Първото предложение направи Тодор Живков при посещението му в Благоевград, а второто бе внесено от председателя на сдружение „Славянски университет“, русофила проф. Захари Захариев
Проф. д-р Атанас Попов е живата легенда на ЮЗУ – Благоевград. Той е бил преподавател, ръководител на катедра, зам. декан, зам. ректор, председател на Научен съвет по педагогика и психология и член на Комисията по обществени науки към ВАК при Министерския съвет. Воден от убеждението, че ИСТИНАТА за добрите дела, които извършваме, не бива да се забравя, а трябва да се знае и помни завинаги, той разкрива от „първа ръка“ за дългия път за утвърждаването на ЮЗУ „Неофит Рилски“ като академичен и просветен център на Югозападна България. За професионалната си кариера проф. Попов разказва във втора част „Премълчани истини“ на документалната си книга „Какво ли не видях и преживях“. Любопитни факти от университетската история на Благоевград, писана с неговото активно участие, за трудната трансформация на ВПИ в ЮЗУ проф. Попов представя в интервю за в. „Струма“.
„Няма да изневеря на себе си и ще споделя това, което видях, направих и преживях. Това бяха едни от най-трудните години от развитието на сегашния Югозападен университет „Неофит Рилски“. Когато бях назначен в Катедрата по начална училищна педагогика, а след това избран за неин ръководител повече от 10 години, тя беше най-голямата във Висшия педагогически институт, затова я наричахме негова „майка“. Факултетът по начална училищна педагогика също беше основен в структурата му през следващите години. Именно в него се моделираха някои от новите специалности, които след това пък станаха основни ядра за създаването на нови факултети. Тогава бях и зам. декан по научноизследователската работа. Именно през тези трудни години отдавах всичко от себе си за развитието на Висшия педагогически институт, а след това вече и с дадения му статут на Югозападен университет „Неофит Рилски“. Мълчах досега, отминавах със скрита болка това, което преживявах, но повече не мога. Истината трябва да се знае и каже”.
– Проф. Попов, имахте ли подкрепа от колегите, когато постъпихте на работа във ВПИ?
– Още от първите дни бях приятно изненадан, че тогавашният ръководител на Катедрата по начална училищна педагогика проф. Дечо Денев и проф. Жечо Атанасов ме посрещнаха много любезно. Те познаваха моята научна продукция и дългогодишната ми преподавателска дейност като прогимназиален и гимназиален учител, както и старши преподавател в Института за културно-просветни кадри. Един ден поискаха среща с мен. Проф. Дечо Денев посочи бюрото, което беше близо до неговото, и ми каза: „Атанасе, от днес докато съм аз ръководител на Катедрата по педагогика, твоето работно място ще бъде тук. Ще бъдем заедно, един до друг, за да си спомняме по-често за учителските години, които са закваската на сегашната ни университетска преподавателска дейност“. Проф. Жечо Атанасов, който беше председател на Научния съвет по педагогика в Софийския университет, стисна ръката ми и каза: „Здрави, несломими възрожденски корени имаш, Атанасе. Никога няма да забравя, че когато защитаваше кандидатската си дисертация, прозряхме таланта ти, който е унаследен от твоите възрожденски прадеди и деди“. Проф. Атанасов добави, че в Специализирания научен съвет по педагогика е нямало никога такава защита на кандидатска дисертация, с толкова много положителни изказвания и представени отзиви, че всички членове на Научния съвет да гласуват единодушно за избирането ми за кандидат на педагогическите науки. Тогава вече имах издадени четири монографии, няколко студии и публикации, в които за първи път правя опит да разширя обекта и предмета на педагогическата наука. И двамата изтъкнати български учени бяха силно впечатлени и от това, че при защитата на кандидатската ми дисертация присъстваха освен членовете на Специализирания научен съвет по педагогика и психология, и едни от най-авторитетните учени от Българската академия на науките, представители на Министерството на образованието и Комитета за изкуство и култура.
– Проф. Попов, с кои Ваши колеги развихте Катедрата по педагогика?
– През 1985 г. бях избран с пълно мнозинство от Висшата атестационна комисия за доцент по педагогика. Двамата с доц. Мария Белова, тя като ръководител на катедрата, а аз като зам. ръководител, създадохме спокойна и творческа атмосфера. Като основна грижа имахме да се осигурят необходимите академични условия за по-ускореното научно израстване на асистентите в катедрата, някои от които бяха изостанали в своето развитие. Основната ми грижа беше да укрепя авторитета на катедрата, която съвсем основателно се определяше като майка на Висшия педагогически институт, защото през нея минаха едни от най-авторитетните учени и от нея поетапно се създаваха новите специалности, които след това се обособиха като самостоятелни факултети.
