Да, грешен съм, не повече от вас, шпиони мои,
майстори във злото. По вас за мене не съдете вие.
Шекспир
След загадъчното убийство на Тодор Александров (31 август 1924 г.) във ВМРО „нахлуват“ събития, бавно и неотклонно повличащи организацията през вакханалията на братоубийствата до погубване нейния авторитет в чужбина. Най-обективно ги описва Георги Попхристов, бъдещият трети член на ЦК на ВМРО, избран паралелно с ген. Александър Протогеров и Иван Михайлов на VІ конгрес на ВМРО (9-12.02.1925 г.) в с. Сърбиново (днес Брежани, Благоевградско).
„Поради предстоящия общ конгрес – сочи той – почти всички войводи-делегати бяха прибрани в България и чакаха свикването на конгреса. Той се намери за добре да стане през зимата. Временно до конгреса остана да ръководи делото Ал. Протогеров, защото П. Чаулев се отклони и отиде всецело с болшевиките във Виена. Протогеров временно назначи за писар (секретар – бел. Н.С.) Иван Михайлов при себе си, като близък човек на Александров. Това беше противоуставно, когато трябваше или сам той да ръководи, или пък заедно с председателите на окръзите. Тогава за задгранични представители минаваха Георги Баждаров и Кирил Пърличев. Те бяха назначени за такива от Тодор Александров… По тяхна инициатива през зимата ставаха предварителни събрания от делегатите, в които се разменяха мисли по предстоящия общ конгрес. Изработи се дневният ред, така също се правеха сондажи за членове на бъдещия ЦК на ВМРО“.
Именно в този ключов момент тайно пълзи манипулативно внушение в полза на Ив. Михайлов. Жертва нему става и Г. Попхристов: „Подобни мисли се разменяха и в по-тесен кръг за кои да бъдат членове на ЦК. Аз схванах, че се сочи от всички един да бъде Ив. Михайлов, който макар и млад, най-добре щял да замести Т. Александров, като най-близък и негов доверен човек в делото. Дотогава съвсем малко познавах Ив. Михайлов, понеже не съм имал работа с него, като млад и освен това от никого не бях чул той да е влизал вътре в Македония. По старшинство и по способност имаше други, които биха по-полезни за делото вътре, обаче за него се направи едно изключение по съображения: първо като най-близък на Т. Александров и второ – като централна личност в младежката организация, смятайки, че ще внесе едно подмладяване в бъдещото ръководство на ВМРО, и третото – заблудата, че той най-добре и най-достойно щял да замести Т. Александров във всяко отношение. Това именно ме накара и аз да съглася и да влезна в тази комбинация: той, Ал. Протогеров и аз. Пък и мнозина възприеха предварително този проект, без да се държи строго, че член на ЦК може да бъде само този, който е бил вътре и който е минал през всички етапи на движението. В случая се направи едно опущение, едно пререждане на традициите от миналото на ВМРО, това излезна неуспешно и вредно за делото“.
Времето и събитията показват:
ШЕСТИЯТ КОНГРЕС НА ВМРО Е НАЧАЛО НА НОВ ЕТАП
в развоя на Организацията, за жалост етап на затихваща полезност.
