Преди 77 години! Пълзящ преврат за присъединяване на Пиринска Македония към Титова Югославия бе осуетен през есента на 1944 година

Миналият месец в Белград неслучайна личност изстреля поредна клевета срещу България. Сръбският професор Драган Симеунович в TV предаване „Сръбският свят” нарече българите „зверове, избиващи всичко пред себе си“, визирайки поведението на българската армия в Южна Сърбия и Македония през Втората световна война. Сърбошовинистът, който преподава политически науки в Белградския университет и едновременно е директор на Агенцията по национална сигурност, ни подсказа как Белград задкулисно „направлява“ deep state (дълбоката държава) в Република Северна Македония. От която в края на 2020 година се оплакаха експремиерът Любчо Георгиевски, пледиращ за честни отношения между Скопие и София. И настоящият премиер Заев, имитиращ честни отношения со Бугариjа, който също проля сълзи, макар „крокодилски“…

Че сръбският фактор в Македония винаги е играел коварна и разрушителна роля спрямо македонските българи, още Кръсте Мисирков намеква в 1924 година: „Не едно историческо бедст­вие в историята на Македония се обяснява с появата на сърбите на истори­ческата сцена“.

Да върнем назад по циферблата на историята неумолимата „стрелка на времето“… До една гореща есен на 1944 година, когато коварен замисъл на Тито бил „на косъм“ да стане факт: присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Тогава на Вардарска Македония Тито „залага карта“, за да играе фалшивата роля на „Пиемонт“, интегриращ към себе си другите два дяла на Македония – Егейски и Пирински. 

След Деветосептемврийския преврат 1944 възлага изпълнението на замисъла на садиста Светозар Вукманович-Темпо. В сценария влизат и двата дяла – Пиринска и Егейска Македония.

Но въпреки че е война, казусът с Пиринска Македония “потича” мирно по  

ПОЛИТИЧЕСКАТА ПИСТА НА МЪТНИЯ СЕПТЕМВРИ,

по-точно втората половина. В момент, решаващ за освобождението на Вардарска Македония от немците, три важни фигури – двама генерали и партиен бос, са не там, където трябва, а в Пиринска Македония?! Защо?

Стоян Германов, екснаучен секретар на Македонския научен институт (родом от с. Чуричене, Петричко):  „Идеята за федерация и македонизация на Пиринския край е още на пропагандно равнище. Независимо от това, първото искане на югославските представители е незабавно присъединяване на Пиринска Македония (Горноджумайска област) към НР Македония в рамките на Югославия. Още на 15 септември Светозар Вукманович-Темпо и придружаващите го Михаил Апостолски и Бане Андреев се срещат с областното партийно ръководство на БРП(к) в Горна Джумая. От българска страна на срещата присъстват Кръстьо Стойчев, Крум Радонов, Дончо Лисийски, Иван Гулев, Георги Хаджииванов и Иван Делев. Обсъждат се въпроси за бъдещата федерация и присъединяване на Горноджумайска област към Югославия. Още тогава Темпо дава подробни инструкции как да се осъществи присъединяването на Пиринския край към Вардарска Македония“.

От Г. Джумая юготройката отива в София за среща (25.09.1944) с Политбюро на ЦК на БРП(к). Присъстват Трайчо Костов, Георги Чанков, Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Антон Югов и др. Както в Г. Джумая, Темпо се държи високомерно и пренебрежително. След известни спорове постигат споразумения, едно от тях предателско. Ст. Германов: „Българските комунисти в лицето на тогавашния ЦК по принцип признават правото на населението от този край да се присъедини към НР Македония…“. С това улесняват „главната югославска цел“, отбелязва Веселин Ангелов в своя отличен труд „Хроника на едно национално предателство“ (2004 г.): „създаване на голяма македонска държава от Пиринска, Егейска и Вардарска Македония в рамките на Югославската федерация…“.

Казусът „Пиринска Македония“, от Белград и София политически решен, придобива технически характер. Остава само да стъкмят сценарий за преврат, прилаган стъпка по стъпка. Един италиански писател, Curzio Malaparte (1898-1957) на опита на Октомврийския преврат (1917 г.), фалшиво възпят като „Октомврийска революция“, доказва значимостта на техническата страна на преврата. През 1931 г. в Париж Малапарте издава книгата „Техника на държавния преврат“ (Tecnique du Coup d’etat), вдигнала бесен шум из Европа и забранена в нацистка Германия, фашистка Италия и болшевишка Русия. Впечатлен от мисъл на Троцки – „Въстанието не е изкуство, а машина. За да я задвижим, трябват техници“ – доказва неговата ключова роля за успеха на Октомврийския преврат. Доказва важността на т. нар. „натрупване на сили“ – ключов фактор във военно-техническата страна.

„Ако замисълът е „зърно“ на конспирацията, то разработването на сценария – отбелязва руският експерт М.Н. Петров – се явява първо звено в подготовката на преврата“. Малапарте цитира признание на виден италиански държавник – Джолити (1842-1928), подсказващо най-коварната форма (пълзящ преврат) на вземане на властта: „Дължа на Мусолини откровението, че държавата не трябва да се бори  срещу програмата на една революция, а против нейната тактика“.

Да, тактиката е не толкоз политически, а главно технически проблем. Остава да се реши в сложната ситуация в Пиринска Македония. Там есента на 1944 година по Титова заповед петима югофункционери (Светозар Вукманович-Темпо, Лазар Колишевски, ген. Михаило Апостолски, Люпчо Арсов и Вера Ацева) опитват да осъществят „пълзящ преврат“.

       Стартира в София (25.09.1944) със среща на петимата с Политбюро на ЦК на БРП(к). След нея Темпо, тържествуващ, пише до Скопие: „В София разговаряхме с ЦК на българската партия и им изнесохме всички наши забележки по тяхната работа и становище спрямо Македония. Притиснахме ги здраво. Накрая те признаха всички свои грешки и заявиха, че ще направят всичко отношенията между нашата и тяхната партия да се поправят. Ние им поставихме нашите

ИСКАНИЯ ПО ОТНОШЕНИЕ НА БЪЛГАРСКА МАКЕДОНИЯ

и те с всичко се съгласиха. Така сега в българския дял на Македония се пристъпва към организиране на македонски бригади и дивизии, на македонски народоосвободителни организации във всички градове и села с висш орган Областен народоосвободителен комитет и организиране на политико-пропагандна дейност сред народа за присъединяване към нашата Македония. Свързахме се с партийните организации и партизанските отряди в този (български) дял от Македония и тия, струва ми се, всички стоят на наша позиция. Формално присъединяването ще се извърши по-късно, когато Тито реши“.

       Темповото писмо е секретно доказателство за коварен план-сценарий по „прилапване“ на Пиринския край. Реализация на особен (пълзящ) тип преврат, целящ да постави София пред свършен факт. Ключови „фактори“ за това, постепенно „изплуващи“ от октомврийската „мъгла“, са сформираната „македонска“ бригада „Яне Сандански“, военни комендантства в Горна Джумая и околиите под командата на Главниот штаб на Македониjа, подчинени на Михаило Апостолски. На политическо ниво това са народоосвободителните комитети, които да елиминират и подменят местните ОФ комитети.

„Факторът“, натоварен да проведе операцията „Натрупване на сили“, е ген. майор М. Апостолски, а главен надзирател – Темпо. Историкът В. Ангелов: „По вре­ме на пър­во­то си по­се­ще­ние в Гор­на Джу­мая Тем­по да­ва ука­за­ния да се при­стъ­пи към сфор­ми­ра­не на бри­га­да­та, ка­то на­то­вар­ва Апос­тол­ски да сле­ди за прак­ти­че­ска­та реа­ли­за­ция“.