На 28 май 1986 г. от 17 ч. в препълнената от колеги, студенти и гости от града 201 аудитория изнесох встъпителна лекция на тема „Същност, специфика и квалификация на формите за възпитание“. Деканът на факултета доц. Георги Стоянов произнесе вълнуващо слово, в което отрази жизнения ми и преподавателски път. Казаното от него няма да забравя никога, защото бяха конкретизирани както големите трудности, които срещнах в моя живот, така и успехите в научната и преподавателската ми работа.
– Кога се промени добрата атмосфера в Катедрата по педагогика?
– Изненадващо от Катедрата по предучилищна педагогика при нас бе прехвърлен секретарят по идеологическите въпроси във Вузовския комитет на партията, който в автобиографията си беше написал, че още като чавдарче, пионерче, комсомолец е заемал ръководни „постове“. Един от колегите ме уверяваше, че ако той нахълта в Катедрата по педагогика, ще поведе напориста борба за заемане на ръководни длъжности в нея, както и стана. Доц. Георги Стоянов и доц. Мария Белова подозираха какво може да се случи във Факултета по педагогика, затова те изпревариха с два-три месеца незаконното му прехвърляне и напуснаха ВПИ. Новият декан на Факултета по педагогика доц. Васил Стамов изпрати докладна записка до ректора за допуснатите нарушения, но отговор не беше получен в продължение на две години.
След напускането на доц. Белова бях избран за ръководител на катедрата и продължих своята всеотдайна дейност, свързана с укрепване на заслуженото й място и роля като родилна майка на другите специалности в педагогическия факултет. Този мой устрем беше затруднен, тъй като след незаконното прехвърляне на секретаря по идеологическите въпроси бе спусната със специално партийно поръчение и научна сътрудничка от НИИО „Тодор Самодумов“, която отначало беше само лектор по тогавашната дисциплина „Работа в четите „Чавдарче” и ДПО „Септемврийче“, но ускорено бе скалъпена и за преподавателка по „Теория на възпитанието”. В Педагогическия факултет настанаха коренни промени. Скалъпено беше специално подготвено Общо събрание, след което декан и зам. декан на Педагогическия факултет станаха незаконно назначените в нашата катедра партиен секретар по идеологическите въпроси и защитилата дисертация за ролята и мястото на четите „Чавдарче“ и ДПО „Септемврийче“ във възпитателната дейност.
Така започна посткомунистическата промяна в Педагогическия факултет, която беше последвана и от другите факултети. След този хаос през тези години аз продължих моята всеотдайна преподавателска дейност със студентите, но не престанах да мисля за спасяването и по-нататъшното развитие на нашето висше учебно заведение, което променяше цялостния облик на Благоевград.
– Кога възникна у Вас идеята, свързана с необходимостта от прерастването на ВПИ като университет?
– През тези трудни години тази идея ме вдъхновяваше в цялостната ми преподавателска и ръководна длъжност като ръководител на Катедрата по педагогика и зам. декан на Педагогическия факултет, които бяха тогавашната основа за реализирането й. В това отношение ректорът Петър Николов още през встъпването му като такъв след 1983 г. прояви интерес към моята научноизследователска и преподавателска дейност. Бях изненадан, че той на няколко пъти ми изпращаше адресирани до него писма, за да дам отговори на поставените въпроси. Когато споделих това с мой близък колега, той ми каза, че ректорът така търсил подходящ за зам. ректор. При създадената тежка атмосфера в института от мераклиите за власт аз нямах такова желание. Спомням си, че когато му изпратих моето предложение за създаване на нови специалности и факултети, ректорът ме покани на среща. Тогава споделих с него моето предложение за създаването на факултет по изкуствата, в който да се използва постигнатото дотогава в Полувисшия институт за подготовка на културно-просветни кадри. Проф. Петър Николов беше внимателен към мен и оценяваше приноса ми за развитието на ВПИ. Тогава бях често канен в педагогическите институти в Москва и Петербург, за да споделям с руските колеги моите научни изследвания, които се извършваха за първи път в педагогическата наука.
– Какви бяха вашите взаимоотношения със следващия ректор проф. Илия Конев?
