Бяло-червената фланелка на ОФК „Беласица“ вече е сред стотиците екипи на грандове, големи и малки тимове, които съпровождат дон Диего Армандо Марадона във вечността. Как се стигна дотам, от първо лице разказа виновникът това да се случи, петричанинът Иван Шумаров -Шеки.
„Прибирайки фланелката в раницата и тръгвайки към стенописа Murales de Maradona в Неапол, намиращ се в Quartieri Spagnoli, валеше. Дъжд, досущ като този в онази черна нощ на 25 ноември през 2020 година. Дъжд, който падаше от небето, напомняйки сълзите на милионите футболни почитатели по цял свят през онази нощ срещу 26 ноември. Дъжд, като сълзите от радост на Диего /сигурен съм/ при дузпата на Монтиел през онзи 18 декември. Сълзи. Сълзи и смърт, която накара дори фенове на най-заклетите врагове във футбола, аржентинските „Ривър Плейт“ и „Бока Хуниорс“, да се прегръщат и ридаят безутешно. След препускане в тесните улички на Неапол през графити, рисунки, тениски, фигурки и какво ли още не, най-накрая успях да се добера до малкото площадче, на което от 1990 година се извисява огромен стенопис с лика на Марадона. Той е нарисуван от фен на „Наполи“ на име Марио Филради, като чрез него авторът иска да отбележи второто спечелено скудето за „партенопеите“. Вече 34 години площадът се определя като сцена за поклонение пред Диего, пред човека Марадона, пред гражданина Диего Армандо Марадона, или както аржентинците, а и неаполитанците го наричат: D10S! И нищо по-малко… Там, на това място, усещането е сякаш си в църква. Молитвеници, рисунки, плакати, тениски, шапки, шалове и графити, изобразяващи Дон Диего като божество, са навсякъде. Почти няма дом или входна врата, на която да не е изрисувана свещената цифра 10 и ликът на Диего, целуващ Скудетото. Там всеки футболен фен усеща енергия, която не може да бъде усетена другаде. Там е футболният храм. Там е олтарът на Диего Армандо Марадона. Футболни фенове от цял свят го посещават 365 дни в годината. Непрестанно… При пристигането ми на площадчето дъждът вече беше спрял. Държейки в ръцете си тениската, тръгнах към олтара. Това е място, на което пред лика на Марадона (който е поставен в рамка, досущ като на божество, наподобяващо иконописите в църквите например) фенове от цял свят оставят тениски, пари, стотинки – видях един човек на средна възраст, който събираше понамокрените екипи, оставяше ги на една маса, след което грижовно ги сгъваше и ги връщаше по местата им. Докато внимаваше да не навреди на някоя от тениските, имаше доста стари, които си личаха, че са от години там, се разприказвахме. Обясних му, че пътувам от България и това, което нося, е тениска на отбор, любовта към който се предава от поколение на поколение вече 100 години. Човекът я взе от ръцете ми, погледна я и ми каза нещо на смесица между развален английски и испански: „Да, да. Разбира се, разбира се, че остава тук. Изчакай само десетина-петнадесет минути да подредя и ела да я снимаш“. Зачаках. Любувах се на гледката и се наслаждавах на витаещия във въздуха дух на Диего. След около десетина минути човекът ме извика. Беше сложил тениската на видно място, така че да се вижда емблемата. Нямаше как да не обменим някое и друго изречение. Направи ми впечатление, че знаеше за топлата връзка между Стоичков и Марадона, попита ме за Балъков и Емо Костадинов. Стиснахме си ръцете. Благодарих му. Направих крачка назад, снимах за спомен и си тръгнах.
По независещи от мен причини не успях да присъствам на честванията по случай 100 години организиран футбол в Петрич. Нещо, за което ще съжалявам, докато съм жив, може би… Но пък с един малък жест в годината на юбилея успях да поставя „Бела“ там, до най-големите. Тениската остана там пред единствения футболен олтар, там в Неапол, на Murales de Maradona в Quartieri Spagnoli, заобиколена от изключително приятна компания: екипи на „Бока“, „Барселона“, Аржентина, „Нюелс Олд Бойс“, „Архентинос Хуниорс“, „Наполи“, „Милан“, „Интер“ и много, много други футболни клубове и футболни величия от цял свят. Имаше тениски на Матеус, на Анди Бреме, който се присъедини без време към Диего, Пеле, Еузебио, Синиша, Виали, Бекенбауер, Паоло Роси, Кройф… или иначе казано, към звездния отбор на небето; на Меси, на почти целия шампионски отбор на „Наполи“ от сезон 22/23. И още много, много други… Така всеки един фен, който отиде и посети Murales de Maradona, ще види гордото българско знаме и надпис „Беласица Петрич“. Усещането, което изпитах… клиширано е, знам, но не може да се опише с думи… Или поне аз не мога да намеря правилните, за което моля да бъда извинен. И ако някога имате път натам, огледайте се. Сред грандовете и величията ще откриете и „Беласица“… Малък, но много обичан, вече 100 години! Само „Бела“, завърши разказа си Шеки.
Записа СТАНЧО СТАНЧЕВ
