По­пуля­рният ак­тьор от Сан­дан­ски Иван Юру­ков: Об­мислямда се дър­жа нас­тра­на от се­риа­ли­те, се­га имам дру­ги прио­ри­те­ти – теа­тър, ри­су­ва­не, му­зи­ка…

– Г-н Юру­ков, вче­ра пред­ста­вих­те спек­та­къ­ла, в кой­то не са­мо уча­ства­те, но и ре­жи­си­ра­те – „Част от ко­лек­ция“, в Епи­скоп­ска­та ба­зи­ли­ка в Сан­дан­ски, пос­трое­на през IV-V в. За­що из­брах­те име­нно то­ва място?

– В мо­мен­та се търсят от­кри­ти прос­транс­тва. То­ва е ед­на от при­чи­ни­те. Не мо­жем да оти­дем на зак­ри­то, тъй ка­то пос­тоя­нно се сменят мер­ки­те и заб­ра­ни­те. Спек­та­къ­лът е ада­пти­вен и би мо­гъл да бъ­де нап­ра­вен на раз­лич­ни вън­шни прос­транс­тва. За пред­по­чи­та­не е кул­тур­ни или ис­то­ри­чес­ки мес­тнос­ти, кои­то носят някак­ва ду­хов­ност. Та­ка­ва е Епи­скоп­ска­та ба­зи­ли­ка.

– Как­во пред­ставл­ява са­мият спек­та­къл „Част от ко­лек­ция“?

– „Част от ко­лек­ция“ е му­зи­кал­но-теат­ра­лен пър­фор­манс. На­ри­ча­ме го та­ка, за­що­то за­се­га няма дру­га фор­ма, коя­то да го оп­ре­деля. Ка­то цяло е спек­та­къл. Ин­те­рес­но­то е, че той се из­пълн­ява на жи­во от че­ти­ри­ма – квар­тет. Стоян Мла­де­нов е на ци­гул­ка и во­кал, Ни­ко­лай Ди­мит­ров сви­ри на уда­рни и е во­кал, Ми­лен Апо­сто­лов – на пиа­но и съ­що во­кал, а аз – на ки­та­ра и уку­ле­ле, в раз­лич­ни­те пар­че­та. Це­лият текст се ба­зи­ра вър­ху кни­га­та „Поз­дра­ви от мен бо­го­ве­те“ на Ди­ми­тър Воев – наш бъл­гар­ски поет, кой­то по­чи­на, но в нас­ледс­тво ни ос­та­ви свои­те ху­ба­ви му­зи­кал­ни произ­ве­де­ния в ли­це­то на гру­па­та „Но­ва ге­не­ра­ция“. Той е неин ос­но­ва­тел и има опи­ти до­ри за дра­ма­тур­гич­ни произ­ве­де­ния. Из­цяло сме се ба­зи­ра­ли на тек­сто­ве­те му, пол­зва­ли сме и му­зи­ка­та му, ка­то сме до­пъл­ни­ли ара­нжи­мен­ти­те му – нап­ра­ви­ли сме ги по-аку­стич­ни. Пос­та­ра­ли сме се са­мият спек­та­къл да се при­дър­жа към бун­тар­ския дух на не­го­во­то пое­тич­но сло­во – през ли­ри­ка­та, лю­бов­та, емо­ции­те, по­ли­ти­чес­кия сар­ка­зъм, гро­тес­ка­та в не­го­ви­те об­ра­зи… Всич­ко то­ва го има в „Част от ко­лек­ция“. Фа­бу­ла­та вът­ре е за тър­се­щия чо­век, кой­то е не­до­во­лен от зао­би­кал­яща­та го ат­мос­фе­ра до­ри в со­циал­но или по­ли­ти­чес­ко от­но­ше­ние.

– Ва­ша кар­ти­на бе из­ло­же­на име­нно в Епи­скоп­ска­та ба­зи­ли­ка пре­ди някол­ко сед­ми­ци, на­ли не гре­ша?

– Да, има­ше из­лож­ба, ор­га­ни­зи­ра­на от об­щи­на Сан­дан­ски. Ху­дож­ни­ци от ре­гио­на бяха по­ка­не­ни да из­ло­жат свои твор­би, вклю­чи­тел­но и аз, без да съм дип­ло­ми­ран ху­дож­ник, но съм лю­би­тел. Уча­ствах в из­лож­ба­та със своя кар­ти­на.

– По вре­ме на ка­ран­ти­на­та ли я на­ри­су­вах­те?