       „След срещата и разговорите в ОК на БРП(к) – отбелязва Добрин Мичев – Темпо и Колишевски се завърнаха в Скопие, а М. Апостолски и Б. Андреев останаха в Горна Джумая, за да проведат на практика югославските замисли. За да си изясни обстановката, секретарят на Областния комитет на БРП(к) Кръстю Стойчев  замина за София“. По-късно, пред ХVІ пленум на ЦК на БРП (юли 1948 г.) признава: „Георги Чанков (член на Политбюро – бел. ред.) одобри указанията на Темпо“. Т.е. предателството идва отгоре… „Изложените по-горе факти – допълва В. Ангелов – подсказват защо комунистическият комитет в Горна Джумая изпада в подчинено на Скопие положение. След срещата в Горна Джумая областните функционери просто изпълняват  идващите от Скопие указания за реализиране постигнатите в София договорености“.

На 28 септември незабелязано „иде“ едно събитие: От Москва в родината се завръща Владимир Поптомов. Личност комуто е съдено да играе ключова роля в горещата есен на 1944 г. В. Ангелов: „Поптомов веднага е включен в ръководството на БРП(к) като член на Политбюро… Това, което прави впечатление, е, че за разлика от някои предвидливи нагаждачи, без да се колебае, е записал в личната си карта, че е българин, а не „македонец“. Сред другите му задължения има грижата да следи как се провежда политиката на Политбюро по македонския въпрос“.

       На 12 ок­том­ври 1944 г. в Со­фия се про­веж­да съ­вмес­тно за­се­да­ние между­ об­лас­тни­те ко­ми­те­ти на ОФ в Пле­вен и Гор­на Джу­мая, от ед­на стра­на, и Националния съвет на ОФ, от друга. От име­то на Об­лас­тния ко­ми­тет на ОФ – Гор­на Джу­мая сек­ре­та­рят на око­лий­ския ко­ми­тет на БРП(к) До­нчо Ли­сий­ски не крие: „Пет­рич­ка­та и Гор­нод­жу­май­ска­та об­ласт ка­то час­ти от Ма­ке­до­ния след­ва да бъ­дат вклю­че­ни в гра­ни­ци­те на Ма­ке­до­ния“. На­стоя­ва ко­ми­те­ти­те в Пи­рин­ска Ма­ке­до­ния „да бъ­дат ма­ке­дон­ски ко­ми­те­ти в рам­ки­те на ОФ“, кои­то ще­ли да из­пъл­ня­ват плат­фор­ма­та на ОФ, но тряб­ва­ло да имат „из­вес­тна са­мос­тоя­тел­ност по­ра­ди то­ва, че ние има­ме връз­ка с ма­ке­дон­ския щаб“. Наш Дончо виж­да мяс­то­то на Пи­рин­ска Ма­ке­до­ния в рам­ки­те на ма­ке­дон­ска­та ре­пуб­ли­ка ка­то „връз­ка“ меж­ду Бъл­га­рия и Югос­ла­вия. И това става, когато във Вардарска Макеодния стартира кървав геноцид на български интелектуалци. Това никак не тревожи ЦК на БКП! Те са вече „македонци“!

В. Ангелов: „Към сре­да­та на ок­том­ври 1944 г. скопските фун­кцио­не­ри в Гор­на Джу­мая ве­че не крият ам­би­ции­те си и пре­ми­нават към де­йствия, на­со­че­ни към не­по­сред­ст­вено­то при­съ­е­ди­ня­ва­не на Пи­рин­ска Ма­ке­до­ния“. Възлагат на чле­на на ЦК Асен Ча­рък­чиев да по­дгот­ви про­ек­то­ре­зо­лю­ция на пре­дстоя­ща­та об­лас­тна ко­му­нис­ти­че­ска кон­фе­рен­ция, „с коя­то след­ва да се про­кла­ми­ра „обе­ди­не­ние­то“ с Вар­дар­ска Ма­ке­до­ния“.

