Поетесата-отшелник д-р Снежана Рускова-Бакърова: Давах и давам максимума от себе си, един ден в отвъдното всеки ще отговаря за това как е вършил работата си

Походих малко по света, по-красива от България не видях, свидна ми е, но и тъжна, забравиха децата й, че на дедите им костите в нея гният, че е напита с кръвта на героични хора

Като отшелник се определя д-р Снежана Рускова-Бакърова. Родена в гр. Гоце Делчев, завършва основно образование в с. Мосомище, гимназия в гр. Гоце Делчев, а висшето си образование в Медицинска академия, Стоматологичен факултет през 1983 г. в гр. София. Оттогава досега практикува професията си в с. Мосомище. Майка на две деца, понастоящем има пет внучета.

С поетични изяви е от ученическите си години. От 2015 година споделя стихове в социалните мрежи и в литературен алманах „Огнище“. Нейни творби са включени във втори том на антологията на неврокопските творци „Камбаните бият за празник“ (2021). През 2020 година излиза дебютната й стихосбирка „На 60 пътуване със звездолет“. „Белег в душата“ е втората й поред стихосбирка (2023). А през 2024 година издава малка луксозна цветна книжка с гатанки за малки дечица. Тя е мъдра поетеса с много нежна, лирична душа. Неотдавна излезе поредната й поетична книга „Тайната вечеря“. Стиховете й впечатляват със смелите метафори и новаторски стил на поетично мислене. Разговаряме с нея за живота, професията и поетичното творчество.

– Като връстнички и отдавнашни познайници разговаряме на „ти“. Може би ще те изненада първият ми въпрос: Много или малко са зъболекарите поети и има ли нещо общо между вас?

– Да, съгласна съм. Тази форма на обръщение не създава дистанция между хората и е приятелска. Познавам д-р Михаил Михайлов – зъболекар, родом от Белоградчик, но практикуващ и живеещ в София. Той пише стихове, има издадени стихосбирки, рисува, пее оперни парчета. Проф. Бакърджиев – зъболекар, лицево-челюстен хирург от Пловдив, издаде разкази в една книга скоро. Прочетох я. Общото е чувствителността, която притежаваме и тя ни подтиква към този тип творчество. За други колеги не зная. В нашия регион мисля, че няма. Преди няколко години изкарах курс по хипноза и преподавателят ми каза, че зъболекарите имали много заложби в себе си. Д-р Нева Читалова пише пътеписи за нейните екзотични пътувания по света. Така че може и да има други колеги с поетични или писателски изяви.

– Кога и как избра своята професия и какво ти носи този вид общуване с хората?

– Завърших с отличие гимназия. Все нещо щяха да ме приемат в някое висше учебно заведение. Кандидатствах в Медицинска академия – София, приеха ме стоматология. Била съм насочена от родителите си за лекарската професия, която беше престижна навремето и понастоящем. Изключително труден образователен процес, отговорна професия, която изисква тотална отдаденост. Усъвършенстването в нея е всекидневно до последен работен ден. В топ десетката на най-стресовите професии и най-заплатени по американска статистика. Зъболекари, лекари живеят с около десет години по-малко от средната продължителност, пак по американска статистика. Хората, които практикуваме тази професия, носим тежък кръст.

Пациентът идва при мен с едничка цел… да му помогна в страданието или проблема. Зъбната болка, особено нощната, кара на лудост. През всичките години работех всеотдайно и доброжелателно. Всеки Божи ден, както се казва. Събота, неделя, Коледа, Великден, Гергьовден. Обичайно в тези почивни дни са спешни случаи. Щом съм здрава и имам възможност, приемам пациента. Понякога съм била болна, на инжекции, идвали са да ме молят да им помогна. Отказвала съм, защото се получава „болен здрав носи”. За всеки човек неговият проблем и болка са най-големи и най-важни. Пък и аз душа имам, и аз съм човешко същество. Освен това на народ угода няма. И никой не е станал пророк в родното си място, както се казва в Библията. Докато си им потребна, хората те търсят, после те забравят. Благодарност на земята няма! Надявам се Бог да ме оцени безпристрастно. И казано честно, не се страхувам от Неговата оценка. Хубава ще е…

Една сбъдната детска мечта – на Кончето в Пирин, 2017 г.