– То­га­ва я до­вър­ших, но тя от­дав­на е за­поч­на­та. По вре­ме на ка­ран­ти­на­та ос­ве­жих­ме с моя прия­тел Стоян Бож­ки­лов, кой­то е ху­дож­ник, цър­ква­та „Све­та Не­деля“ в се­ло Лю­бов­ка. Нап­ра­вих­ме ос­ве­жа­ва­не на ико­на­та „Све­та Бо­го­ро­ди­ца Оди­гит­рия“ и от­дел­но съз­да­дох­ме ико­на на Све­та Не­деля Ки­рия­кия. То­ва бе­ше по по­ка­на на кли­саря, кой­то се гри­жи за цър­кви­те в се­ло­то. В не­фор­ма­лен раз­го­вор с кме­та на Сан­дан­ски Ата­нас Стоя­нов той ре­ши, че ще ни под­кре­пи, ка­то обе­зпе­чи на­шия прес­той в се­ло­то, кой­то бе­ше око­ло 10 дни. Ис­кам да от­бе­ле­жа, че те­зи ико­ни не са с на­цио­нал­на ис­то­ри­чес­ка стой­ност, та­ка че то­ва си бе­ше на­ша сво­бод­на ини­циа­ти­ва – бла­гот­во­ри­тел­но да ос­ве­жим цър­ква­та.

– Пла­ни­ра­те ли в след­ва­щи­те ме­се­ци още та­ки­ва ини­циа­ти­ви?

– Ка­то цяло си тър­сим по­вод за тях, за­що­то ни ха­рес­ва, и смята­ме, че са не­що ху­ба­во. Спе­циал­но аз го въз­прие­мам ка­то пол­зот­вор­на твор­чес­ко-ду­хов­на по­чив­ка.

– За­ни­ма­вах­те ли се още с ри­су­ва­не по вре­ме на ка­ран­ти­на­та“?

– Да, в сво­бод­но­то си вре­ме ри­су­вам, сти­га да имам въз­мож­ност. По вре­ме на ка­ран­ти­на­та се за­ни­ма­вах с то­ва. До­вър­ших­ме с мои­те ко­ле­ги и „Част от ко­лек­ция“, кой­то не мо­жа да има нор­мал­на пре­мие­ра за­ра­ди по­ло­же­ние­то. Въп­ре­ки то­ва не се от­каз­ва­ме и гле­да­ме да пред­став­яме спек­та­къ­ла на под­ход­ящи мес­та спрямо всич­ки про­ти­вое­пи­де­мич­ни мер­ки, кои­то ни на­ла­гат, за опа­зва­не на здра­ве­то. Над­ява­ме се хо­ра­та да бъ­дат сме­ли и да имат въз­мож­ност да го видят.

– Пред­по­ла­гам, че ще е та­ка, за­що­то те за­жадн­яха за из­кус­тво.

– Мис­ли­те ли? Рад­вам се да го чуя, ако мис­ли­те та­ка. Мои­те наб­лю­де­ния са, че хо­ра­та се уп­ла­ши­ха и дос­та пла­хо под­хож­дат към всяка­къв вид сце­нич­ни из­кус­тва. Бях сви­де­тел как ки­но­са­ло­ни­те се из­праз­ни­ха, теат­ри­те се из­праз­ни­ха… Не се и съз­да­ват ве­че пред­став­ле­ния, за­що­то хо­ра­та прос­то не смеят да оти­дат на теа­тър, осо­бе­но ако е на зак­ри­то. До­ри и да са ку­пи­ли би­ле­ти пред­ва­ри­тел­но, ги връ­щат. За­то­ва се търсят ал­тер­на­тив­ни прос­транс­тва, от­кри­ти сце­ни. Но, как­то виж­да­ме, пос­тоя­нно се сменят мер­ки­те, всич­ко е неп­ред­ви­ди­мо, та­ка че чо­век не мо­же и да пла­ни­ра. Не ис­кам да бъ­да тол­ко­ва чер­ног­лед, но ми се стру­ва, че си­туа­ция­та ско­ро няма да се нор­ма­ли­зи­ра.

– Не смята­те ли, че със спек­та­къ­ла до­каз­ва­те, че мо­же да има из­кус­тво и по вре­ме на пан­де­мия?

– Не мисля, че сме няка­къв при­мер, по-ско­ро мо­же да ни на­ре­че­те дон­ки­хо­тов­ци, кои­то със спо­да­вен глас про­шеп­ват: La Libertad Esta en lo Alto de la Lanza, кое­то в пре­вод оз­на­ча­ва „Сво­бо­да­та е на вър­ха на ко­пие­то“. То­ва е бор­ба не са­мо за оце­лява­не, а за съх­ран­ява­не. Хо­ра­та на из­кус­тво­то трябва да ус­пеем да оце­леем, за­що­то мно­го от нас мо­же да не из­дър­жат.

– В спек­та­къ­ла не са­мо иг­рае­те, но и сви­ри­те. Как се за­па­лих­те по му­зи­ка­та?

– Всяко из­кус­тво съ­дър­жа в се­бе си всич­ки дру­ги из­кус­тва. На нас ка­то ар­тис­ти не ни е чуж­до за­ни­ма­ние­то с му­зи­кал­ни ин­стру­мен­ти. Аз не свиря про­фе­сио­нал­но на ки­та­ра и уку­ле­ле, но през го­ди­ни­те съм се нау­чил и ми вър­ши ра­бо­та. Някои от ко­ле­ги­те, с кои­то ра­бо­тим, ка­то Стоян Мла­де­нов, се за­ни­ма­ват про­фе­сио­нал­но. Той от ма­лък сви­ри на ци­гул­ка и мо­га да твърдя, че е мно­го до­бър. Ми­лен Апо­сто­лов, кой­то е теат­ра­лен ком­по­зи­тор и ди­ри­гент, съ­що е про­фе­сио­на­лист. Вла­дее пер­фек­тно ин­стру­мен­та. Ни­ко­лай Ди­мит­ров съ­що се за­ни­ма­ва про­фе­сио­нал­но с уда­рни ин­стру­мен­ти, а съ­щев­ре­мен­но е и ак­тьор. Всич­ки ние пол­зва­ме то­ва, кое­то сме нау­чи­ли през всич­ки­те ни го­ди­ни, а не са­мо през пос­лед­ни­те два ме­се­ца. Ние сме се под­готв­яли с го­ди­ни, за да пол­зва­ме уме­ния­та си се­га, ко­га­то ис­ка­ме да раз­ка­жем та­зи ис­то­рия.

– По-труд­на ли е ор­га­ни­за­ция­та на по­до­бен спек­та­къл по вре­ме на пан­де­мия?

– Раз­би­ра се, че е труд­но да се правят съ­би­тия. Раз­би­ра се, че е труд­но да се пра­ви как­во­то и да е, за­що­то хо­ра­та са пов­лия­ни от цяла­та та­зи пан­де­мич­на кри­за, да я на­ре­чем ико­но­ми­чес­ка до­ри. Всич­ки са тол­ко­ва стре­си­ра­ни, че то­ва вли­яе на нор­мал­ния ри­тъм на съ­щес­тву­ва­не. Осо­бе­но за теа­тъ­ра е мно­го труд­но, за­що­то ве­че сме по-не­до­вер­чи­ви. Хо­ра­та са с наг­ла­са, че дис­тан­ция­та е мно­го важ­на, как­то и ог­ра­ни­ча­ва­не­то на со­циал­ни­те кон­так­ти. Раз­би­ра се, то­ва от­да­ле­ча­ва чо­ве­ка от пуб­лич­ни­те из­яви, от сце­на­та. Но не смятам, че трябва да стоим бе­зу­час­тно. Прос­то да се ада­пти­ра­ме и да се нау­чим да жи­веем с нея. Тол­ко­ва. Та­ка че пра­вим всич­ко въз­мож­но не­ща­та да се слу­чат. Още по­ве­че че то­ва, кое­то пред­ла­га­ме, е в аб­со­лю­тен такт със си­туа­ция­та и до­ри е част от нея. Та­ка че хо­ра­та, кои­то дръз­нат да ни видят, мисля, че няма да за­губят. Раз­би­ра се, няма да мо­гат да купят не­що, кое­то мо­гат да пип­нат, но за то­ва, кое­то си ку­пу­ват, мо­гат да по­лу­чат не­що, кое­то да ги до­кос­не по друг на­чин – емо­цио­нал­но и ду­хов­но, кое­то съ­що не е тол­ко­ва ма­ло­важ­но.

 – Важ­но ли е из­кус­тво­то в ус­ло­вия­та на пан­де­мия?

– Ес­тес­тве­но, че е важ­но. Раз­би­ра се, че чо­век се ин­те­ре­су­ва от из­кус­тво са­мо на пъ­лен сто­мах, но пък чо­век с пъ­лен сто­мах без из­кус­тво е не­въз­мо­жен… без­смис­лен. Та­ка че то­ва е из­клю­чи­тел­но важ­но, кол­ко­то не мо­жем да си пред­ста­вим, и не би­ва да го заб­рав­яме. Над­ява­ме се хо­ра­та да са по-сме­ли, да не се стра­ху­ват, спаз­вай­ки дис­тан­ция, да дой­дат и да видят спек­та­къ­ла. Той е мно­го чес­тен, няма за цел прос­то да из­пъл­ни някак­ва прог­ра­ма или за­дъл­же­ние. Ид­ва от сър­ца­та ни и е за сър­ца­та на хо­ра­та.

