Когато преди години посетих храма на света Петка в древната крепост „Калемегдан” край Белград, който изцяло е изработен от мозайка, си пожелах да срещна такъв майстор, защото образите изглеждаха изваяни, все едно не са пипани с ръка. И когато разбрах, че в Благоевград живее и работи Димитрина Гошева, която се развива в този вид декоративно изкуство, пожелах да се срещна с нея. Видях една нежна, крехка и хубава жена, която с голяма емоция разказва за своите избори в живота.
Родът й е от Генерал Тодоров, селото, което се намира между Петрич и Сандански. Свикнали сме да говорим за бежанци от Егейска и Вардарска Македония към България, но хората от Генерал Тодоров по време на балканските войни търсели спасение в земите на Северна Гърция. Поради близостта до границата баба й Стойна и дядо й Николай Харизанови по бащина линия също се преселили в най-северните земи на Гърция за няколко години. Научили перфектно гръцки език. Впечатленията им от Гърция са, че там се намират едни от най-плодородните земи и затова отглеждали много селскостопански култури. Когато се върнали в родното място, се строяла железопътната линия и къщата, в която са живели, била блъсната. Наложило се да започнат всичко отначало. Построили нов дом, създали семейство. Дима си спомня, че когато била дете в Генерал Тодоров и когато баба й и дядо й искали нещо тайничко да си кажат, го казвали на гръцки. От Генерал Тодоров са и баба Надка, и дядо Фердо Зайкови по майчина линия. Дима не знае в рода й да е имало творчески личности, но майка й и баба й са изработвали красиви изделия от прежда, което също е вид творчество.
Родена е през 1980 година в Генерал Тодоров. Завършва паралелка „Изобразително изкуство” в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий” – бивша Солунска, в Благоевград и след това записва същата специалност в Югозападния университет „Неофит Рилски”. Мозайката научава последната година от следването си. Преподавателят им проф. Джидров казал, че мозайката като декоративно изкуство е повече практика, отколкото теория, и им дал голям списък с материали, които трябвало да носят в час. Това ги стресирало в началото, но след като им показал как се чупи камъкът, как се прилепва, как се създава композицията, която не може да се променя, както при рисунката, и че визията ти трябва да е ясна още в самото начало, за да я превърнат в по-устойчив материал във времето, тогава предизвикателството се превърнало в удоволствие. Дима разбрала, че това е изкуството, което най-много й харесва, че това е нещото, което иска сърцето й. Бързо се сприятелила с материалите и вече над 20 години се занимава само с мозайка.
Тя е учител по изобразително изкуство в Осмо СУ „Арсени Костенцев” и единственият учител по мозайка в Благоевградска област, а може би и в страната.
„За децата е много емоционално всичко това, защото е много различно – споделя Дима. – В час мозайката е неприложима заради липса на време и необходимост да се прибират материалите. В ателието това не се налага, всичко остава там, докъдето сме стигнали. Имам си моя стая в училището, в която всичко това е възможно и от началото на учебната година учениците имат по 5 завършени свои творби. Правихме вече две изложби в училището и те са щастливи, защото виждат резултата от своя труд. Водят свои приятели и съученици да видят какво са направили и вече има и други желаещи да се включат, но бройката е ограничена. Засега децата са 11. Но в бъдеще може повече желаещи да се срещнат с мозайката. Защото има голяма разлика от това да се залепи една мозайка с хартия или да бъде направена с камък. С камъка се работи не на основата на листа, а малко във височина, и за да бъде преодоляна тази височина и да се създаде търсеният образ, трябва опит”.
И още споделя Дима: „Мозайката е занаят, който изисква много време. Процесът на работа е много бавен, защото мозайката минава през много фази на обработка – от проектирането до завършването. Изисква се търпение, прецизност, опит, за да се получи добър краен резултат. Тя е един колаж на много материали, събрани на едно място. Всичките керамични, смалтови частици, естествени камъчета се прилепват върху основата на проекта. И всяко едно камъче трябва да има точно определена форма, цвят и да стои на мястото си, за да се получи отлична крайна визия. Авторът минава през различни етапи на развитие, усъвършенства се с опита. Мозайката е приложима както за външно, така и за интериорно монтиране. Може да бъде поставена на пода, на стената, на тавана, в зависимост от предназначението й. Работи се със специални лепила. Материалите също са от значение, за да бъде творбата устойчива във времето и да не се поврежда от атмосферните влияния”.
Досега Дима е направила над 20 мозаечни фасадни икони на черкви и манастири в страната и в чужбина. Иконопис е учила в университета, но усъвършенстването идва с практиката и тя винаги се съобразява с изискванията на църковните настоятели и свещениците. Направила е фасадните икони на възстановената от Борислав Ханджийски черква „Свети Георги” в благоевградското с. Габрово и на централната черква „Свети Иван Рилски” в селото. Правила е мозаечни икони почти във всички околни села, като първата е в с. Рилци. След това в Дъбрава, в с. Първомай, Петричко, на черквата в Бараково и на чешмата в храма, в с. Горно Лешко, в село Мламолово, Бобошевско. Там е правила сложна икона на Богородица с около 13 персонажа и всичко това трябвало да се побере в пространство метър на 80 см. Много са храмовете с нейни творби.
Миналата година е реализирала голям проект в новостроящ се манастир „Свети Пантелеймон” и в черквата „Света Богородица”, за които е направила икони на света Богородица, Исус Христос, свети Пантелеймон и свети Серафим – тип медальон, в едно малко селце Неавълче в Румъния. Сега изработва иконостаса на голям женски манастир в древната местност Кабиле край Ямбол. За първи път в практиката й се случва да прави целия иконостас от мозайка.
„Общо взето мозайката изисква постоянство, търпение и опит. Всеки ден съм в ателието, всеки ден работя. Всичко, което правя, се изработва в ателието и след това се транспортира и монтира на мястото, за което е предназначено. Монтажът отнема около един ден, но работата в ателието е доста продължителна. В ателието разполагам с машини, инструменти, материали. Освен това трябва да съм и близо до семейството си”.
Дима се омъжва на 23 години, веднага след като завършва висшето си образование. Съпругът й Стефан е голям ценител на изкуството, защото като малък обичал да рисува, но в момента работи към Агенция „Митници”. Доволна е, че й помага и я подкрепя в това, което обича да прави. Дима ражда три деца през две години. Отделя шест години от живота си, за да ги отгледа. Когато малкият й син става на две години и тръгва на ясла, започва по-сериозна работа с мозайката.
„Но само с работата в ателието се чувствах затворена, изолирана от обществото. Една баба съседка тогава ме попита – ти какво ще работиш? И когато й казах, че правя мозайка в ателието си, тя ме погледна и каза: „Хвани си нещо работа, имаш деца за гледане, не се занимавай с глупости”. Всичко това ме караше да не се чувствам пълноценна. Липсваха ми социалните контакти и когато ми предложиха работа в училище по заместване, не се замислих, веднага приех работата, въпреки че в семейството ми бяха против. Именно контактът с децата и хората ми даде по-голяма свобода и ми върна самочувствието на полезен човек. И когато се връщах в ателието, вече търсех усамотение и спокойствие да работя това, което обичам”.
На всяко от децата си Дима е направила портрет от мозайка както на себе си, и на съпруга си. Семейната им колекция съдържа около 40 нейни творби.
Големият й син Здравко е на 19 години и е първа година студент по архитектура, но в момента се опитва да прави дърворезба. Той все още експериментира, търси себе си, но тя разчита на него в работата си. Въпреки че има професионална машина за начупването на камъка и гранита, Дима разказва, че се изисква и по-голяма сила, и синът й помага много, за което му е много благодарна. Бил много впечатлен, когато за първи път посетил Атон и в края на 2023 година отишъл за втори път, за да монтира три нейни икони в Зографския манастир.
Дъщеря й София е на 17 години и в момента учи „Изобразително изкуство” в Националната хуманитарна гимназия в Благоевград. Освен това обича музиката, ходи на уроци по класическа китара, ходи и на актьорско майсторство, и като че ли там намира съчетанието на всички видове изкуства, поне засега. А малкият й син Николай е в 9 клас в Икономическия техникум и се увлича от футбола.
Дима споделя, че така както на нея родителите й са позволили да избира пътя в живота си, така и в нейното семейство всеки има право на избор, има право на грешки и на търсене на истинския път. Защото животът предлага много възможности, но всеки избира това, което душата му изисква, и отива там, където се чувства себе си.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
