Приятелите от детинство Кр. Елинов и И. Димитров след покоряването на Гросглокнер: Вървяхме към върха гладни, в сняг, дъжд, гъста мъгла и силен вятър, но тръгнеш ли назад – мъртъв си

Красимир (вляво) и Иво на любимото си място - в планината

Двамата приятели развяха знамето на Банско преди тръгване и на върха

Красимир Елинов и Иво Димитров са приятели от детинство. И до днес ги събира любовта им към планината и екстремните спортове. Двамата са запалени по алпинизма и всяка свободна минута са заедно в Пирин – покоряват върхове, правят излети. Тази година дебютират и извън пределите на страната ни и изкачват един от най-трудните върхове в Австрийските Алпи – Гросглокнер, висок 3798 м. Изкачват го за 12 часа по най- трудния маршрут – през ръба Stüdlgrat, известен като най- техничния гребен на Гросглокнер. За да стигнат до внушителната скално-ледена снага на върха, двамата катерят ледника Пастерце, чиято дебелина е над 20 метра и също изисква сериозна техника, за да бъде преминат. Пътуването до Австрия става съвсем случайно, мотивира ги тяхната обща приятелка Пламена Петрова, която е инструктор по каяк и също запалена по екстремния спорт.

Те двамата са любители алпинисти. Красимир Елинов е родом от Благоевград, но е живял и израснал в Банско. Любовта към планината му предал дядо му. Красимир е основател на Алпийския клуб в Банско и работи в оръжеен магазин в курортния град. Освен запален алпинист е и голям родолюбец. Преди малко повече от година той боядисва къщата си в цветовете на българския трикольор – бяло, зелено, червено. Визията й впечатлява дори чуждестранните туристи. Иво Димитров е от Банско – собственик на единственото фотостудио в града. Познава Пирин като дланта на ръката си, а любовта му към планината е безгранична.

И двамата имат деца и смятат да им предадат любовта си към планината и алпинизма. Разговаряме с Красимир и Иво за трудностите по пътя към Гросглокнер и мечтата им някой ден да покорят Айгер.

