Люба Атанасова е родена в Благоевград. Бивша учителка по български език в местните гимназии и преподавател по западноевропейска литература и теория на литературата във Филологическия факултет на ЮЗУ “Н. Рилски”, от 7 г. тя преподава български език, литература и култура в Пекинския университет за чужди езици. Повод за интервюто е студентският празник 8 декември, погледнат обаче не от ъгъла на купона, а от съвсем различна гледна точка – грамотността на студентите, кусурите на българската образователна система и защо в България се нароиха повече писатели, отколкото читатели.
– Люба, къде караш пандемията?
– От седем години работя в Пекинския университет за чужди езици (Beijing Foreign Studies University) – пет от тях като лектор, командирован от МОН, а последните две – по договор, сключен по покана на университета и без посредничество. Последната година беше за мен, както и за хората навсякъде по света, наистина изключителна, изненадваща и тотално прекрояваща начина на живот, с който бяхме свикнали и който приемахме като даден веднъж и завинаги. Та – от 13 януари 2020 г., когато заминах за Тайланд, където обикновено прекарвам междусеместриалната зимна ваканция и Китайската нова година, до днес не съм в Пекин. Целия втори семестър на предходната академична година изкарах от известния тайландски курортен град Патая онлайн, а настоящия първи на академичната 2020/2021 г. – отново онлайн, но вече от родния Благоевград. Прибирането ми бе свързано с много перипетии, полети като в абсурдистка пиеса и нерви, но все пак на 20 юли успях да се прибера в България от Тайланд. Към настоящия момент продължавам да работя по трудов договор в Пекинския университет за чужди езици, където преподавам в Катедрата по българистика на Факултета за европейски езици и култури. Преподавам, разбира се, онлайн, при това поради часовата разлика – основно
- в нощната часова зона.
Не е лесно, студентите ми и животът в Пекин, с който така съм свикнала и обичам, ми липсват, но се опитвам да продължа да бъда оптимист (какъвто по принцип съм) и да се радвам на неочаквания шанс да бъда със семейството си, приятелите си и в родния град.
– Преди дни ти поздрави бившите си студенти в България с много сладко клипче с китайските ти студенти, които говорят на български език за България – страна, според тях, известна с розовото масло, киселото мляко и Азис. Има ли много разлики между китайската и българската образователна систем?
– Радвам се, че клипът на Радио Китай е стигнал до доста българи, благодаря ти, че си го гледала, и за оценката! Нека започна отговора си от Азис, защото популярността му никак не ме довежда до възторг, но е нещо, с което нямам оперативна сила да се боря. Държа да подчертая, че това не е свързано и със студентите ми по никакъв начин – те имат съвсем различни музикални предпочитания – харесват ФСБ, „Тангра”, „Щурците”, Д2, БТР, Остава Силвия Кацарова и мн. други. Всъщност, колкото и да не изпадаме в умиление от този факт, трябва да кажа, че Азис е наистина популярен в цяла Азия. Колкото до розовото масло, то е запазена марка на България и повечето китайци знаят за България покрай него. И покрай киселото мляко, разбира се.
Втората част на въпроса ти засяга нещо наистина съществено и ще си позволя да бъда по-многословна. Съпоставката между образователните системи в Китай и България, в контекста и на образованието в други страни, естествено се налага от естеството на работата ми. Вероятно ще прозвучи до известна степен нескромно, но смятам, че познавам образователната система у нас доста добре – поне каквато беше преди да замина за Китай. Нека обясня. Като преподавател по методика на обучението по литература – дисциплина, която водех, когато работех в ЮЗУ, заедно със студентите си посещавахме и впоследствие провеждахме практики в голяма част от училищата в Благоевград – както в гимназиалния етап, така и в средния курс. Освен това аз самата съм била учителка по литература в СОУИЧЕ и НХГ, така че имам известна представа за случващото се в българското училище, при това във всички степени. До ден- днешен имам много приятели учители, с които непрестанно говорим и обсъждаме
проблемите и препъникамъните в системата.
