Призьорката в конкурса „Любим учител” на в-к „Струма” Елена Загорчина: За мен учителството е професия с кауза, водеща е не заплатата, а сърцето

Независимо дали в професионална гимназия или в хуманитарен профил работата на преподавателите по БЕЛ се усложнява, защото и обществото, и социалните мрежи постоянно налагат едно много ниско езиково ниво, което се стараем да повишим, стремим се да покажем на децата, че да говориш правилно не те прави аутсайдер, а напротив

Елена Загорчина е завършила софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 г. , специалност „Българска филология”. Преподава български език и литература в Професионална гимназия по електротехника и енергетика – Банско.

Тази година г-жа Загорчина е сред призьорите в конкурса на вестник „Струма“ „Любим учител“. Разговаряме с нея за предизвикателствата, новите учени програми, необходимостта от реформи…. и не на последно място какво мотивира един млад човек да се насочи към учителската професия.

Е. Загорчина по време на церемонията по награждаването в десетото издание в конкурса на вестник „Струма“ „Любим учител” ,с директора на ПГЕЕ инж С. Тодорова и колеги, с началника на РУО Ив. Златанов

Г-жо Загорчина, заслужихте почетното трето място в десетото издание в конкурса на вестник „Струма” „Любим учител”. Изненада ли бе това за Вас?
Това беше абсолютна изненада за мен. Всъщност изобщо не очаквах да стигна до финала. Цялата тази, ако мога да я нарека надпревара, тръгна от моите ученици. Директорът инж. Сашка Тодорова ни запозна с конкурса, а учениците ми стояха плътно за мен, подкрепяха ме, и всеки ден – от първия до последния, гласуваха, като ме съветваха да не се отказвам.
Което може би прави признанието още по-ценно, защото е подкрепено от учениците Ви, а доколкото знам, това е и Вашият първи випуск като класен ръководител.
Да. Инциатива бе изцяло на учениците ми от 9 „а” клас, които са прекрасни деца. Те са една паралелка в две направления – „Компютърна техника и технологии” и „Приложно програмиране”. Това наистина ми е първият випуск като класен ръководител и съм голяма късметлийка, че ми се паднаха точно тези деца. Всеки ден ме зареждат с нови емоции, дават ми сили да продължа напред и може би те са причината да не се откажа от учителската професия.

Учителката при откриването на учебната година , на тържеството за 24-и май , с групата по доброволство в ПГЕЕ
, с учениците от първия си випуск – 9 „а“ клас

– Имали сте подобни намерения?

– Изключително трудно е да се работи с деца на такава възраст, където все още трябва да им се сформира мнение, да се обогатява светогледът им, а в същото време учениците са своенравни, показват характер.

– Млади хора, а напоследък и такива в по-зряла възраст се ориентират към учителката професия основно заради заплащането. Това ли е водещият мотив и за Вас?

Ученици от 9 „а“ по време на първия етап от състезанието по български език и литература „Стъпала на знанието“, проведен през месец ноември , и със значките, изработени от класния им ръководител

– Лично за мен това е най-ниско платената професия, която съм упражнявала в трудовия си стаж, така че това категорично не е водещата причина.

– А коя е водещата?

– За мен учителската професия винаги ще бъде професия с кауза. Даже смея да твърдя, колкото и грубо да звучи, че това е една неблагодарна професия, защото даваш всичко от себе си, а крайният продукт, резултатът невинаги е това, което си представяш, което си очаквал. Коства изключително много усилия, търпение. Трябва да си отдаден 24 часа, седем дни в седмицата. За учителя няма ваканция, почивни дни. Работното време не е от 8 до 17 часа, а е постоянно, но, както казах, образованието, учителската професия са кауза.

Ако мога да дам съвет на всички млади хора, които искат да станат учители, то бих им казала, че не трябва заплата, а сърцето да бъде водещо за упражняването на тази професия.

– Казахте, че сте работили и други професии, а как точно се ориентирахте към учителската и защо?