– Проф. Конев беше избран единодушно за ректор на 8 ноември 1989 г. Още когато бях зам. декан на Педагогическия факултет, а той преподавател по специалността „Български език и литература“, с него се срещахме често и разговаряхме за необходимостта от създаването на новите специалности, очертаващи университетската структура на бъдещия университет в Благоевград. Той познаваше възрожденските корени на моя род и често споделяше своето възторжено отношение към прадядо ми Георги Иванов Зимбилев, който е признат като първото и най-голямо светило за народа ни в Източна Македония в научно, просветно и народно отношение след 1850 г.
Един ден проф. Конев дойде при мен и скришом ме вкара в неговия кабинет, защото перестройчиците го дебнеха на всяка крачка къде ходи и с кого се среща. Прегърна ме и ми каза: „Атанасе, искам да бъдеш един от моите заместник-ректори. Ти си силен и имаш възрожденска закваска, каквато сега ни е много необходима. Професор Петър Николов сподели с мен, че и той е искал това от теб, защото с него сте имали ползотворни разговори, в които ти си споделял прекрасни идеи за структурата на университет в Благоевград“. Споделих откровено с новия ректор, че няма да му бъде лесно, защото т.нар. „педагози въобще“ се обявяваха против нашата идея за превръщането на Висшия педагогически институт като университет. Те заявяваха открито, че трябва да си остане за подготовка както на детски и начални учители, така и за учители по трудово обучение. Това тяхно становище беше подчертано като изискване, поставено от Тодор Живков при посещението му през 1986 г. в Благоевград.
Когато се срещахме с новия ректор проф. Илия Конев, той споделяше с мен възмущението си от онези преподаватели, които участваха в непрекъснатата потайна борба за неговото отстраняване. Хубавите му идеи си останаха неосъществени, защото срещу него започнаха да се публикуват пасквили в местния периодичен печат. Перестройчиците превзеха и студентския вестник „Обектив“. В публикациите срещу ректора се използваха тежки, непоносими обидни квалификации.
Въпреки големите трудности проф. Илия Конев успя с помощта на името на Неофит Рилски да проправи пътя за създаването на Югозападния университет. През есента на 1990 г. предложи за обсъждане наименованието и патрона на бъдещия университет. Постъпиха различни предложения, но най-подходящо се оказа становището на ректора и на двамата специалисти по история на педагогиката доц. Георги Стоянов и проф. Вера Бойчева, които твърдяха убедително, че патрон на Югозападния университет трябва да бъде патриархът на българската просвета и образование Неофит Рилски, роден в град Банско.
Въпреки тежките и непоносими от напрежение дни ректорът проф. Конев продължаваше упорито да настоява да приема предложението му да бъда назначен за негов заместник. Не се съгласих, защото не биваше да бъда безразличен към съдбата на Педагогическия факултет, който беше превърнат от новия декан като спасително пристанище за уволнените преподаватели от Софийския университет, които бяха специалисти по теория и методика на работата в ДПО „Септемврийче“ и четите „Чавдарче“.
– Какво се случи?
– През м. март 1991 г. се проведоха три поредни общи събрания за избор на нов ректор. Имаше двама кандидати – проф. Кирил Чимев и доц. Николай Божков. След изслушване на техните платформи чл. кореспондентът проф. Евгени Головински прочете декларация от група хабилитирани преподаватели, които възразяваха против кандидатурата на доц. Николай Божков. Специално подготвените негови привърженици надигнаха остър вой. След дадената почивка бе извършено гласуването, при което проф. Кирил Чимев беше избран за новия ректор на ВПИ. Възмутени от създадената от „перестройчиците“ атмосфера в института, проф. Конев и проф. Милчо Лалков си направиха отвод като избрани членове на Академичния съвет.
Още от първите дни обаче и срещу проф. Чимев започнаха атаки, с които се пречеше на дейността му. Като израз на протест срещу него деканът на Педагогическия факултет, който вече го беше населил с уволнените специалисти по ДПО „Септемврийче“ и четите „Чавдарче“, напусна деканското място, за да предизвика оставката му. Разбира се, това не стана, след което се върна пак като декан на Факултета по педагогика. При създадената тежка обстановка се стигна дотам, че заседанията на Ректорския съвет се проваляха едно след друго.
– Проф. Попов, кога и защо приехте предложението на проф. Чимев да бъдете назначен временно за зам. ректор?
– Една вечер проф. Чимев дойде в дома ми. Предложи ми да бъда назначен за временно изпълняващ длъжността зам. ректор. В същия ден беше публикувана остро написана критична статия против ректорското ръководство. Най-тежките удари бяха нанесени на ректора. Не се съгласих, защото бях уморен от все още нестихващите атаки на онези, които го бяха погнали отново. Предложи ми да продължим разговора, защото е било вече непоносимо да се работи в Ректорския съвет. Ректорът ме погледна с очи, от които разбрах, че наистина е много уморен от нестихващите конфликти, и ми каза: „Атанасе, ти знаеш как да тръгнат спокойно работите в университета. Имаш наследствена дарба за това. Доказа го и като зам. декан на Педагогическия факултет и ръководител на Катедрата по педагогика“. Бях сигурен, че ако приема предложението на проф. Чимев, ударите на перестройчиците за власт ще се стоварят още по-силно и върху мен.
На следващия ден се разбрахме с проф. Чимев да отидем в Добринище, където спокойно ми разказа подробности за напъните, от една страна, да бъде превърнат ВПИ за подготовка само на кадри за предучилищните заведения и за начални учители, каквато беше и препоръката на Тодор Живков. При завръщането ни в Благоевград ректорът за моя изненада спря колата пред тунела до Симитли, погледна ме с просълзени очи и ми каза: „Те свършиха работата си и аз повече нищо не мога да направя. Изнудиха ме и взехме решение на Академичния съвет, което предстои да се приеме и от Общото събрание за превръщането на нашия Висш педагогически институт в Славянски университет“. Като чух това, което ми каза проф. Чимев, изтръпнах. Разбрах защо ректорът вече не сдържаше и сълзите си, за да настоява толкова упорито да бъда назначен за зам. ректор. Прегърнах го и му дадох най-после очаквания от него отговор: „Съгласен съм. Няма да позволим това, нали?”. Професор Чимев си избърса сълзите и видях усмивка на лицето му.
От този миг започнаха най-паметните години в развитието на ВПИ в Благоевград, свързани с превръщането му в Югозападен университет „Неофит Рилски“. Смятам, че това не бива да се забравя никога от сегашните и бъдещите студенти и преподаватели, както и от гражданите на Благоевград. Някои имат къса памет за тези преломни години, но аз преживях всичко с чиста съвест и отговорност, което трябваше да се направи за оцеляването на заслужената истинска академична атмосфера в Благоевград.
– Как се развиха нещата?
– Със заповед на ректора Кирил Чимев на 26.08.1992 година бях назначен за временно изпълняващ длъжността зам. ректор. Трябваше да отговарям за Отделението за следдипломна квалификация, което беше изцяло занемарено от тогавашния зам. ректор. Беше се стигнало дотам, че всеки, който пожелаеше, можеше да си открие курс за квалификация и преквалификация на педагогическите кадри. Не бяха малко нехабилитираните преподаватели, които ръководеха такива курсове в отделните факултети. Тежки, много тежки и разнообразни бяха и проблемите, свързани с цялостната организация и провеждане на учебния процес. Организаторите на атаката срещу проф. Чимев се стреснаха от моето назначение, което се посрещна радостно от колегите с истински академичен облик. На първото заседание на Академичния съвет, на което присъствах като зам. ректор, се взе единодушно официално решение, според което освен за Отделението за следдипломна квалификация ми бе възложено да отговарям и за: създаването на новата академична структура на университета, свързана с откриването на нови факултети и специалности; подготовката за приемане статута на университета в Народното събрание и свързаната с това цялостна дейност за неговото утвърждаване като научен и просветен център в Югозападна България.
Като видяха, че за кратко време се извършиха немалко положителни промени в цялостната дейност на университета, много мои колеги, ръководители на катедри и факултети, започнаха да идват при мен и да търсят помощта ми за какво ли не. Това понякога ме уморяваше много, но нямаше как, авторитетът на университета трябваше да се укрепва и да се спаси от идеята на славянофилите да го превърнат в своя крепост.
- Каква беше подкрепата на депутатите?
- Народното събрание често се превръщаше в мое работно място, където се срещах с ръководителите му и депутатите. Моят приятел проф. Йордан Венедиков от Софийския университет, който има родословни корени от нашия край, прояви голям интерес към съдбата на нашия университет. Няколко пъти бяхме заедно с него при председателя на Народното събрание Стефан Савов, който подкрепяше ревностно нашето предложение за даване статут на университета ни. След неговата оставка поисках среща с новия председател на НС Александър Йорданов. С него се уговорихме доктор Ивайло Ловджиев да внесе нов проект за даване статут „Югозападен университет „Неофит Рилски“ на Висшия педагогически институт от 21.10.1993 година, който след това лично занесох и се заведе с № 102-33-548 от 21.10.1993 г.
И така за първи път в залата на Народното събрание беше внесено нашето предложение за гласуване статут на Югозападния университет. Все още нямаше нито едно друго висше училище, което да се кандидатира за промяна на своя статут. След това разбрах, че към нашето предложение се добави набързо скалъпеният Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”.
Още на първото заседание на Народното събрание беше подкрепено предложението ни за преобразуването, но неочаквано проф. Марков от групата на т.нар. „мравки“ предложи да се отсрочи гласуването. Бях на балкона и наблюдавах всичко. Александър Йорданов отправи поглед към мен, вдигна рамене в знак на недоумение и гласуването беше отсрочено. Когато се върнах в Благоевград, разбрах, че студенти и служители от Американския университет се бяха самонастанили в залите и канцелариите на Педагогическия факултет. Някои наши преподаватели бяха решили да протестират, като нощуват в сградата, което нямаше да реши проблема. Неприятно впечатление направи, че както ректорът проф. Чимев, така и зам. ректорът Илия Гюдженов отново се скриха. Трябваше аз да укротя г-н Портър, административен директор на Американския университет. На следващия ден поисках помощта на Министерството на образованието и преодолях и тази трудност.
– Какви други промени направихте като зам. ректор?
– През м. юни 1993 г. по моя инициатива се създаде организационен комитет, в който бяха включени представители на синдикатите. Подготвихме проект за нови индивидуални заплати, съобразени с нормативните документи. През това време ректорът, който обичаше пътешествията, които с нищо не бяха полезни за университета, пак бе извън страната и аз поканих лично министъра на социалните грижи проф. Шопов и зам. министъра Горан Банков, за да съгласуваме нашето решение за повишаване на заплатите. Те ми казаха, че проектът за новите индивидуални заплати заслужава специално внимание от колегите, защото такава смела постъпка не беше направил никой от другите университети, в които заплатите бяха чувствително по-ниски. Тази така наречена „смела стъпка“ от тях ни беше необходима, за да привлечем изявени университетски преподаватели в нашия университет. Няма да скрия, че през това време някои от моите колеги, дори и от ректорското ръководство, бяха пощурели да правят някакъв „академичен“ бизнес.
– Какво беше отношението на проф. Чимев към увеличението на заплатите?
– При завръщането си от чужбина проф. Кирил Чимев изрази опасение от подготвеното увеличение на заплатите, но у мен такова нямаше. Затова на 30 юли 1993 г. подписах вместо него Заповед № 459 на основание 71 ПМС от 1993 г. и факс на Министерството на науката, културата и образованието, с която се разрешаваше да се изплати на служителите и на научнопреподавателския персонал в университета авансово увеличение от 30%. Спомням си, че някои колеги се страхуваха да получат новите си заплати. Същия ден подготвих и подписах и другата Заповед с № 461 от 30 юли 1993 г., в която определих и срок до 20 август 1993 г. комисията за определяне на работните заплати да подготви проект за нови индивидуални заплати, съобразени със съответните нормативни документи.
Новината за повишените нови заплати в благоевградския университет се разнесе бързо в цялата страна. Не е тайна, че това решение стимулира изтъкнати видни учени да се ориентират към нашия университет, които бяха назначени на постоянна месторабота или по съвместителство.
– Имаше ли противници на промените, които започнахте?
– Въпреки създадената спокойна академична атмосфера, все още онези от бившата партийна номенклатура, засегнати от Закона за лустрация Панев, поради което не бяха на ръководни длъжности, продължаваха да разнасят слухове, че за развитието на нашия университет има само две верни посоки. Едната да си остане само като педагогически институт, а другата – да се развива като бъдещ Славянски университет. За да разбия този напън, продължавах да търся привърженици за приемане статута на Югозападния университет и сред някои от ректорите на вече утвърдените университети у нас. В това отношение ревностна подкрепа получих от ректора на Софийския университет проф. Иван Лалов, който беше и председател на Съвета на ректорите. Много често той ме канеше на техни тържества и намираше повод да подчертава, че Югозападният университет изгражда оригинална академична структура, от която трябва да се поучи и Софийският университет. С него вече бях споделил идеята си за създаването и утвърждаването на Факултет по изкуствата, какъвто нямаше в Софийския университет.
През учебната 1993-1994 г. се срещнах с председателя на Народното събрание, който веднага се съгласи да дойде в Благоевград, за да се увери, че ВПИ отговаря на всички изисквания за даването му на статут на университет. На 30 септември Александър Йорданов пристигна заедно със съветника си доц. Румен Кънчев. На срещата се проведе разширен Академичен съвет с присъствието на гости, между които имаше и депутати. Тук бяха и областният управител Любомир Пранжев, и кметицата на Благоевград Елиана Масева. Отначало запознах гостите с актуалната тема „Състояние и перспективи в развитието на Висшия педагогически институт в Благоевград”. За съжаление и този път отсъстваше проф. Кирил Чимев, ректор на университета, когото преди това упорито умолявах да отложи пътуването си в чужбина, където той често ходеше. Във всички изказвания на срещата с председателя на НС се подчертаваше необходимостта от по-бързото приемане статута на университета. Александър Йорданов не скри, че преди идването си в Благоевград се е посъветвал със зам. председателя на Парламентарната комисия по образованието проф. Захари Райков, с ректора на Софийския университет Иван Лалов и с министъра на образованието Марко Тодоров. Това негово признание ме успокои, защото аз вече бях направил срещите си с тях, на които разговаряхме надълго за нашата цялостна готовност ВПИ да получи официално статут на университет. След това Александър Йорданов се срещна и със студентите в зала „Яворов“, пред които изнесе лекция за проблемите в образователната система.
– Проф. Попов, какви бяха международните Ви академични контакти?
– След посещението на Александър Йорданов към нашия университет беше проявен голям интерес и от нобелистите на Пагуошкото движение, основано от Айнщайн и Ръсел. Въпреки тяхната натоварена програма в България, по изключение през първата половина на октомври 1993 г. направиха своята незабравима визита в нашия университет. В моето встъпително слово запознах президента Йосиф Ротблан и нобелистите с оригиналната структура и специфичното академично функционално предназначение на Югозападния университет. Започна ползотворен разговор, в който участваха не само нобелистите, но и депутатите, които дойдоха с тях.
По време на почивката от терасата пред заседателната зала показах на гостите върховете на Рила, Пирин, Беласица и другите наши планини, които те прегръщаха захласнати с поглед и искаха да научат повече както за университета, така и за богатите културни и просветни традиции в Пиринския край.
След тази незабравима среща с нобелистите започнах да получавам покани за посещение в страните, в които живееха. Те настояваха упорито да им изпратя мои публикации, които бяха свързани с актуалните проблеми в нашата образователна система. След няколко месеца се срещнах на международна конференция във Великобритания с двама от нобелистите, на която споделиха своите прекрасни впечатления от нашия университет с другите участници в симпозиума.
Изключително голям интерес предизвикаха честванията по повод 200 г. от рождението на патрона Неофит Рилски. В зала №2 на НДК се проведе тържествен концерт-спектакъл, подготвен от ансамбъл „Пирин“, на който присъстваха много посланици и депутати. Поради постъпването ми в болница помолих колежката проф. Магдалена Глушкова, която пое ръководството на организационния комитет. Без разрешение на лекуващия лекар напуснах Трета болница в София, за да произнеса тържественото слово за Неофит Рилски. Сред гостите бяха кметът на Благоевград Елиана Масева и областният управител Любим Пранжев. След това тържество в НДК посланиците от много страни проявиха траен интерес към нашия университет. Често те бяха наши гости, срещаха се с преподавателите и студентите. Така се разшириха взаимоотношенията ни с университетите в някои от другите европейски страни.
Особено ползотворна за укрепване авторитета на Югозападния университет се оказа специалната покана, която получих от Отдела за висше образование на ЮНЕСКО за десетдневна проучвателна визита. По време на посещението ми в Париж през февруари 1994 г. имах прекрасната възможност да се срещна и да разговаряме обстойно за нашия университет с Кобин Пауър, зам. председател на ЮНЕСКО, Антонио Диас, директор на Отдела за висше образоване, както и с неговите колеги от сектор „Образование“. По време на срещите ни обсъждахме възможността за включване на ЮЗУ в мрежата на висшите учебни заведения, в които вече имаше създадени катедри „ЮНЕСКО“, както и актуални въпроси, свързани с реформиране на учебните програми и учебници с подготовката на преподавателите, които да отговарят на новите изисквания.
След ползотворното ми посещение в ЮНЕСКО зачестиха срещите ми в Народното събрание, свързани с по-ускореното приемане статута на нашия университет. Забелязах обаче, че депутатите от БСП бяха започнали ускорено потайното създаване на своите университети, без да бъдат представени необходимите мотиви за това, каквито аз бях отдавна представил за нашия университет в Народното събрание. Кадрите им вече бяха подбрани. Оставаше само денят на тяхното „вкупом“ утвърждаване, след като се превземе властта. През това време моята дейност като зам. ректор и преподавател по педагогика стана широко известна в повечето европейски страни. Получавах много покани, за да участвам в международни конференции, свързвани с проблемите в образователната система. Въпреки напрегнатата ми работа като зам. ректор реших да приема поканата за международната конференция на тема „Европейски перспективи в променяща се Европа в град Екситър, Великобритания”. Бях приятно изненадан, че там ме посрещна един от нобелистите, с когото се запознахме при посещението му в нашия университет. Още през първия ден бях поканен от ректора. И на него първият въпрос беше: „Какво стана? Получихте ли статут на университета?”.
Още през първия ден в Ексетър бях поканен от зам. ректора на университета, за да се запозная с неговата структура и специалностите, по които се подготвят студентите. Бях удивен от това, което видях.
На научната конференция имаше университетски преподаватели и ръководители от всички европейски страни, разпределени по секции. Преди да бъде обявен моят доклад, ме попитаха дали ще се съглася да се изслуша и от тях. Тази изненада за мен беше приятна, но и много задължаваща. Моята тема беше „Комплексно-интегративният подход при подготовката на педагогическите кадри“. Разискванията по доклада ми бяха много задълбочени и осмислени. Това беше проблемът, който изследвах няколко години въз основа на моя дълъг учителски и преподавателски опит в нашия университет. Бях приятно изненадан, че проф. Теодор Зандер поиска препис от доклада и ми каза, че ще го изпрати веднага в Брюксел, за да бъде публикуван в подготвения за печат сборник, който представяше най-авангардните научни трудове на източноевропейските учени, въз основа на които трябваше да се изгради нов модел за подготовка на педагогическите кадри, залегнал при осъществяване на реформите в Източна Европа.
По време на конференцията се сприятелих с много мои колеги, учени от цяла Европа. Последния ден бях зарадван, че ръководството на университета е настоявало да остана още 3 дни, за да се срещна с техни преподаватели. Това бяха наистина незабравими дни, през които се запознах с видни английски учени и най-добрите преподаватели от университета.
– Кога се създаде и укрепна Факултетът по изкуствата в Югозападния университет, какъвто нямаше дотогава в нито един от най-големите университети в страната?
– Още от първите години след назначаването ми във ВПИ в разговор с проф. Жечо Атанасов и тогавашния ректор Павел Драганов предложих разпилените специалности по изкуствата в различните факултети да бъдат събрани в един факултет. Споделих моя опит като преподавател в Полувисшия институт за подготовка на културно-просветни кадри, където те функционираха много успешно и спомогнаха за създадената богата и разнообразна културно-просветна дейност в града и окръга. Ректорът предложи названието на този факултет да бъде „Извънучилищна педагогика“. Не се съгласих. Проф. Жечо Атанасов му каза: „Павле, идеята на Атанас е друга. Той иска да се подготвят кадри в сферата на културата, в които педагогическите аспекти на тази дейност са все още неизяснени. Вземи и прочети монографията му „Основи на културно-просветна дейност“ и ще разбереш какво иска да се направи”.
Когато през следващата година за ректор беше назначен проф. Петър Николов, поисках среща и с него, за да споделя убеждението ми за необходимостта от педагогизиране на подготовката на студентите от художествените специалности и други преподаватели от тяхното обединяване в един факултет. За съжаление тогава все още и немалко от преподавателите по тези специалности не бяха убедени в тази изключително голяма необходимост. Специалистите в тази област бяха разпилени в няколко факултета. Обединих усилията на проф. Христо Арищиров, доц. Златко Павлов, доц. Йордан Гошев, доц. Николина Огненска, доц. Мария Горанова, доц. Георги Драчев, доц. Стефан Стоянов, доц. Илия Куков и други преподаватели от художествените специалности. Проф. Арищиров настояваше събранието да се ръководи от мен, защото имаше и съпротива за утвърждаването на факултета. Цели 4 часа продължи събранието, на което предишните противници на този факултет създадоха тежка атмосфера. На събранието присъстваше и известният български учен Атанас Натев. Когато успях да укротя т.нар. „опозиция“, той се доближи до мен и ми прошепна: „Поздравявам те. Аз никога не бих издържал на такова напрежение”.
