Започваме разказа с една малка бележка – авторът съм в лично приятелство с Павел Гигов от ранни ученически години, та и сега, и двамата гонещи 90-те. Заедно сме учили в Кресна до прогимназия, заедно сме се учили да пушим цигари, да пием алкохол. 1954 година заедно кандидатствахме в университета в Свищов, но не учихме в него. По същото време направихме една забележителна обиколка из България със съществуващи тогава обиколни билети с давност от един месец, каквито си взехме, и с тях от Кресна през София се отправихме към Свищов. От Свищов пък пътуването вече не е по релси, а с кораб по водите на Дунав и така до Русе. Там гостуване на чичото на Павел – Борис Гигов, и пак по релси до Варна. Отново с кораб, но по морските води на Черно море до Бургас, а оттам пък с влакове, с прекъсвания, разглеждане на Ямбол, Елхово, Димитровград, Пловдив, София и закотвяне в Кресна. Какво и що видяно с разказване не става.
И пак сме заедно с Павел, известен и като Павката. По лична карта е Павел Владимиров Гигов. Роден 1935 година. С прогимназия е от Кресна, после е възпитаник в Търговската гимназия в София, а висше образование има от института “Карл Маркс“. Трудовите си години изкарва в работа в работническия стол на Горското стопанство в Кресна, 5 години записва в Българската кожухарска индустрия с място на работа Гара Искър, после е в ДСО “Пирин“ в София първо като стоковед, а впоследствие като началник “Пласмент” и така до 1977 година. До пенсия стига пък като главен специалист в Министерството на търговията. Няколко години след пенсионирането си открива частна фирма за продажба на сладолед. Случва на булка, казва се Роза, която по негови думи е истинска роза в живота му. /Залюбването с Роза е твърде любопитно и ще стане реч по-нататък/. В създаденото вече семейство се появяват дъщеря Мариана, идва и зет, д-р Топалов, с когото заедно работят в болницата на МВР. Втората рожба е Димитър, съпругата му се казва Меги. И двамата полагат труд най-вече в областта на търговията. Голямата радост на Павел и Роза скоро стават внучетата Александър, Александра, Росен, Никола и Борис, и първите правнучета Красимир и Никола.
- Павлине, как си с двете 88 в раницата на живота си? Тежат ли?
- Как? Както някога бе в една популярна песен “Карам я някак си”?
- Какъв си повече – кресничанин или софиянец?
- Ами моят живот така се подреди, че по география се раздели на две основни части – Кресна и София. Сега както правоверен българки пенсионер прекарвам зимата в София, а лятото в Кресна. Имам си и на двете места база за живеене. Кресна обаче сега в старини някак си ми е по-мила от София.
- И с какво ти е по-мила?
- Тук ми е детството, юношеството, част от младостта, а те са най-запомнящи се. Много ми е драго на сърце да срещна лица от старо другаруване, като не отписвам и тебе. Припомняме си мили неща – как сме учили, що лудории сме правили, как сме тичали по околните ридища, как сме се къпали из Струма, що бели сме правили, как и с тебе се учехме да пушим и пием алкохол.
- Значи понася ти Кресна?
- Да. Тук се чувствам и малко като добър убиец, но не на нещо друго, а на време. Често съм на брега на Струма и давя червеи, но понякога и нещо клъвва от рода на шаран или друга риба. Имам си малко ранчо с овошки – череши, ябълки, а и един орех, под който сядам и размишлявам, като от облака на ореха разни птичета нещо с писукане искат да ми кажат, мъча се да ги разбера, но засега съм без успех. С овощната градинка съчетавам полезното с приятното, а и със здравето, като от плодовете си правим компот, пък и консумираме прясно. Не съм ли на ранчото, съм по улицата, или в кафене и се радвам, че все още има хора, с които съм се познавал и съм живял, та душата ми се пълни с благост.
- А в София що правиш?
- В София? В затвор съм вече. Не ми се много излиза. Що правя – лежа и пъшкам. Не е като в Кресна – отвориш прозорец и гледаш я към Пирин планина, я към Малешевска. В София отвориш прозорец и гледаш други прозорци. Е понакоравувам се да отида понякога на любими от по-ранни години места като Княжево, Момина скала из Витоша. В София не съм ли в сън, може пак да съм на легло пред телевизор, но в Кресна не съм ли в сън, то повече съм на нозе.
- Лесно ли натрупа годините на пенсия?
- Ами не съм имал непоносими трудности. Работил съм най-вече това, което съм учил. Преди да отида войник в казармата, бях нещо като управител на работническия стол към местното Горско стопанство. Придобих опит и ме взеха за управител на офицерския стол към полка в Кресна.
– Помня те, нали оттам вземахме аероконяк и пиехме. Не съм забравил и как така, попийнали в група, и ти, и аз изпокъсахме пагоните на няколко офицери, отишли да гостуват на сестра ти Вергиния.