Едва тогава, изпаднало в нихилистична летаргия, „се събужда“ Политбюро. На заседание от 20 октомври констатира „не­пра­вил­ни­те раз­би­ра­ния и де­йствия на ма­ке­дон­ски­те пре­дста­ви­те­ли в Бъл­га­рия, на ня­кои чле­но­ве от Гор­нод­жу­май­ския пар­тиен ко­ми­тет и на ня­кои пар­тий­ци ма­ке­дон­ци“, ока­че­с­твя­ва тех­ни­те де­йствия ка­то де­йствия, има­щи тен­ден­ция „да се съ­зда­ва дър­жа­ва в дър­жа­ва­та и да се пре­вър­не Гор­нод­жу­май­ска об­ласт фак­ти­че­ски в те­ри­то­рия на Ма­ке­до­ния“. Взето е решение за отлагане Гор­нод­жу­май­ска­та об­лас­тна кон­фе­рен­ция, Ди­ми­тър Га­нев да из­не­се пред кон­фе­рен­ция­та спе­циа­лен до­клад, да при­съ­ства Вл. По­пто­мов „с цел отс­тра­ня­ва­не на раз­ног­ла­сия­та и по­сти­га­не на об­що раз­би­ра­не“.

На 21 ок­том­ври 1944 г. политическият секретар на ЦК Трай­чо Кос­тов ин­фор­ми­ра Г. Ди­мит­ров как „ма­ке­дон­ци­те“ се раз­по­реж­дат в Пи­рин­ска Ма­ке­до­ния „през гла­ва­та на пар­тия­та и пра­ви­тел­с­тво­то и съ­зда­ват не­що от ро­да на дър­жа­ва в дър­жа­ва­та“. Привежда факти: раз­фор­ми­ран 39-и пе­хо­тен полк, взе­то е не­го­во­то оръ­жие и ар­ти­ле­рия, би­ла об­ра­зу­ва­на „ня­как­ва ма­ке­дон­ска бри­га­да“ за из­пра­ща­не в Гръц­ка Ма­ке­до­ния, как­то и ма­ке­дон­ски ко­мен­дант­с­тва. „С ед­на ду­ма – заключава Трайчо – гле­дат на Пет­рич­ко ка­то към своя те­ри­то­рия, коя­то фор­мал­но още не е при­съ­е­ди­не­на.

Политбюро взема още две важни решения: 1) Въпросът за присъединяването на българска Македония към македонската държава сега не бива да се поставя практически. 2) Присъединяването трябва да се свърже с предварително създаване на тесен съюз между България и Югославия.

       Веселин Ангелов: „Между­вре­мен­но на­ти­скът от стра­на на Скопие над ръ­ко­вод­с­тво­то на БРП(к) все по­ве­че се за­сил­ва. В по­лу­че­но на 24 октомври пис­мо партийният бос Л. Ко­ли­шев­ски го кастри: „Бай Трай­чо, не би тряб­ва­ло да се за­бра­вя за на­ша­та сре­ща с Вас и ре­ше­ния­та, кои­то се взе­ха. На­по­мня­ме Ви за то­ва, за­що­то има­ме све­де­ния, че не ги при­ла­га­те на прак­ти­ка“.

Добрин Мичев: „На 25 октомври 1944 г. ПБ на ЦК на БРП(к) отново се занимава  с положението в Пиринска Македония и действията на югославското ръководство. Политбюро взема решения. Горноджумайският комитет да изпълнява само нарежданияата на ЦК на БРП(к) и никакви други нареждания; областната конференция да се отложи с още една седмица и да се вика Областният комитет за уясняване на въпроса и подготовката на конференцията“.

       Темпо и Колишевски усилват натиска. На 26 октомври пишат до скопския представител в София Киро Мильовски: „Въпросът за присъединяването на българската част на Македония за нас е основна и главна задача“, и му нареждат: да се форсира организирането на македонската дивизия „Яне Сандански“ в Горноджумайска област; да се ускори превръщането на комитетите на ОФ в Горноджумайска област в комитети за обединение, като това започне от долу нагоре, от селските и градските комитети към областния. Там, където комитетите на ОФ не желаят да се преобразуват, да се създават нови комитети за обединение“.

       Указанията подсказват: „тече“ пълзящ преврат… На 28 октомври Темпо в писмо до Люпчо Арсов (партиен бос на Щип), отговорен за политическата част на преврата, го информира за директивното писмо от 26 октомври до К. Мильовски и нарежда да държи тясна връзка с Вера Ацева. „По това време – пише Добрин Мичев – Л. Арсов и В. Ацева се настаниха в Горна Джумая, за да провеждат линията за заграбване на Пиринска Македония. Тук те се срещнаха с Вл. Поптомов и се опитаха да го склонят да измени позициите си и да им съдейства.

За резултатите от своя разговор с Поптомов Л. Арсов донася на К. Мильовски: „Имам усещането, че стои на позициите, за които ти ми писа. Аз опитах да му противопоставя  нашето виждане, но той се скри непохватно зад името на Г. Димитров и обществената ситуация и специално това, че България е под директното влияние на СССР, а нова Югославия – на Англия, и поради това трябва да се изчака как ще се развие ситуацията и с решаването на въпроса за Македония не трябва да се бърза“.

       В Пиринско паралелно протичат два процеса: 1) Създаване на т.нар. народоосвободителни комитети с цел изолиране и подменяне на отечествено-фронтовските; 2) Създаване на „македонски“ въоръжени сили. Областното партийно  и ОФ ръководство се огъва на натиска от Скопие и услужливо сътрудничи. Колаборационизмът сред местните кадри процъфтява, придобива все по-опасни размери. Всички следват примера на секретаря Кръстю Стойчев, на политкомисаря на бригадата „Яне Сандански“ и шеф на Областния комитет на ОФ Г. Мадолев, на околийския секретар на БРП(к) Дончо Лиисйски.

Ето автентично свидетелство за това какво става в ония смутни времена. Боян Ненов: „На два пъти през септември и октомври в Горна Джумая идваха генерал Михайло Апостолски и генерал Темпо. Събраха ни на два пъти и казаха: „Момчета, вие сте четвърта македонска бригада. Никаква бугарска войска. Дотук. И вашите командири – тоз, тоз, тоз (Георги Мадолев беше най-големият македонстващ тука) са командири на македонската бригада“.

       Така, неусетно, през октомври

ДЕ ФАКТО СЕ УСТАНОВЯВА ДВУВЛАСТИЕ,

подобно на Русия между февруари-октомври 1917 г. Колкото повече наближава датата на Областната партийна конференция (5 ноември), толкоз се активизира работата в политическата и военната област.

Стоян Германов хвърля светлина: „Представители на Македонската компартия настояват за създаване на комитети във всички села и градове и Областен комитет в самата Горна Джумая. Както се изяснява малко по-късно, целта е новосъздадената бригада „Яне Сандански“ да се включи в народоосвободителната „македонска войска“, за да окупира Пиринския край, „докато се усетят бугарите“. Никола Рачев, директор на Областната дирекция на Народната милиция, съзрял тези намерения и отказва поста политкомисар и всякакви други постове в бригадата с мотива, че в една държава не може да има две армии. Той счита, че това не е правилно и ЦК може да сбърка. „Аз не съм съгласен да се създава македонска бригада и не искам да съм политкомисар“.

За скопските „гости“ проблемно се оказва „проникването“ в областната дирекция на полицията. Там намират волеви противник в лицето на областния директор на сигурността. Сработва – не за зло, а за добро – традиционното съперничество между вътрешните органи за сигурност и военното контраразузнаване. „Както винаги става в такива случаи – отбелязва К. Малапарте – на едно военно схващане правителството противопостави едно полицейско схващане. Двете си приличат и това отнема всякакъв революционен характер на военните закани. Полицията брани държавата, сякаш е град, военните атакуват държавата, сякаш е крепост“.

 „Опасенията на Никола Рачев са реални. – отбелязва Стоян Германов. – По заповед на командването на бригадата, която Апостолски и други югославски деятели считат вече като част от Югославската народоосвободителна войска (ЮНОВ), са снети от войниците и офицерите българските отличителни знаци (лъвчета) и заменени с югославски (петолъчки). Създаденото „македонско“ военно комендантство организира нападение и разграбване на дивизионния склад в Горна Джумая, от който са иззети 1000 шинела, 2000 панталона, боеприпаси и др. Вдъхновен от тези действия, Апостолски заявява в областния град, че бригадата скоро ще марширува в Солун и по-нататък трябва да остане в Беломорието“. 

„Съ­дър­жа­щи­те се в ди­рек­ти­ви­те, дадени от Темпо и Апостолски за­да­чи не се нуж­даят от ко­мен­тар – обобщава В. Ангелов. – На­ли­це е на­пъл­но офор­мен план-сце­на­рий за анек­си­ра­не на Пи­рин­ска Ма­ке­до­ния под при­кри­тие­то на т. нар. „обе­ди­не­ние на ма­ке­дон­ския на­род“. Да при­ве­дат в из­пъл­не­ние всич­ки за­да­чи, свър­за­ни с при­съ­е­ди­ня­ва­не­то, са на­то­ва­ре­ни К. Мил­ьов­ски и Люб­чо Ар­сов“. Пър­вият де­йства в Со­фия сред ма­ке­дон­ска­та емиг­ра­ция и уп­раж­ня­ва на­тиск на ръ­ко­вод­с­тво­то на БРП(к). Вто­рият с Вера Ацева се от­пра­вят за Гор­на Джу­мая.

И тъй, отлаганата на два пъти

ОБЛАСТНА КОНФЕРЕНЦИЯ Е СЪДБОВЕН ФОРУМ,

на който се очаква сблъсък, от чийто изход зависи бъдещето на Пиринска Македония. Перфидно подготвяният преврат не е от класически (военен) тип, а смесен – политико-военен. Развоят на събитията подсказва подчинената роля на военния аспект спрямо политическия.

Една особеност предопределя развоя. България до септември 1944 г. е съюзник на Тройния пакт, но партиите през 1944 г., дошли на власт (БКП и ЮКП), са съюзнички и партньори в Коминтерна, верни на Москва. Това отчита Тито, инструктирайки Темпо как да „работи“. Той пък инструктира главния отговорник за политическия сегмент на „пълзящия заговор“ – Люпчо Арсов, подпомаган от харизматична и способна личност Вера Ацева- Доста. Както пише за нея, „народен херој и долгогодишен член на ЦК на Југославија и на ЦК на Македонија“.

Залагат на кариеризма. „Югославските македонисти – сочи Ст. Германов – разчитат на антибългарския македонизъм, който съзират сред отделни амбициозни партийни функционери в областта. На тях им е внушавано, че „министерските кресла в Скопие не са безброй“. Поддавайки се на тези внушения, дейци като Георги Мадолев, Кръстю Стойчев, Георги Хаджииванов и др. правят недопустими изказвания и действия. На Г. Мадолев се внушава от скопските емисари, че той може да бъде първият министър в югославското правителство. Много по-късно в своя закъсняла самокритика в Благоевград заявява: „Ние бяхме заслепени, безкритични и безхарактерни пред титовци“. С едно изречение – през есента на 1944 г. областният номенклатурен ешелон, предвкусвайки шеметна кариера в нова Македония, а защо не и в Белград, хич не го е еня за българското!

Боян Ненов: „Българите, обикновените българи, посрещаха армията с голема надежда, че нема да се случи катастрофа, че нема да се върнат други господари, но емисарите на Тито даваха други разпореждания. В първите дни на ноември се получи разпореждане от Горна Джумая от окръжния комитет на партията, да се разложат 14-и, 22-ри и 39-и полк, да се разпуснат и да се присъединяват към македонската народноосвободителна армия – бригада „Яне Сандански“. И се получава така, че хората са вече съвсем объркани. Не знаят какво се иска от тех и не знаят какви са. Българи ли са, македонци ли са, какво става“.

       Това, което в теорията и практиката на екстремните обстоятелства наричаме „революционна ситуация“, в Пиринска Македония се очертава с нарастваща сила през октомври – нач. на ноември 1944 г. Именно тогава Скопие дава сигнал за привеждане в действие на сценария за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Очертава се странна специфика: София има полза да отложи конференцията, Скопие обратно – настоява час по-скоро да се проведе. На твърдата позиция на Вл. Поптомов и Д. Ганев  дължим Политбюро на 25 октомври да отложи за втори път (със седмица) конференцията. Първият опит за политическо разрешение датира в края на октомври, когато е насрочена областната конференция. „Скопските „другари“ усърдно се готвят. С внушението на представителя на Скопие в София Киро Мильовски, Асен Чаракчиев, подготвя резолюция, предназначена за конференцията. Йезуитският ход е осуетен от Вл. Поптомов и Д. Ганев, които налагат на Политбюро решение за ново отлагане. Окончателна дата – 5 ноември.

За Скопие областната конференция се оказва слабото звено, закодирало „секрета“ на провала. Противоборстващите страни са наясно: решаващият удар ще бъде от политически характер, а изходът ще се реши на предстоящата конференция.

Победата ще грабне този, който „улови момента“. Така както прави Троцки в Русия през октомври 1917 г. В Пиринска Македония моментът за решаващ удар се измерва с дните на конференцията (5-6 ноември). Ден по-рано в Горна Джумая пристигат важни гости: Люпчо Арсов и Вера Ацева. В. Ангелов: „В на­ве­че­рие­то на об­лас­тна­та пар­тий­на кон­фе­рен­ция Арсов пра­ви от­чаян опит да убе­ди Вла­ди­мир По­пто­мов „да по­дкре­пи обе­ди­не­ние­то“, но се на­тък­ва на не­го­вия от­каз.

На 5 ноември 1944 година в Горна Джумая се открива първата областна партийна организация. „Първият секретар на ОК Кр. Стойчев изнася доклад „Политическото и стопанското положение на Горно джумайска (Македонска) област и задачите на работническата партия”. В него присъединяването на Пиринска Македония към НР Македония е засегнато твърде мъгляво и неясно. Между редовете прозира „ръката” на Поптомов… Ето защо

КЛЮЧОВ МОМЕНТ НА ДРАМАТИЧНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

е не отчетният доклад на секретаря, а този на Вл. Поптомов („Македонският въпрос в днешно време”). В него високо и ясно се казва, та делегатите да не се ослушват: „населението в Пиринска Македония не е национално потиснато и не желае да се присъединява към НР Македония; присъединяването на Пиринска Македония не стои на дневен ред”. Поптомов „преобръща позициите” на делегатите, повечето от които са очаквали да прокламират с решение присъединяването към Титова Югославия. 

       Ето точната научна оценка на делото на Вл. Поптомов. Дава я проф. д-р Милчо Лалков. „Още на Първата областна партийна конференция в Горна Джумая на 5-6 ноември 1944 година Владимир Поптомов дава отпор на югославския натиск за незабавна анексия на Горноджумайско. В реферата си Поптомов защитава една полукомпромисна, но от тактическа гледна точка гъвкава платформа. Поптомов посочва, че обединението на Македония в рамките на Югославия не е на дневен ред поради серия причини: изключено е присъединяването на Гръцка Македония; Англия, САЩ и Гърция ще се противопоставят; българският народ не е готов за това, а и самото население в Пиринска Македония не чувства подобна необходимост, тъй като е политически свободно; присъединяването на Горноджумайска област към Югославия трябва да се обвърже с връщането на Западните покрайнини на България; не се знае дали английското влияние няма да надделее в Югославия, което прави присъединяването на Пиринска Македония към нея безсмислено от идеологическа гледна точка“. Пред делегатите Поптомов казва, че не би се съгласил дори и две села да отидат към Вардарска Македония. Позицията на Поптомов предизвиква гневна реакция от скопския емисар и гост на конференцията Любчо Арсов, който изпраща специално писмо до управляващия временното представителство на НР Македония в София Кирил Мильовски, в което изказва недоволството си от Поптомов и предлага да се окаже отново натиск върху ръководството на БРП (к)“.

На 8 ноември, два дена след конференцията, Любчо Арсов и Вера Ацева пращат секретно известие до ЦК на МКП, препис от което има в Държавния архив в Благоевград (ЧП, Инв. № 249). Там двамата описват своя неуспех. Положението, в което Л. Арсов е поставен пред делегатите, предвещава поражение: „На тържествената част – пише В. Ацева – той поздрави конференцията и в кратки линии очерта политиката на нашата партия и особено по въпроса за обединяването на всички дялове на Македония. На работната част на конференцията ТОЙ БЕШЕ САМО НАБЛЮДАТЕЛ и не взе никакво участие, дори и тогава, когато др. Владимир Поптомов говореше за македонския въпрос и изнасяше сегашната линия на БКП, която на практика е противна на нашата, защото стои на гледището, че въпросът за обединяването на Българска Македония с нашата Македония не трябва сега да се поставя“.

ВЛАДИМИР ПОПТОМОВ, ИЛИ РОЛЯТА НА ЛИЧНОСТТА

       Шансът ни, предопределил поражението на перфидно подготвяния „пълзящ преврат“, е личността, отговаряща в Политбюро за македонския въпрос, е родом от Пиринска Македония. Не „парашутист“, подобно много тъжни примери. За жалост Владимир Поптомов е личност, недооценена в родната ни история.

Като опитен политик Вл. Поптомов осъзнавал опасността една ясно изразена позиция от секретаря Кр. Стойчев да повлече мнозинството да гласува решение за незабавно присъединяване. Затова взел предпазни мерки, една от които изолацията на Л. Арсов. Колко важни са детайлите в ключовите моменти на историята, ясно осъзнавал Вл. Поптомов. Дали е чел трактата на Николо Макиавели „Князът“, не знаем, но ситуацията, в която изпада, се покрива с основно положение на гениалния флорентинец: „Когато си изправен пред битка, всеки детайл е от изключителна важност“.

Кадровото решение Вл. Поптомов да изнесе доклад се оказва от изключителна важност. Защото – и това е откритие на Веселин Ангелов – „точно по същото време от Белград и Скопие привеждат в изпълнение секретен план за незабавно обединение на Пиринска с Вардарска Македония, което се надяват да наложат и оповестят на споменатата конференция… Развоят на конференцията се оценява от македонските функционери като провал, защото не се реализират крайните замисли за прокламиране на желаното от тях обединение на Пиринска и Вардарска Македония. Според тях главен виновник за провала бил Владимир Поптомов“.

       Главната причина за провала на преврата се корени в неспособността Белград да намери УДОБНИЯ ИНСТРУМЕНТ за неговата реализация. В „лицето“ на Вл. Поптомов не намират желания квислинговец (по името на Видкун Квислинг, норвежки държавник,предал родината на нацистите – бел. ред), а противник, превъзхождащ по дипломатически опит, тактически умения и гъвкавост Темпо, Апостолски и Колишевски.

       В опит да се оцени приноса на Владимир Поптомов, може би най-обективна и балансирана е оценката на Стоян Германов. Според него Поптомов е „надарен с един много верен усет, с по-голяма държавническа мъдрост от много други [и] той отрано предвижда развитието на събитията…“.

„Дейността на Поптомов в Пиринска Македония противоречи на тази на други комунистически лидери като Добри Терпешев и Георги Чанков и е критикувана от крайните македонистки активисти… а Георги Мадолев дори внася предложение в ЦК на БРП(к) Поптомов да не посещава Пиринска Македония. Според самия Поптомов, ако не бил член на Политбюро, отдавна да е в затвора или на друго място“.

       Владимир Поптомов не бил изправен пред съдбовен избор чия страна да вземе. От самото начало бил наясно какво да прави. Нищо че е ръководен деец на партия, системно грешаща против народ и родина. Една мисъл на френския философ Реймон Арон подхожда за ситуацията, в която попада синът на Белица, на Пиринска Македония. Ситуация, от която излиза с чест и достойнство. „Според мене остава най-главното: ние избираме нашия начин, по който да бъдем работници или собственици, ние избираме дали да говорим или да мълчим при мъченията, ние избираме страната на потисниците или на потиснатите, ние избираме дали да се примирим, или да се борим, ние избираме дали да останем верни или предатели, дали да се подчиняваме на законите, или да ги нарушаваме“.

  НИКОЛА СТОЯНОВ