Единственото ново е Историята, която не познаваме.
Теодор Рузвелт
Блестящият британски философ, писател и публицист Джордж Оруел има мисъл, която „дообяснява“ мотото на статияга: „Всичко чезнеше в мъгла. Миналото бе изличено, изличаването бе забравено, лъжата бе станала истина“.
Как става това изличаване? Неудобни на дадена партийна теза документи се унищожават или „арестуват“ без срок на давност в спецархивите. Сетне иде процес на изличаване. Учебници и книги се превръщат в безуховна ширпотреба, бъкаща с измислени или преиначени факти.
Уинстън, персонаж на Оруеловия роман „1984“, коментира как перфидно става заличаването: „Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало – не беше ли това по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?“. Изопачаването на истината стига абсурдни размери: „Всичко чезнеше в света на сенките, в който дори годината не беше сигурна“.
Тъй става и с едно ключово събитие от родната ни история – преврата на 19 май 1934 година.
КАК ПАРТИЙНИ ДОКУМЕНТИ ТЪЛКУВАТ ПРЕВРАТА?
На Петия разширен пленум на ЦК на БКП (ян. 1935 г.) в резолюцията четем: „Действително ЦК на БКП често обръщаше вниманието на масите върху процесите на разложение във фашисткия лагер, обаче той не съглеждаше процеса на събирането и концентрацията на свързаните с Цанков и Кимон Георгиев фашистки сили. Едно такова едностранчиво и схематично схващане на процесите, които се извършваха във фашисткия лагер, доведе до изоставане на партията зад събитията и даде възможност на фашизма да нанесе „внезапно“ удар над партията и работническата класа“.
От 50-те до 80-те години партийната „наука“ тъй квалифицира преврата: „Режимът на Деветнадесетомайците е установяване на открита монархо-фашистка диктатура“.
Никой тогаз обаче не „забелязва“ странно противоречие. Тоз фашистки режим, въпреки че „копира“ фашистките методи на управление от Италия и Германия, във външната политика се ориентира към Франция и Югославия и възстановява отношенията с Москва! Нещо повече. Стопира политиката на сближение с германския фашизъм. Тогаз какво му е фашисткото на преврата?!
„Кратка история на България“ (1958 г.) описва реакцията на силите, държащи за Третия райх: „Опитът на правителството на Кимон Георгиев да измени външната политика на страната бе посрещнат враждебно от ония кръгове на българската буржоазия, които бяха за сближение с хитлеризма и за политика на реванш спрямо съседите. Обединителен център на тези кръгове стана монархът, който също беше недоволен от стремежа на деветнадесетомайците да ограничат прерогативите на короната“.
Дали пък не са прави скопските македонисти за „царя-фашист Борис ІІІ“, та искат културният клуб в Охрид да смени името си?!
Очевидно тук нещо не се връзва! Или се премълчава! Ако превратът на 19 май установява „открита монархо-фашистка диктатура“, защо монархът е недоволен!
В академичен труд (1981 г.) проф. Илчо Димитров намеква за нещо, което ражда тревоги и притеснения у царя. Заговорниците използвали момента, когато на 14 май премиерът Н. Мушанов подава оставка на кабинета на Народния блок. Необичаен текст в анализа на професора обаче „хвърля сянка“ върху партийната квалификация на преврата, довел до „монархо-фашистка диктатура“.
„До двореца стигаше информация за готвен от Военния съюз преврат. Политическата промяна изглеждаше неизбежна. Но царят не желаеше тя да става насилствено, пак с акция на Военния съюз. Той бдеше ревниво на положението си на върховен началник на въоръжените сили и по различен начин гледаше да неутрализира Военния съюз“.
Така изречен, пасажът дискредитира партийната постановка за „монархо-фашистка диктатура“. Щом там се говори за опита на „правителството да присвои част от прерогативите на държавния глава“.
Ако това е така, е повече от очевидно: след 19 май
НЯМА МОНАРХО-ФАШИСТКА ДИКТАТУРА – просто е произведен чист военен преврат, подобен на онзи на 9 юни 1923 година. Също обявен за фашистки, за да убеди света, че у нас избухва първото антифашистко въстание.
Значи нещо друго е станало на 19 май 1934 г. и след това!
Да преведем най-прясната научна оценка за случилото се преди близо 90 години. БАН я даде на 23.11. 2022 г. „С военния преврат от 19 май 1934 г. се поставя началото на дълбоки трансформации в дотогавашния държавнополитически модел. Забранени са всички партии и политически организации, разпуснат е парламентът и на практика е отменена Търновската конституция. Военният режим управлява с укази и закони-наредби. Управлението на „Звено“ в някои отношения се доближава до фашистката диктатура. Кабинетът на Кимон Георгиев (май 1934 – януари 1935) създава Дирекция на обществената обнова и планира да учреди казионни съсловни организации. Звенарите обаче нито разполагат с масова партия от фашистки тип, нито имат намерение да създават обществена база за режима си, нито разполагат с водач. Властта им се крепи изцяло на благоволението на военните и продължава само няколко месеца“.
Пак противоречие! Ако „звенарите не разполагат с масова партия от фашистки тип“, не създадат казионни съсловни организации, нямат български „фюрер“, тогава за какъв държавен фашизъм можем да говорим?! Не наливат ли така наш’те недоучени учени „вода в мелницата“ на скопските клеветници за „бугарската фашистичка окупациjа на Македониjа?! Защото у нас преди и след Втората световна война монархо-фашизъм като режим (държавна система) не съществува, подобно на този в Германия, Италия, Унгария, Испания. Това го е доказала и западната наука. Която говори за авторитарен режим на цар Борис ІІІ.
За жалост все още наши историци по „червена инерция“ застъпват овехтели (от 40-те години на ХХ век) тези за „българския фашизъм“. За проф. Искра Баева фашизмът идва на власт на 19 май 1934 г.: „Единственото сериозно основание за оспорване на фашизма в България е, че той не се превръща в господстващ, ако не броим краткотрайното правителство на „Звено” през 1934-1935 г. Това не става благодарение на умението на цар Борис ІІІ да пази контрола върху властта, но и на това, че в годините на войната се осъществява постепенна законодателна фашизация на България“.
За „червената професорка“ фашизмът идва на власт при кабинета на Кимон Георгиев (май 1934 – ян. 1935). „Вторият период на фашизма в България съвпада с втората половина на 20-те години и със световната криза, която достига България в началото на 30-те години, когато идеите на фашизма се лансират като успешно решение за изход от кризата. Тогава фашистките организации в България изживяват бързо развитие, което приключва с идването на власт с военен преврат от 19 май 1934 г. на т.нар. деветнайстомайци, привърженици на безпартийното управление и силната роля на държавата, идея, инспирирана от италианския фашизъм”.
В предаването „Още от деня“ на БНТ (25.11.2016 г.) в диспут за комунизма с Евелина Келбечева, преподавател в благоевградския American University in Bulgaria, проф. Баева признава: още 1973 г. „започва дискусията за това дали е имало фашизъм в България и беше отхвърлено понятието „монархо-фашизъм“; преразгледана бе ролята на цар Борис Трети. Още тогава започва либерализация на тоталитарния режим и премахване на комунистическия идеологически императив върху историята“.
Странно как този императив още доминира в професорския мозък, та трови девственото студентско съзнание в Софийския университет! Поради амнезия или идеологически „Алцхаймер“! Оценките за преврата и режимът след него крещящо се разминават с най-новите документи, извлечени от партийните спецхранилища.
Тогава кои са истинските
КОРЕНИ И ПРИЧИНИ ЗА 19-МАЙСКИЯ ПРЕВРАТ?
Да почнем с лични свидетелства. На неслучайна личност със значима роля през 20-40-те години на ХХ век. Банкерът Атанас Буров, министър в няколко кабинета.
Проф. Марко Семов: „След 9 септември 1944 г., заточен в малък провинциален град, останал без средства, седнал на чаша вино с предвидлив журналист, Буров чрез своите спомени и размишления търси своето място в историята. Не се стреми да се обясни с Историята, още по-малко да се извини за нещо и ни най-малко за нещо да се оправдае“.
Обаче тайните, които знаел Буров, не биха били споделени, ако млад журналист по име Михаил Топалов-Памукчиев, работещ в официоза „Работническо дело“, не е бил насочен. „След Девети септември 1944 – пише той – имах щастието да попадна на един чудесен човек – Владимир Поптомов, от село Белица, Разложко. Най-благородния и мъдър човек, когото познавам отблизо“.
Та Поптомов, тогавашен главен редактор на в. „Работническо дело“, подхвърля идеята на младия журналист да разговаря с „хора, предостатъчно умни и опитни в живота, които знаят „де зимуват раците“. Младият журналист, с умно подсказани въпроси от Поптомов, отива през 1945 г. при Буров. Тогава „под домашен арест в дома си на улица „11 август“.
И почва с типичния си изказ: „Кимон е смел човек. Аз не го обичам, но трябва да му призная, че е умен и смел мъж. Той организира „Звено“. Той създаде нелегалната офицерска организация за преврата и на 19 май изпревари Цанков и взе властта. Ванче Михайлов подкрепяше професор Цанков. На 20 май Цанков бе насрочил конгрес. Искаше той да прави преврат. Кимон му би дузпата, вкара му го двоен и каза: „Шавай сега“. Цанков онемя. Ванче изчезна от България яко дим. Заду по света…“.
Разбира се, проф. Ал. Цанков никога не признава, че е готвил преврат. Но в спомените казва друга истина за преврата на 19 май. Хвърляща яка доза съмнение, че този акт е монархо-фашистки, както го определя БКП след 1944 г.
Проф. Цанков разкрива колко важна роля в историята играят дълбоко таените лични мотиви. Визира съдбата на техническия извършител на преврата – полковник Дамян Велчев. „Превратът на 19 май 1934 г. има и политически, но и лични елементи, елементи, които засягат и военната чест на полковник Дамян Велчев. Дамян Велчев беше добър и храбър строеви офицер, взел участие във всички войни и току-речи сражавал се на всички фронтове. Монархист и лично предан на цар Борис. Офицерската лига – това е Дамян Велчев. Той е основателят, ръководителят и командирът. Лично той обаче никога не излизаше наяве и на първа линия. Винаги е зад кулисите, настрана, служи си с подставени лица“.
Така
ПРОФ. ЦАНКОВ РАЗКРИВА ЗАВРЪЗКАТА
на бъдното събитие, мотивирана от лична обида, турила в действие механизмите, родили последващи събития. „Между полковник Дамян Велчев и [военният министър] генерал Иван Вълков (1923-1927), явният председател на лигата, се напластиха много недоразумения. Отношенията им се обтегнаха и разривът между двамата беше неизбежен. Конфликтът между двамата се тъй изостри, че цар Борис трябваше да избира – или Вълков, или Велчев. Той избра Вълков, от една страна, за да се освободи от опасния конспиратор, от друга страна – имайки в ръцете си председателя на лигата Вълков, мислеше, че има и лигата. И тук се излъга“.
Начинът, по който процедирал с амбициозния полковник, го превръща в смъртен враг на царя. Ал. Цанков: „Велчев бе уволнен в запаса на армията, но по такъв начин, че уволнението му имаше вид на изгонване от редовете на войската. Това беше есента на 1929 г. Огорчен, оскърбен и оскандален по тоя начин, Дамян Велчев, който и без това не бе много общителен, се оттегли и се самоизолира. Но всичко бе само привидно. Той активизира лигата, която по това време беше в латентно състояние. Организира и подготви преврата на 19 май 1934 г. Личното оскърбление, което Велчев не можа да понесе, го направи републиканец и деветнадесетомайският преврат беше всъщност републикански. Той бе насочен в две направления – лично против цар Борис и в негово лице – премахване на монархията, и второ – външното оправдание да се премахне партизанството, като се унищожат и забранят политическите партии. И военните, т.е. лигата, да бъдат господар на цялото положение“.
Ал. Цанков признава, че знаел 10 дена по-рано, че се готви преврат. Казва, че научил от „двама мои сътрудници, т.е. министри от моя кабинет. Дамян Велчев беше им предложил министерски места – на полицията и на народното просвещение. И те ми съобщиха за проектирания преврат“.
Проф. Цанков донася на царя каква „сутринна закуска“ му готвят военните. Косвено: „Чрез лейб-медика на царя д-р Марин Русев и един мой и на двореца близък господин намерих начин да съобщя“. Цанков не си измисля, когато казва: „Цар Борис беше предупреден цели 10 дни преди преврата“. Потвърждава го и началникът на личната канцелария Павел Груев. В „Корона от тръни“ на с. 262: „Превратът не беше изненадал царя“.
Но това, което изумява Цанков, е липсата на реакция у монарха. Защо? Да, „по темперамент – казва Цанков – Борис ІІІ е пасивна натура, той нямаше това, което аз наричам в политиката „обществена храброст“, нямаше решителност. Търпелив, изчакваше времето да извърши своето“.
Години по-късно Ал. Цанков има отговор на тази необяснима царска „пасивност“. Години по-късно, размишлявайки върху тогавашния теч на събитията, проф. Цанков намира отговор: „Деветнадесетомайският преврат до известна степен обаче беше и в хармония с неговите интереси. Той искаше да се освободи от [Народния] блок. Лигарите го освободиха; той искаше да се освободи от партиите – те го освободиха и от тях, като разтуриха и забраниха съществуването на всички партии. Най-сетне цар Борис вярваше, че военният министър генерал Ватев или ще изпревари и обърка сметките на лигарите, или ще му даде възможност да използва и спечели лигата на своя страна. И в тая сметка царят се самоизлъга“.
Разбира се, полк. Дамян Велчев отлично знаел „що за птица“ е ген. Ватев. Ал. Цанков информирал лично премиера Н. Мушанов, че се готви преврат. „Последният – пише Цанков – се озадачи и след нашата раздяла повика веднага военния министър, който до назначаването му на министерското място беше председател на лигата. Но той успокоил и него, и царя, че армията е здраво в ръцете му и подобна опасност няма“.
Да, но полк. Велчев бил „от стара коза яре“. В сюблимния момент арестува военния министър. Превратът бил неизбежен. „На 19 май 1934 г. – пише проф. Цанков – се нанесе на държавния строй удар със съдбоносно значение; царският трон беше из основи разклатен, семето на републиканството беше посято“.
На пръв поглед царят е загубил… Още повече че първоначално Дамян Велчев е най-силният. Павел Груев: „Въпреки че оставаше в сянка, Дамян Велчев беше човекът, който заедно с Кимон Георгиев определяше политиката на новия режим. Всички главни решения трябваше да се вземат от един триумвират, съставен от Георгиев, министъра, отговорен за случая (ген. П. Златев, военен министър), и Велчев, който не бе член на кабинета“.
Малцина тогава подозират, че съществува
ВТОРА, ДЪЛБОКО ЗАКОНСПИРИРАНА ЛИНИЯ
на преврата. Това е т.нар. „сръбска връзка“ в случилото се на 19 май 1934 г. Парадокс на историята: именно тази „сръбска връзка“ спасява цар Борис ІІІ. Не само свалянето от трона, но и живота му. Най-мръсната част от преврата е възложена на двама протогеровисти, от 1929 г. платени сръбски шпиони. Лев Главинчев и Перо Шанданов трябвало да ликвидират царя, в случай че откаже да подкрепи преврата. В три часа сутринта е задействана парола „Сабя“ – знак за готвения преврат. Водени от верни на Съюза офицери, войскови части овладяват София и големите градове на страната“.
Идва най-любопитното. Димитър Пешев, главният спасител на българските евреи, разкрива какво целят деветнадесетомайците с политиката на сближение с Белград. „Смяташе се, че управниците след 19 май 1934 г. живеят с идеята и перспективата за федерация с Югославия като изход от трудното положение, в което България беше изпаднала след войната. Така се обясняваха техните разбирания за република против монархията, както и становищата по въпроса за Македония – който въпрос, мислеха, пречи на тяхното сближение с Югославия“. Водачите на „Звено“, бивши военни и граждански лица, минаваха за републиканци, противници на монархическото управление и династията, към която, както и към личността на царя, имаха нескривано отрицателно отношение“.
По-важно обаче е онова, което Стефан Груев разкрива, какво е казал на цар Борис ІІІ Георги Кьосеиванов, тогавашен посланик на България в Белград. „Няколко седмици след Деветнадесетомайския преврат българският пълномощен министър в Белград Георги Кьосеиванов пристигна в София да докладва на новото правителство, че „дворцовите кръгове в Югославия не са равнодушни дали България е република или монархия“. Кьосеиванов по-късно обясни, че това предупреждение бе резултат от страна на Александър, че една република България може да бъде „заразителен пример“ в неговата собствена страна, където управляващото сръбско малцинство беше обградено от антимонархисти: хървати, македонци, албанци, словенци и други народности. Кьосеиванов също съобщи, че на галаприема за Александър в софийския дворец (29.09.1935 г.) цар Борис му беше казал лично: „Крал Александър дойде да подчертае нашата професионална [евфемизъм: по-точно монархическа – бел. Н.С.] солидарност“.
Г. Кьосеиванов казва само половината от истината. Спестява: превратаджиите били изрично предупредени от Белград да не свалят царя. Не е тайна: Белград има дългосрочна цел да подчини на скиптъра на династията Караджорджевичи Третото българско царство. Т.е. самият преврат бил своего рода ВЪЛЧИ КАПАН за царя, от който нямало отърване…
Ал. Цанков: „Лигарите и самият Дамян Велчев не се решиха да посегнат върху царя и царския трон. Когато офицерството разбра играта, то се сплоти отново около трона и личността на цар Борис – лигарите се разцепиха на монархисти и републиканци. Това беше вече първата пукнатина в лигата“.
Това обяснява „пасивността“ на Борис ІІІ въпреки предупреждението на Ал. Цанков за готвен преврат. Тази „пасивност“ Цанков ще си обясни, когато години по-късно наяве излизат скрити факти. Тогава мемоаристът от Аржентина записва: „Ала най-голямата причина за пасивността на царя беше реакцията, която се очакваше от нашата западна съседка – Югославия. Лигарите и особено известни среди от звенарите – Кимон Георгиев, Д. Велчев и др., бяха във връзка с някои белградски среди, главно със сръбската военна лига „Бела рука“. Не само това, но те бяха уверени, че в случай на някаква опасност ще имат подкрепата на тия среди. Пита се на каква цена? Това ще стане ясно малко по-късно“.
В края на май 1934 година, т.е. десетина дни след преврата, а не както пише Ст. Груев („няколко седмици след…), пред входа на Външно министерство Ал. Цанков среща изненадващо посланика ни в Белград Г. Кьосеиванов. И му прошепва:„Идвам от Белград, за да уведомя нашите хора, че там не са индиферентни към това, което става у нас. За краля и меродавните политически среди съвсем не е безразлично каква ще бъде формата на управление – монархическо или републиканско. По тоя въпрос най-жив интерес проявява лично крал Александър“.
И тъй в края на май 1934 г. пред проф. Цанков
ЛЪСВА СТРАШНАТА ИСТИНА.
От 1929 година, когато крал Александър Караджорджевич извършва държавен преврат, той преформатира югофедерацията на сърби, хървати и словени в унитарно Югославско кралство. Почва системен геноцид над хървати, насила прави македонските българи „прави срби“. А следващите му стъпки сочат на изток – към България. Белград подготвя и провежда перфиден процес с цел присъединяване към Югославия. Пречка за което била династията на Кобургите.
К. Тодоров в документален труд (Разузнаванията на Кралска Югославия срещу България и ВМРО, 1920-1941 г. – Благоевград, РИК „Ирин-Пирин) бележи: „През 1933 г. в България се завръщат ръководителите на земеделската емиграция в лицето на К. Тодоров, Н. Атанасов, Х. Стоянов и техните най-приближени сътрудници и се включват в структурите на БЗНС в страната. През 1933 и 1934 г. са създадени проюгославски настроени политически и граждански организации, чиято главна цел е пропагандиране на т.нар. „сближенска политика“ и включване на България в интегрална Югославия“.
Стартира тайно и неумолимо проникване от началото на 30-те години на рушителната за българската държава идея за обединение с историческия враг на българщината в Македония – Кралска Югославия. Тъй че станалото на 19 май 1934 г. не било случайно…
К. Тодоров: „През 1934 г. политическата ситуация е съвсем различна, особено след извършения преврат в Белград през 1929 г. и налагането на кралската диктатура. Жика Лазич е избран за министър на вътрешните работи на Кралство Югославия на 11.07.1932 г. и остава на този пост до 22.12.1934 г. Като шеф на силовото ведомство ръководи двете важни служби – Обществена безопасност и ОДЗ (Отделение за държавна защита [външното разузнаване – бел. Н.С.]). На него са докладвани всички разузнавателни сведения, получавани от резидента на ОДЗ в София Драголюб Йованович, а вероятно и тези от пълномощните министри Ал. Вукчевич и заместилия го Ал. Цинцар-Маркович.
Че извършителите на преврата били в непрекъсната връзка с югославските власти потвърждава и Ал. Цанков. От Аржентина в лично писмо (октомври 1956 г.) до Иван Михайлов в Рим пише: „Лигарите, под идейното влияние на звенарите, главно Кимон Георгиев, Димо Казасов, П. Тодоров и някои други, се насочиха и диреха подкрепа – в случай на неуспех, в Белград, разбирайте средите на военните. В това отношение последваха външнополитическата линия на Ал. Стамболийски, което значеше включване на България в интегрална Югославия. Деветнадесетомайският преврат започна и свърши с измама и фалшификация. Паролата беше да се освободи царят от партизанството – това беше за вътрешно употребление. Същинската главна цел бе да се ликвидира монархията, като впоследствие и България се присъедини към Югославия. Лигарите и звенарите бяха във връзка със сръбската легация в София. Тя бе осведомена за това, което трябваше да стане. На 18 срещу 19 май през нощта цялата сръбска легация во главе с титулярния пълномощен министър Александър Цинцар-Маркович беше събрана на гуляй в Юнион клуб. В 3 часа след полунощ, определения за отпочване час, се пило шампанско с поздрави и пожелания за успех на делото. Това ми разказваха мои приятели и познати, които по това време са били в Юнион клуб, на който аз няколко години бях подпредседател, т.е. фактически председател, тъй като формално председател беше някой чужд пълномощен министър“.
До ден-днешен български и чужди историци нямат достъп до секретните архиви на Отделението за държавна защита (ОДЗ).
И тъй, НИШКИТЕ НА ЗАГОВОРА срещу България потъват назад в годините. До 1929-а. Задълбочено изследване на документална основа на 19-омайския преврат, свързано с участието на военното разузнаване на Кралство Югославия в него, прави и режисьорът и сценарист на документален филм Костадин Бонев.
„На 9 февруари 1934 година между Югославия, Гърция, Румъния и Турция е сключен свръхсекретен
ЧЕТИРИСТРАНЕН ДОГОВОР СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ,
съгласно който споменатите страни поемат задължение „да гарантират взаимно границите си“. Във втория от сключените тайни протоколи се предписва с колективна нота българското правителство да бъде принудено да ликвидира „въоръжени организации, които не престават да нападат териториите на договарящите се страни“. „Няма нужда от особено проникновение – изтъква К. Бонев – за да се установи: тук се визира ВМРО на Ив. Михайлов. В случай на отказ или неспособност на българското правителство да удовлетвори исканията на колективната нота, договарящите се държави се задължават да унищожат организацията сами, т.е. да нахлуят в България. Остра реакция срещу тайните протоколи проявява Англия, а на 1 май 1934 г. френският разузнавач Анри Пози публикува [анонимно] текстовете на тайните протоколи в „Revue Parlementaire“ в Париж, достигнал до тях по свои информационни канали. България е в шок пред очевидната заплаха от мащабна военна инвазия на всички съседни страни и ликвидирането й по същество като държава“.
Ние, българите, сме задължени на Анри Пози. Този страстен българофил е автор на известната книга „Войната се завръща“, издадена 1934 г. В нея описва зверствата и безчинствата на сръбските поробители на Вардарска Македония след 1919 година.
Анри Пози описва в книгата „Черна ръка над Европа“ срещата си през лятото на 1932 г. с един от ръководителите на сръбската пропаганда – доктор Радованович. Тъй като Франция и Югославия имат стратегически съюз, Радованович нищо не крие от Пози. И му казва директно: „Нашият Генерален щаб ще започне с прочистването, което България отказва да извърши [визира ликвидирането на ВМРО]. Ще започнем с поставянето на София на място за последен път. Ако нищо не се промени, ще се обърнем към Обществото на народите с информацията, че понеже София е неспособна да се справи, ние ще осъществим полицейска операция [на нейна територия]. Когато тази операция приключи, първата атака, проведена на наша територия или срещу някой от нашите поданици на българска територия, ще е знак за нашата армия да окупира районите на София, Петрич и Кюстендил. Нашата идея е федерация, обединяваща в една държава всички славяни между Черно море, Егейско море, Адриатика, Алпите и Дунав“.
К. Бонев: „Операцията е изключително щедро финансирана – по 50 000 щатски долара на месец. Тясно свързани със сръбското разузнаване са дейците на кръга „Звено“ начело с Кимон Георгиев и Дамян Велчев, дейците около доктор Г.М. Димитров (Гемето) и Коста Тодоров, членовете на протогеровисткото крило на ВМРО Лев Главинчев и Перо Шанданов, както и социалистът Димо Казасов“. Най-важен от тях е Коста Тодоров. Освен агент за влияние на Франция (френската държава му подарява замък!), е такъв и на Белград. Още по времето на Ал. Стамболийски, когато е пълномощен министър в Белград.
Настъпват страшни дни на очаквана сръбска военна инвазия. Шокирана от текста на публикуваните от Анри Пози тайни протоколи, България вижда, че няма друг полезен ход, освен да се подчини на волята на съседите си. България, в лицето на деветнадесетомайците,
ПРЕДПОЧИТА УНИЖЕНИЕТО ПРЕД УНИЩОЖЕНИЕТО,
по думите на Пози. Тогава на историческата сцена са група от хора, изпълняващи плановете на чужда държава за ликвидиране на България, начело с Кимон Георгиев. Те се възползват от ситуацията, за да организират военния преврат на 19 май 1934 г.
Пред очевидната заплаха, след разкритията на Анри Пози, в нач. на май 1934 г., цар Борис ІІІ предприема мерки срещу дейци на Военния съюз и свързания с него кръг „Звено“, водени от опитните превратаджии Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Те обаче се оказват закъснели. Въпреки смяната на висши военни с предани нему хора, на 19 май превратът става реалност.
В 1935 г. Анри Пози в книгата „Черна ръка над Европа“ пише: „Хората във Франция и Англия не разбраха значението на преврата в София през май 1934 г. Много интелигентната сръбска пропаганда преиначи истината. Истината е, че българите разбраха от тайните протоколи на Балканската Антанта, че дейците на пансърбизма са решени да използват като претекст първото нападение на комитите на ВМРО, за да унищожат веднъж завинаги всички организации, които защитават каузата на техните братя-мъченици, и българите потърсиха начин да избегнат грозящата ги катастрофа. Понеже България няма армия, единственият начин беше българите да преклонят глава пред Белград. България предпочете унижението пред унищожението. Българи, платени от Белград, използваха ситуацията, за да извършат преврата. Разбирайки, че това е единственият начин да спаси независимостта на държавата си и собствения си живот, цар Борис отстъпи. Настоящото българско правителство [Анри Пози пише тези думи, когато на власт още е Кимон Георгиев – бел. Н.С.] е антинационално, презирано от голямото мнозинство в страната. То се задържа на власт само чрез подкрепата на Сърбия, която заплашва да се намеси, ако правителството се смени. ВМРО не е унищожено – то е по-силно от някога. Преди месец в Париж говорих около час с един от новите лидери (вероятно Кирил Дрангов – бел. Н.С.) на организацията. Колкото до цар Борис, той само чака подходящ момент, за да се раздели с министрите, които Сърбия му наложи. Правителството на К. Георгиев започва политика на сближение с Югославия, започват и гонения срещу дейцитге на ВМРО. Над България надвисва смъртна опасност“.
Именно тогава, в сюблимния момент за България, колкото и това да звучи аморално, изненадващо иде шокиращо събитие със стойност на
АКТ ОТ СТРАТЕГИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ
за оцеляването на България. Събитие, което коренно променя ситуацията. Това събитие е плод на дълбоко засекретни ходове, предприети от лидера на ВМРО Иван Михайлов, тогава намиращ се в Турция под закрилата на Ататюрк.
Анри Пози: „През септември 1934 г. Иван Михайлов напуска България заедно със съпругата си Мелпомена (Менча) Кърничева. Щедро финансираната и добре подготвена югославска машина обаче има слабо място – в лицето на параноичния си ръководител крал Александър Караджорджевич. Грижливо подготвеният план да бъде присъединена България към „интегрална Югославия“ е разрушен с един-единствен удар на Иван Михайлов. Той дава началото на операция за ликвидиране на югославския крал. На 9 октомври 1934 г. в Марсилия изстрелите на Владо Черноземски раняват смъртоносно безчовечния тиранин и враг на всичко българско. Крал Александър е мъртъв. България, макар и временно, си отдъхва“.
Борис III гледа с подозрение на дейците на „Звено“. Той е осведомен, че „работят“ за Белград, срещу България. С помощта на верни офицери от Военния съюз през януари 1935 г. налага замяната на премиера Кимон Георгиев с генерал Пенчо Златев, а малко по-късно – с Андрей Тошев. Изолирайки „Звено“, царят става пълен разпоредител със съдбините на страната – положение, което запазва до края на своето царуване през 1943 г. В крайна сметка, без да е организирал пуча от 19 май 1934 година, царят се възползва успешно от него. Той успява да надхитри организаторите, като по този начин увеличава личната си власт. Действията му са наричани от някои историци „царски контрапреврат“.
Но дали този „царски контрапреврат“ би бил възможен, ако три месеца по-рано големият патриот Владо Черноземски не бе поразил смъртоносно Александър І, коронования тиранин на Югославия! Едва сега разбираме стойността на великата саможертва на Владо Черноземски, ликвидирал краля-социопат. Сърбо-шовинизмът, лишен от коронования сатрап, изпада в шок и временна прострация.
Дамоклевият меч над Борис ІІІ, респ над България, обаче продължавал „да виси“. Полковник Дамян Велчев, окончателно продал душата си на сръбския Мефистофел, бяга в Белград. Там, нелегално живеещ в къщата на неофициалния шеф на сръбското разузнаване Ика Панич, отново крои планове да се завърне за реванш. Тема, заслужаваща внимание…
НИКОЛА СТОЯНОВ
