От 30 г. пазарът е залят с цветенца, кученца… и хората вече нямат причина да влязат в галерията
* Комерсиализацията кара художника да прави глупости, за да не загуби клиента, дошъл с претенциите и парите си
* Факт е, че сме много снобарски град и картина се избира да пасва на пердетата, на килима…
С абсолютно нестандартна изложба благоевградският художник Красимир Якимов разби познатите концепции за честване на 50-и рожден ден в градската галерия и нареди експозиция като спектакъл с много хумор и провокации към публиката между картините като диапозитиви на отделни сцени.
„Благоевградчани трябва да видят тази изложба! Казвам го, защото имам поглед върху творците и развитието на изобразителното изкуство в Благоевград и региона през последните повече от 40 години“, категоричен бе директорът на градската галерия в Благоевград Иван Милушев и добави: „Краси е уникален, по-различен от останалите не само като стил, но и като начин на мислене. В нашите среди рядко се среща такава остра мисъл, защото повечето, не изключвам и себе си, вървят съзнателно или не по билото на ефекта и в крайна сметка това се оказва самоцел. Но в световната история има изключителни художници като Рембранд, Ван Гог и др., които успяват да накарат зрителя да мисли. Краси е явление на благоевградската „сцена“. Преди години разговаряхме с учителя му в гимназията, покойния доц. Атанас Дафинов, за учениците му, когато стана дума за Краси, той бе категоричен: „Много е добър, но му трябва време, за да излезе“. И в крайна сметка се случи точно така. И макар че работите в юбилейната му изложба носят леко временна полоса с това, че са правени върху картон, мисълта в тях е непреходна, а голямото „нещо“, същината е провокацията!“, откровен бе Милушев.
С Краси Якимов се срещаме ден след събитието, денят и часът на което случайно или не съвпадна с откриването на друга изложба в Благоевград.
– Краси, изложбата ти е много странна, усещането още при влизане в галерията е, че човек е попаднал на театрален спектакъл, който ти разказваш с великолепното си чувство за хумор през картини-сцени…
– Готвих я 1 година. Бях взел едни гигантски платна (и аз да се направя като другите), две седмици стоях и ги гледах, дори започнах няколко, но ги изоставих, осъзнавайки, че това не е моето, не съм аз. И последните две седмици преди откриването направих това, което виждаш в галерията. Денем ходех на работа, а нощем рисувах (отпуската изтече, докато умувах над гигантските платна). И се случи!
– Изложбата ти прилича повече на театрална постановка в кадри…
– Разбирам те защо трудно намираш думите, получи се нещо като пърформанс, но не точно. Идеята наистина ми беше да се случи като театър: влизаш, има увод и се „набиваш“ на промоцията със седемте смъртни гряха, от която според мен преди 30-ина години всички си купихме бая неща. Минаваш през кулминацията на голямата централна стена, за да стигнеш накрая до мъничката табелка, която ти припомня за какво си дошъл – да гледаш рамки или картини. Мнозина вероятно ще се шокират, че изложбата ми за 50-ия юбилей не е с комерсиална цел, но аз много се кефя, затова така я направих, и да си призная, не ми пукаше дори дали някой ще дойде. Но да, като мина откриването, ми олекна.
– Развитието ти като художник не е гладко и постъпателно, както при повечето ти колеги. След завършването си прекъсваш активно да твориш и се върна към четките и боите отново преди по-малко от 10 г., след като доста години работи като шофьор, а напоследък и зад бара във фамилно табаче в центъра на Благоевград. Какво ти дадоха тези години далеч от изкуството?
– Признавам, че не печеля много приятели сред колегите, но в Благоевград вече има достатъчно, дето се надуха и се държат, сякаш са някакви светила. Хайде няма нужда, не съм в тоя списък! Ще ти разкажа случка с Хемингуей, за която дори не знам дали не е анекдот, но много ме кефи и отлично обяснява творческата работа. Хемингуей бил в Куба и съседът му три дни го гледал през оградата как само лежи на хамака в двора, пуши пури и пие коктейли. На четвъртия обаче Хемингуй стнал и започнал да копае. „Най-после взе да работиш след 3 дни лежане“, викнал му комшията, а Хемингуей отвърнал: „Не, почивам си след 3 дни работа!“. При мен нещата се случват почти по същия начин.
