Новороденият Мартин с родителите, бабите и дядовците си
Сватбата през 2001 на Сабина и Маркус Вийн с родителите им
С. Вийн със студенти от САЩ, Грузия, Шотландия, Монголия, Белгия и Словения в АУБ, май 2017
Мама Сабина, дядо Ари и Мартин на 50 дни
Сабина Вийн с хористки от Хора на АУБ
Сабина Вийн като Мари от “Мулен Руж” в АУБ
Сабина, Маркус и Мартин на 5-ия рожден ден на сина им
Церемония по дипломирането на студентите от випуск 2017, Сабина е с тогата
Сабина Аронова Вийн е родена в София. Родителите й са световноизвестният оперен певец Арон Аронов и дългогодишният директор на Логопедичното училище в столицата Здравка Писарева. Савина Вийн е завършила с отличен успех първо Английска гимназия в София, а след това специалност „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Завършва и втора магистратура по германистика, славистика и междукултурна комуникация в Германия. По време на следването си се запознава с любовта на живота си Маркус Вийн, който е от Мюнхен. Двамата в момента са преподаватели в Американския университет в Благоевград – Маркус Вийн по европейска история, а Савина Вийн е хоноруван преподавател и учи чуждестранните студенти на български език. Семейство Вийн са щастливи родители на син Мартин.
– Г-жо Вийн, Вие произхождате от семейството на известни и успели в своята област хора. Как премина детството Ви? Зная, че част от него сте прекарали в Дупница.
– Никак не е лесно да си единственото чедо на двама образовани и успели в кариерата си родители, но за мой късмет и двамата винаги са подхождали с разбиране, подкрепа и обич както към малката, така и към вече порасналата Сабина. Защо не е лесно ли? Спомням си например на изпита по математика за кандидатстване в Английската гимназия в София квесторката прочете презимето и фамилията ми и с удивление ме попита дали съм дъщеря на нейния оперетен кумир. В този момент изпитното напрежение се превърна в задължение да се представя отлично – не можех да си позволя да петня името на баща си с лоша оценка, та била тя и по математика. В живота ми е имало много такива моменти. Но преди всичко, разбира се, се гордея с родителите си и съм щастлива и благодарна, че ги имам и до ден-днешен – това лято те навършиха 80 години. Любопитен факт е, че тримата сме зодия Рак и празнуваме рождените си дни почти заедно – на 12, 14 и 15 юли. Въпреки че съм родена и израснала в София, с Дупница ме свързват много мили детски спомени – къщата на дядо Сабо с любимото ми миндерче, лютеницата на баба Берта – сестрата на рано починалата ми баба Винезия, и най-вече – музиката, която звучеше в дома на Тимко Райнов и Свобода Витошка – кумовете на родителите ми. Обожавах да се свра в някое кьоше и да се заровя в една от стотиците книги, които притежаваха. И до ден-днешен при леля Боте, както й казвам аз, се чувствам като у дома си. Освен че е изключително гостоприемна, тя е и най-знаещият и можещ лекар, не само в Дупница.
– Наследили ли сте певческите заложби от Вашия баща? – Пея вярно, но нямам впечатляващ глас – нито силата, нито тембъра съм наследила. Затова и баща ми не ме „буташе към музикална кариера“. Казваше ми: „В този бранш или трябва да си най-добрият, или ще те разкъсат на парчета“. Предпочетох да си остана цялa. Но обичам да пея – в колата, на сина си и на любителската сцена. Не и под душа. Там мисля и ми идват обикновено най-щуравите творчески идеи.
– Как се запознахте със съпруга си?
– По случайност, макар че вероятно в живота няма нищо случайно. Историята е дълга и весела, няма да имам време да я разкажа подробно. Ще кажа само това – свързана е с цифрата 13, за мен наистина фатално число, в положителен смисъл! Е, добре, ще кажа и още нещо – училищните обмени понякога завършват с Менделсоновия сватбен марш.
– Като госпожа Вийн заминавате за Германия. Какви трудности преодоляхте и какво постигнахте? Обучавали сте бежанци?
– Може да Ви звучи смешно, но първата ми група ученици-бежанци се състоеше от 18 човека, като повече от половината бяха млади африканци от Конго и Нигерия. Аз бях всичко на всичко 48 килограма, средна на ръст. Не ми стигаше акълът как да им вдъхна респект, как да наложа авторитета си – чувствах се толкова нищожна сред тези огромни мъже! И знаете ли – никоя друга група учащи не са ме третирали с по-голямо уважение. Имах усещането, че се стараеха максимално да научат, за да ме зарадват с напредъка си. Е, може би това се дължи и на факта, че и аз се отнасях към тях с респект и ги обикнах. И досега си спомням имената и съдбите им – някои от тях бяха преживели изключителни зверства, бяха станали свидетели на смъртта на близки. Виждала съм физическите им белези, усещала съм душевните. Те умираха да общуват, да им обърне някой внимание. Днес чувам обвинения, че, видиш ли, бежанците не искали да работят. А знаете ли, че докато не придобият официален статут на бежанци, като процедурата е доста тромава, те нямат право да работят. Нищо чудно, че от това се възползва ИДИЛ – вербува млади, обезверени мъже, живеещи между два свята.
– Какво Ви направи най-силно впечатление от пребиваването Ви в Германия? Как германците приемат нас, българите?
– Сега ще кажa нещо, което вероятно ще учуди мнозина – забелязах, че германците знаят как да си почиват и да се веселят. Може би с уточнението, че аз живях в столицата на Бавария, небезизвестна с Празника на бирата. Но и без да броим него, в Бавария има много почивни дни, и то за всички – на официалните празници и в неделя магазините са затворени, почиват си всички. И веселбата е за хора от всички възрасти, не само за младите. Ние, българите, купонясваме, докато сме млади, и за съжаление най-вече на чашка. А възрастните ни хора сякаш нямат право да се веселят – забелязвали ли сте как седят по пейките и гледат как животът минава край тях. И в ежедневието си сме едни такива намусени, ядни, не поздравяваме, не се усмихваме, ужасно е! И не, доброто настроение не зависи от размера на пенсията или заплатата, по-скоро е въпрос на манталитет. Докато аз бях студентка в Мюнхенския университет, българите бяхме втората по големина чуждестранна студентска група, на първо място бяха китайците. Мисля, че преподавателите ни забелязваха, че сме добри студенти. Всички работехме паралелно и работодателите ни бяха доволни от нас. Иначе германците знаеха, че Балъков e българин. И ни уважаваха и заради хора като него.
– С какво Ви впечатли немската кухня и днес прилагате ли я във Вашето семейно меню?
– Това е най-трудният Ви въпрос, защото аз не си падам много по готвенето. Свекърва ми е австрийка и невероятна кулинарка, има издадена готварска книга. От нея знам доста рецепти, най-любимото ни е т.нар. кайзершмарн – нещо като сладък омлет със стафиди и сладко от червени боровинки. Но… обикновено оставям на съпруга ми удоволствието да го приготви. Всъщност ето това ме впечатли в немската кухня на по-младото поколение – равноправието между половете, както при готвенето, така и при другите домакински дейности и при отглеждането на децата.
– Имали сте възможност да останете да живеете в Германия, но Вие сте предпочели България. Защо?
– Имахме възможност и в Италия да останем, и то в Рим – Маркус имаше предложение за работа от един университет там. Съпругът ми взе решението да дойдем да живеем в България, близо до родителите ми, в родината ми. Не крия, че за Маркус животът „по балкански“ беше и все още на моменти е предизвикателство. Но в България се чувстваме удовлетворени от това, че сме полезни – и двамата харесваме това, че като преподаватели тук можем да допринесем за развитието на младото поколение в млади демокрации, каквито са източноевропейските, и в частност българската. Стараем се да поощряваме младите да не се отчайват, да не се отказват, да се борят за истината, да не губят жаждата си за познания. Отделно от това, и двамата харесваме Благоевград с приветливия му център, с фантастичната му природа! Всяка сутрин поглеждам през прозорците на дома си и виждам от едната страна Пирин, а от другата Рила! Давам си сметка каква късметлийка съм да живея сред подобна красота.
– Двамата сте преподаватели в Американския университет, как преминава един Ваш ден?
– Този семестър имам студенти от 12 държави. Уча ги на български език и паралелно с това се опитвам да вдъхна на чужденците любов към българската култура и разбиране към ежедневните проблеми на българина. Отделно от това участвам активно в академичната и извънкласна дейност на студентите в АУБ – било то като съветник на студентите-доброволци от Клуба за по-добро общество, като академичен наставник на първокурсниците или като хористка в Женския фолклорен ансамбъл „Светлина“ към университета. Всеки мой учебен ден е различен, може би това най-много ми харесва. Обичам работата си – ежедневно се срещам с млади хора от над 35 страни и енергията и жаждата им за нови познания ми дават вяра в бъдещето. Харесвам и професията си – често казвам, че учителите сме един вид актьори – само че публиката ни е по-малка, но пък понякога е по-критична.
– Имат ли желание чуждестранните студенти да останат и да инвестират умения и средства в нашата страна?
– Да. София е атрактивна дестинация за студентите ни – българи и чужденци, които си търсят работа, след като завършат. Столицата ни се възприема като модерен европейски град с множество компании на световно ниво. Студентка от Русия ми сподели миналата година, че остава в България (а не отива в Германия, например), защото у нас може по-свободно да разгърне потенциала си, да участва в граденето на нещо ново, вместо просто да се впише в нещо вече отдавна построено. Приветствам такова мислене. Студентите ни са образовани и предприемчиви и смятам, че могат да бъдат много полезни за страната ни.
– Според Вас как чуждестранните студенти, на които преподавате, възприемат живота в България и какво е отношението им към българите?
– За мое огромно съжаление харесват дори и чалгата. Поне докато не им преведа някой от текстовете… По време на следването си чуждестранните ни студенти се сприятеляват с българи. Дори си намират гаджета българи – тези студенти са ми най-любими, те учат български с най-голямо желание. Прави им впечатление колко гостоприемни и отворени са семействата на българските им състуденти към тях. За съжаление имат и лоши впечатления от нас – все ме питат защо има боклук по улиците, защо има бездомни кучета и котки… На тези въпроси не мога да им дам отговор. И ме е срам.
– Играли сте в мюзикъла „Мулен Руж“. Какво е усещането да излезеш на сцената?
– Да, веднъж играх малка роля в този мюзикъл, поставен от студенти в Американския университет – не ме питайте какъв страх брах да не се издъня – да си забравя репликите или да изфалшивя нещо, и то пред студентите си. С трупата имахме турне из България. В София бяхме гости на сцената на Музикалния театър – сцената на моя баща! Страшно се вълнувах и в антракта излязох на авансцената – обявих пред публиката, че посвещавам спектакъла на баща ми, който беше в залата. Гръмнаха аплодисменти!
– Със съпруга Ви Маркус Вийн сте щастливи родители на прекрасно момченце, на име Мартин. Разкажете за него?
– Да, преди 5 години на бял свят се появи Мартин с гръм и трясък, и то буквално – роди се в деня след голямото земетресение през май 2012. И както обичам да се шегувам, за мен и Маркус земята все още се тресе. Мартин е най-любвеобилното, най-щуравото, най-умното, най-талантливото и най-доброто момче на мама – е, коя майка ще каже нещо различно за гарджето си. Факт е обаче, че той проговори паралелно на български и на немски, и устичката му не млъква от зори до мрак, а междувременно, било то заради средата в Американския университет, било то от модерните медии, се самонаучи на английски и за мое огромно удивление комуникира доста добре и на този език. За гордост на дядо си Ари, Мартин е и доста музикален – пее вярно, има слух и от два месеца учи пиано в музикална школа „Престо“ в Благоевград. Освен генетични заложби си има и чудесен учител! В момента Мартин се колебае какъв да стане като порасне – космонавт, катерач, аниматор, химик, детегледач (обожава да си играе с по-малки деца, дори с бебета!) или музикант, но какъвто и да стане, сигурна съм, че ще влага цялото си сърце в това, което прави – още отсега си личи.
– Според Вас има ли нужда от реформи образователната система в България?
– Да. Ако не се реформира, българското образование рискува да се превърне в ненужно, дори злокачествено образувание. Вече има родители, които казват, че образованието пречи на децата да се развиват. Това е абсурд! И още нещо – държавата трябва да инвестира в качествените образователни институции, не в просто съществуващите.
– Какво ще посъветвате политиците в България?
– Съветът ми към политиците е да влязат в час! На народа ни най-накрая ще му писне от преобладаващото им двойкаджийско поведение и ще ги отстрани.
– Какво ще пожелаете на читателите на вестник „Струма“?
– Искам да благодаря за вниманието от страна на вестника към мен – аз съм просто едно от хилядите лица, минаващи покрай редакцията на „Струма“ всеки ден. На читателите желая да не губят вярата си и жаждата си за по-добър и по-справедлив живот и да се борят за него. И ако ме разпознаят на улицата, след като са ме видели на снимка във вестника, да ми се усмихнат. Обещавам да им отвърна със същото. Аз обичам да се усмихвам.
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА
