:
„Първи, Св. синод на БПЦ да приеме изцяло предложението на МПЦ и признае веднага автокефалния й статут.
Втори, БПЦ изцяло да откаже да влезе във диалог, като се аргументира със стриктното следване на църковния канон.
Трети, след продължително обсъждане в синода и църковно-дипломатически консултации с други църкви, се стига до засилен диалог и посредничество от страна на БПЦ в подкрепа окончателното уреждане на автокефалния статут на МПЦ.
Нито един от тях не бе реализиран. Сбъдна се най-лошият вариант, змийски проточен като сериален дедектив по Fox Crime. Цели 5 години (есен 2017 – май 2022).
НЕУСЕТНО ИДВА 2018 ГОДИНА…
когато във връзка със националния празник на РБългария 3 март София изживява знаково, но необичайно посещение. Идва Всеруският патриарх Кирил, посещение високо ЗАДпоставено. Кирил (он же полковник Гундяев от КГБ) представя в България самия Путин.
Любопитен бе аналитичен коментар на портала „Двери на православието“ (6.03.2018 г.). „Твърде вероятно е посланието на Руския първойерарх да е намек за критичното отношение на Москва към активността на БПЦ по македонския църковен въпрос, тъй като само броени дни по-рано „външният министър“ на РПЦ, Волоколамски митр. Иларион (Алфеев), заяви от Белград: с действията си БПЦ подхранва разкола в Македония и трябва да се солидаризира със Сръбската патриаршия в този казус“.
Дали пък посещение Гундяево не бе сондаж от най-високо ниво на мисленето на нашенските политически недорасляци? Да, три месеца по-късно неслучайна личност влиза дискретно в България. Личност, 10 години след 10 ноември (до 2001 г.) – резидент на външното разузнаване на КГБ. Генерал Леонид Решетников.
На 25.03. 2018 година, четири месеца след като Св. синод отговори положително на искането на МПЦ Българската православна църква да стане „майка църква“, от Синодалната дойде ведра новина.
„ Българската и Македонската православни църкви ще отбележат заедно юбилея по повод 1000-годишнината от основаването на Охридската архиепископия. Това стана ясно от думите на патриарх Неофит. „Ако има покана, ще изпратим“, заяви пред БГНЕС Негово Светейшество, отговаряйки на въпрос дали Българската православна църква ще изпрати делегация в Република Македония по случай честванията на 1000 години от създаването на Охридската архиепископия в град Охрид на 28-ми май тази година.
Но „черна котка мина път“ и всичко се обърка… За да дойде 14 май 2018 г., когато Св. синод ни шокира с необясним обрат…
Faktor.bg: „На днешното заседание на Св. синод е отхвърлено искането на МПЦ Българската да й стане майка. Синодалните старци са взели решение повече да не се занимават с този казус. Освен това се разпуска и специално създадената в края на миналата година за това комисия, оглавявана от Старозагорския владика Киприян“.
На сайта на БПЦ се явява решение: българска църковна делегация няма да участва на тържествата по случай 1000 години от създаването на Охридската архиепископия.
Скандалното гласуване става в отсъствие на патриарх Неофит (в болница), но заседанието било легитимно. За отхвърляне искането на „МПЦ-ОА“ гласуват 8 от владиците, а четирима се обявили да продължи процедурата по признаване независимосттта на МПЦ (Николай Пловдивски, Игнатий Плевенски, Григорий Търновски и Старозагорския владика Киприян). Въздържал се Йоаникий Сливенски, изпълняващ временно длъжността патриарх. Освен това решили на 24 май да няма общ молебен на Българската и Македонската църква на гроба на Св. Кирил в Рим, когато там ще са и премиерите на двете държави – Борисов и Заев.
Дни след скандалното решение изтича информация за секретно
ПОСЕЩЕНИЕ НА ЕЛИТЕН АГЕНТ НА РУСКАТА РАЗВЕДКА.
Faktor.bg.: „Според запознати причината за тези крайни и скандални решения са, че Русия няма да позволи признаването на Македонската църква от България, след като има подобен проблем с Украинската църква“.
На 16 май почва протест пред Синодалната палата против юродическото решение. „Десетки граждани дойдоха тази сутрин на протест пред Светия синод, за да покажат недоволството си от забраната български духовници да участват в честването 1000 години от създаването на Охридската архиепископия, която ще се отбележи на 27 май тази година“.
Пръв „проговори“ Русенският владика Наум. Нашенска проекция на ап. Петър, „три пъти“ отрекъл се от Христос. Да припомним притчата: Когато бил с апостолите си в горната стая, Исус им казал: „Тази нощ всички вие ще ме изоставите“. Петър заявил: „Не и аз! Дори всички други да те оставят, аз никога няма да те оставя“. Но Исус му казал: „Преди да пропее петелът, ти три пъти ще кажеш, че не ме познаваш“.
Дядо Наум нескопосано се опитва да се измъкне: БПЦ е приемник и на Българската охридска архиепископия и ако отидем на това тържество, ще излезе, че ние се отказваме от тази историческа и канонична истина. Елементарно, Уотсън! След като БПЦ е майка църква-майка, проблемът от само себе си отпада.
Значи причината за отказа е друга. Не е ли свързана с решение на РПЦ, реализирано от Путиновия Решетников!
Че нашенският Петър-Наум е „пропял три пъти“, ще стане ясно на следващия ден. Тогаз излиза новината за тайна среща със „водещ офицер“.
За протестиращите обаче решението е в пълен разрез с обещаното от владиците ни преди шест месеца – БПЦ да стане църква майка на Охридската архиепископия. Настояват Светият синод на БПЦ да преразгледа своето решение. Според тях е недопустимо то да бъде взето в отсъствието на Негово Светейшество патриарх Неофит. Протестиращите определят решението като антидържавно и смятат, че е било повлияно от външни интереси, визирайки РПЦ.
Реакция на компетентния по въпроса. Горан Благоев: бившият генерал от руското разузнаване Л. Решетников се срещал не само с митрополит Наум, но и с още двама владици. По думите му това е начин да се упражни влияние от руската на българската църква. „Същото прави и Цариградската. Двете са се хванали гуша за гуша заради Украйна“.
На 25 май друг знаков журналист, Костадин Филипов, публикува остра статия: „БПЦ се отказа от възможността да стане водач на своя народ, както се полага по канона. Дори даде основание да се мисли, че служи на чужди интереси, които предпочита пред интересите на своята държава и население, на своите вярващи“.
И резонно се обърна към държавата: „Поставени в ситуацията да обясняват на своите македонски партньори смисъла и последиците от решението на Светия синод на БПЦ, българският президент и българският премиер просто са длъжни да преоценят досегашната си лична и институционална политика към църквата. Защото се оказа, че спазвайки конституционното изискване да бъде отделена от държавата, се стигна до ситуацията църквата да е отделена от своя народ“.
Не питайте! Гробно мълчание от „Дондуков“1 (Б. Борисов) и „Дондуков“ 2 (Р. Радев)!
Да обясним един въпрос: за
ГЕНЕЗИСА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ.
Януари 2022 г. проф. Николай Овчаров писа: „На 12 ноември 2009 г. църквата на югозападните ни съседи си „присвоява“ името „Охридска архиепископия“, точно 18 години след излизането на Македония от рамките на Югославия(!). той е категорчен: „Т. нар. Македонска православна църква има същото порочно зачатие, като македонския език. Те са създадени и почти по едно и също време“.
Ета вкратце негова историческа препратка: „Охридската архиепископия е пряк наследник на Българската патриаршия от времето на цар Самуил. С редица свои грамоти император Василий II, назован от своите византийски сънародници и съвременници след победата си в епичните десетилетни войни с Българското царство Βουλγαροκτόνος (Вулгароктонос – Българоубиец), й придава в духовно подчинение огромната част от неговите територии.
Съдържанието на тези документи е поредният „нож в сърцето на македонизма“. „Много и големи са добрините – пише императорът в грамотата си от 1018/1019 г., – с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена на нашето царство и които надминават всякакъв брой; а най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем [с нея]“. Ето защо нарежда да се учреди нова архиепископия, която да замени Българската патриаршия. А през 1020 г. василевсът постановява «сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под властта на царете Петър и Самуил. (виж картата). Определена е и пълната титла, която трябва да носят архиереите в Охрид – „архиепископи на цяла България“.
Да се върнем в наши дни…
Три месеца по-късно, на 9 май 2022 година, новина от югоизтока помръква
НАЙ-СВИДНИЯТ СПОМЕН НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ
„Македонската православна църква изненадващо бе призната от Вселенската патриаршия под името Охридска архиепископия. В съобщението, дошло от Истанбул, днес се казва, че терминът „Македония“ и всякакви други негови производни са изключени и тази църква се признава само с името „Охридска“.
Очевадно: решението на „зеленият папа“ (тъй наричат Вселенския патриарх Вартоломей) се движеше в руслото на гръко-македонския (Преспански) договор. Който забрани на Скопие да използва името „Македония“. Затова и Атина наложи новото име – „Северна Македония“. Хем Скопие да не мисли за Южна (Егейска) Македония, хем за утеха да аспирира към източна Северна Македония, т.е. Пиринска Македония.
„Това е нож в гърба на БПЦ, за която Охридската архиепископия е част от историческото и духовно пространство“, коментираха богослови.
Решението на Вселенската патриаршия идва броени дни, след като сръбският епископ Фотий съобщи, че в Ниш се водят преговори между Сръбската православна църква (СПЦ) и Македонската православна църква (МПЦ), в които е участвал лично Сръбският патриарх Порфирий.
Епископ Фотий тогава коментира: „Възможно е още този месец МПЦ да се върне в канонично единство със СПЦ за първи път след разкола от 1967 г.“. Така и стана.
Очевиден е синхронът между Вселенската патриаршия и СПЦ. Улеснен от юродството на нашенските архиереи.
Така йезуитът Вартоломей, който не просто недолюбва, а мрази България, с един удар „отстреля“ два заека: 1) воочио показа престъплението на Св. синод на БПЦ към българщината в Македония и, 2) със своя отказ да приеме историческо оправданото бреме на църква-майка, тласна „МПЦ-ОА“ във мрежите на СПЦ.
Коментарите у нас не закъсняха: „Какво означава за БПЦ това решение и има ли проблем с името „Охридска архиепископия“, историческо име на нашата църква?
Ловчанският митрополит Гавраил каза, че за него новината е неприятна и ще внесе допълнителен смут в православната църква. Според митрополита има и друг голям проблем. Не може да се даде на МПЦ името Охридска архиепископия, защото това е историческо име на българската автокефална православна църква от 1018-та до 1767-ма година.
Едва ли бе странно мълчанието и на светската власт. Е, за парлама се яви на съвместна пресконференция и бившият премиер Борисов с владиката Гавраил. И двамата със замислено-тъжни лица. Именно по време Борисово Св. синод взе фаталното решение да се откаже от своята мисия и историческа отговорност БПЦ да стане църква-майка на югозападната схизматична църква.
Същата година 2022 – нова „гнойна порция“. На
24 МАЙ ПОРЕДЕН ПРЕМЕРЕН УДАР
срещу България. Удар от Белград. Перфидно избран: на светлия празник на Солунските братя св.св. Кирил и Методий. Така Белград стори това, което София отказа май 2018 година, когато Св. синод абдикира позорно от обещанието да стане „църква-майка“ под натиск от Москва, предоставяйки инициативата на сръбската църква-поробителка. „В центъра на Скопие, последвани от продължителен звън на камбани, посрещнаха думите на сръбския патриарх Порфирий, че Съборът на Сръбската православна църква (СПЦ) единодушно взел решение да приеме автокефалността на Македонската православна църква-Охридска архиепископия.
Горан Благоев: „Първите ужилени от признаването на Македонската православна църква за автокефална сме ние“. Според него вече нямаме полезен ход.
Св. синод по принуда обърна тренда 2018 г. след секретни срещи на КГБ генерала Решетников с тримата митрополити, родили пагубното решение на Светия синод за отказ от поетия с радост ноември 2017 г. ангажимент да стане църква-майка на „МПЦ-ОА“.
На 21 юни Св. синод „вдигна бяло знаме“: на заседание след гласуване решава: „БПЦ с благодарност към Бога и духовна радост приветства решенията за вдигане на схизмата и влиза в канонично и евхаристийно общение с Православната църква на Северна Македония. Въпросът за името на Православната църква на Северна Македония предстои да бъде разгледан“.
Така БПЦ стана третата в православния свят, която призна Македонската църква. Първа схизмата вдигна Вселенската патриаршия, като я призна (10 май 2022 г.) с името „Охридска църква“. Само два дни по-късно Сръбският патриарх Порфирий обяви: СПЦ ще признае македонската за автокефална (независима).
А Белград не си поплюва… Без да губи време, на 21 юни Сръбският патриарх Порфирий предприема първа обиколка из Северна Македония, посещавайки два знакови града – Охрид и Струга.
1 АВГУСТ 2022 ГОДИНА – ИЛИНДЕН
в старобългарския (днес сръбски) манастир „Св. Прохор Пчински“ (Южна Сърбия): сме свидетели на образец, непознат у нас. Скопското светско и духовно ръководство дружно решават проблемите. И отново на неслучайна, знакова дата – годишнина от Илинденското въстание. „Македонско“, щото от името отсичат втората част – Преображенско, доказваща българския характер на избухналото лято 1903-то въстание.
Там, отразяват македонски медии, „во манастирот «Свети Прохор Пчински» покрај одбележувањето на празникот Илинден од страна на црковно-државна делегација предводена од претседателот Стево Пендаровски, утринава за верскиот празник Св. Илија заедничка литургија сослужуваа владици на СПЦ и МПЦ-ОА. Од српска страна, на чествувањето ке присуствуваат министерот за надворешни (външните) работи на Србија, Никола Селаковиќ и епископот врањски Пахомије, како претставник на Српската Православна Црква“.
А на 25 август 2022 г. Московският патриархат признава автокефалността на МПЦ-ОА. Синхрон след синхрон между Вселенския „зелен папа“, сръбския патриарх и патриарх Кирил.
На 15 декември след обичайното безплодно умуване синодалните „старци“ приемат ново юродично решение във връзка със „дарения от Сръбската православна църква томос, с който се дава автокефалия на Православната църква в Р Северна Македония.
Но какво е църквата? Италианският писател Леонардо Шаша: „Църквата – казва кардинал дон Гаетано – е една сила без сила, една власт без власт, една действителност без действителност. Онова, което във всяко светско нещо е само привидност, която може да бъде скрита или преиначена, в църквата и у онези, които я представляват, е тълкувание или видима проява на невидимото“.
Има два типа национално предателство: светско (политическо) и духовно (религиозно). Обединява ги продажният нихилизъм на политическата върхушка, съчетан с юродическото отстъпничество на църковната върхушка.
Реймон Арон в предговора към монографията на Макс Вебер „Ученият в политиката“, казва: „Героят нито игнорира, нито мрази светеца, той ненавижда онзи, който си подлага другата буза, защото е подъл, а не защото е много смел“.
Духовното юродство потайно, в мрачна тишина, „разтегнато“ във пет години (2017-2022), свърши своето мерзко „дело“, потвърждавайки верността на Гьотева мисъл: „Те казват, че е свободата мила тям, а роби срещу роби виждаш там“.
Духовното предателство е по-страшно от политическото. Поразява народната душа, плътта народностна. Фридрих Ницше има мисъл, пасваща на темата: „Навсякъде, където се търси отговорност, присъства и инстинктът на волята за наказание и осъждане“.
Именно липсата на този „инстинкт на волята“ в държавническата ни традиция доведе и ще води до неизброими национални предателства и духовни отстъпничества!
НИКОЛА СТОЯНОВ