– Кое те провокира най-силно да твориш?
– Оглушителното мълчание на „агнетата“ в моята среда (а и извън нея). Публиката ни намалява все повече и повече и художниците не правим нищо, за да променим това. Не може 100 години да караш хората да гледат един и същи филм!
– Визираш Благоевград или глобалната художествена сцена?
– Моята камбанарийка е тук и не мога да правя големи обобщения. В града ни има общи изложби, които няма нужда да ходя да видя, защото предварително мога да кажа кой какво ще даде. Как да накараш публиката да дойде, с какво ще я изненадаш?! Да, има някакви искрици, които от време на време се появяват, но като цяло изложбите са еднотипни. От 30 г. заляхме пазара с цветенца, кученца, котенца и хората вече нямат причина да влязат в галерията.
– Но нали всеки автор има свой стил, който следва и развива…
– Проблемът е в комерсиализацията. Художникът, вместо да защити себе си и творческите си търсения, прави глупости, за да не изгуби клиента, дошъл с претенции и с парите си.
– Липсват ли ти художниците като Георги Ковачев, Атанас Дафинов…?
– Липсват ми много! Липсват ми хора, на които не им пука, и с риск да си спечеля „приятели“ сред колегите, ще съм искрен: не може да правиш изкуство със страх дали ще продадеш и за колко, ама да не вземе някой нещо да каже…
– Няма ли все пак поне един-двама, които не се страхуват?
– Опитват се, но много бързо „голямата река“ ги отнася.
– А от по-младите?
– Тях пък никакви ги няма!
– А къде слагаш новото поколение художници като Кристиян Балабанов?
– Той е специален случай, изключение. В града ни има специализирани паралелки в НХГ, има цяла катедра в ЮЗУ и очаквам да ни заливат с изложби, които да провокират публиката, да я грабнат някак! А то нищо!
– Какво ти липсва от времето, когато ти беше ученик в паралелката по изобразително изкуство?
– Имаше повече прояви и по-различни. Неконцептуални. Учителите ни в НХГ помня, че ни водиха на изложба в една стара къща в центъра, не знам дори дали е било истинска изложба, или събрани шантави работи от някой човечец, но всички полагаха усилия, каквито сега не виждам да има. В момента апатията е голяма! Като няма по-различни изложби, децата, които сега учат изкуство, какъв пример получават?! Те си казват: трябва да правя такива неща, за да мога да изложа в галерия.
– Затова ли избра нестандартен подход към своята юбилейна изложба?
– Дори и за това. За да покажа, че няма нужда от рамките, защото тогава се случват интересните неща.
– От колегите си можеш ли да посочиш поне един, който се опитва да разчупи стереотипите?
– Не че ми е приятел, но Румен Дешев е такъв автор. Вярно е, че тръгнеш ли да си изкарваш хляба с това, животът те принуждава да правиш компромиси и комерсиално изкуство, но Румен от време на време разбива много силно клишетата. Може би има и други колеги, не следя всичко и всички, но и друго е факт, че сме доста снобарски град и картина се избира да пасва на пердетата и на килима. А като смениш мебелите, картината в мазето ли ще отиде?!
– Кое те провокира да седнеш да рисуваш?
– То е вътрешна потребност. След 2-седмичния ми „режим“ на нощно рисуване заради изложбата и 2 дни почивка тази сутрин се чудех дали довечера да не отворя боите.
– Ако не го направиш, какво ще запълни вечерта ти вкъщи?
– Телевизия по разбираеми причини спрях да гледам, предпочитам да си пусна плейстейшъна.
– Това връщане към детството ли е?
– Нашето поколение много си харесваме и сме фенове на тези електронни джаджи, каквито по наше време нямаше, и сега най-вероятно си наваксваме. Забелязвам, че цензурата през последните години във филмопроизводството в световен мащаб е много силна, а във видеоигрите има много по-интересни истории, брилянтни бих казал, без цензура (нямам предвид пошлото), и е много по-интересно. Явно сценаристите са се пренасочили и работят в много добри екипи в тази индустрия. Признавам си, истински се забавлявам.
– Не се ли изкушаваш като художник и ти да станеш част от екип за видеоигри?
– Тази работа е много сложна и… не, предпочитам да съм клиент и да се забавлявам като потребител.
– От какво се страхуваш преди изложба?
– До последно изпитвам страхове дали работите няма да са достатъчно и стените ще пустеят, дали ще стои добре като цялостно усещане, сега се притеснявам да не изпаднат картините от кукичките, на които са закачени… Явно тези страхове ми помагат, когато съм изнервен, да се справя с напрежението.
– А в живота от какво се страхуваш?
– Вече нямам страхове. Като стане човек на половин век, спира да ти пука и гледаш да се радваш.
– А какво те радва най- много?
– Дребни нещица. Нямам суперизисквания.
– Къде релаксираш най-пълноценно?
– С приятна компания. Имаме ритуал, всяка събота се събираме приятели и по няколко часа прием кафе и „оправяме света“, понякога стигаме дори до чужди галактики.
– Кое те наранява най-силно?
– Фалшът в отношенията. Той превзема всичко. Оптимист съм, но виждам какво се случва около мен и то не ми харесва. Не бях излизал от Ковид кризата вечер по центъра и бях поразен наскоро колко пусто е по площадите и централните улици. Зловещо е! Преди години по същото време в денонощието човек не можеше да си намери място в заведенията, ако не го е резервирал предварително, а сега няма жива душа да се разминеш. Градът ни обезлюдява и е ясно, че основната причина е липсата на работа и поминък, но тук се провеждаха фестивали, кипеше живот, дори авторалита се провеждаха и градът се пълнеше. Сега всички тези събития са само спомени. Последното, което ме шокира, свързано с откриването на изложбата ми, бе пълната липса на координация от страна на общината при провеждането на две аналогични събития в един ден и в един час, като за едното гарантирам, че се знаеше 3 месеца по-рано. Такива неща не се правят дори в Лос Анджелис или Париж, а ние сме малък град и публиката е ограничена, защо бе нужно да я разделяме?!
– Какви културни събития може да очакваме в Благоевград през 2024 г., след като ОбС одобри едва 50 000 лв. за култура за цялата година?
– Това оправдание с нямането на пари ми е любимо! А примерът е моята изложба с обикновени картони, опаковани с кашони. Пак става, и с много малко пари става, въпросът е да има идеи, но май тях ги нямаме! Това е другото, което губим, начина, по който се случват нещата. Искаме да натиснем копчето и всичко да стане от само себе си. Тези копчета ни докараха да не мислим. Не може всичко да оправим накуп, но можем да започнем от малките неща. Можем, но трябват усилия, и то на повече хора.
– Ако беше кмет или ако зависеше от теб, какво би направил, за да започне позитивна промяна за Благоевград?
– Представа нямам и затова най-вероятно щях да се обградя с хора, които разбират от тези неща. Не е срамно човек да си признае, когато от нещо не разбира, важното е да намериш онзи, който разбира. А в Благоевград е пълно с разбирачи по всякакви теми.
– Би ли се захванал с политика?
– Не. В тая държава има достатъчно хора, които се занимават с каквото не им е работа. Нека поне аз да не съм там! Още не мога да проумея защо ни е wi-fi в най-дългия тунел при Железница и защо посрещаме с фанфари хеликоптер-линейка, който се оказва, че не може да се използва! Продължаваме да повтаряме сценария на стария филм „Кит“.
– Не е ли свързано с народопсихологията на българина?
– По-скоро на управляващите. На обикновения българин едва ли му пука дали има или няма wi-fi в тунела, стига той да е осветен и асфалтът да е хубав. Затова не искам да ставам политик, защото ставам много краен.
– Мислил ли си някога да напуснеш България?
– Не, много си ни е хубава и държавата, и градът ни. Където и да се махнеш навън, все ще си емигрант, чужденец. Поне аз се чувствам най-добре, където съм израснал, където са близките и приятелите. И дори да виждам как се случват промени, които не ми харесват, тук ми пука, а навън си оставаш квартирант.
– Как се виждаш след 10 г?
– Малко по-побелял. При мен най-вероятно нещата няма да се променят особено, но дано градът ни да тръгне нагоре! Доста време вървяхме по нанадолното и сега ще е по-трудничко да потеглим нагоре, но не е невъзможно. И първата стъпка е ние, обществото, да го поискаме.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
Настръхващо верни думи.