Свидетелства членът на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО Георги Баждаров. „Конгресът стана между 7 и 11 февруари 1925. Участваха с Протогеров 41 делегати. Аз бях избран делегат от Солунския окръг… Аз четох политическия отчет на Централния комитет и Задграничното представителство от 1908 до 1925 г., т.е. за 17 години, откогато не бе ставал конгрес… К. Пърличев чете приготвения от него боен отчет, а Ал. Протогеров даде финансов отчет. Сметките на Ив. Михайлов, като пунктов [войвода] в София и секретар на Задграничното представителство, бяха забъркани, но поради уважителни причини, дружбашкото гонение, приехме ги teis queis… Най-голям зор ни се даде с обяснението на Виенската акция – подписването на Майския манифест [1924 г.] и отказването от него. М. Монев, зет на Т. Александров, се опита да обвинява Протогерова за убийството на Александрова, като чете препис от писмо на Тодора до Протогерова – не намери поддръжка. Монев бе в конгреса със съвещателен глас. Инцидентно избухваха Петър Пашата, прилепски войвода, и Йован Бърльо пак с намеци за обвинение срещу Протогерова по убийството на Т. Александрова, но не бе сериозно нещо. Вероятно са били подучени да направят това от Ив. Михайлов за тормоз морален на Ал. Протогеров. Но от това имаше и полза, защото значи имаше обвинители против Ал. Протогерова за участието му в заговора против Александров, но така несериозни бяха доказателствата на тези обвинители, че те бяха опровергани и накарани да замлъкнат, без да пожелаят да се гласува предложение за обвинение и наказание. Ал. Протогеров излезе от конгреса оправдан по тези обвинения“.
Генералът от Охрид имал пълно право да се защитава, но предвид деликатната материя избрал достойно мълчание. Ще минат години и мнозина ще се убедят, че е оклеветен. Сякаш нему са предназначени думите на Шекспир: „Да, грешен съм, не повече от вас, / шпиони мои, майстори във злото. / Да, аз съм аз. Признавам го без страх. / По вас за мене не съдете вие. / Не злобата ви мнимия ми грях, / пред този свят на показ ще разкрие!“.
Конгресът след тайно гласуване избира за членове на ЦК Ал. Протогеров, Георги Попхристов и Ив. Михайлов, запасни – П. Шанданов, Йордан Гюрков и Н. Василев, и задгранични представители – Георги Баждаров, Кирил Пърличев и Наум Томалевски.
Последва серия братоубийства в Пиринска Македония и из софийските улици (септ. 1924 – ян. 1925 г.). Г. Попхристов: „По убийството на Т. Александров за отплата много невинни жертви отидоха, защото беше прибързано… Аз не бях съгласен с такава една прибързаност. Според мен трябваше да се проследи и добре проучи кои са същинските убийци, те тогава да се накажат. Не бива да се бърза с убийства безразборно, защото с това само се губи, нищо не се печели за делото. Преди да се върна от вътре, маса убийства са се извършили в Джумайско и Петричко и все за отплата за Т. Александров. Нима с толкова жертви ще го възкресим. Станалите убийства са били по нареждане на един заклет за отмъщение конвент: Ив. Михайлов, Перо Шанданов, Панче Михайлов, Йордан Гюрков и Кирил Дрангов. Този конвент е действал без знанието на члена на ЦК Ал. Протогеров, а са знаели Георги Баждаров и Кирил Пърличев, като ЗП тогава беше една аномалия в редовете на ВМРО“.
Първият проблем с колосални последици, признава Г. Попхристов, бил
„НЕЕСТЕСТВЕНИЯТ СЪСТАВ“ НА ЦК НА ВМРО.
„Ние тримата бяхме с различно революционно възпитание и с три гледища по делото. Ив. Михайлов млад и неопитен: от пунктов [войвода] в София дойде веднага на най-високото стъпало на ВМРО. Неговото революционно възпитание и подготовка, ако може да се каже такова, беше тук в София. А какво беше то, само да нарежда убийства по заповед на Т. Александров, никакво ВМРО той не знаеше и не беше видял в Македония. Той мислеше, че ако няма убийства и атентати, няма организация, няма ВМРО. Другият ми другар, офицер от българската армия, бивш върховист, като военен друго възпитание имаше и най-главно той имаше други разбирания за разрешаване на нашия въпрос. Собствено не такива, каквито са били разбиранията на Гоце Делчев, Пере [Тошев] и др.“.