– И аз не съм забравил този случай, че и на съд щяха да ни дават, но като работещ управител на стола и приятелство с някои офицери отървахме се.
– Павел, знам, че като войник служи в София.
– Бях радист след завършване на школа.
– Знам и че залюбването ти със съпругата ти Роза е твърде романтично. Я ми разкажи?
– Съпругата ми Роза е от Кресна, баща й се казва Димитър Андонов. Но събитията станаха в София и без да знам, че е кресничанка. Ходех понякога като войник в читалището на Подуене, я на концерт, я на нещо друго, така за развлечение и да се видя сред цивилни. На едно театрално събитие седнах до едно момиче, непознато. Стана ми някак си топло. Гледам танцьорките на сцената как им играят циците и казвам на момичето: “На тия танцьорки циците им много скачат!”. Тя се поусмихна и ми казва: „И аз съм танцьорка“. Посменихме още по някой лаф. Случи се наскоро съдбата пак ни среща. И после пак, и пак и тия “пак, и пак“ завършиха със създаване на семейство и разбрах, че и тя е от Кресна.
– Да понадникнем малко и към трудовете ти години?
– Ами какво да им гледаме – поработих към Горското в Кресна като касиер домакин на работнически стол, после се поотърках така край офицерите като домакин и управител на офицерския стол в Кресна. След войниклъка се озовах в Българската кожухарска индустрия с работа на Гара Искър. Пет години бях там като крояч на облекла, като едновременно бях и задочник -студент в икономическия институт “Карл Маркс”. Дойдоха години и в ДСО “ Пирин“ – фирма, занимаваща се с кожени изделия – различни обувки, чанти, сака, и то в многообразие от модели, а и от различни кожи – овчи, кози, лисичи…
Там стигнах до длъжността началник „Пласмент”. Основно търгувахме с Ирак, Русия и някои други страни. Като представител на ДСО “Пирин“ повидях и свят извън българските граници. Представях предприятието в изложби из различни страни.
– ДСО „Пирин” ли ти бе финалът към пенсията?
– Не. Поработих и като главен специалист към Министерството на търговията и услугите. Основната ми работа там почти съвпадаше с предишната – пак търговия. Касаеше се да търся възможности за пласиране, и то колкото се може по-добре на стоки и изделия, произвеждани в предприятия в рамките на местната промишленост и услуги в цялата страна.
– Павел, май дойде време да си припомним и за дядо Владимир и баба Маца /Мария/, на които заедно сме им създавали грижи?
– Дядо Владимир е за тебе, а за мене тате, а баба Маца пък е майка. Тате се занимаваше основно със земеделие, домашно животновъдство и кръчмарство, че къщата ни беше на шосето и имаше движение, та не липсваха и посещения. Мама бе повече домакиня, че бяхме й в грижа освен мене и още 6 деца – Стилиян, Василка, Цветана, Вергиния, Станислав, Любен – общо 7.
– И накъде се разпиляхте?
– Сестрите ми свиха семейни гнезда в Разлог, село Радуил, Самоковско, и в Ботевград. Най-възрастният от братята – Стилиян, се закотви в Благоевград и стигна до чиновник в Окръжния клон на БНБ /Българската народна банка/, после стана директор на окръжната “Търговия на едро”. Като пенсионер пък пое ликвидирането на кооператива в Кресна след 1992 година. Станислав пък понапредна в службата в София. Най-малкият ми брат, Любен, уви, почина в младини.
– Родителите ти кога се преселили в Кресна?
– О, това е малко след Балканската и Междусъюзническата война.
Това, сега където е градът, е било пусто място с име Крива ливада, собственост на богат турчин от Градешница. Мястото било пресичано от стародавния тракоримски път, идваш от Солун за Сердика /София/ по Пострумието. След Освобождението увеличило се движението по този път и някои предприемчиви люде от Влахи, сред които и родителите ми, поизградили къщи, отворили дюкяни, а тате пък кръчма.
Стигнало се е и до официално оземляване на преселниците. Ние сме имали над 50 дка ниви и ливади. Най-много от имотите ни са при пясъчните причудливи сипеи Мело, които са известни и като Гиговите брегове. Имотите бяха много и ние, макар и деца, се научихме на труд. Аз лично можех да бера тютюн, да го нижа, държал съм в ръце и коса в ливадите, а из тютюни, царевици и мотика.
– Павел, да погледнем и по-надълбоко из родословието ти?
– Не съм много надничал надълбочко. Имам информация до малко над 2 века. Родословните корени са в историческото село Влахи. Сега потомството се води с фамилно име Гигови, което идва от дядо Григор /Гига/, но има още имена преди него.
– Ами да започнем по реда им.
– Трима хаджии с това благочестиво звание има преди дядо Гига и те са в поредност на син, баща и дядо. Ходили до Божи гроб, а за онова време без автомобили, без самолети, си е било и своеобразно геройство и се искало и много време. Това хаджийство за мен означава, че са били така нещо по-изтъкнати в лични и обществени дела във Влахи и цялата община, защото Влахи е било център на община и през турското робство. Хаджии са били прапрадядовците ми Стоян, Илия и Георги, като част от рода ни са и Хаджиилиеви, а по време на социалистическа България – само Илиеви, че думата хаджия беше и като антинародна.
За хаджи Стоян малко знам. Хаджи Георги е бил нещо като първенец на Влахи. Този Георги е участвал в прогонването на гърците и мелнишки владика, дошъл да си вземе владичината от Влахи и да отслужи литургия в църквата “Рождение на Пресвета Богородица“, която е строена още в 1750 година, но на гръцки език. Прогонили го без владичина и без литургия, и то като го качили на магаре. Хаджи Илия, прадядо ми, е бил голям общественик, но дядо ми Гиго го надминава. Имал е години, в които е държал и кметския жезъл в десницата си. Вписва се като доброволец в Македоно-Одринското опълчение при Балканската война и воюва с оръжие в ръце. По време на Първата световна война, когато Крива ливада започва да става населена местност, в нея се настаняват щабове на българската и немската война, воюващи на Солунския /Южния/ фронт. За нуждите им били изградени над 300 военни складове и бараки и работели две военно-полеви болници за ранени войници и офицери. След войната на дядо ми Гига като кмет на Влахи било разпоредено да влезе във владение на това имущество и да го стопанисва. Придадени му били към кметството и управлението на населените местности Крива ливада, Ново село и Грънчар с хората и имотите им.
- Говори се, писало се и се пише какви злосторници били турците по време на робството.
- Ами така е, но като че не всичко е вярно. Имало е и добри турци, работливи. Та как иначе Влахи като робско село ще си има църква, и то две, училище, община, кмет, кметски съвет, че и аза/(съветник) в Казалийската община в Мелник. Мисля, че не е нужно нещата да се показват за каквото и да било само от едната им страна.
Ще разкажа и за една случка между дядо Гига и един турчин.
Закъсал дядо Гига с пари и турчинът му дал назаем. Минало време, турчинът дошъл във Влахи и помолил дядо Гига да го разведе из Пирин като познавач на планината и при това да е и нещо като охрана. Поразходили се турчинът и дядо Гига из Пирин, турчинът останал много доволен. Като се прибрали във Влахи дядо ми споменал за връщане на парите. ”Върнати са -казал турчинът – това що видях из Пирин ми е достатъчно и всичко, пито и ядено помежду ни, е платено!”.
– След дядо ти Гига родът ти накъде се разраства?
– От него идват като наследство тате Владимир, чичовците ми Васил, Борис, Тодор и стринка Фида. За тях може да се говори много и да се изпълват много бели листове с черни букви. За тате Владимир поговорихме, чичо ми Тодор поизкарваше доход да храни семейството си с търговия и частно земеделие и домашна стока. Стринка Фида, и тя като чичо Тодор, бе със семейство в Кресна и повече от грижите й бяха по чедата й. По-друга се оказа житейската съдба на чичо Борис. След добро учение става банков чиновник в София, а и в Русе. Има честта като студент да е основател на читалището в Кресна 1932 година. Бил е в приятелство с поета и писател, а и революционер, Антон Попов, разстрелян 1942 година с поета Никола Вапцаров и с него заедно са спали в плевня в сено в Кресна. Съпругата на чичо Борис има трудов стаж като директор на турската гимназия в Русе. Семейството е с двама синове: Чавдар, по образование инженер, и Красимир, полковник, професор, работещ към Военната медицинска академия и в сегашни години в Българския червен кръст /БЧК/ като е и в негово почетно председателство.
– Остана чичо ти Васил?
– Да. Той бе човек за всичко. Като се заселва в Крива ливада, строи и хотел за преминаващите по шосето и търсещи подслон. Този хотел е използван по времето, когато Петрич е окръжен град и става място и за съдебни дела. Всеки вторник е идвал мировият съдия от Петрич и е решавал все що има спорове и неразбории. Не било като сега нещата да се отлагат с години във времето… Чичо Васил бил нещо като наместник на Крива ливада и после на село Гара Пирин към общината във Влахи. Без него нищо не се е случвало, нищо не се е решавало. Спомагал е за откриване на пощенска станция 1922 година, построяване на параклис “Св. Георги“, на откриване на училище 1923 и изграждане на училищна сграда 1936 година. Почти негово дело е и изграждането на училищна сграда 1936 година, 1941 година на храм-паметник костница “Св .Иван Рилски“, един блестящ паметник на вярата и историята, каквито са светините-църкви в Батак, Шейново и Шипка. Чичо ми Васил имал много връзки с големци из София и сам е казал, че е сменил 13 кмета в Гара Пирин за недобро служене, когато кметовете били назначавани.
– Павле, продължаваш ли да ровичкаш из пепелта на родовото огнище?
– Да и все откриваме някоя неизгаснала жарчица и така ще е и занапред .
БОРИС САНДАНСКИ
