Стоянка Атанасова, по мъж Пешева, е родена на 3 октомври 1954 г. в Гара Пирин (дн. град Кресна). Потомка е на първите заселници – основатели на село Долна Градешница през 1923 година. Нейни родители са Мария и Иван Атанасови. Има по-голяма сестра – началната учителка Катя Димкова, и по-малки братя близнаци Димитър и Христо. Стоянка учи в родното си село, завършва Икономическия техникум в Благоевград и българска филология във Великотърновския университет. Като студентка свързва живота си със свой колега от Исперих и след дипломирането живеят и работят в неговия град. Връзката й с родното място обаче не е прекъсвала, всяка ваканция тя се е връщала при родителите и роднините си. От невръстна попива историите на своите баба и дядо, които след неотдавнашното си пенсиониране и по повод 100-годишнината на Долна Градешница възкресява в книга със заглавие „Брод през времето“. Макар и завършена, книгата все още е в компютъра й и очаква да бъде отпечатана. Междувременно Стоянка Пешева се заема да даде живот на други спомени от детските си години – този път за учителите й. Работното заглавие на бъдещата книга е „Сладко и горчиво“.
Въпреки че произхождаме от едно село, със Стоянка се знаем бегло (за разлика от сестра й и братята й) и пряко се свързахме чрез Фейсбук едва по повод юбилея на селото. Имам привилегията да бъда от първите читатели на „Брод през времето“ и на първите глави от „Сладко и горчиво“, които са повод за настоящото интервю.
– Стоянке, преди да започна да питам, искам да ти благодаря за твоя труд, който ме връща в моето детство, разкрива картини и позабравени подробности от селския живот, предизвиква носталгично умиление. Как си успяла да запазиш толкова много безценни данни за миналото?
– Наистина спомените за миналото на моето родно село, на моя род и моето семейство са безценни, защото времето отне завинаги нашите баби и дядовци, нашите родители и близки и останахме ние, техните потомци, които също не сме в първа младост вече. С тях си отиде цяла епоха на едно съзидателно поколение, живяло трудно, преминало през много житейски и исторически превратности – преодоляло драмата на насилственото изселване от Гърция към България, прокудено от родните си места и намерило пристан в моето родно село Долна Градешница. Потомка съм на рода Атанасови, едни от основателите на селото, и се гордея с това.
А как съм успяла да запазя спомените? Според мен всичко започва от семейството и от взаимоотношенията между неговите членове. Ние бяхме едно сплотено и здраво семейство, в което се общуваше и имаше уважение помежду ни. Моите родители обичаха да ни разказват за „едно време“ и на мен ми беше интересно да слушам техните разкази още от ранно детство. Дядо ми Димитър Атанасов също беше много словоохотлив и отворен към света човек. От него също съм запомнила доста неща, но можех и повече, за което съжалявам искрено.
От друга страна, аз бях едно съзерцателно и наблюдателно дете, което вникваше по-дълбоко в нещата, отвъд видимото, и това ми е помогнало да запаметя много неща от бита, ежедневието, поминъка и културата на миналото. И сега с умиление си спомням разказите на моите родители за техните ученически години и младост. По професия съм учител и всяко лято през ваканцията гостувах на моите родители, което също е фактор, спомогнал да натрупам още впечатления. Свидетел съм била на процесите по благоустрояването на селото, преобразяването на бита и като цяло – на промените в селото. Сега то изглежда по много различен начин, отколкото през нашата младост. Красиво е!
През 2007 година разпитах моите родители за живота на техните родители и записах разказите им. Моят вуйчо Димитър Чобанов също се интересуваше от миналото и беше написал няколко материала за историята на селото и за неговите родители – моите баба Елена и дядо Никола Чобанови. Той ми подари своите записки и така фондът се увеличи и даде материал за цяла книга. Така аз започнах да пиша моите спомени, които нарекох „Брод през времето“ – те да бъдат онази пътека за поколенията, която да свързва миналото с настоящето и да върви към бъдещето.
– Посвещаваш книгата „Брод през времето“ на вековния юбилей на Долна Градешница. Кога точно се зароди идеята ти за нея и колко време ти отне подготовката и писането й?
– Посвещението на 100-годишния юбилей на селото дойде по-късно. Първоначалната ми идея беше да разкажа само за моя род Атанасови. Започнах през 2017 година като на шега. Искаше ми се да се запазят за потомците интересните житейски съдби на представителите на рода, обичаите и традициите в нашето детство, самото наше детство с игрите, волността, верните приятелства, взаимоотношенията тогава между членовете на рода и т.н. Дори и в чисто битов план да предам как живеехме тогава, как се трудехме и как протичаше нашата младост. И как въпреки това намирахме време да четем книги, да ходим на кино, да общуваме и да живеем много буден и пълноценен живот. Специална подготовка не съм правила. Базирах се само на моите лични спомени, на разказите на моите родители и на записките на вуйчо ми Димитър Чобанов. Разбира се, за онагледяване направих и някои снимки, други взех от семейните албуми. Така постепенно се увличах все повече и повече и материалът се увеличаваше.
В един момент реших да разширя спомените си и с историята на селото, след това реших да разкажа и за рода на майка ми – Чобанови, които също са от основателите на селото. По-късно включих спомени и за роднините си – братя и сестри на моите родители, и така се получи доста широка картина на времето. А времето не спираше своя ход и някъде към 2020 г. бях готова.
Дадох си сметка, че след три години селото ще стане на 100 години. У мен се роди и друга идея – да се отбележи подобаващо този юбилей. Чрез сестра ми се свързахме с кмета на селото Стоян Акареев, който прие идеята изключително присърце. Реши се да се направи паметна плоча на основателите и да се организира тържество по случая. Аз съм много щастлива и удовлетворена, че това се случи на 10 юни 2023 г. Присъствах на тържеството и бях удостоена с грамота „Пазител на историята“. Тогава прибавих и посвещението в моите спомени.
– Посещавала ли си родното място на предците си – някогашното село Хаджибеглик, южно от Беласица, сега в Гърция?
– За голямо съжаление все още не съм посетила родното място на прадедите си в Гърция – Хаджибеглик, Демирхисарско, но предстои.
– И двамата ти родители са потомци на бежанци, съоснователи на Долна Градешница. Разкажи накратко историята на твоите баби и дядовци по бащина и майчина линия.
– Да, така е. И двата рода – Атанасови и Чобанови, по бащина и по майчина линия са сред създателите на Долна Градешница. Историята на моите баби и дядовци съм разказала подробно в спомените си. Животът им е изключително драматичен. Дълго е за разказване, но ще обобщя – нерадостен е бил. Отрано са останали сирачета, живели при чужди хора, разделени братя и сестри, деца и родители. Баба ми Елена Чобанова например остава вдовица с малък син. Когато се събира с втория си съпруг – дядо Никола Чобанов, е принудена да остави детето си в семейството на първия си съпруг по тяхна изрична воля. Години наред тя страдала от раздялата с първородното си чедо, което не можела да види. Друг случай – баба ми Стоянка остава сираче и е дадена за отглеждане при роднини. Нейният брат е даден на други роднини. След години двамата се откриват и срещата е била много трогателна според разказа на майка ми, която вече е била нейна снаха.
По време на изселническата вълна нашите прадеди и деди са преживели много трудности. Преследвани от гърци, напускат родните си домове с много малко багаж в каруците. Дилемата е била следната – да се откажат от българското си самосъзнание и да останат или да напуснат. Те избират трудностите и неизвестността. Мъчително са се лутали край границата, очаквайки по-добри политически условия, за да се завърнат, но те не са се случили. През това време животът не спирал – едни умирали, други се раждали. Първородната дъщеря на дядо ми Димитър – леля Анастасия, е родена по време на това пътуване.
Интересен е фактът, че двете селски чешми се намират до къщите на моите дядовци. Едната, тогава голяма чешма, са я наричали Чобановата чешма, а другата – Студената чешма, се намира до родната ми къща. Точно там бе изграден площад „Студената чешма“ по случай 100-годишния юбилей на селото. На паметната плоча се четат имената и на двата рода – Атанасови и Чобанови. Похвала и благодарност заслужават всички участници в неговото построяване. Там можеш да поседнеш край шуртящия ручей на възстановената Студена чешма, да си спомниш за миналото, за което ще ти помогне и витринната изложба с фотоси из историята на селото.
– Къщата на баба ти и дядо ти все още стои. Опиши я!
– Да, родната ми къща – на дядо Димитър и баба Стоянка, още си стои на мястото до площад „Студената чешма“ и напомня за едно друго – бедно, патриархално, но много морално време. Получил се е чудесен ансамбъл между площада и къщата. Може би е на повече от 80 години. Обърната на запад, къщата в моето детство се намираше в средата на един голям парцел. Дървена стълба със 7-8 стъпала води до дървен балкон с дървен парапет, наречен „трям“. На него има издадена в единия край дъсчена платформа, наречена „стомник“. Там стояха стомните с вода и се миеха съдовете. Под балкона има широко мазе с голяма дървена врата. Към трямо гледат три стаи. Лявата стая беше всекидневната, средната беше кухнята, а дясната – спалнята на мама и татко. Мебелировката беше бедна и се променяше с течение на времето. Но ще отбележа, че имаше иконостас и радио „Пионер“. Подът първоначално се е постилал с рогозини (рогозки), по-късно с тъкани черги. Семейството се хранеше на трапеза, която беше заменена с маса по-късно. Когато се регулираха улиците на селото, нашият парцел беше разделен на две части от преминаващата през него улица. Старата къща остана в горния парцел, а новата, която баща ми построи по-късно – в долния. Там заживяхме след 1965 година.
– Много ценно за днешните хора е да научат какви са били взаимоотношенията в семейството и между родовете.
– Както казах, аз имах щастието да се родя и да живея в едно прекрасно семейство, в което цареше разбирателство и хармония. Докато живеехме всички в старата къща, бяхме едно голямо патриархално семейство с три поколения, между които имаше зачитане и уважение. Майка ми, снахата, се справяше с лекота с всички задължения – месене и печене на хляб, пране, тъкане, предене, плетене, работа на полето и т.н. Никога в нашия дом нямаше конфликти и свади. После ние се преместихме в новата къща, а баба и дядо останаха да живеят в старата до своята смърт.
В новата къща всичко придоби по-цивилизован вид. Мама и татко се разбираха дори без думи, толкова си подхождаха. И до днес те са за мен пример и образец за прекрасни взаимоотношения между съпрузи. За всичко се съветваха, споделяха си впечатленията, правеха планове, решаваха заедно. Татко беше много трудолюбив и способен стопанин, а мама беше сръчна и изрядна домакиня. Те обичаха народната музика и следяха всички фолклорни предавания, познаваха певците само по гласовете. Насърчаваха у нас интерес към книгите. Макар и само с основно образование, купуваха книжки и по този начин изграждаха и нашето отношение към музиката, културата, миналото.
В онова време се спазваше родовата йерархия, тя беше част от възпитанието и морала тогава. Например по празниците по-младите посещаваха по-старите и с целуване на ръка изразяваха своята почит – смирено и непресторено. Родовете се знаеха и бяха сплотени, защото живееха в едно село и се задържаха, за разлика от сега. Много рядко някоя девойка ще се задоми по-далече.
Празнуваха се Коледа, Прошки, Лазаровден, Цветница, Гергьовден, Великден и всички християнски празници. На именните дни се изреждаха всички роднини да засвидетелстват внимание на именика. На Прошки също цял ден идваха роднини да поискат прошка от по-възрастните. Беше едно друго време, в което родовете живееха сговорно, помагаха си, зачитаха се и се бранеха.
– Разказваш с такава любов и нежност за своите родители! Предай най-главното за тях, което все още топли душата ти.
– Аз вече разказах доста за моите родители – Мария и Иван Атанасови. Вече 16 години са в по-добрия свят, но ми липсват много. Бяха скромни, обикновени хора, но будни, природно интелигентни. Много трудолюбиви и способни, организирани и дисциплинирани. Отглеждаха тютюн, работили са в лозарски и зеленчукови бригади. Отделно в личното стопанство имаха градини, лозя, ливади и др. Работата беше много и изискваше ежедневно планиране. Татко си водеше винаги бележки в едно тефтерче какво е свършено, колко е произведено и т.н. Майка ми, както споменах, умееше всичко. Имаше шевна машина и сама ни шиеше дрехи. Ползваше се с уважението на жените от селото, допитваха се за много неща до нея.
Мама и татко са участвали в младежкото бригадирско движение и са ни разказвали много спомени за онези два месеца, които са прекарали на Попина лъка, Санданско, в строеж на пътища. Има много запазени снимки – млади, облечени в дочени куртки и панталони, с бригадирски барети, с кирки, лопати и колички. Работели са с голям ентусиазъм, без да мрънкат и да се оплакват от тежките условия. Бригадите са се съревновавали и е било въпрос на чест да бъдеш първенец за деня и вечерта да излезеш пред строя по време на проверка. Интересно за времето на тяхната младост е организирането на литературни четения на книги за разширяване на общата култура на селската младеж, курсовете по шев и кройка, плетачество, готварство, бродиране и др. По-късно мама и татко се включиха в самодейната фолклорна група към читалището. Пееха народни песни, пресъздаваха обичаи. Ходеха на съборите в Предела и Копривщица и носеха златни медали.
Какво топли душата ми все още? Споменът за тях никога няма да угасне. Техните прекрасни взаимоотношения, песните, които пееха, приказките, които разказваха, мъдростите, които знаеха като сентенции, празничните трапези… Всичко, което правеха, ме топли все още и си остава образец за подражание.
– Какви спомени те връщат все още в твоето детство?
– Много са спомените, които ме връщат в моето детство. Това са моите баба и дядо, родителите ми, приятелите, съучениците, учителите… Нашето детство беше бедно, но безгрижно и волно. И в същото време и заето с труд в помощ на родителите. С голямо умиление си спомням за сурвакането, което за нас беше много вълнуващо преживяване. Ставахме рано и децата от махалата обикаляхме цялото село. Прибирахме се с пълни с бонбони специални за целта торбички. А за празника Прошки правехме големи огньове, които наричахме „буболици“. Цял ден събирахме хвойни, а вечерта запалвахме огъня и го прескачахме за здраве. Съревновавахме се по махали коя ще направи най-голяма буболица. За Великден винаги ни купуваха нови дрехи и обувки и задължително бяхме „пременени“. Още усещам приповдигнатата празнична атмосфера – бухналите козунаци, червените яйца, раззеленилата се природа… Прекрасно, незабравимо и неповторимо.
В детството ме връщат и спомените за моите приятелки. Бяхме задружни и истински. Играехме на керемишка, скачахме на въже, челик, кокалче, камъчета. Ученическите години в селското училище също са незабравими, учителите – също. Както казах, ние помагахме в трудовото ежедневие. Тежък беше трудът по тютюна, но за младия човек просто беше едно задължение, което трябва да свършиш и да се видиш с приятелите после, да отидеш на кино, на разходка… Обобщено казано, детството си остава най-хубавата част от нашия живот със своята невинност, необремененост, безгрижие, чистота и усещане за радост.
– Работиш над втора книга със спомени, посветена на учителите в твоя живот. Очерците за тях не са изчерпателни, но и в този си вид те са едно свидетелство за отминало време и хора, които трябва да се помнят. Колко имена ще съдържа тя и защо избра заглавието „Сладко и горчиво“?
– Засега нямам още ясна идея как ще композирам втората си книга, защото записките ми са спонтанни и разнопосочни. Мисля да съдържа няколко части, като първата посвещавам на моите учители от ОУ „Васил Левски“ в Долна Градешница. Осъзнавам колко много дължим на нашите учители за духовното си израстване, за разширяване на нашия детски кръгозор и за изграждане на по-трайни интереси в една по-осъзната възраст. Моят първи учител Иван Кестебеков е баща на поета Емил Рупел. Прогимназиалните ни учители бяха млади, образовани и всеотдайни в работата си и в любовта си към нас.
Книгата ще включва и други спомени и размисли за отделни събития от моя живот, за по-ярки случки, оставили горчив или сладък вкус в душата ми. Животът никога не е праволинеен, в него има всичко – възходи и падения, радост и скръб, удовлетворение и разочарования… С две думи – и сладък, и горчив. Затова заглавието „Сладко и горчиво“ си дойде като че ли само.
– Успя ли да предадеш любовта към родовите корени на своите деца?
– Да, мисля, че успях да предам на двете си дъщери и на моята внучка отношение към родовите корени и интерес към миналото на моя род. Те ме насърчават и са моите първи читатели и критици. Обичат моето село и близките ми и се чувстват като част от рода Атанасови.
– Завършвам разговора ни с пожелание да видят бял свят двете ти книги, а талантът ти да продължи да разказва още много истории, които завидната ти памет е съхранила. Какво е твоето пожелание към читателите на вестник „Струма“?
– Започнах да пиша не защото имам талант на писател, а защото вътрешният ми глас ме насочваше към това и натрупаните впечатления трябваше да намерят отдушник. От друга страна, любовта и дългът към моите родители, деди и прадеди ме задължаваше да разкажа всичко, което са ми предали със слово и с дела.
А на читателите на вестник „Струма“ пожелавам да останат верни на красивия Югозапад, да работят за неговия възход и да не забравят своите родни места и родовите си корени. Да бъдат здрави и да намират винаги брод във времето.