Двамата се занимавате с алпинизъм от скоро, едва от 4- 5 години, а вече покорихте един доста труден връх. Какво ви мотивира за това толкова екстремно и рисковано преживяване?
Да, така е, дори това е първото ни катерене извън България. Върхът всъщност беше мечтата на една наша приятелка – Пламена Петрова. Тя също обича Пирин и много пъти е идвала с нас, дори и зимата, при изключително тежки условия. В началото искаше да види как си прекарваме времето в планината, да види какво е да мръзнеш, да не смееш да излезеш от заслона дори до тоалетна. Тя ни сподели, че Гросглокнер е мечтата й, и ни попита дали искаме да отидем заедно и да се опитаме да го изкачим. Може би виждаше в нас сигурност, че можем да я заведем. Всъщност тя организира по-голямата част от пътуването – застраховки, направи проучвания на къмпингите, където можем да спим, дори пътувахме с нейния миниван.
Едно такова пътуване изисква доста сериозни средства, вас спонсорира ли ви някой?
Всичко е с лични средства, нямаме спонсори. Събираме малко по малко и заделяме. В близките страни като Австрия не е толкова скъпо, понеже пътят е добър, спим по къмпинги, а не по скъпи хотели, ограничаваме се максимално в разходите. За пътуването бяхме направили възможно най-евтиният вариант, за да можем да го осъществим.
Разкажете малко повече за самото изкачване, преминали сте през ледника Пастерце, чиято дебелина е над 20 метра и също изисква сериозна техника, за да бъде преминат. Срещнахте ли трудности там?
Ледникът е труден през лятото, тъй като тогава е открит, т.е. започва да се топи и от високите температури започват да се отварят цепнатини. Ние не заварихме този момент. При нас нещата бяха доста по-добри, поне от наша гледна точка. И по това време си има своите опасности, тъй като тези цепнатини може да са покрити с нов пресен сняг и да не ги забележим, но се справихме. Има пътеки и следваш тях. Преди нас минаха и други хора, само че те се отклониха след това по друг маршрут. По нашия се движеха трима германци и гид от Полша. След около три часа бяхме на ръба, в 10 часа започнахме изкачването и в 17:00 часа бяхме на върха. Доста трудно и екстремно изкачване, но успяхме.
Имаше ли момент, в който да сте почувствали страх и да сте искали да се откажете, да се върнете назад?
Гледали сме доста клипове и мислехме, че не е чак толкова трудно, но имаше места, които си бяха страшнички, направо си се кръсти човек и продължава, защото назад няма как. Назад не можеш да се върнеш и изходът е само един – нагоре. При опит да се върнеш може да подровиш сам камъни с въжето. Трябва да се осигуряваш, за да се спускаш назад, и после като освободиш единия край на въжето и тръгнеш да го изтегляш, то може да се закачи и да подрови камъни. Връщането назад не е опция, просто се изключва като вариант. Трябва да си попаднал в суперекстремна ситуация, за да рискуваш. При връщане шансовете за смъртност са над 90%. Връщането е по друг маршрут, който се води туристически. Той е по-лек, въпреки че и той си беше трудничък. Ние си го представяхме като Вихрен – качваш го по северната стена, слизаш по лятната пътека. Имаше много адреналин в цялата история. В Пирин сме запознати с всички ръбове и сме по-спокойни, там като е непозната е по-трудно. Най- страшното беше, че постоянно чуваш как падат лавини, камъни, просто не можеш да се отпуснеш, тъй като не знаеш колко е стабилно.
Беше ли с вас времето?
До средата на ръба беше ясно, след това се влоши, започна да вали сняг, примесен с дъжд, гъста мъгла, силен вятър и ситуацията се усложни. Не знаеш какво следва, какво има пред теб, назад да тръгнеш да се връщаш е абсурд. Знаеш, че и хеликоптер не може да те спаси заради гъстата мъгла, и въобще, ако стане нещо, знаеш, че си мъртъв. Затова се мобилизираш и продължаваш. Условията бяха много лоши. Въжето цялото беше пропито с вода, ръкавиците също. Само ги сваляш, изстискваш ги и пак ги слагаш. До върха ръцете ни бяха набъбнали. Това са 7 часа, в които сме били мокри – все едно си бил цял ден във вода. На върха стояхме не повече от 15-20 минути, защото започнахме да се изстудяваме. Тръгнахме обратно по маршрута, който е за слизане. Отседнахме в хижа, която е на 3 400 м.н.в., или около 400 метра под върха. Цяла нощ вятърът беше много силен и се притеснявахме как ще слезем. На тръгване имаше отново гъста мъгла и изобщо целият маршрут за слизане, който си е туристически, беше доста труден, но пък беше обезопасен с метално въже.
Вие сигурно сте проучили времето, преди да тръгнете?
Да, точно така, но променливото време е характерно за планината. Важното е да си подготвен при една такава изненада. Подходящата екипировка е много важна.
Какво ви даде това пътуване?
Всяко излизане е опит и ти дава урок, учи те на нещо. Това, което аз научих, е, че готвена храна не трябва да се носи, само консерви. Бях си взел от тук някаква храна готова, но не съобразих, че ще се вкисне, и останах без храна. Реално в деня, в който катерихме, никой от нас не беше ял нищо. Вечерта преди изкачването хапнахме малко, на другия ден, докато катерехме, няма как да ядем, вечерта в хижата сме заспали, докато уж отморим за малко, и чак на следващия ден хапнахме по малко кашкавал, консерва риба и това беше.
Близките ви как приеха вашето решение за това екстремно пътуване?
Те са изживели истински кошмар, тъй като същия ден имаше смъртен случай. Майка ми /говори Красимир/ е чула по новините, че е станал инцидент, при който е починал 31-годишен мъж. Съвпаденията ги хвърлили в паника – пътували двама приятели, изкачвали същия връх, същия ден, починалият е на същата възраст като нас, не са съобщили националност, просто много съвпадения и тя се беше побъркала от притеснение. Повече от 24 часа си е мислела, че сме ние, някой от нас. Сутринта около 05:00 часа, преди да тръгнем от хижата към върха, аз й изпратих SМS и тя знаеше, че изкачваме. Инцидентът е станал половин час преди нашето тръгване нагоре, но ние не бяхме разбрали, за да можем поне да съобщим, че сме добре. Много тежко е преживяла денонощието, тъй като аз успях да и изпратя SМS чак на следващия ден. В хижата, където пренощувахме, нямаше никакъв обхват и беше невъзможно да се обадим, за да са спокойни. Затова аз посветих изкачването на майка ми, която същия ден имаше рожден ден и е преживяла истински кошмар.
Коя е следващата ви цел?
Мислили сме за Матерхорн и може би това ще бъде следващият връх. За там обаче са необходими по- сериозни тренировки. Тук денивелацията, ако е била около 500 метра ръб, по който катериш и е полегато, Матерхорн си е сериозен връх и един от най-опасните на Земята. Там денивелацията е около 1200 метра. Трябва много сериозна подготовка, за да се изкачиш и да имаш сили да се върнеш. Качването е най-лесно, слизането е трудно, а факторите са много – изтощението, може времето да се развали. На Матерхорн ръбът е вертикален и всичко е в една линия. Опасностите са много и са необходими сериозни тренировки, но ще опитаме да изкачим и него, все пак сме любители, не професионалисти. Не гоним високи цели като професионалистите, а и те са спонсорирани доста добре и разполагат с финансов ресурс.
Матерхорн ли е мечтата ви?
Мечтата ни е Айгер и се надяваме някой ден да я осъществим.