Най-после на 13 ноември 1994 г. Академичният съвет гласува с мнозинство решение за откриване на Факултета по изкуствата. За декан беше избран проф. Арищиров, а за зам. декан доц. Златко Павлов. През тези години спомогнах както за създаването, така също и за укрепването и на другите факултети в нашия университет, което беше мое пряко задължение като зам. ректор. Пазя добрите си спомени и от Стопанския факултет, в който имахме достойни за уважение не само преподаватели, но и служители. Когато подготовката за създаването на Философския факултет беше вече към своя край, на 13 март издадох заповед за свикване на Общо събрание, което се проведе на 14 април 1995 г. Отначало във Факултета по философия бяха открити специалностите „Теология и философия“ и „Социология“, а от следващата година и специалност „Политология“, по които беше извършен прием на студентите. Никога няма да забравя декана на Философския факултет проф. Иван Стефанов, който с тиха стъпка често идваше в кабинета ми, за да споделя някои от проблемите, които трябваше да решаваме заедно.
Твърде много като зам. ректор направих за преодоляване на трудностите в учебния процес и укрепването на стабилността на Правния факултет, който беше затрудняван много често от административния директор на Американския университет Бил Портър. На няколко пъти нашите студенти не бяха допускани в учебните зали. Ректорът професор Кирил Чимев и зам. ректорът доц. Илия Гюдженов, които често пътуваха извън страната, забравяха своите професионални задължения и вместо тях аз трябваше да решавам и този проблем. Когато един ден повече от 200 наши студенти не бяха допуснати от охраната на Американския университет, насрочих пресконференция за следващия ден. Подадох и сигнал до прокуратурата за неадекватното поведение на Портър, свързано с проявите на своеобразно самоуправство по отношение на студентите и преподавателите. На пресконференцията присъстваха много журналисти, зам. министърът на образованието Кичуков и други представители на образованието, Общинския съвет, както и на политическите партии. Кметицата на общината Елиана Масева застана на страната на Югозападния университет. Прие се единодушно решение за използваната от нас материална база. Отстъпени бяха само две зали на Американския университет. За съжаление след около половин година проф. Чимев се беше съгласил да се освободят използваните от нашия университет зали и канцеларии. На следващия ден, връщайки се от мое посещение в Народното събрание, видях наши коли, които преместваха имуществото ни. От помощник-ректора Йордан Тозев и домакина Методи Дуров разбрах, че започва освобождаването на нашите зали от сградата на бившия Партиен дом. Помолих ги да върнат имуществото обратно. По мое предложение и настояване тогава на заседание на Ректорския съвет решихме да преместим Педагогическия факултет в 1-ви корпус, а там да бъде настанен вече създаденият Факултет по право. Така и направихме. След това в кабинета ми идваше често проф. Траян Лялев заедно с други преподаватели, които помолих да бранят ревностно своето ново местонахождение.
След като ръководството на Американския университет разбра, че няма да допуснем освобождаването на етажа от сградата, в която се обучаваха и техните студенти, поискаха помощта на посланика Монтгомъри. На срещата ни с него го помолих повече да не се създава ненужно напрежение между двата университета. Посланикът ме погледна, замълча и после каза: „Подкрепям вашето предложение за съвместна и ползотворна работа между нашите университети“.
Така и стана. Новоназначената ректорка на Американския университет Джулия Уоткинс не забравяше да ме кани на техните академични прояви. От друга страна, същото правехме и ние. Заради ползотворната дейност, свързана с приемане статута и утвърждаването на Югозападния университет, бях преизбран за втори мандат като зам. ректор, ръководител на катедра и председател на Научния съвет по педагогика и психология в Югозападния университет. Въпреки големите трудности никога не се отклонявах от нестихващия ми устрем да спомогна за утвърждаването му като научно и просветно огнище в Югозападна България.
На 2 октомври 1997 година със заповед на министър-председателя на Република България, на основание чл. 33 от Закона за научните степени и научните звания бях назначен и за член на Научната комисия по обществени науки на Висшата атестационна комисия към Министерския съвет.
Всичко, което успях да направя с много усилия в продължение на немалко години в Югозападния университет „Неофит Рилски“, се знаеше не само от моите добри колеги, но и от цялата общественост в Благоевград и страната.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА
