Премълчаното е по-важно от казаното.
Проф. Александър Фол
В разгара на Балканската война 1912-та в Белград излиза знаков труд на сръбски историк. Миленко Вукичевич в „Историjа српскога народа“ на с. 220 публикува снимка на пръстен с текст под нея: „печат краља Вукашина од 5 априла 1370“.
В центъра на печата e образ на владетеля с корона, а кръст над нея разделя кръгов текст, гласящ: ПРЪСТЕNЬ БЛАГОВҌРНАГО ВЛЬКАШÏNА. Под снимката обаче пише не Влъкашин, а Вукашин. Несъмнено сръбско име с корен вук, на български вълк.
Това разминаване в имената на двата текста повдига въпроса за произхода на владетеля – сърбин или българин! За Вукичевич няма съмнение: нарича Вълкашин „српски великаш“ (велможа).
Когато обаче есента на 1366 г. този „српски Вукашин“ е издигнат, Вукичевич признава: „а като Вукашин стана крал и съвладетел на цар [Стефан] Урош, Сърбия се разцепи на две партии: една за Вукашина, а другата против“. Значи тук нещо друго се крие…
Светлина връз това нелепо разминаване в имената хвърля още 1762 г. в непретенциозната си „историйца“ отец Паисий Хилендарски чрез три текста,
СЪС СТРАННО ЕДИНОДУШИЕ ПРЕМЪЛЧАВАНИ
от нашенски, сръбски и скопски историци.
Първи текст. „И станал крал оня Стефан [Душан]… Този Стефан потеглил срещу гърците и отнел до Солун и Охрид от българския крал. Но в Солун сключил мир с гърците и им върнал няколко града. Върнал се в Охрид и взел със себе си кралското семейство: Вукашиновия баща и Вукашина, баща на Марко. Тоя Вукашин крал и Марко Кралевик били мъдри и красни човеци. Затова Стефан се почудил на тяхната осанка, умение и храброст. Той ги взел със себе си в Сърбия и имал Вукашин пръв след себе си и княз Лазара – втори. Това били първите велможи на Стефан“.
Втори текст. „При смъртта си Стефан поставил [начело] на своя дом и престол Вукашин. Тоя Вукашин не искал Стефановата царска титла и се подписвал „цар на гърците и българите“. За това имало несъгласие и Вукашин жалел за своето българско кралство и царство. И той бил от рода на българските царе, бил сродник на Елена, Стефановата царица“.
А Елена е сръбска царица и благоверна съпруга на Стефан Душан. Българка, сестра на цар Иван Александър. Да, но майката на Стефан Душан, Теодора, била дъщеря на българския цар Смилец (1292-1298). Значи съпруга на бащата на Душан – Стефан ІІІ Дечански (1321-1331). От ясно по-ясно: в жилите на най-великия сръбски цар Стефан Душан тече ¾ българска кръв, щом и неговата баба е българка!.
Случайно ли Паисий говори за родствени връзки между братята Вълкашин и Углеша Мърнявчевичи и българския царски род Шишмановци? От който са цар Иван Александър и сестра му, горееспоменатата Елена, сръбска царица и съпруга на Стефан Душан? Католическият абат Мавро Орбини от Рагуза [Дубровник] в „Царството на славяните“ (Pezaro, Italia, 1601 г.) едва ли случайно намеква за странно близки отношения между Стефан Душан с Вълкашин и Углеша. Паисий дава отговор… Обединява ги българската кръв.
Трети текст. Този Вукашин убил Стефановия син Урош и станал сръбски и охридски крал. Върнал се в Охрид и Прилеп, заповядвал над сърбите и владял много места. [Сръбският] Княз Лазар останал край Дунав в Шумадия и Морава и се съпротивлявал на Вукашин. Така сръбската земя се разделила на две за няколко години“.
