Покорителят на Арарат, 65-г. Й. Начев от дупнишкото село Бистрица: 40 г. се подготвях за покоряването на такъв връх, похарчих за каузата спестяванията от работата в Италия, но пари, коли… това е преходно, само уважението и честната дума остават

65-годишният Йордан Начев изкачи най-високия връх на Турция – Арарат, с група алпинисти от цяла България. Той е роден през 1955 г. в село Бистрица, община Дупница. Завършва средното си образование в СПТУ по „Автотранспорт“ в Дупница. Изкарва казармата в ПЖИ и 16 г. работи като машинист. Баща е на две големи деца. Изкачването на връх Арарат той посвещава на съпругата си Соня, с която са заедно от 33 г. Ден след като се завърна в родното си село Бистрица, той даде интервю за в. „Струма“

– Здравей, Данчо! Какво е изживяването да сбъднеш една от мечтите си, да се изкачиш на петхилядник?

– Чувствам се удовлетворен след адреналина, който получих горе на върха. Усещането беше великолепно! Изкачването на връх Арарат го посвещавам на съпругата си Соня, с която сме заедно от 33 г. и сме отгледали две прекрасни деца.

– Извинявай, ти си на 65 г., как успя да покориш върха, извисил се на над 5000 м надморска височина? Имаше ли специална подготовка?

– За този мой успех се подготвям повече от 40 години. Всеки ден тичам по 10 км. Работих като машинист 18 г. Работният ми ден започваше в 7,30 ч. Аз ставах в 4,30 и тичах 10 км и тогава отивах пеша на работа до депото. Хората от Бистрица ме мислеха за луд. Тичах и по планината, селото се намира в полите на Рила. Нямах спиране. Участвах в обиколката на Витоша. Изминах 100 км за 9 часа и 30 минути. Когато се роди дъщеря ми, в нейна чест пробягах разстоянието Ахтопол-Добрич за 8-9 дни. Като се уволних от казармата, имах мечта да изкача някой висок връх в чужбина. В България съм изкачвал върхове в Рила, Пирин…Тогава, след казармата, станах член на туристическото дружество в Дупница. Преди години изминах и пътя Ком-Емине.

Даже като се върна назад във времето, подготовката ми е започнала от дете. Имам по-малка сестра от мен. Родителите ни отглеждаха тютюн, такива бяха времената тогава. Покойната ни майка ни будеше в 2 ч. сутринта да ходим на нивата да берем тютюн. На магарето закачаше два коша за набрания тютюн, в един от тях слагаше мен, а в другия – сестра ми. Спеше ни се, но като слушахме шегите и песните на останалите жени, се разсънвахме. През нощта се образуваше керван на път за полето. Имаше една баба Едринка. Тя през целия път само разказваше вицове. Падаше смях. До изгрев слънце тютюнът трябва да е набран и прибран в кошовете. И ние със сестра ми помагахме, събирахме набрания на купчинки тютюн в редовете. Мама пълнеше кошовете и си тръгвахме. Нижем цял ден и като нанижем тютюна, мен ме пращаха да паса магарето, за да има сили за следващия ден. Намирах време да тичам и по планината. С баща ми ходех да добиваме дърва от гората, косихме и пластехме сено… Беше бедно, но щастливо време. Не съм ходил на море като дете, но пък съм запазил красиви спомени от два гьола на река Бистрица над селото. Единия го наричахме „Модреняко“, а другия „Чангало“. Къпехме се на воля през лятото. Това е моята подготовка за изкачването на връх Арарат – труд и дисциплина от дете. Тогава животът ми беше по-хубав. Имаше уважение между хората и честна дума. Ходихме си на гости по всяко време, а не като сега, врата до врата живеем, но всеки се е затворил в черупката. Тогава се ходеше в казармата. Цяло село се канеше на новобрански, правят се сватби пак така, цяло село идваше. По време на моето детство се ходеше на имен ден без покана. Стари и млади живееха заедно, затова имаше и уважение между хората, а сега децата на компютъра, родителите пред телевизора и няма контакти, няма и уважение .

– Малко се увлякохме в детството ти. Да се върнем на деня, в който тръгна за Турция и защо чак сега, на 65 г., се подложи на такова предизвикателство?

– Тръгнах към върха заради съпругата ми, която е разбрала от нейна приятелка, която има дете с аутизъм, че се организира изкачване на връх Арарат, и по този начин да се наберат средства за изграждане на център за деца с аутизъм. Тези нейни думи ме удариха в сърцето. С групата, която тръгнах, бяхме 26 мъже и жени, но една от тях се отказа още в началото. Преди време бях работил в Италия и имах някой лев настрана. Изтеглих пари, като за екипировката платих около 2000 лв. и още 3000 лв. разноски за път, храна… Съпругата ми Соня и двете ми деца – Цветелина и Петър, също ме подкрепиха. Никой от тях не каза защо ще харчиш пари? С изкачването на върха постигнах една стара моя мечта и помогнах колко мога за каузата за болните деца. Чувствам се удовлетворен. Осем от 16-те години в Италия спах под мостове, но не съжалявам. На днешно време всички са обзети от парите. Само пари трупат, а има толкова важни други неща…

Пътувах със самолет да град Вон, до езерото Вон. Градът се намира на 1600 м надморска височина. Там оставихме „цивилните дрехи“ и облякохме екипировката – две якета, два панталона, термо бельо, специални обувки… и тръгнахме до селце, което се намира на 2200 м височина. Първото ми впечатление от град Вон и от планината беше мрачно, недружелюбно, но хората, които ни водеха към селцето, бяха усмихнати. Водачите бяха стриктни, те определяха темпото на движение, определяха правилата в планината. С коне изкарвахме багажа, палатки и други необходими неща за по-високата част на планината. От местните не видях нито един пълен човек, всички бяха слаби. Мястото, където е разположен Ван е скалисто. Не видях засадени зеленчуци или други култури. Имаше нещо засято зелено по скалистата почва. Направи ми впечатление, че и децата работят, като водят по стръмни пътеки туристи към върха. Препитават се от туризма. Отглеждат коне, крави, овце, но кравите им бяха толкова хилави, не зная колко мляко дават. Зимата се отопляват с изсушена овча тор, които слагат вместо дърва в печките. Местността е такава, че няма дървета, само са скали. Оградите на дворовете им са измазани със смес от кал и овча тор. Тежък живот, но намират сили да се усмихват и бяха много вежливи и услужливи за по 7 долара на ден. Само те гледат и ако нещо ти липсва, веднага ти го доставят.

Като стигнахме в селцето, което се намираше на 2200 надморска височина, за да се аклиматизираме, ни посрещнаха с подредена маса от ястия. Имаше вкусна супа, но така и не разбрах от какво е приготвена. На следващия ден се изкачихме на 3200 м и построихме палатков лагер и оттам потеглихме до 4200 м надморска височина. На следващата сутрин в 2 часа атакувахме върха. Аз от вълнение не можах да заспя. Този миг съм го чакал от дете, как да заспя. В 2 ч. след полунощ в тъмното, само на лунна светлина, потеглихме към върха. На някои от групата им прилошаваше от редкия въздух, но стигнахме всички до най-високата точка на Арарат. От високия адреналин не усещах умора. Всички крещяхме от радост и умора, прегръщахме се. Всеки от нас изпрати съобщение на близките си, че вече сме на върха. Великолепно изживяване. Не може да се замени с нищо. Направихме много снимки, но те не показват величието на върха и атмосферата, която цареше на 5136 м надморска височина. От лагера на 4200 м изминахме близо 8 км по стръмни пътеки, някои от които на ръба на дълбоки пропасти, но никой не усещаше страх, запътил се към целта.

– Сега си вече у дома. Как те посрещнаха съпругата и децата ти?

– Дъщеря ми Цветелина се омъжи наскоро и е на почивка със съпруга си в Гърция. Синът ми е на държавна работа и не може да си идва често от София. Посрещна ме съпругата ми Соня. Всички се радват за моя успех и че съм се върнал жив и здрав. И двете ми деца обичат спорта. Дъщеря ми Цветелина тренира лека атлетика като ученичка и стана шампион на България. Известно време тренира и кикбокс. Синът ми Петър учи борба в спортното училище на ЦСКА. Сега е държавен служител. Дъщеря ми също.

– Как мина животът ти, как постигаш тази жизненост и енергия?

– Животът минава много бързо, неусетно почти, както се пее в една песен. Аз израснах на село, сред природата, домашните животни и добри родители. И досега обичам животните, особено конете. В нашия двор винаги е имало коне. В момента имам един кон. С него докарвам дърва от планината, която е на една ръка разстояние от къщата ми. Дядо ми, бащата на баща ми – Крум, е били кавалерист. Може би от него съм наследил любовта към конете. Откакто се помня, съм на кон. Той е бил 7 г. на война. Баба ми Ана го е чакала и като се завърнал, са създали 5 деца.

След казармата работих като машинист на влак. През 1997 г. се срути тунелът край Дупница върху товарната влакова композиция. Част от машината беше затрупана. Успях да изпълзя под машината и по релсите излязох и отидох пеша до гарата. Случвало ми се е на два пъти да прегазя човек с машината. Единия път момче от Благоевград се хвърли под влака. Натиснах спирачка, но не успях и го прегазих. Влакът има спирачен път от 700-800 м, такъв ужас изпитах при още един такъв случай.

Напуснах депото през 1994 г. и заминах за Италия. Работих там до 2010 г. Върнах се с надеждата, че в България ще има по-добър живот, но не се получи както аз мечтаех. Вече съм пенсионер и пак работя като машинист в ЦОФ в Бобов дол. Така мина животът ми – в работа, но съм щастлив. Не се оплаквам.

– Как поддържаш тялото си в добра форма на тази възраст? Много млади хора ти завиждат за външния вид и силата, която имаш.

– Преди 4 г. започнах нов начин на живот. Храня се здравословно. Не ям хляб, пържено. Меса ям един или два пъти в седмицата. Имам един ден за разтоварваща диета, пия само вода до към 19,00 ч. След това хапвам някаква салата. Преди всяко ядене ям салата и след това каквото ми е сготвила съпругата. Тя работи като готвач и знае какво обичам. Пия много течности. По време на изкачване на върха пиех по 5 л вода на ден. Не ям салами и меса от магазина. Вкъщи си произвеждаме месо от кози, овце… Ако нямаме домашно, купувам месо от някой, който отглежда животни в двора си. В двора на къщата си засаждаме зеленчукова градина. Не използвам препарати за пръскане. Зеленчуците ги пръскам с вода, в която са накиснати коприва и бял кантарион и са престояли най-малко 12 часа.

Всичко, което купуваме от магазина, е с ГМО. Затова има затлъстели хора, болни…

– Данчо, вече си на 65 г. На тази възраст човек си прави равносметка на живота. Ти удовлетворен ли си от това, което си постигнал?

– Да, удовлетворен съм. Със съпругата ми сме отгледали две прекрасни деца. Смятам, че сме ги възпитали като достойни хора. Имаме дом, семейство. Не живеем в охолство, но си имаме всичко, от което се нуждаем. Какво му трябва повече на човек в този живот? Пари, коли… всичко е преходно, само уважението и честната дума остават.

ЙОРДАНКА ПОПОВА