Вергиния Йорданова Войнова /по баща Влахова/ е родена на 27.09.1932 година в с. Малорад, Врачанско. Начално училище завършва в Малорад, където баща й е учител и директор.
От 1946 до 1948 г. учи в Земеделска гимназия в Кюстендил при директор Георги Аракчиев и учител Вера Германова-Попова. През
1948-1950 г. продължава обучението си в Девическа гимназия в Бяла Слатина, където живее при учителското семейство Васил и Мара Пешеви и другарува с дъщерите им Татяна Пекунова и Милена Лазарова.
През 1953 г. завършва първия випуск на Учителския институт в София със специалности: математика, физика, химия и физическо възпитание. Нейни преподаватели са: Евгения Попова /химия/, Сия Даскалова-Ницелова /физика/, Катя Моянова /математика/, Петър Маджаров /физическо възпитание/.
Работи 5 години като учител и директор на училището в село Бистрица, Благоевградско, една година като учител в село Градево, 6 години /химия и математика/ във Второ основно училище “Д. Благоев” – Благоевград и 22 години преподава математика в Пето основно училище „Г. Измирлиев”, където се пенсионира през 1987 г.
Вергиния Войнова бе обявена за призьор в категория „Учител ветеран” в конкурса на вестник „Струма” „Любим учител 2021г.”.
За читателите тя сподели своите спомени за учителските години, за възпитаниците си и разказа как прекарва дните си като пенсионер:
Аз не съм се чудила изобщо какво ще правя след пенсионирането ми. Предадох щафетата в Пето училище „Г. Измирлиев” на моя бивша ученичка, един достоен учител по математика и информатика. А у дома ме чакаха две внучки – за тяхното отглеждане и възпитание отдавах голяма част от времето си. Само след две години внучките ми бяха ученички и всеки ден се чувствах така, сякаш съм заедно с тях в училище. В това време и дъщерите ми бяха учителки. Те също всеки ден споделяха с мен преживяванията си в училище. Така че тази учителска и ученическа аудитория край мен ме държеше в радостите и проблемите на училищния свят. Сега отново имаме двама ученици – в първи и втори клас – моите правнуци. Третият ми правнук – и той грабва своята раничка, за да тръгне с батко си към училището, но още има време за него.
Такава готовност да бъдат с мен в училище виждах и в двете си дъщери. Голямата ми дъщеря Мариана изчакваше в двора на училището в Градево да свърши часът. Не е имало детска градина, където да я оставя. Един ден децата в класната стая започнаха да се подсмихват и подбутват, и да хихикат. Чудя се какво ли става. А те: “Другарко, под вратата се виждат крачетата на Марианка. Нека да влезе при нас, другарко, защо да стои сама в коридора?”. А тя, милата, е само на три годинки.
Тогава не се учеше в събота и неделя, така че аз и Марианка взимахме автобуса от Градево до Благоевград, а от там автобуса за Бистрица и се прибирахме за края на седмицата в селото на моя съпруг Стефан, който също беше учител по математика в родното му село Бистрица.
Когато се роди втората ни дъщеря – кръстихме я Румяна, така се казваше дъщерята на доктор Бобчев, моя ученичка, и ние харесахме това име.
Всъщност аз съм пътувала на ученически екскурзии повече с по-малката ми дъщеря Руми, отколкото с Мариана. И всеки път имаше някакво приключение, нещо запомнящо се. На една екскурзия Руми се разболя и едва стигнали в Плевен, хоп в болницата. Колегата Самарджиев строи момчетата на гарата и попита: “Желае ли някой да придружи другарката Войнова и детето й, за да се приберат в Благоевград?”. Явиха се няколко момчета-кавалери сред осмокласниците. Незабравимо. За радост Руми беше изписана от болницата и продължихме екскурзията, не се наложи да се връщаме в Благоевград.
Сега разглеждаме с моите дъщери снимки в албумите и си припомняме лица и преживявания.
В един телефонен разговор с моя бивш ученик Васил Бачев за чистотата в квартала ни споделих между другото, че в същия ден навършвам 80 години. Не беше изминал и час, когато на вратата се звъни и таксиметров шофьор ми подава кошница с цветя и поздравления от моя ученик Васил Бачев.
Обичам да разглеждам снимките от ученическите екскурзии. Във Фейсбук групата “Духът на Джумаята” публикуваха снимки от блога за моя свекър Йордан Петров Войнов. На една от тях – ученици при паметника на връх на Шипка, се разпозна моята ученичка Севдана Марковска.
На друга снимка познахме Лидия Цветкова, директорката ми във Второ училище. Добър е бил фотографът, който е уловил архитектурно Дунав мост, а ние сигурно сме спрели движението, за да се снимаме сред моста – голяма група 14-годишни ученици, сред които доктор Благой Арабаджиев, Владимир Масев, Росица Даракчиева, Алексей Арабаджиев, доцент Акулина Стефанова, бъдещата учителка по история Таня Василева.
Тези дни моята ученичка Даниела Симидчиева ме изненада с една снимка от 1972 година, Сопот – пред къщата-музей на Иван Вазов. Направена от самата нея. Да, освен учителка на 21 лекари и 5 стоматолози, аз съм била учител и класен ръководител и на жената с най-висок коефициент на интелигентност днес. И още по-радостното за мен, че съм запазила с всички мои деца-ученици най-прекрасни контакти. Та снимката ми припомни екскурзията до Сопот и Копривщица с красивите й възрожденски къщи. Учениците са в пети клас. Вглеждам се в лицата им, опитвам се да ги разпозная…
На снимката до детето на колежката ми Ослекова седи Огнян Митев, сега директор на болницата в Благоевград. С помощта на Фейсбук Даниела ни помага и с имената на другите ученици – Пламен, Илонка, Елена, Гергана, Христо, Иван… Погалвам с ръка снимката. Радвам им се.
Гордея се с всички тях, моите великолепни ученици. Търся контакт с тях, откликвах години наред на поканите им за срещи. Отивах на 15 септември в двора на Второ училище “Д. Благоев” /където са преминали младите ми учителски години/ или на Пето училище “Г. Измирлиев” /където през 1987 година се пенсионирах/. Защото не можех без емоционалните училищни тържества и празници.
Сега, в различната житейска ситуация, се питам: Как бих се справила аз в новите условия на учебен процес – дистанционно обучение, медицински тестове за влизане в училище? Не мога напълно да усетя трудностите за учители, ученици и родители. Но си мисля, че бих се справила само ако с мен са моите прекрасни ученици, моят винаги прекрасен отбор от ученици и родители.
Благодарение на Фейсбук мой ученик, сега съдия в Пазарджик, ми припомни, че в шести клас на посещение в часа ни по математика е бил министър Фол. Обичах “откритите уроци”. Дори преподаватели в Централния институт за усъвършенстване на учители са довеждали свои курсисти в мои часове по химия. Самата аз с удоволствие се обучавах в ЦИУУ – София и на математически конференции. Участвах в създаването на Физико-математическото дружество в Благоевград, бях в ръкводството на Дружеството на математиците в Благоевград, но не можах да наложа идеята тогава да бъде създадена математическа паралелка още в пети клас.
Обичах да разказвам във вестник “Пиринско дело” и в Радио Благоевград за работата ми в училище. Сега споделям спомените си във вестник “Втора младост” и точно така чувствам своя живот – като втора младост, благодарение на моите великолепни ученици.
Сравнението между тогава и сега е трудно. Дори десетилетията в учителската ми практика се различаваха много. В Бистрица грабвах колелото и катерех баирите, за да взема и доведа в час свой ученик, който е забравил, че има изпит по математика в края на годината. През зимата децата в Бистрица идваха от махалите замръзнали като снежни човечета. Проявявах търпение първо да се стоплят на печката с дърва, премахвахме локвичките стопена скреж около тях и тогава започвахме часовете. И по физика се опитвах да преподавам ясно, точно и разбираемо. И се усмихвах, когато получах при изпитване обратна връзка – какво са разбрали учениците от урока: “Пеленките на Марианка ще изсъхнат по-бързо, ако са прострени на въжето”.
Живяла съм в три епохи. Детството ми в Малорад, Оряховско, бе и щастливо, но и с много тревоги. В младостта ми също тревогите бяха повече, отколкото радостите. Направих дарение в Държавен архив – Благоевград, за да се запази споменът за семейството на моя свекър Йордан Петров Войнов, което семейство ми даде подкрепа и сила в трудни за мен години, когато в месеца на моята сватба почина майка ми.
Съжалявам, че на млади години не съм проявявала повече интерес към историята на рода ми. Сега един екип от млади успешни родственици /6 души/ работи по родово изследване за моя дядо Иван Влахов Процепа /1850, Гложене, Тетевенско – 15.06.1935, Малорад, Врачанско/. Тъй като съм единственият жив внук, младите ме наричат “ръководител на екипа”.
Сега като пенсионер моето ежедневие минава динамично. Прозорецът на кухнята ми гледа към улицата и докато готвя, имам възможност дори сега през пандемията да обменя някоя шега с приятели от квартала, май повечето все мои ученици. На отворения прозорец дори през студените дни чувам: Здравей, Войнова! Как си, Войнова? Всяка пролет все се заканвам, че няма повече да поддържам земеделска градинка в Бистрица, но сърце не ми дава да се остави селската работа – насаждам по малко кромид, картофи, бобец…
През месец декември вече мислим и за наближаващия християнски празник Рождество Христово. Нека бъде един тих и спокоен празник, без излишна суета около избора на подаръци. И ако все пак сложим акцент върху подаръците, то нека се замислим кой наш подарък най-много би зарадвал Бог – смирение, благочестие, щедрост.
Пожелавам на всички читатели на вестник „Струма” осмислен коледен празник и много здраве през 2022 година.
В. Влахова на 89-ия си рожден ден с дъщерите си Румяна /вляво / и Мариана
Вергиния Войнова – екскурзия с ученици, Сопот, 1972 година
Вергиния Войнова – екскурзия с ученици, Русе, 1965 г.
Вергиния Войнова с дъщерите Мариана и Румяна и колеги на хижа „Македония”, 1975 г.
Румяна Войнова: От детските ми години имам незабравими спомени от екскурзиите с майка ми и нейните ученици
Румяна Стефанова Войнова завършва 91 гимназия с преподаване на немски език в София. Има диплома от ВТУ „Кирил и Методий” /Велико Търново/ със специалности “Немска филология” и “История”. През 1995 г. защитава втора квалификационна степен като учител. От 1996 до 98 г. преминава обучения за заемане на длъжност „Учител-методик по немски език” по програма на МОН, Културния институт на Германия в София Гьоте Институт и Бюрото за образователни проекти k.education на правителствената агенция КултурКонтакт-Австрия.
Работи в редакция “Енциклопедия” – Благоевград, Радио-телевизионен център – Благоевград, 5 години учител по немски език в Седмо СОУ „Кузман Шапкарев” – Благоевгард, 25 години учител, учител-методик по немски език и главен учител в НХГ “Св.св. Кирил и Методий” – Благоевград, където се пенсионира на 01.09.2020 година. За спомените й от детството, когато и двамата й родители са били учители, тя разказва:
Три години бях в една и съща група на детската градина в сградата на Пето училище и чичо Еленко от ансамбъл “Пирин” се шегуваше с мен, че съм „Старият войник на училище “Георги Измирлиев”. Като дете ми се струваха безкрайно дълги педагогическите съвети. Особено зимно време, когато със сестра ми чакахме да се приберат двамата ни родители учители от педагогически съвет или от часове. Лампите отдавна светнали, а те още в училище… Хем ми беше тъжно, че ги няма у дома след 17.30 часа, хем ми беше любопитно – какво ли толкова се случва в училище, и много исках да имам право да посещавам часовете по математика или педагогическите съвети. И се сърдех, че не било позволено и не било редно…
Аз имам много различни спомени с учениците на майка и татко. Трябва да съм била в предучилищна възраст, майка ме качва в автобуса за Бистрица, сядам до учителката Венера Падежка, тъжно ми е през целия път, а тя прекрасната все казва: “Ето го зайчето, виж къде се скри в храста!”. И така пристигаме в центъра на селото, в училището, където баща ми беше директор. И отново нямам право да влизам при учениците. Трябваше да остана в учителската стая и да разглеждам сътвореното от учениците в часовете по трудово обучение, включително и игри, измайсторени от дърво. А любопитството ми се уголемява и ще се пръсна. От родителите ми знаех, че в училище се ходи на пръсти, когато се провеждат часове. Та пристъпвам аз леко и тихо. И кротко отварям вратата на класната стая. Без позволение. Татко ме поглежда строго, настанява ме на първия свободен чин и с размахан показалец повтаря на мен и на класа, че не трябва да се шуми в час. Аз се чудя, нали съм кротка, защо трябва учителят да е строг и да предупреждава за внимание? /По-късно като учителка вече разбрах защо./
Аз не помня учениците на майка от Второ училище. Но добре знам имената на учителите Мария Стоилова Шестакова и Филка Маркова. Играла съм като малка с много от децата на колегите на майка ми. С дъщерите на Ели Коджабашева /английски/ и Димитрия Донкова /география/ дори уж “говорехме на чужд език” в игрите.
И в блога за другия ми дядо Йордан Иванов Влахов се опитваме да възстановим и напишем имената на всички ученици и получаваме помощ от тях.
Някои от учителите на снимките от албума на майка ми са преподавали и на мен в Пето училище – снимката на хижа „Македония” с майка ми, сестра ми Мариана – виждам зам. директор Радулов, Асен Карадачки и съпругата му по български език Карадачка, Блага Серафимова, химика Любчо Байрактарски, физкултурника Бойко Георгиев, математичката Филянова.
Помня как на екскурзия с учениците на майка ми, родени 1953 г., в Рилския манастир Елка ми разреши да пипна радиото, което носеше. Дори го преметна през врата ми – и ето – снимка за спомен. Този випуск ме глезеха много. Учеха ме да играя шах. Оставяха се да ги победя. Явно съм била много по-малка от тях и им е било интересно да общуват с детето на класната си.
На снимка от екскурзия до Сопот и Копривщица от 1972 г. аз съм вдясно на първия ред в групата ученици. Те са само малко по-големи от мен и помня, че тях ги харесвах по друг начин. Определено ми липсваше суетенето около мен на големите ученици от предишните випуски. Защото на тази екскурзия вниманието бе насочено повече към друго малко сладко дете – сина на госпожа Ослекова. На снимката аз съм прегърнала малкия Иво Златанов /сега началник на РУО/, който седи до мен. Открихме и снимки от ученически бригади – Иван Ризов, Лилия Гълъбова, Спаска, В. Богданова. Продължаваме да издирваме снимки с други ученици – Даниела Китова, Огнян Топурски, Маргарита Трайкова, Снежана Кацарска, Илонка Рашкова…
