Костадин Георгиев Филипов е роден в Петрич на 28 март 1947 г. Завършва средно образование в родния си град. Приет е в специалността „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Започва работа в международния отдел на вестник „Народна младеж“ още като студент в трети курс. Последователно става завеждащ отдел, първи заместник-главен редактор, а от 1 януари 1985 г. е главен редактор на вестника. В продължение на четири години е хоноруван асистент във Факултета по журналистика. От 1 януари 1989 г. е директор на Програма „Хоризонт“ на Българското национално радио. След спечелен конкурс е кореспондент на БНР в Скопие, Република Македония. Работи и за БТА и за други български медии. През 2000 г. печели конкурс за кореспондент на БНТ в Скопие. Пенсионира се през 2010 г., но продължава активно да сътрудничи на българския печат, да участва в ТВ и радио предавания по темата Македония и отношенията между София и Скопие, ситуацията на Западните Балкани. Член е на Управителния съвет на Македонския научен институт в София, води лектория „Македония“, член е на редакционната колегия на Бюлетина на МНИ. Инициатор е на срещи между журналисти от България и от Северна Македония. Автор е на седем документални филма, свързани с нашето историческо минало и съвременните отношения със Северна Македония. Беше водещ на седмичното предаване „Време е за Македония“ по Национална телевизия „България 24“. Костадин Филипов има редица държавни и журналистически отличия. Женен, с две деца и четири внуци.
„Роден съм Петрич, в югозападния ъгъл на България. Един странен град, в който поради така наречените „открити листове“ в миналото се стигаше трудно. Това създаваше чувство на изолираност, но и на някаква особеност и уникалност. Населението му беше амалгама от местни фамилии, допълнени със семейства, дошли в града като резултат от всички бежански вълни в началото на миналия век на българите от Вардарска и Егейска Македония.
Цели махали носеха имената на градовете, откъдето са били прогонени. Родът на майка ми е от Струмица, самата тя и нейният по-голям брат бяха родени там. Баба ми по бащина линия беше от другата страна на Беласица, в Гърция, от някогашна Ветрена, сега Неа Петрици. Така че роднините на майка ми бяха в СФРЮ, а на баща ми – в Гърция. Така беше и с много други семейства. Цялото ми детство и юношество мина в това да слушам разказите на възрастните за близките им оттатък границата. Особено това се отнасяше до сплотената фамилия на майка ми, която търсеше непрекъснато някакви новини за близките си в Струмица и около нея. Спомням си първото „свиждане“, организирано в началото на октомври 1958 г. на границата между България и Югославия при с. Златарево. Бил съм четвърто отделение, значи, единадесетгодишен. Но помня всичко от този ден – и трудното, но организирано пътуване за мястото, и вълненията на нашите от предстоящата среща с роднините, с които не се бяха виждали от края на войната, и последвалото затваряне на границите, тревожеха се дали ще могат да дойдат. Главната задача на близките ми бе да отведат баба ми Поликсена, майката на майка ми, която само преди няколко месеца бе останала вдовица. И слава Богу, че я заведоха, защото веднага след като отвориха границата, я настаниха да седне в един край на оградената територия и много скоро около нея започнаха да се събират роднините от Струмица. Кръгът от хора се увеличаваше непрекъснато, възрастните се заседяваха повече, докато младите обикаляха наоколо. На това първо свиждане от двете страни бяха подредени и сергии с потребителски стоки, целта на които не беше толкова печалбата, колкото всеки да се похвали какво има. През целия ден на различни места се събираха групи от слушатели около двама-трима спорещи, повечето от които познавах като учители по история в Петрич. Може сега да изглежда смешно, но нямаше преводачи, хората около тях разбираха всичко, подмятаха от време на време нещо, допълваха. Какъв „езиков проблем“, какви пет лева? Всичко това не можеше да не впечатли едно единадесетгодишно момче тогава”, разказва журналистът за корените си.
Коста Филипов служи в 9-а танкова бригада в Горна Баня, в нейния 9-и мотострелкови батальон. Достига до чин младши сержант. Като човек, завършил журналистика след средното си образование, получава някакви мъгляви обещания от редакциите на вестниците „Народна армия“ и „Димитровски воин“ – печатен орган на Първа армия, че след клетвата ще го вземат в журналистическите си колективи, но уви. Вече има опит като студент в международния отдел на „Народна младеж“, в „Студентска трибуна“ и други издания. Влиза в казармата на 2 септември 1973 г., 26-годишен, женен, чака първото си дете. По това време висшистите служат година и половина, ако не броим задръжките, в неговия случай заради Кипърската криза, пише armymedia.bg.