Та стигаме до един от въпросите, които дълбоко тревожат моето съзнание от много време насам. Надявам се, че не обиждам никого, но това, което виждам, е непрестанно задълбочаване на проблемите в образователната ни система. Това е повече от тревожно, защото без добри резултати именно в образованието няма как да очакваме постижения в нито една друга област впоследствие. Затрудненията (или нека направо ги нарека бедите) са в много посоки, и, за съжаление, в доста от случаите според мен са необратими. Много пъти при разговори с колеги сме се опитвали да дирим причините за въпросните неуредици и сега ще се опитам да систематизирам моите лични.
Струва ми се, че
сриването на образователната система започна малко след Прехода.
От онзи момент до днес образователните експерти в МОН непрестанно въвеждат реформи, които винаги са заложени с цел „оптимизация“. Както виждаме, целта е прекрасна, но очевидно пътищата й за постигане не са избрани правилно. Какъв е проблемът? За мен всяко копиране на чужд модел, който е успешен и работи в едно общество, но не е промислен и адаптиран за друго такова, води до отрицателни резултати. Механичното преориентиране на българското образование от един наистина успешен дотогава модел към друг, до голяма степен нямащ нищо общо с начина на живот на българите и нашите мисловни и поведенчески модели, няма как да проработи. Нека дам един пример, ще използвам обучението по български език и литература, тъй като е областта, която познавам най-добре, и в същото време е базова. Става дума за формата на изпитване както на изпитите за външно оценяване, така и изобщо по време на учебната година. Дори при съвсем бегла ретроспекция е очевидно
все по-титаничното присъствие на теста като форма на изпитване и оценяване.
Аз лично не харесвам теста като форма на изпитване, особено що се отнася до хуманитарите дисциплини, но тук не става дума за личните ми предпочитания. Става дума за нещо, което съм наблюдавала и в Китай по отношение на изучаването на английски език. Когато цялото усилие на обучавания, бил той ученик, студент или курсист, е насочено към идеята за събиране на точки на някакъв тестови формат, това води до усилия от негова страна към овладяване на
техники за решаване на тест, които съвсем не са равнозначни на познания.
Има специални техники за придобиване на такива способности, до известна степен става дума за овладяване на механична способност, а не за знания. За мен тестът по БЕЛ за външно оценяване след 12-и клас например, известен като матура, такъв какъвто е в момента, показва в много ниска степен познанията на дванадесетокласниците, социолингвистичните им умения, да не говорим за мисловния им потенциал, свързан с интерпретирането на художествен текст. И какви са резултатите? Повечето от младите хора, вместо да открият у себе си любов към четенето именно в часовете по литература, сякаш започват да изпитват досада. А в този въпрос изобщо няма да нагазвам, защото е необятен – при това не говоря само за методите на преподаване и задължителните програми, утвърждавани от МОН. Българският учител по литература, дори в случаите, когато е наистина ентусиаст, трудно би могъл да разчупи тези окови, защото е притиснат от стотици изисквания и най-вече от обратното оценяване на работата му, именно от гледна точка на резултатите на неговите възпитаници на този вид тестови изпити.
– Не е ли това обратно оценяване една от причините за все по-ниския имидж на учителите?
– Не една от причините, а основната. Най-болезнената промяна, свързана с образованието, за мен е отношението на обществото и статута на учителя. Тук със сигурност можем да се поучим от китайците, а и от всички азиатски народи. В Китай „лао-шъ“ не означава просто учител. Това е и духовен наставник, и водач, и пример за подражание. Отношението на китайците към учителското съсловие е отношение на признателност, уважение и преклонение. Нещо, което и ние сме имали през епохата на Българското възраждане, когато даскалът, наедно с попа и кмета, е бил сред най-почитаните първенци. А ако се върнем във времето преди 1989 г., ще си спомним, че и тогава учителската професия бе достойна за уважение и учителите бяха почитани хора. Какво се случи у нас, та днес българският учител да се чувства дискомфортно, да е преследван от безкрайни бюрократични изисквания, да е недооценен, за съжаление – често заплашен? Много ми е тежко да казвам тези думи, но гледайки отстрани, виждам точно такава картина. Има нещо сбъркано в общностните ни нагласи и поведение.
Няма как един народ да просперира, ако не цени и не поддържа учителското си съсловие!
Българското правителство трябва наистина да преосмисли отношението и действията си в сферата на образованието и това трябва да стане при далеч по-голямо финансиране, целенасочени и осмислени стратегии. Нуждаем се спешно от много неща – от създаване на модерна среда за учене до възвръщане на притегателната сила на професията учител. В противен случай ще продължим да слушаме как младите хора не искат да стават учители и че се налага директорите на училища да молят пенсионираните колеги да „поработят още някоя година“.
Ще направя още един паралел с образователната система в Китай, като предварително съм наясно, че доста от читателите няма да бъдат съгласни, или поне първоначалната им реакция ще бъде по-скоро неприемане. Нека започна с това, че по този въпрос самата аз преобърнах представите си. Само допреди десетина години бях ревностен поддръжник на либералната образователна идея, както и на всякакви личностни свободи. Е, сега съвсем не мисля така, точно съпоставяйки различни образователни системи и резултати. На първо място ще поставя
отчайващата липса на дисциплина в българското училище.
Не, не говоря за това децата да стоят с прибрани ръце и да не шумят в клас. Говоря за дисциплинарост по отношение на овладяването на знания, за мотивираност при ученето, за ненамеса на родителското тяло в учебния процес, за защита на самата институция училище към учителите… Прощавайте, но за мен е наистина недопустимо родител, занимаващ се с търговия или ресторантьорство, примерно /нищо против ресторантьорите нямам, избирам примерите съвсем произволно) да има възможност публично и често грубо да критикува и оценява работата на един учител и да му дава съвети как примерно да преподава Вапцаров или падежите в руски! Наясно съм, че не всички учители са брилянтни, но тук става дума за нещо, което споменах по-горе: това срива авторитета не само на конкретния учител, а изобщо на желанието за учене, да не говорим за преклонението пред знанието. Това, за което говоря, е дисциплина на поведението и дисциплина на мисълта. За да не бъда голословна, нека илюстрирам с два примера от седемгодишната ми практика в Китай. За цялото това време
нито веднъж студент не ми е закъснял за час,
нито си е позволил да не присъства без неуважителна причина. Случвало ми се е обратното – студентът е в час, видимо се чувства наистина зле, поради което аз любезно го подканвам да отиде на лекар. Отговорът винаги е „Не, няма нужда, ще издържа“. Другият ми пример засяга респекта към преподавателя. Онова, което преподавателят изисква като работа от ученика или студента, не се подлага на коментар. Нито от страна на учениците, нито от родителите. Дори в случаите, когато обемът на възложеното да е близо до напълно непостижимото. Ето моя пример в тази посока: през миналата академична година избираемият ми курс по западна литература (не като нашата западноевропейска точно, защото включва и руската) бе избран от 23-ма студенти. На една от лекциите споменах, че много би ми се искало да направим истински семинар, а не само аз да преподавам. Следващата тема беше свързана с романите на 19-и век и женските персонажи, като в програмата бях заявила „Мадам Бовари“ и „Ана Каренина“. На следващата седмица, когато малко след началото на лекцията си започнах да начертавам набързо сюжетите на въпросните романи, студентите побързаха да ме информират, че няма нужда, защото са ги прочели.
Без да ги карам, само защото ги бях споменала, за седмица всичките студенти бяха прочели и двата романа
– не на български, повечето или на китайски, или на английски, но това наистина е без значение! Аз няма да коментирам това, само да припомня, че не бях залагала това като задължително.
Виждам, в България доста хора се възхищават от образователната система във Финландия. Напълно разбираемо, аз също от няколко години задълбочено изучавам образованието във Финландия и Естония. Непрекъснато разпитвам колегите си лектори от тези страни, преди две години гост в Пекинския университет за чужди езици беше министърът на образованието на Естония и се съгласи да отговори на няколко мои въпроси. Изводът ми: прекрасните резултати на тези страни в образователната сфера няма как да се повторят, ако просто вземем тяхната концепция и я наложим тук. Обществото ни е от съвсем различен тип, нямаме достатъчно готовност по отношение на личната отговорност, която всеки участник в системата трябва да носи.
– Какво трябва да се случи, та студентите да научат, че не се пише „убочение“?
– Аз наистина нямам обяснение за ширещата се неграмотност, при това не само сред най-младите. Вярно е, има проблеми в българското училище, но броят на часовете по БЕЛ е все така голям. Моите предположения са в две посоки. Първо, игнорирането на правописа (май по-добре да кажа пълното му пренебрегване!) е до голяма степен резултат от повсеместното използване на различни електронни устройства. Пишейки в различни чатове, авторите сякаш все повече компресират изказванията си, използват съкращения, емотикони.
Думите започват да значат по-малко, да губят смисъла си.
До степен пълна липса на смисъл, вложен във въпросното изказване. Няма как вече да върнем времето назад, въпросната електронна комуникация е вече неразделна част от живота на всеки от нас (я си помислете кога за последно сте получавали писмо или дори поздравителна картичка, написана с химикалка), но има и друго. За мен всеки уважаващ себе си човек, вярващ в собствената си значимост, трябва да застане зад текст, който е изрядно написан. Надявам се не звуча като динозавър, но в това отношение никога няма да се променя, спазвам всички норми на съвременния български език винаги – и когато изпращам съобщения, и във Фейсбук, и в различни форуми. Другата посока, в която може би трябва да търсим липсата на уважение към родния език и ширещата се неграмотност, е загубата на интерес към четенето.
Четенето на книги е естественият начин за овладяване на правописните и пунктуационните правила на всеки език,
в това число и родния. Няма да се разпростирам върху абсолютната необходимост от четене за обогатяване на лексикалния запас, за изграждане на способност за мислене и въображение, изобщо за въпитаване у себе си на личност.
Освен това в обществото ни се налага един модел на „успешен човек“, нямащ нищо общо с образован и интелигентен човек. Ще прощавате, но струва ми се тук най-голяма вина имат медиите! Децата в крехка възраст нямат изградени морални и етични рецептори, те гледат и правят свои си умозаключения, повтарят готови модели. Гледат и какво виждат?! Успешни и готини са хората, които карат лъскави скъпи коли, момичета, които изглеждат като професионални манекенки, без да са такива, фолкзвезди, плейметки (все още полагам неимоверни усилия да проумея този социален феномен, но напълно безуспешно) и т.н.
Как да харесаш дядото на Мимето от съседния блок, който бил известен професор,
или майката на Гошко, дето е учителка в гимназията – виж ги, използват градския транспорт, облечени са съвсем скромно, не са бляскави … нещо такова. Наистина много би ми се искало да можех да ви покажа реакцията на китайците, когато на въпроса им с какво се занимавам отговоря, че съм преподавател в BFSU (Пекински университет за чужди езици)! Повечето от тях
благодарят, че съм оставила родината и семейството и се грижа за образованието на „техните“ деца,
благодарят, покланят се, поздравяват. Съвсем същото е и в Южна Корея, Япония, Филипините, Шри Ланка и дори в Тайланд, където не са чак толкова ученолюбиви, но отношението към образованието е същото.
– Преподаваш през нощта, а през деня с какво се занимаваш?
– Сега ми остава повече време, защото обикновено в Пекин ходя да преподавам и извън университета, в който работя – често ме канят като гост лектор и другаде, затова още в началото на пандемията заявих в китайското издателство, където понякога редактирам, че в момента съм в състояние да приемам повече поръчки. Така в момента съм вече на финала на един прекрасен сборник със съвременни китайски млади автори „The Sound of Salt Forming: Short Stories by the post 80-s Generation in China“, чийто македонски превод редактирам. Сборникът е възхитителен и ми показа едно различно лице на съвременната китайска проза, няколко от авторите вътре са истински съкровища. Впрочем в момента търся пътища да преведа книгата и тя да бъде публикувана и на български език. Наистина си заслужава! Освен това паралелно редактирам превода на колегата си проф. Лин Уеншуан на една учебна енциклопедия на Китай на български, също безкрайно любопитна. Удовлетворяваща за мен работа, която до голяма степен ми помага да овладея сегашното състояние на принудително затваряне вкъщи, което е наистина трудно за мен. Аз съм човек на непрекъснатите промени, обичам новите места и новите хора, имам въпиеща нужда от отворени пространства и движение. Та с книги като тези си пътувам фикционално.
– Не е ли парадокс, че в България като че повече са пишещите, отколкото четящите – футболисти, плейметки, готвачи, всичко живо прописа?
– О! Изненада ме с този въпрос. Опасявам се обаче, че това е друга моя неизменна тема и ще ми бъде трудно да отговоря накратко. Силно се надявам да не стана досадна на читателите! Напълно се съгласявам с мнението ти – българският книжен пазар е повече от изобилен от гледна точка на родни съвременни автори. Това, на пръв поглед, изглежда добре. Но на мен ми е някак по презумпция притеснително. Как така в държава с проблематично напоследък образование, с население не чак пристрастено към четенето, са налични толкова много автори? Струва ми се парадоксално до известна степен. Нека уточня, че живеейки в Китай, в последните седем години не ми е никак лесно да следя синхронния литературен процес. Ето защо се доверявам на мои изключително близки приятели, на чието мнение винаги вярвам и разчитам. Това са проф. Цветан Ракьовски, преподавател по Теория на литературата в ЮЗУ, мой предишен шеф на катедра и най-близък приятел, и Светлозар Желев, когото аз наричам Човекът-книга. Та, като се прибера, се обръщам към тях, питам какво съм пропуснала, купувам и после изчитам колкото мога за краткия месец, когато съм в България, останалото нося, колкото и да е трудно заради ограниченията, в багажа при презоеканските полети. В така описаната ситуация не ми беше направило впечатление, но аз вече имах изготвен списък от хора експерти, които са изчели далеч по-голям масив и вече са го отсели. Е, в момента, бидейки тук вече четвърти месец и повече, взех да се самообразовам и да правя мащабното запознаване сама. Еха!
– Количеството на заглавията е способно да удави читателя, наистина!
– Аз втори месец чета ревютата само и не мога да изплувам. Разбира се, има великолепни книги и български автори, които са на световно ниво. Не за тях говоря. Обаче, представете си, че измежду дебютиращите също има такъв автор, ала името му е напълно неизвестно. Как го намираме сред това изобилие? Непосилна задача. Да не говорим, че няколко пъти ми се случва да рискувам и напосоки (поради атрактивност на заглавието или даже – на корицата) да взема непрепоръчан нов български автор. И после чета, чета… до около 15 страници и читателските рецептори започват да трещят и се налага да спра. Не преувеличавам.
Непонятно ми е авторското самочувствие на толкова голямо количество българи.