Преди 99 години, лятото на 1925 г. Ал. Протогеров решава с няколко чети да навлезе във Вардарска Македония с цел да инспектира каналите на ВМРО и да проведе заседание на Битолски окръг в Охридско. Подкрепено от целия ЦК и ЗП. Организирането на самите чети, тяхното изпращане до бивака край с. Брезница (от 1971 г. Горна Брезница), дето се намира тренировъчен полигон, е възложено на Мишо Шкартов (1884-1936), тогава водач на Солунския революционен окръг. Полевата подготовка е дело на Константин Попатанасов, секретар на ген. Протогеров..
Същият години по-късно Мишо Шкартов споделя пред изтъкнатия разследващ журналист през 20-30-те години на в. „Македония“ и деец на ВМРО Благой Видов: „Предложението, което ми направи Протогеров, аз сметнах, че не е само негова идея, а идея на целия ЦК, че за него е осведомен и Иван Михайлов. Ето защо след разговора ми с Ал. Протогеров, още на 15 юли 1925 г. събрах няколко чети. Сборен пункт беше около селото Симитли, Горноджумайско (днес Благоевградско). Тук пристигна и ген. Протогеров. Той бе включен в т.нар Ревизионна чета, ръководена от неговия секретар – войводата Коце Попатанасов [родом от с. Елешница, Разлога – бел. Н.С.). К. Попатанасов бе военен инструктор на организацията и след като бе произведен войвода, бе му зачислена Радовишка околия“.
Как и при какви обстоятелства протича ПОСЛЕДНИЯТ ПОХОД на Протогеров. През юли 1925 г., съдейки по спомените на капитан Попатанасов, той и ген. Протогеров поемат с автомобил към Горна Джумая (днес Благоевград).
Пише как през „горещ юлски ден“ той с генерала и синият автомобил на Арсо пожарникаря тръгват на юг и стигат „по пътя до вододела Струма-Искър при оброчището над село Владая“. Там, по нареждане на генерала, Коце влиза в черквицата и запалва четири свещи, по една за семействата им и по една за самите тях. Попът прибавя още три свещи. „Той пали още три свещи и се надева, че „седморката“ допада на съдържанието и на „мистериозното число“ по индийската религиозна система“.
На път за Горна Джумая автомобилът спира край шосето на „една дълга сенчеста ливада, където ги чакат високопоставени функционери. Тук, на ливадата, се провежда вече уречено съвместно заседание на ЦК и ЗП на ВМРО. Тук „войната срещу враговете на Македония е препотвърдена и обявена. Счита се за необходимо даването на личен пример. Подразбира се: и тримата членове на ЦК (ген. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов) са решили да навлезат в Сръбско и Гръцко, начело на четите на поверените им революционни окръзи“.
Г. Попхристов завежда Битолския революционен окръг.
Ал. Протогеров: Солунския, Серския (без свободните околии от Петрички окръг) и Струмишкия.
Ив. Михайлов: Скопския и Петричкия.
Всички трябва да се насочат към своите райони, където ги очакват на сборни пунктове войводите на районните чети. Но не всички отиват в своите окръзи. Един-единствен не смее да прекрачи границата Иван Михайлов. Но не забравя да се фотографира с една от четите, която отиват към Вардара. Снимката ще обиколи чужди вестници.
К. Попатанасов: „Дадено е нареждане всички войводи да се съберат и подтегнат четите си и да се отправят за революционните си околии в Македония. Придружавам генерала до различните изходни пунктове. Завеждащият Скопския революционен окръг, най-младият член на ЦК – Михайлов Иван, бе избързал да изпрати повечето околийски чети в окръга му“.
На 15 юни 1925 г. става неслучайно събитие: прославеният македонски войвода Панчо Михайлов, съгражданин на Иван Михайлов от Щип, е прострелян на ул. „Витошка“, ъгъла на „Гладстон“. Това е начало на перфидна чистка, предприета от Ив. Михайлов без решение на ЦК. Отстранява не просто конкуренти, а такива, имащи информация за негови интриги и прегрешения срещу Т. Александров и други знакови личности на Организацията. Никой в ЦК и ЗП на ВМРО не подозира, че още лятото на 1923 година, без знание на Т. Александров, Ив. Михайлов е вербуван в Трета секция (военно контраразузнаване), директно и лично подчинена на министъра на войната ген. Ив. Вълков. Никой не знае: вербовчик и водещ офицер на Ванче е майор Порков, шеф на Трета секция. Че последният инкогнито присъства на конгреса на ВМРО в с. Сърбиново. Неслучайно е извън кадъра на общата снимка.
Ликвидирането на Панчо Михайлов е дело на Ив. Михайлов, който завиждал на славата му. А как е подлютена таз изпепеляваща завист, Бл. Видов обяснява: „На пътя му стоеше големият революционер, който го превишаваше във всяко отношение – това бе неговият съгражданин, войводата Панчо Михайлов, прославеният революционер, участвувал в редица сражения срещу сръбски войски и потери в Македония. Славата на Панчо Михайлов се носеше за сражението му в Калиманци, където сърбите бяха хвърлили три полка срещу четата на Панчо Михайлов, която наброяваше само 200 души, всички вербувани от вътрешността на Македония. Панчо Михайлов се беше прославил и като организатор за превземането на Кюстендил през време на режима на Стамболийски“.
Иван Михайлов не се спрял дотук и побързал да ликвидира и близкия приятел на Панчо – Бърльо войвода. Нему също приписвали неверни слухове: че бил развратник и корумпиран. Имало следствие, проведено от ЗП на ВМРО. То обаче завършва с неговото оправдаване. Това не се понравило на Иван Михайлов. Именно след този случай той замисля да ликвидира тази паралелна на ЦК институция; преди вярна нему, а сетне почва да му пречи.
Горните факти подсказват наличие на дълбинна причина, обясняваща скоропостижния провал на четите, вербувани от софийски емигранти, пратени през 1925 и 1926 година от Ив. Михайлов в Скопския революционен окръг. К. Попатанасов хвърля светлина. „И Царевоселската чета бе вече влизала вътре, но не бе успела да се задържи там повече от един ден. „Стажуващият“ в нея многоглаголствуващ страхливец Йордан Гюрков (1891-1931) бе побегнал оттам и в паниката си загубил пушката. Само войводата Кръстю Кумановски бе направил сериозно усилие да се закрепи в околията си, но без никаква подкрепа от съседните околии – без разделяне силите на врага – и той бе изтласкан зад границата на България. Фактически, Скопският революционен окръг бе изтърван“.
В бивака край с. Брезница в Малешевията между, от една страна, главният военен инструктор на ВМРО К. Попатанасов, и от друга, двамата членове на ЦК (Протогеров, Михайлов) и войводите се провежда откровен, принципен разговор досежно подготовката и годността на четите за продължителна дейност във Вардарска Македония.
К. Попатанасов: „Вечерта около големия още тилови комитски огън, обяснявам пред войводи и двамата (Г. Попхристов е заминал за Вардара) членове на ЦК – Протогеров и Михайлов, абсолютната необходимост да се отложи заминаването на тия чети поне с една седмица, за да им предам в съкратен курс елементите на боя в обкръжение. Изключая Протогеров, другите смятат, че те всичко разбират и знаят и не се съгласяват. Изпратихме ги до границата следната нощ“.
Благой Видов разкрива що му доверява години по-късно секретарят на ген. Протогеров: “Както е известно, аз бях този, който подготвих всички чети преди заминаването им във вътрешността. Полигонът ни бе село Брезница, близо до сръбската граница Обучавах ги на стрелба с пушки и револвери, хвърляне и възпламеняване на бомби и пр. Предавах им за направата и зареждането на адски машини с часовници и фитил… Този двуседмичен курс минаха четите на Пашата и Станчев. Станах с тях приятел и си разговаряхме приятелски.
Обсъждайки положението на каналите и ятаците във вътрешността впечатлението ни бе, че те вече не са сигурни вследствие многото събития, станали в България: Деветоюнският преврат, Септемврийското въстание, убийството на Тодор Александров, Горноджумайските събития [12-13.09.1924 г.] и пр. Всички тези събития в България се отразиха крайно неблагоприятно върху членската маса в Македония, особено всред ятаците и куриерите, които почнаха да отказват приемането на чети, искайки да им се изяснят причините за масовите убийства на македонски революционери.
Когато говорехме по този въпрос с Петър Станчев и Пашата, те ни заявиха, че Иван Михайлов обещал да укрепи яташкия и куриерския институт, като лично ги придружи с чета поне до Вардара. Аз не повярвах на това, че Иван Михайлов ще влезе вътре; но все пак им казах, че след тия събития в България не е удобно Иван Михайлов да се яви в Македония. А те ми отвърнаха, че точно това било желанието на Михайлов – да изясни пред местните ръководители на ВМРО причините, които предизвикали тия събития. Разбира се, всички тези обещания на Иван Михайлов бяха празна приказка, която се потвърди с курдисаната игра, че срещата с чужди гости попречила да замине той с четите на Пашата и Станчева. Важното е – заключи разговора си Попатанасов – че по наш път научихме коя е била причината за гибелта на двете чети – на Пашата и Станчев. Те са били издадени от югославското военно аташе в София [полк. Драгослав Св. Милкович – бел. Н.С.). Аташето е признавал публично, че знаел предварително имената на тия, които ще заминат с четите и техния маршрут. Явно имало е предателство, а кой може да е предателя? Само Иван Михайлов – завърши разказа си Попатанасов“.
К. Попатанасов описва странното поведение на Иван Михайлов, от когото се очаква лично с чета да влезе в Македония. „Предполагаше се, че разхождащият се в пълно боево въоържение и четнически каяфет [тур. – изглед] най-млад член на ЦК ще побърза да замине и възглави тия чети. Нему беше необходимо да добие поне реднишка квалификация за член на ВМРО. Г-н Михаилов Ванче обаче благоволи само да се изпонафотографира с отиващите на явна смърт чужди на елементарното военно дело хора и остане да пази търговските сделки на мафиотските си приятели, банските курорти и учителките в Петричкия окръг“.
Ден-два по-късно, пак на Сливова кория край Симитли, се събират четири чети. Това са Ревизионната чета (начело с К. Попатанасов), общ състав осем души; Кичевската чета (шест души), Тиквешката чета с войвода Калчо (17 души), като към нея е придаден и Мишо Шкартов, председател на Солунския революционен комитет. Четвъртата чета е Тетовската (8 души).
Четите се настаняват на бивака-полигон край с. Брезница (Светиврачко) – четири поделения. Тук до деня на тръгването четите били обучавани от военния инструктор на ВМРО Коце Попатанасов, който е и водач на Ревизионната чета, и която август 1925 г. навлиза през Малешевската планина във Вардарска Македония. Това ще се окаже
ПОСЛЕДНОТО ВЛИЗАНЕ НА ГЕН. ПРОТОГЕРОВ
в окупираната от сърбите Вардарска Македония.
„На следващия ден се отправихме за нашия изходен пункт. Там ни чакаха следните поделения: Тетовското на Цилко войвода, Кичевското на „Ходжата“, Тиквешкото на Калчо, Радовишката и Малешевската куриерски групи и щаба на Солунския революционен окръг. Тук формирахме моята ревизионна чета, с която следваше да се движи Протогеров и съставът на Солунския окръжен комитет.
„По същото време в деня на 13 VІІІ, когато четите ще навлязат в Македония, от дълбокия тил се получи известие, че българското Военно министерство е дало поверителна заповед до пограничните войски да препятствуват на нашето преминаване на сръбската граница и да се стреля по нас“.
В дневника, в бележки под линия К. Попатанасов пояснява: „Капитан Стамболиев бил наказан от играещия си с Организацията генерал Вълков, като „недисциплиниран офицер“ с двумесечно отстранение от длъжност и удържане от заплатата му 5800 лева. Наказанието било, че когато капитан Стамболиев съзрял ген. Протогеров начело на четите, „освободи войниците си и се затича към нас самичък, настигна ни – прегърна генерала – и за да подсигури прехвърлянето ни в Сръбско – придружи ни известно време вътре.
В започнатото следствие Стамболиев бе дал следното обяснение: „Като български офицер два пъти съм раняван в борбата за свободна Македония (през Балканската и Първата световна война). Тогава аз се бих за същата тая старобългарска земя. Още като дете ми е говорено за Македония и аз съм с убеждението, че требва да я обичам като своя родна мъченическа земя!“. Даже стига се дотам, че капитан Стамболиев моли Протогеров да тръгне с тях, но „нашият войвода го моли да се върне в заставата си – 2/4 подучастък, и да бди за нашия тил. Иванчо се целуна със всички нас и се върна“.
„На 21 юли – разказва Мишо Шкартов на Бл. Видов – навлязохме в Македония, в красивата Малашевия. Някои от четите стигнаха до левия бряг на Вардара, а Стоян Вардарски, като Тиквешки войвода, мина Вардара и се озова в югозападната част на Тиквешията. При придвижването си някои чети бяха открити от сърбите и се наложи да влизат в сражение“.
Мишо Шкартов: „Когато ревизионната чета, ръководена от Коце Попатанасов, навлезла в Радовишката околия, генерал Протогеров се разболял. Някои от другарите – войводи, предложили той да се върне обратно в България. Но връщането не е било така лесно. Като стар човек не е могъл да се движи пеш и затова налагало се да се носи на ръце, и то през твърде опасни места, където могат да бъдат разкрити от сръбските потери. Войводите решили Протогеров да бъде върнат обратно в Радовишката чета, ръководена от Коце Попатанасов.
На 8 август четата на Попатанасов заедно с генерал Протогеров поема пътя за българската граница. Болният е бил качен на кон, зает от влашките овчарски колиби. На места Протогеров е бил носен на ръце от другарите си. И така, след няколко дена мъчително пътуване из непреходими местности, четата заедно с генерал Протогеров пристигнала на 16 август на българска територия“.
В своя дневник К. Попатанасов описва по-важни моменти в последния поход на ген. Протогеров, когато на третия ден от похода четите стигат река Брегалница.
„На 15/16 август – ден третий. Насреща ни закъснелите колари. Те плахо се оглеждат и стискат ни десница до болка…“. А за крачещия Протогеров отбелязва: „Старец, дързостта ти е голема. „Моторът“ ти задавя и мощността му не достига да тегли бремето на 62-те отминали лета. Но гъст е шумакът и зората бледнее.
На 16-17 VІІІ – четвъртий ден: четата стига Плачковица планина. По пътя се срещат с хора в села и по пътища. Първите ни дни „вътре“ бяха особен триумф за всички. Народът всекога намираше модус да ни изрази своето възхищение и страхопочитание. Генералът беше нещо повече от движещо се Самарско знаме… От въстанията ли, от опълчението ли, от бригадата ли или от дивизията – все се намираше некой от народа, който да го познае и да засвидетелствува безгранична преданост и почитание. Незаличими и незабравими са сцените на некои от нашите четници с майките, бащите, жените и децата. Народът от Македония секаш никнеше из долищата и лесовете, меркаше и тук там по чуките – готови да ни нагостят с каквото бог дал или улеснят с нещо. А албанците и турците се считаха във висша степен зачетени, когато можеха да предложат на дедо Ангел [псевдоним на Протогеров] кафе, сварено в техно канче и на техния харамийски огън…
На 19/20 август, седмий ден четите стигат до шосето Радовиш-Струмица, а на десетия ден (22/23 VІІІ – Благуша планина. Там „под дебела дъбова сенка на безводна чука на Благуша планина лежи генерал Протогеров, заболял от паратиф. Температурата не спада под 40, а „сръбски аероплан се вие над нас“.
На 24/25 VІІІ – ден дванадесетий“ четата навлиза в най-дълбокия дол на Плачковица – под „Готен балкан“ и седловината „Кушколи“, срещу високата чука „Чуйпетел“.
Болният е носен на ръце, тъй като кончето Микадо тръска болезнено болния. Тук той има втори пристъп: „езикът му занемя и крайниците му постудеха и посинеха; …ние бехме принудени да съживяваме нашия Дедо Ангел чрез излагане на слънчев лъч и разтривки със смазката за пушките. Тук на това место Александър Протогеров приличаше на сфинкс от мрамор и печал“.
„Протогеров шепне на ухото на Агностика: „Без мене вие може да се надевате да пробиете обкръжението на враговете. Аз съм ви фатален товар. Затова – като се самозастрелям, за да се възстанови маневроспособността ви – отрежи главата ми и я прибери. Не се грижи за трупа ми – той е дел на орлите. И
КОГАТО СЕ ОСВОБОДИ МАКЕДОНИЯ, ОТНЕСИ Я В ОХРИД
и я закопай в Свети Климентовото гробище“.
Как реагира К. Попатанасов? „Да отбележим: няколко сръбски потери претърсват гъстата гора, а с една ясно се виждат. Войводата с десницата си държи потерата на „равна мушка“, а с лявата задържа ръката на болния и се мъчи да отнеме пистолета му. Сръбската потеря обаче не се осмелява да нападне…
На 30/31 VІІІ – ден осемнадесетий: Илинденски дни. Много добри борци за свобода на Македония изгореха. Май че от ония, които взеха „Солунското решение за въстание“, не участвува в боевете нито един. Това ме навежда на мисълта: как и защо загина Гоце…“. [Тук авторът визира провокаторската роля на „троянския кон“ на цар Феирдинанд – Иван Гарванов, противоуставно наложил решение за въстание в отсъствие на лидерите Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров].
Четата с болния генерал се връща обратно в България и минава границата през Огражден планина. К. Попатанасов записва: „Огражден – никъде ограда , а навсякъде Огражден. Може би некога си извишавал мраморни кули до звездите…“.
„На 31 VІІІ – 1.ІХ. – ден двадесетий: „Часът е 00,05. Ревизионната група се намира в нейния традиционен щурмов строй на петдесетина метра пред фалшивите изкуствени белези на граничното Букурещко-Ньойско размирно-договорно очертание. Очите на хората ми блещят като на пантери. Извишават се сигнални ракети над два сръбски поста. Българските са задремали…
Ще се престори ли на „умрела“ вражата погранична стена – портата пред устрема на „десетте“ от Ревизионната чета и ще оттегли ли тя без бой двете си крила? За неколко минути ние като буре прехвърлихме безнаказано сръбската и българската гранични пътека [Български пост №2 на Добрилашката застава]“.
Ревизионната чета се състои от 10 души. На лист 68 от дневника има списък. Начело, под № 1, е Александър Протогеров (родом от Охрид“). Втори в списъка е Константин поп Атанасов – (33-годишен от Елешница, Разложко), а последната в списъка душа е „кончето Микадо“, дето носи болния генерал. То е, както пише в списъка, „родом от Серка планина, на 4 години, а неговото „образование“, така както е записал Коце, е „кротост и послушание. А длъжността: „най-смиреният носач“.
На лист 2 в дневника срещаме знаменита мисъл на поета-революционер и сподвижник на Гоце Делчев – Пейо. Яворов: „И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще кажем: „Тя е целата Европейска земя. И ако за една Голгота непременно е нужен
ЕДИН ВРЪХ, НИЕ ЩЕ ГО НАЗОВЕМ МАКЕДОНИЯ“.