Давах и давам максимума от себе си. И една от радостите в моя живот е радостта и удовлетворението от перфектно свършената работа. За мен няма значение пациентът богат ли е, беден ли е, прост ли е, учен ли е, какъв етнос е. Винаги съм си казвала, той или тя, ако са моите деца, как ще постъпя? Лекувам ги така, сякаш са мои деца. Дори още по-отговорно, сякаш Бог ми е седнал на стола. А Бог заслужава най-доброто в моята ценностна система. Един ден в отвъдното всеки ще отговаря за това как е вършил работата си, без значение какво е работил.

Професията е трудна, защото болните хора не носят добра енергия. Повечето хора са обременени здравословно като цяло, имат житейски премеждия лични и на техни близки. Обичайно не съм от разговорливите, пък и при мен пациентите не могат да говорят през повечето време на лечебния процес. Но са намирали пролука да ми разкажат за живота и съдбите си. Знам, че няма лесно в този живот. И на мен никога не ми е било лесно. Работих много, защото ме търсиха и в някакъв аспект съм ощетила семейството си относно моето присъствие в дома. Но от работа не се става богат, става се гърбат! Тази пословица се потвърди в живота ми. Така е измислено (не знам от кого, от кои сили), че човек работи и му плащат толкоз, колкото да си покрие разходите. Така е приблизително при 80% от хората. Това никак не ми харесва, свободното ми време е много оскъдно. Това е робски свят и аз съм част от тази робия. А жената я чака още един работен ден вкъщи. Заплата ми беше унизително мизерна. Пенсията също. И днес не е леко, защото Здравната каса определя за определен лимит време да се направи определена манипулация, което време обичайно не е достатъчно. Пациентите хал хабер си нямат, че понякога и да се смажеш от работа, е невъзможно да поправиш непоправими увреждания на който и ще да е орган в човешкото тяло. Отдавна съм прозряла, че ние лекарите кърпим болните, нечий живот не можем да удължим, той е определен колко да продължи. Иначе нямаше да има смърт. Животът го дава и взима само един – Бог. Тук искам да цитирам мое стихотворение:

ДОКТОРИТЕ

Докторите също много ги боли,

повече от всички други хора дори!

Идвайки на таз Земя,

са приели една най-тежка съдба!

Да бъдат в непрестанна битка

с болката и със смъртта.

А как ли се това надвива?

Особено когато си съзнал,

че Живот Един Го дава,

а на земята всеки неразумно го разрушава.

Как ли болката, смъртта да победиш?

Със всеотдайност, състрадание, любов,

можеш само страдащия да позакърпиш и утешиш!

(17.12.2017 г.)

– Винаги ме изкушава да разбера издънка на какви корени е успелият човек, когото интервюирам. Ти самата какво знаеш за своите предци?

– Аз съм един тих и скромен човек, никога не съм парадирала в света, суетата ми е доста чужда и не се определям като успяла. Може би като реализирана в някакъв аспект. Пациент от Гърция ме попита защо работя на село, какво правя тук, защо не отида в Америка да работя или поне в Гърция? Каза, че никой досега не му е работил така и че това не е комплимент; и идва при мен отново, защото е останал доволен. Отговорих: нали и на село трябва да има добри и отговорни специалисти, които да се грижат за здравето на хората. Като редник на първа боева линия. Не на всеки е отредено да е генерал, ако мога да се изразя образно.

Най-екзотичният ми пациент беше Хорхе от Куба, женен за рускиня, живеят в Москва, дошли на ски в Банско и при мен на зъболекар в Мосомище, по препоръка на негови приятели. Беше много доволен, дойде няколко пъти в годините. А на мен ми беше симпатичен заради мургавината на кожата, зъбите се отличаваха с белота, което правеше усмивката му различна от обичайните пациенти. Трудолюбива съм, работохолик, със стремеж към съвършенство. Но според мен съвършенството е дълъг процес, несъвместим в един човешки живот.

За дедите и рода си зная много малко. Потомка съм на бежанци от Егейска Македония. Бабите ми – отрудени вдовици. Родителите ми – обикновени, трудолюбиви хора, от които съм наследила както добрите черти, така и недостатъците в характера, но певческите им възможности не наследих. Навремето учителят ми до четвърти клас казал, че съм се отличавала с изразителна будност и ум. Това ми го каза майка ми, но в една вече по-зряла възраст. Родителите ми бяха строги и взискателни, не ме аплодираха, не ме глезеха, имаха изисквания; аз – добро и послушно дете, което е имало заложени дарби и полека-лека те са се проявили. В едно изречение: по бащина линия съм наследила по-изразена сърдечност, по майчина линия – интелигентността.

– Семейната среда има решаваща роля за изграждането на ценностната система. Кое е най-важното, което научи от родителите си?

– Както казах, дедите ми по бащина линия са бежанци от Егейска Македония. За тези на майка ми не зная. Родителите ми са преживели като деца Втората световна война. Било е голяма бедност и трудолюбие, за да оцелеят на физическо ниво. Расли са в многодетни семейства. Освен това изграждането на новия социален строй също е оставил отпечатък в живота им. Много работеха, много. Децата задължително помагахме. Ходим на училище, трябва да си научим уроците, напишем домашните и свободното време помагаме вкъщи и на нивата според сезона. Тютюнът беше основен поминък, нямаше семейство, което да не сади тютюн. Откривахме лехите с разсад, като поотраснехме ги поливахме. Като се сади, нареждаме коренчетата тютюн по редовете. Като се копае, ни изпращаха да пълним вода за пиене отнякъде със стомна или дамаджана, копаеш и ти. Като по-големи деца, ако не можеш да береш тютюн, събираш набраните дипли. Като поотраснеш, караш чифт доколкото можеш. И после по цял ден нижеш тютюневите листа. Научиха ме на трудолюбие и скромност. Бяха строги във възпитанието ми. Когато са ми писали 6 минус или 5 и 1/2, ми казваха – нещо не си знаела, за това са ти писали толкоз. Не обвиняваха учителите, имаше респект и уважение към тях.

– Израснала си в село Мосомище, там живееш и работиш. С какво те привлича селският живот, селските хора?

– Аз се питам изобщо как е могла моята душа да се роди на тази планета, а какво ли остава за това населено място? Елементарният отговор е, че така ми е отредено. Нито е въпрос на привличане, нито на отричане. Тук е бащиният дом, тук впоследствие е и собственият ми дом. Духовните учители казват, че душата преди да се въплъти избира своите родители, оттук – населено място, държавата. Дори че в отвъдното душите се редят на опашка, за да се преродят в България! Слава Севрюкова е казала, че България е много специално място, за това тук се прераждат най-пропадналите и едни от най-извисените души. Защото има почва за духовен растеж. Планетата Земя е училище-чистилище.

В онези години се работеше по разпределение не където искаш, а където те изпратят. Бях разпределена в с. Годешево, до границата, но аз бях семейна, имах дете, а в с. Мосомище зъболекарското място беше вакантно по чл. 64. Започнах работа в здравната служба на селото по заместване. Колективът беше от млади хора – лекар, зъболекар (аз), медицинска сестра, акушерка, фелдшер, санитарка. И така вече 40 години работя тук. Селото беше от най-големите села в община Гоце Делчев, около 3 хиляди, с много млади хора. С детска ясла, детска градина, основно училище, в което училище съм била пълен отличник и станах шампион по дълъг скок на окръжно ниво от това училище. А град Гоце Делчев е на около 7 минути с кола и двайсетина пеша.

На село е по-спокоен животът. Въздухът по-чист, живея в къща с двор и малка градина. Това ми дава възможност да отглеждам цветя и да се радвам на красивите им цветове. Много обичам цветята. Имам стотина стайни саксии, имам и лимоново дърво, малка паянтова оранжерия. Свързана съм със земята и корените си. Преди няколко години се наложи да пренощувам в апартамент в Благоевград и в Дупница. Все не разбирах, като имах гости от големите градове и ми казваха: „Ти живееш в рая“. Та като влязох във входа на този голям блок, останах стресната от изпошарените и изпочукани стени, разбити пощенски кутии. В другия апартамент отварям през нощта прозореца да влезе чист въздух, то влизат тежки изпарения от колите и шум от близкия главен път. И като се прибрах в моята си къща на село и си казах: вярно, аз живея в рая. Сутрин излизам да посрещам изгрева на красиво място на пет-шест минути от дома ми. Там чувам как се събужда света с песента на птиците, кукуригането на петлите (много обичам да чуя как кукуригат петлите), лая на кучетата, прелитането на гугутките, лястовиците, щъркелите. Вечер пък слушам щурците, гледам звездите, сякаш Млечният път минава точно над моето село.

Като бях млада ме изненадваше отношението към мен на възрастните хора. Аз се движа по единия тротоар, те по другия, дели ни улицата, те искаха да срещнат погледа ми и да ме поздравят. По този начин изявяваха почитанието си към мен като към лечител, като към образован млад човек. Събуваха си обувките пред чакалнята, да не изцапали, че било много чисто, като в аптека. Влизаха по терлици. Обичайно бяхме възпитани по-младите да отдаваме почит към възрастните. Аз съм лекувала три поколения от фамилиите: дядо и баба, децата им, внуците им. Правила съм и мускулни инжекции, когато няма дежурен в здравната служба. Ходила съм и по домовете на лежащо болни, да вадя зъби, да правя инжекции.

Сега хората се промениха. Неуважителни са. Ще мине като танк през тебе, вирнали глави. Забравили доброто, дето си им направила. Както обичам да казвам, видях благодарност от цвете, видях благодарност от куче… брей… от хората няма. Но както казва Учителят, вирнатата глава е празен клас. Като отиде земеделецът на нивата, той иска класовете да са наведени, т.е. класовете да са пълни, натежали от жито, а празният клас няма нищо в него, затова се вирнал нагоре. В едно изречение, като заключение, животът на село е за предпочитане на моята възраст, разбира се, че има и предимства и недостатъци. Като всяко населено място. Две добрини на едно място няма! Понякога съм толкоз изморена, че искам да съм някъде в планината в хижа, далеч от хорската глъч и многословие, сред величието на природата. Тя ми действа много пречистващо и вдъхновяващо.

Ще споделя стихотворението за баба Драга (светъл да й е пътят на душата), която е събирателен образ на възрастните с уважително отношение към мен):

ДРАГИЦА

Драго ми е туй да ви разкажа.

Бяха вече празничните,

коледно-новогодишни дни.

Не ми беше добре и трудно ми се работеше.

Но не ме оставиха спешни на мира.

Ни Коледа, ни Нова година разбрах.

На хора празниците без болка

да посрещнат помогнах.

Всеки пациент ми носи скрит „дар”.

Кой кашля, кой киха, бриха,

дават ми щедро вируси на грипа.

Ето, търси ме, вкъщи влиза позната старица.

Казва се Драгица.

Как да я върна? Познавам я тази женица.

Иска зъб да й извадя.

Облечена с чисто палто, с чиста жилетка,

със скут красив, на стан тъкан.

Галошките й като лачени обувки.

Събува ги пред чакалнята.,

ще влиза по търлъци, домашно плетени.

Казвам й: недей се събувай, влизай с обувки!

А тя ми отговаря, че има прах по тях.

Какъв прах, бе хора!? Светят от чистота!

С тия обувки можеш да влезеш

даже в двореца на кралица!

Извадих й зъба, казах й: не искам пари.

Тя ми дава, аз ги връщам.

Плати ми, не искала да ми е длъжница!

На 86 години е Драгица.

Не чува и не вижда вече добре,

но чисто облечена и уважителна към мене.

Прегърнах я, целунах й десница,

здраве, живот й пожелах.

Знам, че е Божия Драгица!

Един от шедьоврите на Бог,

чрез които Той ходи по Земята!

И тя ме прегърна и благослови,

да стигна нейните години.

Коледно-новогодишни дни 2019-2020 г.

– Каква поезия обичаш да четеш? Имаш ли любими поети?

– Чета много книги. Всякакви. Поезия също. От известни, неизвестни, ако така мога да се изразя, от познати лично на мене, от непознати поети. Четенето ми действа вдъхновяващо и очароващо. Казвам си, колко е велико словото! Как различните хора с едни и същи думи, а пишат толкова различни неща. Дамян Дамянов – вселена! Неизмерима величина за мен. Евтим Евтимов, Недялко Йорданов. Напоследък чета в интернет пространството Владимир Йосифов. Неговите стихове ме разтърсват дълбоко и често разплакват. Скоро бях на едно поетично четене, където авторката Ани Джаджева от гр. Гоце Делчев каза, че любима нейна поетеса е Емили Дикинсън. Пък на мене стиховете, поетичните етюди на Ани ми се сториха равностойни на тези на Емили Дикинсън. Чета и по-древни поети като Халил Джубран, Мевляна Руми. Скоро препрочетох Яворов, но ми се стори много тежка поезията в това издание. Много тъжен поет с тъжна съдба. В момента чета Лъчезар Селяшки. Избрани творби в два тома. Поезията му е дълбока и философска. А „Очи“ на Ивайло Балабанов ми е много на сърцето.

– Кога сама започна да пишеш поезия и в кой момент разбра, че си поетеса?

– От средношколските години. Но не съм гледала сериозно на тази дарба. Имаше поетичен клуб, събирахме се от време на време. Като ученичка публикуваха мой стих във в. „Пиринско дело“, но беше много редактирано. Не обичам да ми редактират стиховете, то става чуждо, съвсем друга енергия. Имах една тетрадка със стихове, но учителката ми по литература не я отрази. После ме грабна животът, студентски години с много тежки изпити, станах млада майка, паралелно учене и семейни грижи, беше трудно. Като си ровичкам сега по някои тефтери, намирам си някакви куплетчета и етюди, писани през различни години.

Точна дата не мога да кажа, но около 2015 започнах да публикувам в интернет. При един разговор с теб ти ми каза: какво чакам още, време е да издам стихосбирка. И в чест на 60- годишнината си издадох първата самостоятелна стихосбирка, а преди това публикувах в разни сборници. И така вече имам три самостоятелни стихосбирки и една книжка с гатанки за малки дечица, която е прекрасно творение, резултат на красиво вдъхновение. Нескромно казано, стиховете ми са хубави. Всичките ми творби са рожба на вдъхновение. Това е много красив процес, който ми носи тиха радост. Най-приятната работа, която съм вършила в отрудения ми живот.

– Две теми преобладават в твоето творчество – природата и Бог. А може би е правилно да се каже, че това е една тема?

– Този ти въпрос е дълбоко философски и аз с моите ограничения знания не мога да отговоря. Като най-елементарно знание определяме природата като всичко около нас, което не е сътворено от човека, т.е., въздух, вода, земя, планини, езера, диви животни, цветя и т.н. Ами човека кой го създаде? Сложен въпрос… А може би природа значи при рода. А за Бог определение изобщо не мога да дам. Може би е някаква сила, която не мога да си представя в каква форма, идентифицирам със Сина Му Исус Христос, много красив, много добър, справедлив, милостив, съвършен. Апропо описанието на Исус Христос от Слава Севрюкова ми допада най-много. Това, че нямам определение, не ми пречи да Го търся, да Му посвещавам стихове, молитви, книга.

– Вярващи ли бяха твоите родители и ти как откри Бог?

– Имаха почитание. Мисля, че не са имали такова отношение към Бог, каквото аз имам. Един ден майка ми каза, че сънувала татко, който вече беше в отвъдното, и той я питал: „Ти знаеш ли десетте Божии заповеди?“ Тя ми каза: „Ние никога в живота не сме говорили така, както в съня.“ Голяма част от живота им е бил в атеистичния период на българите, наложен насилствено от комунистите. Комунистическият идеал според мен е християнски, но той е извратен и опорочен от хората, защото все още тази човешка раса не е на високо духовно ниво. Тя е още в детската си градина на духовност. „Свобода, равенство, братство.“ Прекрасно звучи, но според мен хората не се раждат равни. Всеки човек е на различно ниво на развитие и като физика, и като интелект, и като душа. Насила равенство не може да се получи. Трябват дълбока осъзнатост и изграждане на добродетели във всеки един човек, за да има такъв социален строй. И демокрация няма понастоящем… тя е псевдодемокрация. Чела съм какво е казал Учителят Петър Дънов за комунистите. Цитирам по памет: „Комунистите чакаха 5 хиляди години в невидимия свят и се молеха на Бог да слязат на Земята. Обещаха, че като слязат, няма да се занимават с Бог, но те забравиха обещанието си…“.

– Поетът и литературен критик Асен Стругов е автор на предговора на най-новата ти стихосбирка „Тайната вечеря“, ще цитирам кратък откъс от неговата оценка за поезията ти: „…новаторска. Интелектуална. Нейните стихове блестят с особена емоционалност, с първична свежест на чувството, с рационалност, психологизъм и мъдрост… стихове, каквито досега малко поети са създали за Бога“. Как се раждат твоите новаторски стихове като „Ела ми, Господи, на гости“, „Ти плачеш ли, Господи?“, „Звънче в майчино сърце“, „Валсът на цветята“, „Сълзите на вятъра“?

– Тук искам да изкажа голямата си благодарност към Асен Стругов. Той е един от малкото добри хора, които срещнах в живота си. Не съм го чула да каже лоша дума за никой човек. Желая му здраве и благодат още много години!

Как се раждат стиховете за Бог? Живеейки в тоз свят, все се питам за разни неща, на които човек не може да отговори. И търся тая небесна сила, този велик Творец да ми отговори. Идват по вдъхновение. Интересен е съветът на Учителя (цитирам по памет): „Какво безпокоите Бог с вашите въпроси? Той си има достатъчно работа, не го безпокойте.“ Сигурно е така, ама за мен Той остава последната надежда и опора.

– Правила си анкета със свои пациенти да определят в едно изречение как е преминал животът им. А твоят отговор на този въпрос какъв е?

– Трудно беше дотук. Никога не бих искала да се повтори този ми живот.

– Казваш в стихотворението „Добро и зло“, че те „са тухлички, с които се изгражда животът“. Кои „тухлички“ преобладават в твоя живот?

– Много хубаво и мъдро стихотворение етюд съм написала за двете тухлички. Звучи като притча. И в моя градеж има добро и зло. Стремя се да не правя зло с умисъл, но човек прави и несъзнато зло. По вселенския закон всеки си плаща цената за делата. Та както беше в онази библейска притча: „Нека пръв хвърли камък онзи, който е безгрешен“. И Христос започнал да пише на пясъка, на земята. И всички се разотишли. Какво ли е писал? Преди време един познат ми каза: „Ами писал е за там присъстващите в тълпата: ти си крадец, ти си лъжец, ти си прелюбодеец, ти си предател, ти си убиец“… и никой не посмял да хвърли камък. Велик строител е този, който гради само с добро. Блазе му!

– Продължаваш ли да мечтаеш и как се променяха през годините твоите мечти?

– Мечтите за всяка възраст са различни. Защото човек израства, помъдрява или оглупява (не дай Боже), преосмисля живота си.

– За коя сбъдната своя мечта ще разкажеш?

– Преходът през Кончето, стръмна и трудно достъпна седловина в Северен Пирин. Мечтаех от ученичка в началното училище, няколко десетилетия. Да видя еделвайсите също. Красиво преживяване. Възпях и Пирин, и еделвайсите. Най-красивата планина за мен!

За Урдините езера в Рила мечтах десет години. Бяха ми изпратили един имейл със снимки на звездното небе над тези езера. Приказка, вълшебна приказка бяха тези фотографии. Аз ги посетих през деня, но пак беше вдъхновяващо.

Мечтах десет години да отида на специализация. Голям зор беше да се уредиш да изкараш това тримесечно обучение в София. Зор беше и да вземеш специалност. Успях да ги сбъдна.

Красива моя мечта беше да отида на концерт на Естас Тоне. Той обикаля по света и свири на китара по улици, площади, сцени. Дойде и в София. Попадаш в свят на хармония, красота, толеранс чрез неговата музика. Направих му символичен подарък и се прегърнахме. Той прилича на Христос от представите, които са ни създали от филмите.

– Природата, всичко в заобикалящия ни свят за теб е живо, ти разговаряш с цветята, вятъра, птиците, дъжда, звездите, пишеш писма на Бог, страдаш за чуждата болка… Уютно ли се чувства в теб детето пантеист?

– Ах, как е хубаво да си разговаряш с цветята, с вятъра, с дъжда, със звездите! Ах, как е хубаво да пишеш писма на Бог! Тогава си най-истински! А това дете често плаче и тъгува, защото няма власт и сила… И се смирява. И страда…

– В стиховете си задаваш много въпроси за човешкото битие, вълнува те как да се изкоренят страданието и несправедливостта…

– Много роптаех, защо Бог е решил човек да израства чрез страдания. Защо не чрез радостта? Ами това е, така е решил. Срещнах в една беседа, че е имало опит и по друг начин да израства човекът, но пак се е провалил. И тогава Бог решил чрез страдания. Всеки, който живее, страда! Никъде няма идеално. Все ще има нещо да му куца на човека и да му пари на душата. И тук ще цитирам едно мое любимо стихотворение.

ВЪГЛЕНИТЕ ЖИВИ

Кой няма в сърцето рани?

Кой няма въглен жив в душата му да пари?

Даже не един, а цяла шепа,

да вървиш и да ти пари по житейската пътека.

Въглени горящи, въглени пламтящи.

Жива клада за човешката душа!

(12 ноември 2017 г.)

И притчата за мъката също е много показателна. Разказа ми я моя пациентка, не я знаех.

„Дал Бог мъката на камъка –

не издържал камъка,

спукал се, пръснал се.

Дал Бог мъката на дървото –

дървото свило се, изсъхнало.

Дал Бог мъката на човека.

Човекът взел, че издържал.

Казал Бог тогава: „Е, ти, човека,

ще я носиш мъката”.

– Как се разтоварваш от тежки мисли и чувства?