Всъщност, ако се върнем много назад във времето, ще си спомним, че авторът се е самозаявил с името си едва когато е бил напълно убеден вътрешно, че има да каже нещо значимо за голяма група от хора. Средновековието например е осмисляло авторството единствено присъщо на Бог, а човекът само е „движил перото“, тоест бил е проводник на Божието слово. Аз намирам отговор на въпроса ти в две посоки, които условно ще нарека цензура и атоцензура. Самата дума цензура в българския език се е натоварила с много и крайно отрицателни конотации, най-вече поради периода след 1944 г. и свързването на понятието предимно с онова, което наричаме „тоталитарна критика“. След промените в стараната ни настана една наистина хаотична книгоиздателска бъркотия. Всеки собственик на гараж и достатъчто финанси за закупуване на печатарска техника се беше самозаявил като „издателство“, „издателска къща“ и т.н. Спомням си ужасяващите преводи, водещото до лудост количество елементарни правописни грешки, авторски текстове, граничещи по качество със съчинение на четвъртокласник… За радост на всички ни това време отдавна е отминало. В България има няколко отлични издателства, работещи на световна висота и с безупречен професионализъм. От онова време обаче сякаш остана именно импулсът на по-голям брой хора да си осигурят голяма аудитория именно чрез книги (а не примерно във Фейсбук или БГ мама). Къде е проблемът? Все ми се струва, че точно липсата на цензура води до заливането на книжния пазар с некачествена българска продукция. Не искам да бъда разбрана неправилно! Не си мечтая за тоталитарна критика или институционално звено (на БАН, университетско или някой от писателските съюзи), което да казва това – да, това – не. Но вътрешното ми усещане е, че не може без някакво сито. В този ред на мисли, всяко българско издателство носи до известна степен отговорност за качеството на приетите за издаване книги. Но! Но не бива да збравяме, че книгоиздаването е и бизнес (много се притеснявам да не засегна собствениците на издателства, аз лично познавам неколцина от тях, намирам ги за блестящи интелектуалци и се възхищавам от труда им). Може би
трябва да се намери някакъв механизъм, например рецензентски, чрез който книгите изобщо да бъдат допускани до издаване.
Втората посока, която нарекох вътрешна цензура, е по-притеснителна. Това е импулсът на отделния човек, след като напише нещо, да го направи достояние на по-голяма група от хора. Тук смятам, че сме се изправили пред сериозен проблем в България. За мен сякаш най-смущаващо е изобилието от книги в т.нар. гранични художествени жанрове – автобиографии, мемоари, дневници… Поразително е колко българи са издали биографиите и мемоарите си! Ако си припомним учебникарската дефиниция на жанра, ще видим, че биография би следвало да пишат хора, създали или извършили нещо, засягащо голям кръг от хора, или станали част от събитие със същите параметри. В тази връзка – наистина съм изненадана от
значимостта на животите на различни фолкзвезди,
водещи на всякакви телевизионни шоута или даже на хора, чиито имена наистина чувам за първи път. В същото време, нека подчертаем – липса на такива на изключително значими интелектуалци, хора на изкуството, публични личности. Качеството на тези книги няма да коментирам, защото съм направила опит само веднъж да чета подобна книга (нека не посочвам коя, сигурна съм, че по нищо се различава от останалите от този регистър) и едва се добрах до 15-а страница. Имам известни мазохистични наклонности, но този текст, спомням си, ме доведе до лудост.
– Откъде този напън за „самиздат“, да не би да е резултат от нарушеното общуване помежду ни?
– Освен липсата на двата типа цензура можем да търсим обяснение и в тази посока, да. Вероятно все повече хора се чувстват недооценени, самотни, лишени от човешко общуване. И вместо интровертната реакция на затваряне в себе си и замълчаване, реагират с екстровертното писане на книги и самозаявяване на Аза. Сложен въпрос, до голяма степен и народопсихологически. Не се наемам да правя по-дълбоки анализи. При всички случаи този бум на споменатите жанрове е изключително любопитен от гледна точка на няколко науки – социология, народопсихология, социология на литературата и даже, защо не, литературна теория.
Иска ми се обаче да приключим разговора си за българската литература по позитивен начин. Позволете ми да споделя нещо! От началото на тази академична година след тежка процедура беше акредитиран мой авторски избираем курс Българската литература след края на 20. век и от септември месец преподавам. Горда съм с много съвременни български автори, с радост споделям с читателите, че китайските студенти също ги харесват много. Измежду предпочитаните от тях са Георги Господинов, Здравка Евтимова, Захари Карабашлиев, Илия Троянов, Емил Андреев. Любимият поет на почти всички е Борис Христов. Следващата седмица ще опитам да ги очаровам чрез Росица Ташева. За съжаление още не мога да намеря езиково достъпен начин да ги запозная с моя любим български автор – Милен Русков. Важното в случая е, че въпреки някои негативни явления, случващата се в момента българска литература наистина е в състояние да предложи на читателите си превъзходни произведения.
Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА
Люба Атанасова в Тайланд
Преподавателката със свои студенти в Китай