– При мен е много интересен случаят. Тук е моментът да благодаря на моята учителка по български език и литература г-жа Елеонора Барякова, която понастоящем е директор на СУ „Неофит Рилски” в Банско. Преди повече от 15 години тя повярва в мен, даде ми „крилата да лета”. Когато завършвах средното си образование, беше много настоятелна, че задължително трябва да опитам, и то не къде да е, а в софийския университет. Тогава кандидатстването беше на много високо ниво, въобще не бях убедена в способностите си, че въобще ще вляза в такова учебно заведение, но г-жа Барякова бе инициаторът аз да уча и завършва българска филология. Вече с диплома в ръка също не съм си представяла, че ще стана учител и не това е била целта ми. Но както се каза, никога не казвай никога.

– И как постъпихте в образователната система?

– Всъщност инициативата отново бе на г-жа Барякова. Тя ме покани да постъпя на мястото на другия колега, който беше тогава, г-жа Ушева. За мен бе изключителен стрес, защото дълги години преди да започна като учител, работих в сферата на туризма. Продължавам и до ден днешен, но вече не е основната ми дейност. Така попаднах в една напълно нова за среда. Просто те вземат от една сфера и те „пускат” в друга.

– Направо в „дълбоките води”.

– Точно така беше. И общо взето няма нищо общо с това, което слушаш на студентската скамейка. Абсолютно вярно е и че учител не се става със следването в университета, а с практиката. Смея да кажа, че литературата винаги е била част от живота ми и може би това е някаква съдба.

– А продължавате ли да се допитвате, да се съветвате с г-жа Барякова?

– Разбира се! Аз не съм от този тип хора, които си мислят, че всичко знаят и могат. Всеки божи ден чета и се сблъсквам с нови, дори непознати за мен неща, които смятам, че ще бъдат полезни на учениците. Допитвам се и до мои професори в университета и съм в постоянна връзка с тези среди. Тук е моментът да благодаря на ръководството на Професионалната гимназия по електроника и енергетика и на целия педагогически колектив, които стоят плътно зад младите си колеги и ги напъстват, винаги им дават съвети, споделят опит от техния дълъг професионален път.

– С какви чувства влязохте за пръв път в класната стая и се изправихте пред учениците?

– Беше много вълнуващо. На ръст и до ден днешен не се различавам кой знае колко от учениците и голяма част от тях мислеха, че съм стажантка, често се шегуваха, че съм дванадесетокласничка. Беше изключителна емоция. При нас тенденцията е да има повече мъжки класове, а те са по- своенравни, по-палави от момичетата. Може би нещо, което съм запомнила от онези години, е, че ми се падна един по-буен клас, където момчетата обичаха да „престрелват” с думи преподавателя, но мисля, че се справих успешно. Когато има правилната нагласа и подход, нещата се случват.

– Споделихте, че тийнейджърите са своенравни, със собствено мнение… В този ред на мисли как се справяте с предизвикателствата в работата и по какъв начин успявате да мотивирате учениците?

– Трудно, но намирам някакъв път. Учениците са с ясната теза, че училището е губене на време и нищо ново не може да се научи, тъй като има интернет, технологии и абсолютно отвсякъде могат да черпят информация. Опитвам се да ги убедя, че това не е така. Ежедневно им доказвам, че не могат да се ориентират в необятното море от информация, като например в интернет и те са абсолютно дезинформирани. Опитвам се им показвам сайтове, свързани с българския език и литература, как да си служат с онлайн речници. Общо взето с полезна информация за значението, правописа на думите… която могат веднага да проверят през устройствата си.

– И в крайна сметка да бъдат критични.

– Абсолютно. Ако мога да ги науча на критично мислене, ще бъда много горда от себе си. Това е и новата посока, в която поема образованието – да разчупи стереотипа, това въпроизвеждане в училище и учениците да започнат да мислят критично. Да изразяват мнение, разбира се, подплътено с аргументация, защото сама по себе си изказана една теза, не означава нищо, ако не е аргументирана.

Именно за да мотивирам учениците в началото на тази учебна година, им изработих персонализирани значки, на които пишеше: „Аз мога и ще го докажа!”.

Факт, е че през последните 5 години в Професионалната гимназия по електроника и енергетика се залага на нови, атрактивни специалности. Това, че учениците са ориентирани към определени професии, усложнява ли работата на учителя по БЕЛ?
Независимо дали в професионална гимназия или в хуманитарен профил, работата на учителите по БЕЛ винаги се усложнява, защото и обществото, и интернет пространството, социалните мрежи, постоянно налагат едно много ниско езиково ниво, което се стараем да повишим. Стремим е да покажем на децата, че да говориш правилно не те прави аутсайдер, или казано на техния език – „лузър”, а напротив. Владеенето на езиковите норми е задължително. Това изгражда една личност, която на по-късен етап ще може по- лесно да се интегрира в обществото и да се открои от масата. Начинът на говорене, изразяване посредством език, изчистен от диалектизми, винаги прави впечатление и се цени по-високо, отколкото изполването на нелогизми, жаргонизми…
Въпреки всички, не знам как да ги нарека – предизвикателства или несъвършенства, с ваши колеги сме коментирали, че все пак в новите учебни програми по БЕЛ има заложени повече часове именно за усвояването на книжовно-езиковите норми.
Да, така е. Единственото, с което не съм съгласна, е учебната програма в 10 клас, защото изучаваните произведения са много, учебната година не стига. Тогава е и финалът на първи гимназиален етап, който завършва с националното външно оценяване по български ези и литература. Оказва се, че моделът на НВО следва този на PISA /б.р програма за международно оценяване на функциналната грамотност на учениците/ и на други световни изследвания. Затова един млад преподавател, който няма опита, ще наблегне повече на решаване на тестови задачи, свързани с учебното съдържание, околкото на комуникативните задачи. От тази гледна точка програмата в 10 клас е малко недоизмислена и би било добре част от изучаваните произведения да се редуцират и да преминат в по-горен курс. Иначе – да, по новата учебна програма се освобождават повече часове и за практика, което е прекрасно, но за мен би трябвало да има още един час по български език и литература, особено в 12 клас.
Вие лично кои автори бихте искали да отпаднат?
Не казвам, че искам да отпаднат автори, а просто да се преместят в друг клас. Например произведение като романа „Тютюн” за мен не е подходящ да се изучава в 10 клас, още повече че учениците на тази възраст не са запознати с културно-историческия контекст, в които е създадено самото произведение. Според мен е по-удачно обемни литературни произведения, автори като Йовков и Д. Димов да се ориентират отново към втори гимназиален етап – 11 или 12 клас, защото наистина по обем учебното съдържание е страшно много в 10 клас.
Как бихте коментирали „вдигането на прага”от 23 на 30 точки на матурара по БЕЛ?
За мен е напълно логично, защото 23 точки би ги покрил всеки един зрелостник, а тук все пак трябва да има и известно „отсяване”. Същото нещо би било добре да помислят и висшите учебни заведения – „сито” на входа и задължително „сито” на изхода. Все пак идеята е да излязат кадри, които наистина могат и знаят, а не всеки втори да получава диплома и реално на пазара на труда след това да не покрива никакви критерии.
Какво мислите за отправено преди дни предложение от омбудсманът Д. Ковачева зрелостниците да могат да се явяват на поправителна матура и ако не са доволни от оценката си на редовната сесия?
Тук има много „ако”, колко пъти да се явява, ако не е доволен… и всъщност защо трябва да се явява, ако оценката не е „Слаб” /2/?
Логиката е, че изкараната оценка, например „Среден” /3/ или „Добър” /4/ важи за кандидатстване в университет, а резултатът, по думите на омбудсмана, може да тежи като „воденичен камък”, ако зрелостникът не успее да влезе в избраната специалност.
Но само в гимназиален етап учениците имат 5 години, за да се подготвят качествено за матурата по БЕЛ. Това е предостатъчно време. Според мен предложението е нерелевантно и едва ли би намерило приложение, защото ще произтекат много производни. Винаги ще има някой, който няма да е доволен от оценката си. Смятам, че държавният зрелостен изпит по български език и литература в сегашния си вариант е по-лек от предходния. Залага се повече не на възпроизвеждане на заучения тестови формат, а на компетенции. Това е правилната посока, в която се опитва да поеме образованието. Тоест тези деца трябва да се научат да мислят. Не да възпроизвеждат, а да имат мисловен процес. Лично аз смятам, че за да се повиши и функционалната грамотност, и нивото, в това число и връзката между средното и висшето образование, качеството на кадрите… изцяло трябва да се реформира системата.
И откъде да започне тази реформа? Може би да се повтаря в начален етап, ако не са усвоени заложените държавни образователни изискавания?
Повтарянето е нещо нормално, нито е срамно, нито е драма. Просто ако не се справяш, имаш втори шанс да се поправиш и това съществува във всяка една развита държава. По този начин работи и висшето образование. И тук, разбира се, не говорим за отпадане от системата, а наистина за реално покриване на държавните образователни изисквания- като се започне още от 1-4 клас. След това много важни са и 5-7 клас и когато нещата там се изпуснат, после е много, много трудно в първи и втори гимназиален етап, където трябва да се награжда, а не тепърва да се изгражда. Средното образование не може да преповтаря прогимназиалния етап. И тук идва въпросът как и защо, ако едно дете срича, стига до 5 клас. Нещата са много навързани, голяма роля имат и делегираните бюджети. За мен трябва да има радикална промяна и много сериозни санкции, за да може да се върне нивото на българското образование отпреди години. Не казвам, че моделът е бил хубав, но нивото е било високо и наистина е имало отсяване и отпадане.
Ако зависеше от Вас, какво конкретно бихте променили?
На първо място делегирания бюджет. Не може броят на децата в клас да е определящ за съществуването на паралелката, или ако са под 18, да не се реализира прием. Според мен подобно ограничение трябва да отпадне. Друго важно нещо е да има ясно разписани критерии и когато аз искам да учат конкретна специалност, да попадна в професионалното образование, то трябва да имам еди какъв си бал или оценка, за да вляза. И знам, че там се уча и че ще изляза след много сериозно „сито” на изхода. И ако искам да продължа да се занимавам с това нещо, да има кооперация между средното и висшето образование. Например в нашето училище имаме спогодба с Техническия университет и след приключването на 12 клас, полагането на матурите по БЕЛ и по професия, нашите ученици имат предимство да влязат там, защото са такива кадри и ще ги подготвят в определеното професионално направление.

От изключително значение е обществото да започне да дава по различни примери на младите хора, да показва авторитети. Реално погледнато, освен пошли примери, ширещи се в социалните мрежи, те нямат идол на когото да подражават. Трябва да се популяризират успешните хора, такива, които са постигнали нещо със знанията, с труда си, не по лесния начин като например…

… разголването на някои фолкпевица…
Точно така. Да, всичко онова, което се показва по социалните мрежи е блазнещо, но това е една фикция, лъжа. В реалния живот трябва страшно много труд, да следваш мечтите си, да си много целеустремен. И това пак поставя въпроса за подготовката на младите хора за живота. Средното образование дава основата, на която те да стъпят,а учителите винаги са насреща, за да ги обогатят, да им покажат. Аз например винаги се стремя да акцентирам и нещо ново в литературата, което излиза, ги вълнува. Има и деца, които се интересуват и именно заради тях си заслужава.
Г-жо Загорчина, до тук основно говорехме за предизвикателства, необходимостта от реформи… но все пак не мога да не Ви попитам как си почивате от натоваренето ежедневие? Четете ли художествена литература или може би слаломирате по пистите над Банско?
Може и да звучи изненадващо за мнозина, но не всички в Банско караме ски. Просто това не е моя спорт. Имам домашен любимец – куче кокершпаньол, и той ме разтоварва от тежкия работен ден. Иначе да, отделям време за художествена литература. Странното при учителите по БЕЛ или поне при мен е, че чета художествена литература критично, малко като литературен критик, което ме лишава от възможноста в пълна степен да се насладя на художественото произведение, но четенето е нещото, което ме държи. Аз съм класик и любимият ми автор е Достоевски, даже преди няколко дни обявиха романа му „Престъпление и наказание” за книгата на 20-и век. Но за Достоевски трябва една определена възраст, за да може да се чете и да се разбере.
И на финала: споделихте, че сте мислила да ставате учител. Сега ако трябва отново да се сблъскате с всички предизвикателства, 24-часовата работна седмица… бихте ли се ориентирали към тази професия?
Откакто съм в училище, целта ми е да се развивам. Към днешна дата стремежът и амбицията ми е развитие във висше учебно заведение, в областта на филологията и по-конкретно на българския език.
В такъв случай как се виждате в професионален план след 10 години например?
Ооо, това е много труден въпрос. След 10 години се надявам да имам все още енергията и държавата, системата да не убият в мен желанието и не само моето, а на всички, които искат да допринесат за възпитанието, обучението и образованието на младите хора.

СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА