Почти няма дете, което да не е израсло със стихотворенията на една от най-талантливите ни писателки за малчугани Веса Паспалеева. Още преди да се научат да четат, децата знаят „Доволен“ („От днес имам вече нови панталонки, в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки…“), „С червените ботушки“, „Дядо Коледа“, „Мартенички“.
Това, което Паспалеева вижда и нарича у другите „Божа податиня“, го носи самата тя, твърдят литературоведи. От творчеството й струи хумор, жизнерадост и мъдрост, а стиховете й „разсънват закърнелите ни сетива за чудото“. Автор на над 50 книги, името й в детската ни литература заслужено се нарежда до тези на Ран Босилек, Елин Пелин, Дора Габе, Асен Разцветников.
Има обаче едно нейно стихотворение, „Гъбарче“, написано през 1934 г., което става популярно чрез друг известен автор. Леда Милева го превръща в „Зайченцето бяло“ – най-известната детска песничка в България. Оригиналният текст на Паспалеева е:
„Зайченцето бяло
гъбички набрало
в близката горица
за своите дечица.
Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.
Седнало да плаче
горкото юначе.
Що на Бог не каже,
път да му покаже?“.
Както се вижда, точно върху този текст стъпва създаденото от Леда Милева произведение „Зайченцето бяло“. Дъщерята на Гео Милев обаче никога не признава от кого заимства творбата си, превърнала се в нейна визитна картичка. Наместо това разказва как пише стихотворението за 10-15 минути, за да запълни страница в списание през 1940 г.
„Започнах работа в списание „Първи стъпки“ – за учители и родители, но в края имаше и страници със стихове и приказки за деца. Когато занесох поредния брой в печатницата, се оказа, че в една от страниците зее огромна дупка. Печатарят пита какво ще правим – нямал време да чака. Тогава аз седнах на един стол до него и под намръщения му поглед съчиних стихчетата“, разказва Милева.
След години стихотворението попада в ръцете на Петър Ступел и става популярно благодарение на великолепната му музика. Леда Милева обогатява оригиналния текст, прави го и по-оптимистичен. В нейния добре познат вариант зайчето, улисано в игри със сърничката, не забелязва как се стъмва, но с помощта на светулката намира пътя и се прибира вкъщи при „свойта мила майка“. И все пак не е ясно защо тя си приписва пълното авторство върху стихотворението.
Когато и да питат Веса Паспалеева защо не предяви права за авторството си, тя великодушно маха с ръка: „Халал да й е…“, разказва дъщеря й Тамара. Талантливата писателка, носител на най-високото международно признание за автори на художествени произведения за деца – наградата „Андерсен“, не се блазни от слава и отличия. „Майка ми не държеше на никакви награди. На едно обсъждане на нейна книга в София, а тя имаше издадени над 50, един човек я пита: „Другарко Паспалеева, Вие какви звания имате?“, „Притежавам най-високите, дадени ми от моя съпруг: „Мила и любима“, а също така и усмивките на децата“, отвърна му тя.“
Веселинка Караманова, или Веса Паспалеева, както я помнят няколко поколения българчета, е родена в Кюстендил на 3 март 1900 г. Тя е първото от петте деца на Владимир Караманов.
А ТОЙ Е ИЗВЕСТЕН И УВАЖАВАН ЧОВЕК в своя роден Кюстендил. Запомнен е като блестящ организатор, отговорен администратор, юрист, изследовател, писател и предан син на отечеството. Като млад учител Караманов е изпратен в Добрич и там го връхлетява любовта към хубавата Пенка Данчева. Любовта им е голяма, но и съпротивата на родителите й е непреодолима. Те смятат да я изпратят в Одеса да следва. Пред вероятността да ги разделят влюбените избират бягството. В ранни зори Владимир качва на коня си любимата и препуска към Варна. Там ги чакат кумовете. След венчавката младоженците заминават към Кюстендил. Следва грандиозен скандал и проклятие за непокорната щерка. Помирението идва след 8 години, когато след спонтанен аборт здравословното състояние на младата жена се влошава критично. Владимир праща телеграма до родителите й за евентуален печален край на Пенка. Данчеви преглъщат обидата и пристигат в Кюстендил. Видът на умиращата дъщеря изпълва с жалост сърцата им. Следва помирение и бързото възстановяване на Пенка. В тези напрегнати дни петгодишната Веселинка със своята гальовност допринася за смекчаване на дядовото сърце. На раздяла Данаил Данчев, който е много заможен, подава на зетя кесия, пълна със златни наполеони. Владимир отказва да ги вземе с разумния довод, че тези пари ще му потрябват, когато замине да следва в Швейцария. Ако останат у него, може да ги похарчи за по-маловажни неща. Щом замине да учи, тогава дядо Данаил да му праща по някой наполеон за учебници.
Договорът е спазен, макар и с прекъсване, поради участието на Владимир като доброволец във войната за свободата на Македония. Той се дипломира през 1913 г. и се завръща в родния край, пише svetodavec.wordpress.com.
В НЕГОВИЯ ДОМ обичат книгите и народното творчество. Весето се научава рано да чете и като благословените читатели умее да потъва в света на интересното четиво, забравяйки реалния свят. Това качество притежават само хората с богато въображение, но това понякога й изиграва лоша шега. Веднъж, увлечена от събитията в „Чичо Томовата колиба”, не чува звънеца за влизане в клас. Когато оглежда училищния двор, там има още неколцина като нея закъснели. Дежурният учител ги пита един по един каква е причината за закъснението и след това налага наказанието. А то е удар с линия по дланта. Идва ред и на Веселинка. Тя си получава удара по едната длан. Но тук се намесва непознат господин, който укорява учителя, че наказва за четене на книги?! Той й подарява своя книжка с дарствен надпис. Чак в класната стая момиченцето разбира, че нейният спасител е известният по това време детски писател Чичо Стоян.
ПЪРВИТЕ СИ ПОЕТИЧНИ опити Веселинка Караманова прави още в началното училище. Повод за нейната творческа изява е една кюстендилска госпожа, която се разхожда из града с голяма лисича кожа, което предизвиква почуда, завист, присмех. Малката поетеса пише една нелоша смешка:
Тръгнала на гости
през Велики пости
с чанта и със кожа
пустата госпожа.
Авторката издекламирала на приятелките си смешката, но под секрет споделила за коя госпожа е стихотворението. След няколко дни целият град се забавлявал с „тайната”. Дамата се оплакала на Караманов. Историята завършва с това, че строгият баща затворил в килера щерка си, но преди това й издърпал ушите!!!
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА е нейна учителка по литература в гимназията. Поетесата въвежда своите ученички в богатия творчески свят на поезията. По това време в града се развива богат обществен и културен живот. Трима ярки и утвърдени творци – Владимир Димитров Майстора, Георги П. Стаматов и най-вече Емануил Попдимитров, създават дружество „Светлина” – клон на международната организация „Кларте”, ръководена от Ромен Ролан и Анри Барбюс.
Дружеството обединява с новаторските си идеи най-будните младежи на града, сред тях е и Веса. На сбирките се изнасят сказки, реферати. Устройват се дискусии на нравствено-етични теми. Основателите на „Светлина” често гостуват със свои изяви. Любознателна по природа, девойката открива идеите за красотата на благородството, за братството между хората срещу войната. На тези сбирки се случват и две важни за нея неща. Тя се запознава с гимназиста Леонид Паспалеев – нейният бъдещ съпруг. Другото е гостуването на писателя Антон Страшимиров. Младата авторка му дава да прочете за мнение литературните й опити – стихове, проза и няколко детски стихотворения. Писателят веднага открива къде е творческото зрънце и я насочва към поезията за деца – там е нейната сила.
След гимназията Веса записва славянска филология в университета, но по финансови причини трябва да се откаже от следването. По това време братята й ходят гладни на училище, с пробити обувки. Дядо Данаил вече не е сред живите, за да им помага. Така сиромашки живеят не само Караманови, така живее почти цялата страна. И ако за някои младежи сиромашията е повод за отчаяние и самосъжаление, то дъщерята на Караманов избира пътя на самообразоването си. Жаждата за познание у нея е постоянна и неутолима. Продължава да твори и публикува често в сп. „Факел”, издавано от Леонид.
1920 г. ВЕСА И ПОДПОРУЧИК ЛЕОНИД ПАСАПАЛЕЕВ се венчават. Когато младото семейство се установява в Самоков, Веса Паспалеева е очарована от огромната библиотека на полковник Иван Паспалеев – бащата на Леонид, загинал във войната. Влиза в приятелския кръг на младия офицер – учители от Американския колеж, писатели, журналисти, художници. Често им гостува приятелят му Христо Смирненски. Леонид неведнъж споделя, че в живота си е имал два щастливи шанса – да другарува с Димчо Дебелянов, а по-късно със Смирненски, с когото се сближават във Военното училище.
Веса очаква първата си рожба, уверена, че ще е момче, и му посвещава стихотворението „Доволен” („От днес имам вече нови панталонки”). Ражда момиченце – Тамара. За нея тя създава приказчици, римушки, песнички.
През 1924 г. сп. „Детска радост” публикува 2 нейни стихотворения. Едното е „Доволен”, или известната вече случка с новите панталонки. Издателят Ран Босилек дава висока оценка на младата поетеса и я насърчава да публикува още стихове. Но тя продължава да работи над своите малки творби. Много полезна за нея е подкрепата на Леонид, който я насърчава в творческите търсения, тъй като той самият е военен писател. Изписва чрез Берлин специално за нея детски книжки на световни автори. Най-често той носи нейните стихове в редакциите на детските издания, знаейки колко стеснителна е Веса.
Първата й стихосбирка „Великденче” излиза едва през 1929 г. с илюстрации на големия художник Георги Атанасов. Приета е добре от критиката. Създава се неписана традиция през година или през две тя да издава нова книжка и най-добрите наши художници да ги илюстрират.
В годините, когато Веса Паспалеева се изгражда като автор на поезия за деца, на територията на детската литература вече творят изявени имена: Ран Босилек, Дора Габе, Гео Милев, Трайчо Симеонов, Калина Малина, Елисавета Багряна и др. Това е естествен процес. След националните катастрофи в страната цари покруса и отчаяние, но покълва стремежът към по-добро бъдеще, към съзидание. Българските творци считат за свой дълг да укрепват духа на нацията, да утвърждават нравствени ценности преди всичко у подрастващите. Поетесата не само насочва вниманието си към детския свят с неговите радости, тревоги, очаквания. Тя притежава удивителния усет да влиза в него, за да съпреживява с малчуганите щастливите мигове, откритията и болките им. Неведнъж е подчертавала, че любовта към собствените й деца прераства в любов към малките читатели. Тя умее да вплете реалното и приказното в една малка случка. Нейният хумор е мек и се проявява даже когато описва конфликт или болка. Стиховете й са звънки, написани на хубав български и изчистени от иносказателност. Затова се запаметяват лесно и за дълго.
Темите, за които тя пише, са важни за малките й читатели: майката, играчките, букварчето, книжните, родният край, животните. Посланията им са ясни – любов към своя дом, любознателност, трудолюбие и още, и още нравствени правила, представени деликатно и с обич. С времето тя ще включи в своите книжки и нови поетични форми. Създава и проза: разкази, приказки, малки сценки, които учителките ползват успешно за различни празници.
Любопитно е от позициите на днешния ден да погледнем към стихотворенията за природата с нейните богатства, красота и населяващите я малки и големи твари. Природните промени поетесата умее да представи като част от преживяванията на нейните обитатели:
Събуди се жабчето.
Мигна със оченце,
слънцето му близнало
босото краченце….
– Леле, че е хубаво,
весело край блатото!
Цъфнали цветенцата.
Иде, иде лятото.
Или да погледнем невероятния образ на главната посрещачка на прелетните птици (мравката), описан с тънък хумор. Удивителна е радостната суетня за посрещането на завръщащите се в родния край птици:
Птиченцата идват вече.
Баба Мравка като чу,
Салтамарката* облече,
нови чехлички обу.
Върза пъстра огърлица
от щурчето армаган.
На ухото си закичи
стръкче кукуряк засмян…
*салтамарка – късо до кръста палто, подплатено с кожи.
Текстовете провокират не само съпреживяване на радостта на героите, но и предизвикват ново отношение към малките, често недолюбвани, Божи творения, които са и приятели на хората. Нейната любима публика са най-малките, тези които още не могат да четат. Много упорито и всеотдайно тя твори за тях. Те са най-благодарни и най-откровени нейни слушатели. Не е тайна, че най-много нейни стихотворения са запомнени точно от тази възрастова група.
РАБОТНИЯТ ДЕН НА ПОЕТЕСАТА е строго разпределен: до обяд се занимава с децата, домашните задължения, а след обяд тя сяда пред старата пишеща машина. Дъщеря й Тамара споделя за майка си: „Тогава цялата се променяше. Лицето й вдъхновено сияеше и излъчваше светлина. И майка ми, която по натура беше песимистка, скептик, сега се усмихваше; оптимизъм светеше в очите й”…
ТРАДИЦИЯТА НА СЕМЕЙСТВОТО да събира около себе си приятелски кръг от творци, интелектуалци, ярки личности, се създава още в Самоков. И независимо в кой град на страната ги отвеждат назначенията на Леонид, винаги има интересни и артистични съботни дни. Едни от най-дружеските и шумни съботи се случват в София на ул.”Цибра” (сега „Авицена”, близо до Орлов мост). Гостуват Калина Малина със съпруга си, Георги Стаматов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, художниците Константин Щъркелов, Вадим Лазаркевич, даже и един грузински княз. След чаепитието следват рецитации на известни поети, разговори за литературата, почерпка със сандвичи и вино, шеги и много песни.
Войната слага край на приятелските вечеринки. Леонид заминава с корпуса, Веса и момичетата след първата бомбардировка на София заминават за Кюстендил при нейните родители.
ПРЕВРАТЪТ НА 9.ІХ. СЪСИПВА И ДВЕТЕ ФАМИЛИИ.
Владимир Караманов е арестуван в началото на октомври. През нощта той е поведен неизвестно къде. Възрастният човек крачи в мрака, охраняван от двама агенти с насочени в гърба му шмайзери. След тях притичват четири уплашени жени – боси и полуоблечени. Веса едва успява да узнае обвинението. Баща й е великобългарски шовинист и фашист! След много кратко време двете й сестри учителки са изгонени от работа. Братята й се завръщат от фронта, окичени с ордени за храброст. Изпратени са в концлагери – Белене, Куциан. Злокобният Коминтерновски проект за създаване на нови нации се стоварва с всичка сила върху най-чистите родолюбци от този край.
Семейството се събира в София, но тревогата остава. Веса напразно се мъчи да оправдае човешката злост и агресия с бедността. Търси опора в идеите, които изповядваха в младостта й, но там е мракът на отчаянието.
ПОСЛЕДНИЯТ УДАР, който нанася съдбата на семейство Паспалееви, е неочакван и жесток. Военното разузнаване арестува брата на Леонид – капитан първи ранг Валентин Паспалев. Той е блестящ офицер, писател, любимец на Черноморския флот. За прочистването на р. Дунав от германски мини съветското командване го награждава с ордена „Красная звезда” с рубини и брилянти, позлатен. Той е арестуван по доноси на негови подчинени. След една година на изтезания и издевателства над близките му Валентин е зверски убит. Семейството едва успява да го погребе по християнски. След няколко дни гробът му е поруган и заличен от неизвестни лица.
ВЕСА НЕ МОЖЕ ДА ПОНЕСЕ случилото се с девера й, безсмислената несправедливост и жестокост. Тя изпада в тежка депресия. Близките й не вярват, че ще успее да се възстанови. Но тя успява! Помага й обичта към децата. Завръща се в слънчевия свят на своите малки читатели. Творческият й заряд намира пътеки да ги води към доброто, към красотата и обичта.
ПРАЗНУВАНЕТО НА РОЖДЕНИЯ ДЕН (3 март) е много уважавано събитие в дома й. Щом премине официалната част на празника, към дома й тръгват групи деца, водени от учителките или от библиотекарки, или по собствена инициатива. Домакинята ги посреща, къщата ухае на курабийки, които дъщерите й пекат от сутринта. Има песни, рецитации и, разбира се, автографи.
ВНУКЪТ БОЙКО БОЧЕВ е неин верен рицар през последните десетия. Съпровожда я винаги, когато има срещи с читатели. Той е с нея на сбирките с колеги в писателския съюз. За тези моменти споделя, че поетесата е повече мълчалива и сдържана. Единствените прояви, в които тя се включва с желание, са, когато трябва да подпомага младите автори. Мнозина от тях са получили съвет и насърчаване в първите им творчески стъпки. Затова и с недоумение разказва историята с наградата.
IBBY УДОСТОЯВА ВЕСА ПАСПАЛЕЕВА с Международната Андерсенова награда. Тя се присъжда на автори с изключителни постижения в детската литература. Няма материално измерение. Писателят Асен Босев (тогавашен началник в СБП) заминава за Прага, за да получи наградата на Паспалеева, въпреки че тя си е жива и здрава. Но завърнал се в България, той „забравя” да я връчи на поетесата. Забравил е по всяка вероятност, че тя е първият човек, който му е помогнал със съвет, когато се явил в дома й с няколко стиха. След време следващият отговорник открива грамотата, забутана в бюрото на Босев, предава я на Бойко, но Веса не може да й се порадва вече.