– Пре­ди някол­ко дни пуб­ли­ку­вах­те сним­ки от ки­но­цен­тъ­ра „Ню Боя­на“. Мо­же ли да раз­ка­же­те мал­ко по­ве­че за тях?

– До­ка­то под­готв­яме лятно­то тур­не със спек­та­къ­ла, нап­ра­вих­ме до­ку­мен­та­лен филм с въз­ста­нов­ки – иг­рал­ни сце­ни, на за­го­во­ра сре­щу Юлий Це­зар. Аз иг­рая Ка­сиус, един от ос­нов­ни­те за­го­вор­ни­ци. Зас­не се от нем­ски екип, но из­пъл­ни­те­ли­те бяха бъл­га­ри – це­лият ак­тьор­ски със­тав. Всич­ки си го­во­рех­ме на ан­глий­ски език, за да е по-уни­вер­сал­но. Сни­мах­ме в „Ню Боя­на“ и в Со­фий­ския уни­вер­си­тет. Спаз­ва­ли сме го­ре-до­лу всич­ки ис­то­ри­чес­ки фак­ти. Над­явам се ско­ро да ви­дим фил­ма, кой­то ще из­ле­зе по нем­ска те­ле­ви­зия.

– Как про­ти­чат се­га ки­нос­ним­ки­те?

– Всич­ки носят мас­ки. Те се свалят не­пос­редс­тве­но пре­ди ко­ман­да­та „Ка­ме­ра ра­бо­ти. На­ча­ло“. Со­ли­дар­ност на всяка це­на, но жи­вот на 50%.

 – Ки­ноин­дус­трия­та въз­раж­да ли се, след ка­то няма­ше сним­ки из­вес­тно вре­ме за­ра­ди пан­де­мия­та?

– Мо­га да ка­жа, че всич­ко спря, или по­не се ог­ра­ни­чи. За­да­ва­те ми ри­то­ри­чен въп­рос. Не­ща­та в мо­мен­та се съоб­раз­яват спрямо изи­сква­ния­та и мер­ки­те, кои­то се спус­кат от пра­ви­телс­тво­то ни. По­ра­ди та­зи при­чи­на не вървят мно­го доб­ре.

– А не е ли доб­ре да се го­во­ри за проб­ле­ма, за да се взе­мат мер­ки?

 – Не знам как­ви мер­ки мо­гат да се взе­мат, за да се нор­ма­ли­зи­ра по­ло­же­ние­то изо­бщо в све­та. Не знам…

 – Смята­те ли да се вър­не­те към уча­стие­то в те­ле­ви­зион­ни се­риа­ли?

 – Нямам та­ки­ва на­ме­ре­ния, об­мислям да се дър­жа нас­тра­на от тях, за­що­то се­га имам дру­ги прио­ри­те­ти. Те са теа­тър, ри­су­ва­не, му­зи­ка и въз­мож­ност за оце­лява­не в пан­де­мич­на­та об­ста­нов­ка.

– С „Част от ко­лек­ция“ тръг­ва­те на тур­не в стра­на­та през лято­то. Има­те ли дру­ги пла­но­ве в про­фе­сио­на­лен план“?

– Не, до есе­нта нямам дру­ги пла­но­ве ос­вен тур­не­то. На 25 юли ще бъ­дем в кре­пост „Туи­да“ в Сли­вен, на 30-и сме в Ло­веш­ка­та сред­но­ве­ков­на кре­пост, на 31-и – на лятна­та сце­на на Нов теа­тър, НДК. Всич­ки пред­став­ле­ния са на от­кри­то и в ал­тер­на­тив­ни прос­транс­тва. Стре­мим се да на­ме­рим под­ход­ящи мес­та, в кои­то да си­туи­ра­ме спек­та­къ­ла. Смятам, че са та­ки­ва, за­що­то са уни­кал­ни. Та­ко­ва не­що до­се­га не е пра­ве­но. Са­мият жанр на пред­став­ле­ние­то съ­що е нет­ра­ди­цио­нен и не е пра­вен до­се­га. На 27 ав­густ ще бъ­дем в На­ро­ден теа­тър „Иван Ва­зов“ на лятна­та сце­на, а на 4 сеп­тем­ври – „Апо­ло­ния“ в Со­зо­пол. След ид­ва­не­то на есе­нта има­ме някак­ви при­мер­но на­чер­та­ни пла­но­ве, свър­за­ни с но­ви пос­та­нов­ки в теа­тъ­ра. Но пред­вид об­стоя­телс­тва­та всич­ко ка­то на­ме­ре­ние е пред­пос­лед­но. Във все­ки мо­мент пла­но­ве­те мо­гат да бъ­дат от­ме­не­ни.

Ин­тер­вю на

ВЛАДИСЛАВА КАЦОВА

• 

• 

• 

• 

•