Живков и Тито в Белград
Кр. Цървенковски
Л. Брежнев и Т. Живков
Живков и Тито
За политиците два са критериите, по които се оценява тяхната дейност. Най-меродавният е времето. То отсява „зърното“ от „плявата“, личността от „лошия материал“. Що се отнася до политиците в най-новата история, е трудно приложим. По причина „политическа конюнктура“. Трябва да мине време, за да преценим реалността на техния принос. Друг критерий е научното изследване. Ако е добросъвестно, а не поръчков продукт.
За Т. Живков, управлявал България 33 години (1956-1989), това е още по-трудно. Доколкото приживе понесе своя ярем (бреме). Понесе – заслужено или не – обвинения. От това, че искал да слее България като 16-та република в състава на СССР, до това, че знаел за трудовите лагери, а ги затворил чак 1962 г.
Ето мнение на трима историци: Мито Исусов, Искра Баева и Цочо Билярски. Акад. Мито Исусов: „Т. Живков е надарен с феноменална памет, с изумителна хитрост и несъмнен организационен талант. Това компенсираше неговата необразованост, невежество, примитивизъм, теоретична неподготвеност и крайно ниска култура“.
Проф. Искра Баева: „В началото на 60-те години Живков се опитва да поправи онази ужасна грешка, определяна и като престъпление, извършена от БКП през 1946 г., когато в името на създаването на Южнославянска федерация българските комунисти са готови да се откажат от Пиринска Македония и принуждават населението на Благоевградски окръг да се обяви за македонско. След конфликта между Сталин и Тито идеята е погребана, но остава като отворена рана. Точно към нормализацията на отношенията с Югославия са насочени усилията на Живков в началото на 60-те години“.
Цочо Билярски: „Ако преди 20 години някой беше ми казал, че някога ще се занимавам с Т. Живков и македонския въпрос, сигурно бих се изсмял. През тези повече от две десетилетия, след като Живков е извън политиката, като че ли няма компетентен държавник и политик, така добре познаващ и отстояващ истината по българския национален въпрос“.
За да разберем приноса на Т. Живков, да маркираме историческото наследство, получено от Георги Димитров и Вълко Червенков. Двамата верни сталинисти му „завещават“
МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС КАТО ОЛОВНА ГИРА.
Потокът от събития, довели до създаването на Народна република Македония (НРМ) в състава на Федеративна (Титова) Югославия, се разгръща още по-интензивно от края на 40-те години на ХХ век. Тито скъсва със Сталин и тръгва по самостоятелен път. „От края на 1940-те години – бележат руски историци – когато завършва гражданската война в Гърция и се разразил съветско-югославският конфликт, македонският проблем преминал в плоскостта на обсъждане правата на „македонското малцинство“ в България и Гърция. Наличието на македонци в България и Гърция се опровергавало от властите на тези страни, а македонците, живущи в Югославия, се разглеждали като нация, създадена по „политическа поръчка“, въз основа решение на Изпълнителния комитет на Коминтерна от януари 1934 година. След като съветско-югославският конфликт през 1948-ма погребва идеята за Южнославянска социалистическа федерация, българските комунисти продължават да разглеждат македонците като особена етническа група с права на национално малцинство в България, с права на културна автономия“.
Цитатът галопиращо „пресира“ времето между 1948-1962 години, когато обременен от македонизма, „македонският въпрос“ непомръдващо стои като черен обелиск. След Априлския пленум 1956 г. Т. Живков още няма властови позиции и кадрови ресурс да наложи промяна на курса. На пленум на ЦК на БКП (4.03. 1954 г.) е избран за първи секретар, но Червенков „отговаря“ за Политбюро и блокира всякакъв опит за промени в партийната и държавна политика.
В каква степен Живков бил подготвен по „македонския въпрос?“ Стоян Германов (Македонски научен институт): „Още през 50-те години Живков е добре запознат с националноосвободителните борби на македонските българи и тяхната организация ВМОРО/ВМРО. За разлика от някои висши партийни ръководители като В. Червенков и Ан. Югов, той не е склонен за масови репресии към членувалите във ВМРО на Ив. Михайлов“.