Какви са последиците от четническия поход? Бл. Видов: „Заминаването на генерал Протогеров за България понижило твърде много морала на четите, които останали в Македония. Големият ентусиазъм скоро се изпарил. Нещо повече – не им се щяло да минат Вардара. За още по-голямо понижение на морала помагало обстоятелството, че от Неготино съобщили, че не ще могат да приемат четите, защото цяла дивизия сръбска войска е плъзнала из Тиквешията и преследва всяко движение на съмнителни групи. При това положение повечето от четите се завърнали в България… Така безуспешно завършила акцията на Протогеров през месеците юли и август 1925 г. Планът е бил замислен добре и в много широки рамки – да се отиде с големи чети в Македония, да се създадат нови здрави организации и канали, въобще да се действува в самата Македония; обаче работата завършила много печално…“.
„Анализът на Ив. Михайлов от края на 1925 г. – изтъква историкът Димитър Тюлеков – подсилил неговата убеденост за преобразуването на ВМРО в боеспособна професионална формация. Той не цели просто разтурянето на четите, които имат да изпълняват апостолски, агитационно-организаторски задачи, а създаването на бойни единици от десет души, способни при нужда да се обособят в две самостоятелно действащи отделения, „петорки“. Добре въоръжените и екипирани малки групи, чийто състав е подстриган, обръснат, с облекло не будещо подозрение, най-ефективно може да разстройва плановете на Сръбското „сдружение против българските комити“, на специалните жандармерийски части… Ал Протогеров обаче не споделя до край новаторските възгледи на Ив. Михайлов. Генералът е неотстъпчив привърженик на традиционния четнически институт, защитава спазването на изпитаните уставни начала, като бивш деец на ВМОК твърдо зачита вътрешния характер на ВМРО. С такава нагласа Протогеров през лятото на 1925 г. започва последния четнически поход в Македония. Резултатът не е обнадеждаващ. Той се разболява и е принуден да се върне в България заедно с радовишката чета на Константин Попатанасов от с. Елешница, Разложко“.
Прповалът на лятното навлизане на чети от Царство България в окупираната от Кралство Югославия част от Македония бил отличен повод и мотив на Ив. Михайлов да предложи нова тактика срещу Белград: вместо чети, конспиративна организация на серия атентати срещу видни личности (генерали, прокурори, съдии, ренегати и др.), олицетворяващи сръбския окупационен режим. Така Ив. Михайлов навлиза в своята стихия, за което притежавл несъмнени качества. Нито той, нито други видни функционери на ВМРО обаче (изключая ген. Протогеров) не подозират, че тези инак справедливи възмездителни атентати, постепенно ще ликвидират и последния кредит на доверие в чужбина към ВМРО, особено в Лондон и европейските столици.
Последващият период 1926-1928 се характеризира с нарастващо напрежение между Иван Михайлов и ген. Протогеров, приключва с физическото му отстраняване (7 юли 1928 г.) за радост на Белград и Атина. Братоубийствата продължават чак до есента на 1933 г., когато на 14 май 1934 просръбски военен преврат разтуря не само организацията, но и заплашва съществуването на Българската държава.
Впрочем още 1929 сръбският крал Александър извършва преврат и анулира конституцията. В кабинета му виси огромна карта от 1873 г. на сръбския учен-шовинист Милош Милоевич. По нея планира реализацията на перфиден план за окупация западната част на България. Край на този план слага Марсилският атентат (9 октомври 1934 г.), организиран съвместно от хърватската организация Усташа и ВМРО. Югославският крал Александър I Караджорджевич е застрелян от Владо Черноземски, (впрочем още 1926 г. вербуван от ген. Протогеров, когато създава външното разузнаване на ВМРО. Но това е извън темата…
НИКОЛА СТОЯНОВ