– Чрез отшелничество. Хубаво е да избягаш от човешката глъч, от суетата. Да останеш само със себе си. Мога да не изляза цяла седмица от вкъщи. Понякога искам да ходя, да ходя по някоя пътека в планината и да не мисля. Радвам се на красотата на цветята и тяхното ухание. Когато съм с някой от внуците ми по планинските пътеки. Като направя безвъзмездно добро. Като чета книги, като слушам музика от Учителя, а също и светска. „Тайната вечеря“ в изпълнение на оперния певец Симеон Симеонов ми е едно от любимите парчета. Така се казва и последната ми стихосбирка. Като работя в градината. Да посрещна децата и внуците си с любима за тях храна, която съм приготвила лично аз, също ми носи радост. Като пиша стихове. Като казвам молитви. Като съзерцавам синевата на Егейско, за нас Бяло море. Казвам му: Хайде, ела си вече до нас, Бяло море, и ние да станем бели, да не се пее само за бели гъркини. Да се пее за белите братя и сестри български, дето толкоз са добри, че Бог да погледне високо от небето, да ахне и да се зарадва, че сме станали Божии!

– Имаш доста стихове и на патриотична тема, която напоследък не е на мода у нас. Какво бъдеще пожелаваш на нашия народ?

– Тя, модата, е въртележка. Днес нещо е демоде, утре става много модерно. Ах, как я обичам таз земя българска! Походих малко по света, по-красива от нея не видях. Нийде на друго място да живея не пожелах. Как да не я възпея, как за нея да не милея? Свидна ми е, мила ми е. Тъпкана, разпарчатосвана, ограбвана, унижавана. Тъжна ми е тя, тъжна, таз Майка България. Забравиха я децата й, забравиха, че на дедите им костите в нея гният, че е напита с кръвта на героични хора.

Преди няколко години попаднах на публикация във Фейсбук за Швейцария. Останах очарована от честността на хората там. Имало магазини без продавачи. Малки магазинчета, влизаш, вземаш си каквото трябва, плащаш си, вземаш си ресто. И си казах: лелей, там искам да живея! Там, където не се краде, не се лъже, където се уважава трудът на другия.

Тук това не съм го видяла. Но един млад пациент, на годините на моите деца, ми каза скоро, че в Банско имало хладилници, в които частни производители оставяли млякото си. Хората вземали, плащали си в касичката. Стана ми много драго. Значи има някаква надежда. Дано да станем Швейцария на Балканите по-скоро и да го видя с очите си. Дай Боже!

В моето село има хора, които се грижат безвъзмездно за няколко параклиса, за пътеките до тях да са чисти. Това е вдъхновяващо и обнадеждаващо. Тук ще поставя едно мое ново стихотворение.

ДОБРИТЕ СЪРЦА

Хората с добри сърца

все още ги има.

Те оставят красива следа

за другите хора в света.

В нашето село Мосомище

има вече два фонтана

и часовник на камбана.

Дарове щедри

във времена на дух бедни.

Дано се умножат тез дела,

та да се зарадва и Бога,

от таз човещинка.

(6 септември 2025 г.)

Българите попаднахме в капан. Искам да излезем от него, да прозрем смисъла на човешкия живот, да се научим да уважаваме труда на другите, да надграждаме доброто, да укротим тази разрушителна сила, която имаме. Да съзнаем, че не сме за един ден на земята, но и че няма да сме векове на нея. Да изграждаме добродетели. Понастоящем, мисля, че се отклонихме от пътя, който е правилен и ще платим висока цена. Хората нямат ни срам, ни страх от Бога. Всеки ще плати. По вселенските закони се плаща най-справедливо. Злото, което правим, се плаща до четвърто коляно, доброто се плаща до девето коляно. И добре че е така, защото е безпристрастно. И за завършек предлагам творба от третата си стихосбирка.

БОЖИЕТО ВЕЛИКОДУШИЕ

Бог е широко скроен!

Той не вижда в хората грешници.

И се усмихва блажен,

Сякаш всеки човек Му е първия син роден.

Бог е широкоскроен!

И е оставил човека

с избора свой да живее,

да пада, да става, да поглежда небето,

с поглед нагоре към Него устремен.

Бог е широко скроен!

И не се сърди на грешници.