И тук историята минава в първо лице:
„Още с влизането ми в казармата започнаха комичните ситуации в моята служба, които човек си спомня повече, отколкото да кажем занятията, стрелбите, тоест тежките моменти. Събират ни в Благоевград от целия окръг пред лятното кино, постригах се аз гола глава – при мен не беше много трудно, защото още тогава нямах много коса, тълпа пред входа на киното и някакъв старшина пуска да влизат цивилните наборници. Сбогувам се с жена ми, отправям се към входа, военният ме поглежда и казва: „Изпращачите после! Изпращачите настрани!“ Явно ме е видял, че съм по-възрастен. Имаше едно момче от Петрич, там от махалата, и той му вика: „Ей, старшина, пусни го, пусни го – и той е донаборник!“. И така влязох“.
Започват да се преобличат, но на Коста Филипов не могат да му намерят подходящ колан. Веднага няколко момчета, петричанчета, които го познават, му казват: „Коси, не бой се, изкарай ден-два без колан, ще ти намерим!“. След два дни му носят колан, голям размер, но снаждан – половината черен, половината бял! „На първото свиждане на жена ми й се приплака, като ме видя!“, смее се Коста Филипов.
9-а танкова бригада е поделението, в което навремето водят гостите на Министерството на народната отбрана от чужбина. Чува се един ден, че ще водят на гости Раул Кастро, тогава министър на отбраната на Куба
Постилат нови покривки в столовата, слагат нови комплекти прибори, гарафите на масите се подреждат в права линия; всичко е готово; утре сутринта – Раул Кастро.
„Лягаме си и по едно време към десет – стани! Какво става, тревога ли? Много често ни будеха по тревоги, учебни такива. Строяват ни пак на плаца, излиза командирът и казва: „Налага се да продължим с подготовката по посрещането на другаря Раул Кастро и през нощта“. Защо е цялата тая работа? А то – един от нашите офицери, който служил в Сливен, се сетил, че там, при посещението си преди 4–5 години братът на Ел Команданте освен официалния маршрут, който му определили, поискал да влезе и в артелната, която не била предвидена за целта. И като отворили вратата, всичко щяло да му се струпа на главата. И понеже нашите офицери се уплашили, че и тук може да се случи същото, почнахме артелната, спалните – цяла нощ лъскане, подреждане до шест сутринта. Дойде Раул Кастро, посрещнаха го почетната рота, мина човекът нагоре по маршрута, който му беше определен, каза: „Да, браво, браво, ще се поучим от вашия опит!“. Стана и си замина. Но ние цяла нощ се измъчихме заради това предположение, че може да каже: „Искам да вляза в ей тая врата!“.
Такива ги разправя Коста Филипов. По-голямата част от войнишкия състав в Горна Баня е от българомохамедани. „Толкова свестни момчета – от Пазарджишкия край, от Сатовча – почти цялата ни рота бе от такива свестни момчета“, спомня си той. И допълва: „Много чисти и много точни. Видяха у мен, може би така, по-възрастен човек, сприятелих се с тях, помагали са ми много. С тях другаруваме и досега, обаждат ми се отвсякъде, особено се радват, като ме видят по телевизията… Взводните командири бяха много млади, веднага ме хванаха и ме направиха комсомолски секретар на ротата, направиха ме лектор в часовете по политическа подготовка, изобщо станах популярна фигура…“.
Той помни и до днес наизуст имената на всичките си командири.
Пазя отлични спомени за кадровите офицери от командването на батальона, за българското офицерство изобщо. Пред очите ми са и тези момчета, войничетата, които пред очите ми станаха други хора. Самият факт, че трябва да си лъскаш обувките всяка вечер, че всяка сутрин трябва да си с чиста якичка, това те научава на дисциплина. Нямаха смисъл двете години обаче. Втората година „старата капа“ или я ползваха да работи, или за наряд – изгубено време! Разхайтваш се, общо взето, втората година. Но като гледам сега младите хора, си мисля, че трябва да има някакво военно обучение, някакъв тримесечен курс най-малкото. В Израел например казармата е задължителна за всеки. Там и жените служат. Прекалено ли е? Просто не могат да си представят по друг начин живота…“.