Не „за няколко години“, а за цели 15 (1356-1371 г.). Тез Паисиеви текстове мълчаливо задават въпрос: кой и какъв всъщност е Вукашин? Сърбин, българин или латентен (скрит) „македонец“? Затуй ли днес плахо пишат скопски историчари по казуса за етническия му произход. Не го зоват Вукашин, а Волкашин. По една проста езикова причина: в македонската азбука, подобно на сръбската, липсва кирилската буква Ъ, която е крайъгълен камък на българо-славянското писмо. Но защо скопските учени не смеят да нарекат Волкашина македонски крал? По автоцензурни причини, подчинени на сръбската историография, дето властва течението, според което Вукашин е босненски „прави србин“ (истински сърбин).
В австрийски манастир отец Паисий ползва изопачения руски превод на труда на Мавро Орбини. Затуй говори за Вукашин, но ясно казва, че е българин. Очевидно ползвал извори, щом твърди, че Вълкашин и синът му Крали Марко са българи. За разлика от недоучени учени, които скрито обслужват Белград…
Случайно ли Вълкашин и брат му са упоменати в Бориловия синодик, дето са вписани български владетели. Ето текста:
„[На] краля Вълкашин вечна памет.
[На] деспот Углеша вечна памет“.
Д. Георгиев-Даков: „Доказателството е ясно и лингвистично неоспоримо. Името на владетеля е Влъкашь и Влъкашин на официалните му „печатни“ инсигнии. Името идва от старобългарската дума за вълк – влъкъ, докато сръбската дума за вълк е вук. Освен ясните български корени на името, по данни на Паисий, Вълкашин има български корени и е покрепян от българската царица на Сърбия – Елена, съпруга на Стефан Душан. Смешно ми става, когато чета 12-те мита на Божидар Димитров, където Вълкашин е наречен сърбин, а сина му Марко българин… Все пак да напомня: не е важното дали един крал или цар е българин по произход, важно е какъв народ управлява. Тази историческа подмяна на крал Вълкашин във Вукашин коства сърбоманията в цяла Западна България и Македония, в чиято лъжлива доктрина стои сръбският шовинизъм, подет с нов глас от македонизма“.
Неслучайно Вълкашин и Крали Марко са включени в сръбския владетелски лист (Rulers of Serbia):
„Mrnjavcevic:
– Vukasin – 1365-1371 in Macedonia
– Kraljevic Marko – 1371-1395“.
„За техен баща – пише В. Асенов – се счита босненският властел Мърнява, но редица историографи не изключват възможността за роднинство на братята с династията на Неманичите или Срацимировците. Самата Елена очебийно фаворизира по някаква причина братята Мърнявчевичи, стигайки до там, че дори убеждава сина си Урош да удостои Вълкашин с титлата деспот, а по-късно и с кралски титул, на практика превръщайки го в свой легитимен наследник. Това застъпничество на Елена вероятно не е било безпричинно, тъй като бракът на нейния син не довел до появата на деца, които да продължат династията на Неманичите“.
Какво „говори“ по казуса „Вълкашин“ труд на мастити скопски историци (Историjа на македонскиот народ. Скопjе 2008). Там дето се споменава смъртта на Стефан Душан (1355 г.), четем: „последвала фрагментация на сръбската държава, подтикната от междудинастически борби. Като резултат рез 50-те години на ХІV век, територията на Македония била поделена на повече области, контролирани от независими феодали“.
В текста има нещо гнило. Вълкашин и Углеша са независими феодали. Но от кого? Какъв е етническият им произход? Глухо мълчание… Обяснение просто: над скопските колеги виси „Дамоклевият меч“ на сърбо-македонистката цензура. За пръв път не смеят да правят това, което с десетилетия вършат с българската история и култура: крадат, т.е. македонизират исторически организации (ВМРО) и личности (Гоце Делчев, Яне Сандански и пр.). Не смеят да изрекат тайно желаното: Волкашин и Крали Марко са македонски крале, т.е. македонци. Не става, Белград отдавна ги е посърбил. Тъй истината за Вълкашин и Углеша е погребана в пещерата на мълчанието. За кой ли път „сработва“ проникновена мисъл на големия български учен-траколог проф. Александър Фол: „В Историята премълчаното е по-важно от казаното“. Премълчаната историческа истина е най-перфидна форма на фалшификат…
Затуй в „Македонска Енциклопедија“, обемен мартиролог (списък на мъченици) на стотици окрадени български личности, няма и дума за латентните „македонци“ Вълкашин, Углеша и Крали Марко! Скучно, без сянка патриотарски емоции пише: „(1365-1395) – средновековно кралство во Македонија со седиште во Прилеп. Родоначалник на тн. Мрњавчева династија е кралот Волкашин (1365–1371). Тој се спомнува првин како жупан во Прилепскиот крај (1350), подоцна [по-късно] е прогласен за крал (1365) и совладетел на царот Урош..“.
Ето развоя на истинската история на Западните Балкани. През 1355 г. неочаквана вест се разнася из Европа: най-великият сръбски монарх предава Богу дух преди да навърши 50 години. Но
СМЪРТТА НА СТЕФАН ДУШАН Е И СМЪРТНА ПРИСЪДА
над квази-, т.е. лъжесръбската му империя.
Пламен Панайотов: „В края на 1355 г. умира цар Стефан Душан и неговата огромна, но нееднородна по етнически състав държава бързо се разпада. В Македония възникват редица нови държавици. В областта на Прилеп, Скопие и Призрен като самостоятелен владетел се изявява боляринът Вълкашин, който се титулува като „крал“. Неговият брат, деспот Углеша, владее земите около Сяр и Драма… в Струмишко – Богдан, в Охридско – Андрей Гропа. Във Велбъждката [днес Кюстендилска] област управляват синовете на деспот Константин Деян – Йоан и Константин Драгаш“.
Проф. Христо Матанов за появата на Вълкашин и Углеша на историческата сцена още при Стефан Душан (1331-1355): „В изворите от края на 50-те и началото на 60-те години на XIV век вече има по-конкретни податки за братята Вълкашин и Йоан Углеша, известни от съчинението на Мавро Орбини с фамилното име Мърнявчевичи. Върху тях и особено върху Вълкашин сръбската историко-летописна традиция хвърля вината за разпадането на сръбското царство… Макар и твърде оскъдни, изворите за съдбата на братя Мърнявчевичи от първата половина на 60-те години не оставят съмнение, че именно този период се оказва решаващ за тяхното издигане през следващите пет-шест години. До края на 1365 г. в по-голямата част от югозападните български земи се извършва онова „преразпределение на силите” между феодалите, което прави възможен възхода на рода Мърнявчевичи“.
Очевидно: братята Вълкашин и Углеша бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние не само в Македония, но и в Западните Балкани. „Изнесените факти в това отношение напълно обясняват обстоятелството, че към средата на десетилетието и двамата вече притежавали най-висшите след царското достойнство титли: съответно крал и деспот“ – заключава Хр. Матанов..
Разбира се, ключът за този процес бил в самия ПАЯК НА ВЛАСТТА,: наследника на Стефан Душан – 19-годишният син цар Стефан Урош V, наричан още Неjаки (Слаби). Мавро Орбини пише: след смъртта на Стефан Душан, велможите Вукашин и Углеша успели да бъдат най-близки на младия цар, за да му влияят. Очевидно е: между 1360-1365 години те бавно, но сигурно налагат своята власт и политическо влияние не само в Македония, но и на север от Шар планина.
За да дойде логичното:
КРАЛ ВЪЛКАШИН СТАВА СЪВЛАДЕТЕЛ НА УРОШ V,
получавайки титлата крал.Не без протекцията на вдовствущата царица Елена.
Кога става това? Христо Матанов: „Съществува една преписка в ръкописен апостол в манастира „Св. Димитър” (Марков манастир), чийто строеж Вълкашин започнал още през 1345 г. През 1362 г. в този манастир йеромонах Варлаам преписва въпросния апостол и отбелязва в приписката, че това е станало „в дните на благородния цар Урош… когато… крал…”. Макар и в твърде лошо състояние, тази преписка позволява да се направят известни изводи. Ясно е преди всичко, че в нея се споменава за „крал” (или „кралство”), и то в манастир, чийто ктитор е бил Вълкашин… От това следва, че Вълкашин е бил провъзгласен за крал в 1362 г.“.
„В литературата – пояснява Христо Матанов – дълго време се е дискутирал въпросът за начина, по който Вълкашин е станал крал. Сръбските летописи му приписват узурпация и дори убийството на цар Урош. В по-новата литература този въпрос се разглежда в светлината на постиженията на съвременната византология, която създаде сравнително точна представа за държавно-правните схващания в късна Византия, от които били силно повлияни и южнославянските средновековни държави. Според тези схващания кралската титла в сръбското царство е отговаряла на титлата „василевс” на византийския съуправител и престолонаследник и не би могла да бъде узурпирана, а само да бъде дадена от царя. Тези изводи като че ли направиха безпредметни споровете дали Вълкашин е бил узурпатор, или не и отредиха на сръбския цар Урош по-конкретна роля в издигането му за крал. В същото време обаче никакво внимание не се обръща на възможността издигането на Вълкашин за крал да не е станало точно според изискванията на византийската държавна теория… Дали все пак на практика не е станала реална узурпация, т.е. дали сръбският цар не е бил принуден да даде на Вълкашин кралската титла под негов и на неговите привърженици натиск?“ – риторично пита историкът.
Несъмнено тук прозира „ръката“ на царицата-майка Елена. Все пък синът не е могълл да има наследник. Ако е така, не може да се говори за узурпация.
Кога крал Вълкашин скъсва напълно със Стефан Урош? Де факто става независим владетел? Анализът на дубровнишките документи, дело на македонския историк Е. Наумов, показва: през есента на 1366 г. Вълкашин изпратил свои пратеници, които действали и от името на цар Урош. „В този смисъл – заключавва проф. Матанов – съвсем правдоподобно звучат и думите на Мавро Орбини, според който кралската титла била нужна на Вълкашин, за да може да се справи със своите противници, действайки от името на царя“.
Че Вълкашин е абсолютно независим говори следният факт. Януари 1366 г. в Скопие издава първата си кралска грамота, без да спомене името на цар Урош, а през май същата година цар Урош от своя страна издава последната си царска грамота, без да споменава не само името, но дори и формалното съгласие на своя „съвладетел”. Логично следва извод: тези грамоти доказват, че периода на реално съвладетелство приключил в края на 1365 г. В началото на 1366 г. Вълкашин скъсва със сръбския цар.
Последиците са не просто симптоматични. Доказват: разцеплението на някога мощното царство на Стефан Душан протича по етнически признак. Етоо защо сръбските историци старателно премълчават неудобна истина. След 1366 година Душановото царство се разцепва: северно от Шар планина (но без югозападно Косово, населено с българи) са земите, населени със сърби. На юг са македонските българи…
Колко години Вълкашин управлява абсолютно независим? Полусърбинът Йован Раич (с баща българин) прави изчисления, днес потвърдени. Годините на самостойно управление са шест (1365-1371), а не четири, както твърдят някои.
Сръбският проф. Станоевич (1910 г.) потвърждава горното: „Знае се какво стана с тая държава: разкъса се на дялове с независими гсподари, като се отдели дори майката на слабия цар със своя земя. В десет години рухнало всичко, що бе съградил Душан. Западна Македония била грабната от Вълкашина, който се отметнал от Уроша и в 1366 г. в Прилеп се прогласил крал; източна Македония си запазил брат му Углеш, а северна Македония с Кюстендил си задържали Деяновци“.
М. Вукичевич не отрича: „От велможите на сръбското царство са останали най-верни на Урош Лазар и Вук Бранкович. От великото царство са останали с Урош само земите от Шар планина на север до Браничево, Хомоля и до южните склонове на Рудничките планини. Но и тези велможи, които са останали със цар Урош, трябвало да се грижат за своите покрайнини и да ги бранят от своеволните съседи. Урош, владетел без дар и умна сила, оставил е царство без цар, гледайки как се завладява и разсипва и как пропада“.
За да дойде неизбежното:
ПОСЛЕДВАЛ ОТКРИТ ВОЕНЕН СБЛЪСЪК
между сръбските и македоно-българските феодали.
Нека напомним: никъде Мавро Орбини не говори, че Вълкашин узурпирал властта на цар Стефан Урош V. Въпреки това историци „четат“ Мавро Орбини, както „дявол чете Евангелие“. В прав текст Орбини казва: „В новото си достолепие Вукашин започнал да потиска мнозина знатни от кралството, като умишлено твърдял, че го прави по заръка на императора, за да засили още повече империята му“.
Сръбската историография обвинява за разпадането на Душановото царство Вукашин и Углеша. Обвиненията за разпадането на сръбската империя срещу братята Вълкашин и Углеша се движат от узурпация на царската власт до физическо убийство на умствено неадекватният цар Стефан Урош V. Научен Белград премълчава два факта: 1) научно обоснован: европейската историография, отдавна е доказала, че преез ХІІІ-ХVІ векове протича естествен процес на разпадане на кралствата на феодални владения, базирани на отношенията сюзерен-васал. 2) вторият факт е имплицитен (скрит), свързан с българския генетично-кръвен тест на посллеедните трима представители на сръбската династия Неманичи. В които българският ген доминира над сръбския. Което обяснява пръбългарската политика още от Стефан Душан.
Къде е „заровено кучето“? В отношенията: сръбски елит – македоно-български. Най-способни били българите Вълкашин и Углеша, неслучайно най-приближени на Стефан Душан. Няма как. Женен за властолюбива и способна царица-българка, дарена с дипломатически талант, тя, подобно роолята на Мария Медичи във френския кралски двор, твърдо подкрепя братята. Самият Душан, ¾ българин по кръв, как да има сръбско самосъзнание! Най-голямотоо доказателсттво: не позволил на Сръбската (Пекска) патриаршия да подчини Охридската архиепископия. Не само това: именно Стефан Душан гони от Охрид гръцките владици, заменени с български.
Хр. Матанов: „Краят на реалното съвладетелство на крал Вълкашин и цар Урош и издигането на деспот Углеша за владетел на Югоизточна Македония бележат заключителния етап от разпадането на сръбското царство. Братя Мърнявчевичи не са първите феодали, които след края на 1355 г. успяват да извоюват своята самостоятелност, но по своите амбиции и стремежи, по широтата на политическите си планове и по реалната си политическа и военна мощ те далеч надминават съвременните им властели от земите на бившата Душанова държава. Поради тази причина те оставят най-трайна диря в историческата традиция, която ги посочва като главни виновници за разпадането на сръбското царство…
Разбира се, за голяма част от феодалите в същинските сръбски земи издигането на Вълкашин за крал и съвладетел представлява реална узурпация, нарушаване на владетелския суверенитет на династията Неманичи, а хегемонията на братя Мърнявчевичи на юг – потенциална заплаха за позициите, които те завоюват в процеса на отслабване на централната власт. Според Мавро Орбини между сръбските феодали княз Лазар Хърбелянович и жупан Никола Алтоманович, от една страна, и цар Урош, от друга, през зимата на 1369 г. бил сключен съюз срещу крал Вълкашин и деспот Углеша. Битката между двете феодални коалиции става на Косово поле и завършва с пълна победа на Мърнявчевичи, които пленяват и сръбския цар“ – твърди Христо Матанов.
Не е точно така! Участието на Стефан Урош в битката на Косово полле не се Това обаче не се подкрепя от никакви факти. Твърденията не са факти. Победата на бойното поле не само че укрепва властта на Вълкашин и Углеша в Македония, но тя е разширена на север, включвайки сръбски земи. На 5 април 1370 г. крал Вълкашин, присвоявайки си правата на легитимен владетел потвърждава търговските привилегии на Дубровнишката република. През лятото на следващата година той продължава настъплението си на север с цел окончателно да се справи с владетеля на Хум жупан Никола Алтоманович“.
А пленяването на Урош V си е чиста fake news (фалшива новина), измислица със задна дата. За да бетонира клеветата, че вълкашинн ее убиец на легитимния сръбски цар Урош V. Жертва на таз fake news става инак обективната и даровита македонска изследователка. Биляна Ристовска-Йосифовска. Тя потвърждава сблъсъка между двете партии на Косово поле, но, подведена, сочи: в сръбската коалиция участвал и цар Стефан Урош.
Кръстьо Мисирков, противоречива и трагична по съдба личност, обявен от създателя на сърбо-македонската азбука Блаже Конески, за „третиот темел на македонската нациjа“ – удивително проникновено доказва провален опит за преврат срещу доминацията на „българската партия“ в Сръбското царство, реализиран чрез битката на Косово поле.
Ето неговите доводи: „В числото на опозиционните народи, които въстанаха против царското правителство на Душановия приемник бяха гърците, албанците и сърбите. Само владенията на Вълкашина и на други българи-феодали в Македония останаха верни на цар Уроша V и водиха борба с бунтовниците, в тяхно число и със сръбските князе, представлявани от княз Лазар. Пекските патриарси, като сръбски патриоти, за които беше оскърбително политическото преобладание на македонските българи и „сръбската“, само по име, империя, открито взеха страната на княз Лазар Гребелянович и другите разбунтувани князе, за което Вълкашин им отговори с подчинението на всичката управлявана от него област на българския охридски архиепископ. Сръбските патриоти… обявиха Вълкашина за разрушител на сръбското царство и убийца на цар Урош, при всичко че последният умря след смъртта на първия…
След смъртта на Стефан Урош V [декемврии 1371 г.] Пекската патриаршия свика сръбски събор от светски и духовни лица за избиране върховен управител на Сърбия и приемник на бившите сръбски крале, които управляваха до Стефана Душана. На тоя събор не бе повикан нито един от владетелите на Македония и Западна България. По такъв начин Пекското духовенство е ликвидирало несполучливата, от сръбско национално гледище, Душанова империалистическа идея. На тоя събор водителят на бунтовниците, сръбски властелин, Лазар Гребелянович, бе избран за бъдещ княз на Сърбия, а не за цар, защото идеята за сръбско царство с българско политическо надмощие бе противна на участниците на събора…“.
Тогава за каква узурпация може да се говори. При крал Вълкашин има, но при нови условия, пак трагично (съдба?!) ВТОРО ИЗДАНИЕ на Западно-българското царство, както бе при цар Самуил (997-1014).
И тъй: от отломките на Душановата квазиимперия постепенно израства държавно образувание с доминиращ български етнически елемент. Това обяснява защо е включен крал Вълкашин в Синодика на Българската православна църква. През третата четвърт на ХІV век на Балканите, редом с Търновското и Видинско царства, изключая Добруджанското деспотство на Добротица (признаващ върховната власт на цар Иван Александър [1331-1371]),
СЪЩЕСТВУВА И ТРЕТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА,
управлявана от крал с чисто български корени – не Вукашин, а Вълкашин. Това било ВТОРО ИЗДАНИЕ на Западно-българското царство на Самуил (997-1018 г.). С една разлика: столица на Македоно-българското кралство на Вълкашин е Скопие. Както при Стефан Душан. А не Прилеп. Той става столица на сина на Вълкашин, Крали Марко.
Най-долната клевета срещу Вълкашин е, че уж бил физически убиец на цар Стефан Урош V. Клеветата е опровергана в края на ХVІІІ век от Йован Раич.
След битката при Черномен (25-26.09.1371 г.), дето загиват Вълкашин и Углеша, „сръбският цар Урош – отбелязва Хр. Матанов – надживява братя Мърнявчевичи с близо четири месеца. На 16 октомври и 3 ноември 1371 г. той за последен път се споменава като жив в дубровнишки документи. Наследникът на Душан умира на 2 или 4 декември същата година, без да има преки наследници. С това бил сложен и формален край на сръбското царство, с чието съществуване се свързва и периодът на сръбската власт в югозападните български земи. На практика обаче тези земи били откъснати от сръбската държава в продължение на едно десетилетие след смъртта на Стефан Душан“ .
През 1371 година двама македонски българи – Вълкашин и Углеша – оглавяват
ПЪРВИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД СРЕЩУ ОСМАНЦИТЕ.
От историята знаем трагичната им съдбат. Поражение предизвестено.
М. Вукичевич: „Султан Мурад бил по това време в Мала Азия, а турските войски, които пазели Едрене, виждайки толкова войска, незабавно изпратили куриер до Мурад, призовавайки го да се върне в Европа и да се притече на помощ. Но все пак [Мурад] не се е колебал, се постарал с някакво лукавство да изпревари сърбите и победи, защото поради малкия брой своя войска не е могъл да помисли за открита борба. Когато сръбската войска победоносно дошла до Черномен на Марица и като са знаели, че турската войска е малобройна, те [Углеша и Вълкашин] са разчитали на сигурна победа, и затова не са били внимателни. Редът във войската не бил както трябва, зер сърбите нощували на полето, войниците безгрижно свалили оръжие и пуснали конете, което никъде на война не се прави… Така турските войски с изненадващо нощно нападение разстроили сърбите и изцяло ги разбили на 26 септември 1371 година“.
Сведения за хода на военните действия оставя монахът Иван Серски: „…деспот Углеша подигна цялата сръбска и гръцка войска, и своя брат Вълкашин, и много други велможи, общо около 60 000 души избрана войска. И те тръгнаха към Тракия, за да прогонят турците, без да пресъдят, че никой не е мощен да се противопостави на божия гняв. Не тях прочее прогониха, но сами бяха погубени от тях…”.
Това че войската на Вълкашин и Углеша била 60-хилядна, не отговаря на истината. Едва ли е надвишавала 20 000. Тази цифра също е fake news. Докато Мавро Орбини твърди, че в битката при Черномен са участвали 20 000 души, по-късни извори и легендарни сведения говорят за 60 000. Цифра повече от съмнителна. Няма как да се обясни поражението, реализирано след изненадващо нощно нападение. Дело на Хаджи Илбек, пратен от султановия наместник в Едрене Лала Шахин с разузнавателна цел със 4-хиляден турски отряд, защитаващ столицата Едрене (Одрин).
Великият български учен Иван Дуйчев (1972): „Несъмнено е, че истински организатори на борбата против турците в този миг са деспот Йоан Углеша и крал Вълкашин, две от най-забележителните личности на епохата“.
Какъв бил етническият състав на първата кръстоносна войска? Несъмнено пъстър. Кои преобладавали? Ако се позовем на сръбските хроники и научни издания -доминират сърбите. Няма съмнение: в близо 20-хилядната войска на Вълкашин и Углеша най-много били българи от Македония и Тракия; разбира се албанци и малцина сърби. По една проста причина: Вълкашин има владения на север от Шар планина (Западно Косово с Призрен), територии в Босна и в Зета (Черна гора), там дето са владенията на блажено почившата царица Елена.
Проф. Божидар Димитров в своите „12 мита в българската история“, визирайки ХІV век, в типично нетактична ирония, игнориращ историческите факти, твърди: „Относно „великия“ български герой Крали Марко, резидиращ в Прилеп, баща му Вълкашин е сърбин и един от деспотите на сръбския крал, но малкото му деспотство е изцяло разположено на българска етническа територия и затова Крали Марко е „български юнак“ във всички народни песни на полуострова, включително в сръбските и хърватските“[1].
Маститият учен (бог да го прости!) покрай изказани несъмнени истини, си поозволявва историко-нравствени неточности. За буреносния ХІV век това най-важи за наследника на крал Вълкашин – Крали Марко. Немудо ден-днешна е длъжник българската историческа наука, за жалост все още страдаща от коминтерновския синдром на полуистини и полулъжи!…
НИКОЛА СТОЯНОВ
[1] Божидар Димитров. 12 мита в българската история. Митът за големите балкански юнаци по време на османските завоевания, с. 109-110. (В спир. сборник „Балканите и Русия (в руската историопис и култура)“, с. 331-332.