Но дори когато Червенков е отстранен от премиерския пост април 1956 г., Живков е принуден да се съобразява. В Политбюро и в ЦК е в малцинство. Доминират „троглодитите“, виновници за предателския курс: В. Червенков, А. Югов, Г. Чанков, Д. Терпешев. Ц. Драгойчева. „Старата гвардия“ яко се е окопала. Единствен 45-годишният нов първи секретар не е пряко замесен в политиката по македонския въпрос. Но да прокара нова линия, липсва най-важният държавен пост – министър-председател. „Той – сочи Евгения Калинова – все още не притежава достатъчно властови механизми“ Вниманието е съсредоточено върху елиминиране конкурентите в партийното ръководство. На пленум на ЦК на БКП (11-12 юли 1957 г.) успява да отстрани Г. Чанков, Д. Терпешев, Й. Панов“.
През 1962 г. (В. Червенков изваждат от Политбюро ноември 1961 г.) Живков се решава на публичен отпор на опитите на Белград и Скопие за претенции над Пиринския край. При откриване Държавния текстилен комбинат „Гоце Делчев“ в Благоевград изненадващо изрича на висок глас: „В Пиринския край живее и работи патриотично българско население“.
Ключов момент за укрепване властта на Т. Живков е VIII конгрес на БКП (5-14 ноември 1962 г.). След него са снети ексвътрешните министри Руси Христозов и Георги Цанков, а мястото на министър-председателя Антон Югов поема Т. Живков. Взел цялата власт – партийна и държавна – е с развързани ръце. Може да почне разчистване „авгиевите обори“ на антибългарското Димитровско наследство.
Съдбовно се оказва решението на Живков да свика март 1963 г.
ТАЕН ОТ КРЕМЪЛ ПЛЕНУМ НА ЦК НА БКП.
Там слага край на срамното наследство на Г. Димитров. За пръв път пленум се провежда без съветски посланик! Заслуга изцяло на Живков. Макар още малцинство в Политбюро, рискува“ „Подкрепа нямаше – признава той – нито от съветска страна, нито лично от Хрушчов. Напротив, при посещение в Белград той декларира целостта и независимостта на републиките в Югославия. Налагаше се отново да действам през главата на Съветския съюз. Да подготвим и проведем пленум без знанието и одобрението на Хрушчов. Всички стояха зад съветската теза, свързана с Република Македония – има македонска нация, история, култура, език. По т.нар. „македонски въпрос“ бяхме в пълна изолация“.
Докладът на Живков пред Мартенския пленум до последния момент се пази в пълна тайна. Цочо Билярски: „Тук за пръв път Живков критикува линията на предишните ръководители на партията и особено грешките на повлияния от Сталин, Тито и Коминтерна Георги Димитров. Изказването му, общо взето, пада като гръм от ясно небе върху съпартийците му и, ако се впуснете в по-подробно запознаване с останалата част от стенограмата, ще видите досадните прекъсвания и допълвания на Цола Драгойчева и Рада Тодорова, а многознайковците Кръстьо Тричков, Христо Калайджиев, Груди Атанасов, Райко Дамянов и др. ще търсят нови аргументи, за да се харесат и равняват по линията на „вожда“.
Е, таз оценка едва ли се отнася за тогавашния първи секретар на ОК на БКП в Благоевград Кръстьо Тричков. Роден 1923 година, поради младостта (1945-1948 г. е 22-25 годишен) не носи политическа отговорност. Става първи секретар на ОК на БКП през 1957 година, а член на ЦК – 1962 г. Когато 1963 година в Скопие „изгрява звездата на Кръсте Цървенковски“ и същият 1971 г. става зам.-председател на Президиума на СФРЮ, за негов контрапункт Т. Живков издига пиринския му адаш Кръстьо Тричков, който става първи заместник на Държавния съвет на НРБ. Това не е днешното обезвластено президентство.
Но Живков има морален проблем: как, с какви думи да отрече коминтерновското наследство, без да накърни авторитета на Димитров, тъй висок в италианската и френската компартия. След като излага фактите, свързани с позицията на БКП от левосектантския период (1928-1934 г.), Живков изброява основни грешки, допуснати при Г. Димитров. 1) „Македонското население неоснователно бе квалифицирано като самостоятелна македонска нация“. 2) „Неправилно се издигна лозунгът за Федерация на южните славяни“.
Особено важна е твърдата и ясна позиция на Живков за Пиринския край: „Населението от Пиринския край е част от българската нация. Никаква македонска националност там няма и не може да има. Там не стана обособяване на македонско национално съзнание, както във Вардарска Македония, въпреки че ние много съдействахме за това. Следователно, това население в никакъв случай не може да се счита за част от македонската нация, която се формира сега във Вардарска Македония, и най-малко може да става дума някога то да се присъедини към тая нация“.
„През юли 1963 г. – си спомня Ст. Германов – Т. Живков, придружен от П. Кубадински, Кр. Тричков, генерал Гръбчев и други, предприе няколкодневна обиколка из Пиринския край. По обратния път на една поляна срещу Самуилова крепост Т. Живков каза: „Е, другари, на пленума разчистихме авгиевите обори по македонския въпрос. Голям деец е бил Г. Димитров, но по този въпрос е допуснал голяма грешка. Но не е в наш интерес сега публично да посочваме и разкриваме това. Нямаме подкрепа от братските партии“.
Живков прилага тънък психологически похват, за да тества настроението на обикновените хора. „Спомням си – пише той – в Гоце Делчев се отбих в една кръчма. Сложиха голяма трапеза. Реших да се пошегувам с присъстващите. Да ги провокирам. За аперитив сервираха ракия. Вдигнах тост и казах: „Тази ракия е люта. Най-важното е, че тя зове на юг“. Всички станаха прави и аплодираха. Викаха възбудено. Няколко минути продължи това“. Онези, които знаят израза „люта драмска ракия“, се сещат какво имал Живков предвид: че Егейска Македония ни е тъй скъпа, както Вардарска.
На Декемврийския пленум 1963 г.
ЖИВКОВ ПРЕДПРИЕМА ТАКТИЧЕСКИ ХОД,
остро критикуван и заклеймен след избухването на т.нар. демокрация. Тогава, в началото на 90-те „се отличи“ проф. Драгомир Драганов. С евтина сензация, с „откритието“: Живков искал да присъедини България като 16-та република на СССР.
Това било добре премислен тактически ход. Цочо Билярски: „Наистина има такова предложение от Живков и е прието решение на пленума на 4 декември 1963 г. „За по-нататъшното най-тясно сближение и сливане в перспектива на Народна република България със Съветския съюз“, за която цел се изпраща писмо до ЦК на КПСС. Отговорът е любезен отказ, като се възприема само идеята за сближаване и се одобрява линията, която поддържа Живков във вътрешната и външната политика на България. Този хитър и умел ход на Живков му дават възможност да отдъхне от натиска срещу него от другарите си в ЦК и Политбюро. И по-нататък, необезпокояван, да продължи още по-категорично възприетата линия, и то вече настъпателно, спрямо натиска и опитите за дискредитиране на родината ни и него от Й. Б. Тито, от неговите слуги от Скопие, дори на международната арена по „македонския въпрос“.
„Хрушчов – споделя Живков – не отиде на разправа с мен, макар че не изключвах такава реакция. Бях готов да я приема. Тогава не само не ни подкрепиха. Нещо повече. Десетки години се вършеха страхотни манипулации, натиск, пропаганда, обработка на общественото мнение не само в Югославия и в социалистическата общност, но и по света. Настройваха всички срещу България. Защото не можехме да кажем „черно“ на бялото. По т.нар. „македонски въпрос“ бяхме в пълна изолация“.
През декември 1965 година е проведено преброяване на населението. Броят на „македонците“ в страната е 9632, а в Благоевградски окръг едва 1437 (0,5% от населението на окръга) при 178 862 души при предишното преброяване.
Това неслучайно съвпада с промяна в политиката на Белград. Евг. Калинова: „От конструктивен диалог в икономическите отношения до премахване в 1965 г. на визовия режим между двете страни, от края на 1966 г. югославската страна променя своята тактика и започва неотклонно да поставя въпроса за съществуване на „македонско малцинство“ в България“. В този момент в Скопие се явява „подходяща личност“ – заменилият Лазар Колишевски нов секретар на ЦК на МКП
КРЪСТЕ ЦЪРВЕНКОВСКИ “ „ТОРПИЛАТА“ НА ТИТО.
Акад. Георги Марков: „Тя [фамилията Цървенковски] е озлобена, македонистка, антибългарска фамилия. Неслучайно, след като се връща от Белград в края на 1966 г., Т. Живков казва: „Тито пусна срещу мен като зло куче Цървенковски“.
„Нов рунд от активни разговори по македонския въпрос – сочи Ст. Германов – започва в края на 1966 г., когато в Белград Т. Живков се среща с Тито. Сякаш за да увери българския лидер, че има „трудности с македонците“, Тито изненадващо пуска Кр. Цървенковски да направи основно изложение и да води разговорите. Впрочем оттук нататък изгрява звездата на Цървенковски и той все повече става решаваща фигура в българо-югославските отношения“.
От 28.11. до 3.12. 1966 г. българска партийна делегация е в Будапеща на IХ конгрес на Унгарската социалистическа работническа партия. На връщане по лична покана на Тито, на 4 декември Живков е в Белград. Пръв изложение прави той. Говори за преднамерената кампания, която се провежда в скопския печат от Съюза на писателите на Македония. След това говори Тито. Той изненадващо пуска за пръв път „торпилата“ Цървенковски: „Що се касае до Македония, вярно е, че това е въпрос на Македония, но мисля, че той е и югославски въпрос, по който ние имаме право да кажем дали сме съгласни или не сме съгласни. Но по този въпрос има думата др. Цървенковски, който е специалист“.
Цървенковски чете отегчително дълъг доклад: „Македонска нация съществува, независимо дали някой я признава, или не. И тя намира потвърждение в лицето на македонската държава. Това се признава не само политически, но и научно“. И минава в настъпление, за нарушените права на „македонското малцинство“ в Пиринско, което при последното преброяване изчезнало. Българинът контрира: „Може би ние имаме по-голямо основание от вас да поставяме подобен въпрос. Какво става във Вардарска Македония, сегашната територия на Македония, с няколкотостотин хиляди българи, които се даваха до Втората световна война от всички статистики – и сръбска, и югославска, и турска, и гръцка, и българска. Какво стана с тия българи, къде изчезнаха те, та сега няма нито един?!“
Ефектът бил поразителен. „Когато му поставих въпроса – си спомня Живков – какво стана с българите във Вардарска Македония, той млъкна и повече не повдигна този въпрос“. Но той настъпва: „Другарю Цървенковски, може ли българската история без Отец Паисий? Отец Паисий, от горе до долу, във всичките си фибри е македонски българин. Някои наши историци искат да докажат, че той е роден в Самоков. Нищо подобно. Той е роден в Банско. Може ли нашата история без Отец Паисий? Той [Цървенковски] отговори: „Не може“. Може ли нашият народ и нашата история без Климент Охридски, книжовникът на нашата държава?. „Не може. Дайте да се разберем с вас за тая ваша измишльотина, през средните векове съществувала македонска народност, която след това, през времето на Самуил е прераснала в македонска нация и македонска държава. За ваше сведение, през средните векове не е съществувала нито българска, нито сръбска, нито друга нация на Балканския полуостров. Те много по-късно се формират. Вие, македонските ръководители, трябва много добре да разберете, че ние, българите, няма да се откажем от нашата история. Мене 50 пъти да ме обесят, аз от историята на моя народ“ никога няма да се откажа“.
Горният пасаж доказва защо днес тъй лековато наложеният термин „обща история“, за жалост, чийто знаменосец е и настоящият български премиер, е не само научно несъстоятелен, но и е политически капан за невежи политици. За каква „обща история“ става реч, когато всички документи говорят за Илинденското въстание на българите, а онзи ден, 9 август, Зоран Заев каза: „Илинденското въстание е наше, македонско“. На българския премиер му стана тихо-нервно и безсилно изръмжа.
Представянето на Живков в Белград дек. 1966 г. несъмнено било лоша изненада за Тито, очакващ поведение, подобно на страхливите български другари от 1944-1948 г. Но Живков бил „от друго тесто“. Акад. Г. Марков: „Трябва да знаем, че Живков не е коминтернов политик; той е от местните комунисти и не е бил заразен от македонизма на Коминтерна, както Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Трайчо Костов. И той има заслугата, че от 1963 г. обръща политиката по македонския въпрос“.
През 1968 г. идва събитие с огромен международен резонанс. От него Живков максимално гъвкаво се възползва. През август 1968 г.
СМАЗВАНЕТО НА „ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ“ ДАВА СВОБОДА
за действие на Живков по македонския въпрос. Той е наясно: геополитическият и идеологически фактори въздействат върху Кремъл, за да задържи Тито като неутрален играч между двата лагера – капиталистическия и социалистическия. Чрез феномена „Движение на необвързаните страни“, на което е водещ лидер, наравно с Неру, Насър, Сукарно. Военната интервенция на 21 август 1968 г. в Чехословакия дава на София рядка възможност да блокира споменатите фактори. Акад. Георги Марков: „Т. Живков изчаква развитието на събитията. Тогава Тито рязко се обявява срещу нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия и това рязко изостря отношенията между Югославия и Съветския съюз. И точно тогава Съветският съюз ни дава известна свобода, за да си защитаваме интересите по македонския въпрос. Аз си спомням, че т. нар. „Синя брошура“ по македонския въпрос, която излезе в голям тираж от нашия Институт по история към БАН, бе издадена точно през есента на 1968 г. Започнаха да излизат документални сборници, вкл. Агенция „София прес“ започна да ги издава и на чужди езици“.
„Синята брошура“ в 100-хиляден тираж, част от който прониква в НР Македония, бележи нов етап. Цочо Билярски: „Това ново начало официално се поставя с излизането от печат на брошурата „Македонският въпрос. Историко-политическа справка. София, ноември 1968 г.“. 68 страници „джобен формат“. Доц. д-р Ал. Гребенаров: „За първи път след 1944 г. българската наука официално ревизира дотогавашното официално становище за историята на Македония и нейните коренни жители, погрешно представяни до този момент за небългари“.
Препъникамък на усилията на София да постави македонския въпрос на истинна и конструктивна база е поведението на Москва при управлението на неуравновесения Хрушчов. Дълго време „съветският фактор“ ни спъва по македонския въпрос. Т. Живков признава: „Едва по време на Воденската среща през 1973 г. успях да убедя Брежнев в правотата на нашата постановка. Тогава Леонид Брежнев все още беше сериозен, стойностен политик, който имаше международно влияние, умееше да уважава и равнопоставя партньорите си. Той много се колеба, но накрая прояви разбиране. Даде съгласие да запознае тяхното ръководство със становището ни. Не след дълго, въпреки натиска на Скопие, българската кауза беше приета от съветското ръководство“.
След смазването на Пражката пролет в социалистическия лагер действа „Доктрината Брежнев“ за ограничения суверенитет. Ст. Германов: „При едно от посещенията си в Благоевградски окръг в тесен кръг Живков заявява, че България няма самостоятелна политика. Въпреки това, „ние няма да променяме генералната си линия по македонския въпрос. Затова вие тука, в окръга, ще продължите да си работите в духа на приетата партийна политика, от време на време може да ви „дръпнем ушите“, понякога да ви накажем, но това е за външния свят“. Образец на полезна хитрост. Обратно на шменти-капели (ала-бализмите) на вчерашни и днешни управляващи.
В Благоевградски окръг по решение на ОК на БКП от 25 май 1970 година започва издаване на брошури по историко-политически знания. В тази научнопопулярна библиотека излизат ценни материали. Особено важна е ролята на в. „Пиринско дело“, който заради патриотични публикации е подложен на яростни атаки в скопските медии. Вестникът стига тираж 40 000, има стотици абонати сред българската емиграция в Европа, Америка, Австралия; четат го в посолствата.
Цочо Билярски, проучващ стенограмите на пленуми и заседания на Политбюро от международни срещи, е изненадан от
ВПЕЧАТЛЯВАЩАТА КОМПЕТЕНТНОСТ НА ЖИВКОВ
по македонския въпрос. „От цялостната запазена документация и от прокрадналото се в пресата и в официалните комюникета може да се видят неговите безспорни заслуги, дължащи се на сериозното познаване на националния въпрос и на личните му качества на държавник, партиен ръководител и дипломат“.
На какво дължи тази компетентност? Не е македонски българин. Цочо Билярски: „Когато говорим за неговата дейност по македонския въпрос, не бива да забравяме, че за това заслуга имат и неговите съветници, сред които са едни от най-добрите български историци, литератори, философи, дипломати и политолози“. Сред тях: Д. Косев, Ал. Фол, В. Гюзелев, Хр. Христов, Н. Тодоров, К. Пандев, Д. Методиев, К. Палешутски, Л. Панайотов и др.
На 25 юли 1978 г. е публикувана Декларация на Министерството на външните работи по македонския въпрос. Кое е новото след нея? „През лятото на 1978 г. България официално излиза от дълго пазеното мълчание и прави публично достояние своите становища. По различни поводи български представители дават отговор на чуждестранни кореспонденти в страната и чужбина“. Това е свързано с нарасналата роля на Людмила Живкова, по това време председател на Комитета за култура.
1978 г. е важна с това, че Т. Живков съумява да спечели подкрепата на Москва и лично на Брежнев за македонската кауза. Това личи от поредната им среща в Крим (14.08.1978 г.). На нея Брежнев казва: „В Югославия има сили, които непрекъснато раздухват спорни въпроси. Ние обърнахме внимание на последните ваши стъпки, насочени към нормализиране на българо-югославските отношения“.
Очевидно Брежнев има предвид речта на Живков на 15 юни 1978 г. на стадион „Христо Ботев“ в Благоевград, както и Декларацията на Министерството на Външните работи от 25 юли. В Благоевград е кулминацията, когато Живков гръмогласно обявява: „Ние сме готови да подпишем съвместна декларация, с която Народна република България и Социалистическа федеративна република Югославия да потвърдят тържествено принципа за ненарушимост на границите и взаимния отказ от териториални претенции. Готови сме да сторим това незабавно, без всякакви уговорки и без всякакво отлагане. Стига югославската страна да е съгласна, лично аз съм готов още утре да отида в Белград, за да сложим с другаря Тито нашите подписи под такъв документ“.
След 1978 г. пада всякаква цензура върху книги и публикации, свързани с македонския въпрос. Това отприщва нова канонада фалш-публикации в Скопие, от Белград валят оплаквания в Москва. Голяма е ролята на председателя на БАН акад. Ангел Балевски. В писмо, подкрепящо патриотичния изблик на бившия интернационалист, четем: „Уважаеми другарю Живков, изпращам Ви списък на спрени в миналото книги. Някои са спрени по мое искане. Други обаче са „арестувани“ с фантастични мотиви! Например, защо Гоце Делчев твърдял, че е българин“.
През 1985 г. Т. Живков вика в резиденция „Сандански“ тогавашния първи секретар на ОК на БКП Л. Причкапов и го пита: „Лазаре, верно ли е, че във здравните заведения на окръга вземате на македонските граждани такси като за чужденци?“. „Верно е“ – отговаря Причкапов. „Обади се на академика (Радой Попиванов, министър на народното здраве), подгответе заедно текст за Постановление на МС, тъй че таксите на македонските граждани да са равни на нашите“.
След т.нар. Демократична промяна 1989 г. македонският въпрос бележи неотклонен спад, вследствие ниското ниво на експертност в новата политическа класа, „компенсирано“ с еничарска продажност. Това профанира (опошлява) македонския въпрос. Връх на това бе подписаният на 1 август 2017 г. от премиерите Борисов и Заев договор в Скопие, реанимирал македонизма у нас. Де юре София призна изкуствения македонски език, ключов сегмент на антибългаризма. Но това е друга тема…
НИКОЛА СТОЯНОВ
Живков и Тито
