– Проф. Жечев, преди дни навършихте 68 г. и се пенсионирате от ЮЗУ – университетът, в чиято история името Ви оставя огромна среда. Трудна ли е раздялата?
– Всяко начало има и край. На 12 март изтече третото удължаване на договора ми с ЮЗУ. Като професор имах право и с решение на Академичния съвет трудовият ми договор бе удължаван три пъти с по 1 г., което е максималният срок. Излизам в пенсия. Е, може би ще остана до 30 юни, да завърша учебната година, но вече по друг параграф, може би като гост-професор, не на щат. И това е нормално, защото младите трябва да се развиват. Това е мое верую.
– Защо точно в годините, когато сте многообещаващ футболист, загърбихте терена и го сменихте с университетска кариера?
– Точно навреме взех решението да прекратя активната си спортна кариера и да я заменя с научна (години по-късно мои съотборници са ме молили да ги назнача за портиери). Горд съм, че като футболист съм преминал през всички формации на „Пирин” /Благоевград/ – деца, юноши младша, юноши старша възраст и като такъв на два пъти бях викан в националния отбор. За мен е чест, че съм бил част от отбора на „Пирин”, завоювал за първи път място в „А” РФГ през 1973 г. В казармата и след това до 1978 г. бях състезател на „Вихрен” /Сандански/, с който пък през 1977 г. влязохме за първи път в „Б” РФГ.
Паралелно следвах във ВИФ, сега НСА. В един момент прецених, че футболът е до време и е необходимо да се реализирам в професията, която съм си избрал. Бях поканен от пом. ректора на филиала на Софийския университет, който бе открит в Благоевград, да водя на хонорар футболния отбор „Пирински академик”, което правя вече 40 години. През април 1982 г. се обяви конкурс за асистент по футбол. Явих се и оттогава съм и преподавател.
Тук искам да отбележа, че разкриването на филиала на СУ в Благоевград за мен бе ново начало в обществения, културния, образователния живот на този град и аз бях амбициран да стана част от академичната общност и да отдам всичко за развитието на Благоевград като университетски център.
– Беше ли създаден „Пирински академик“, като го поехте като треньор, или Вие го сформирахте?
– Беше, но отборът беше като туристическа атракция на турнирите, падаха с по 5:0, 6:0. Заех се здраво с подготовката на момчетата, издействах 50% присъствие на лекции, за да могат да тренират, а като бонус за всички в отбора имаше стаи в общежитията. По онова време имаше много студенти и трудно се дореждаха до общежитие. На разположение имахме университетски автобус, а когато мачовете ни бяха далече, университетът започна да ни плаща нощувките, за да могат момчетата да почиват след срещата.
Ние бяхме като втори отбор на „Пирин“. След случая във Варна, когато заради история със скандинавка футболисти от „Пирин“ влязоха в затвора, Васил Методиев и Боре Николов дойдоха при мен, в събота имаха мач, а отборът не беше пълен. Направихме контролна среща и Валери Цветков, Венци Динев, Митко Илиев, Венци Гочев и Румен Ряхов от моите футболисти влязоха в „Пирин“. Като юноши при мен играха Михтарски и Боздански, от „Пирински академик“ ги привлякоха за титуляри в „Пирин“.
С „Пирински академик“ имаме седем шампионски титли на републикански студентски първенства, девет пъти сме вицешампиони и шест пъти сме бронзови медалисти.
– Поддържате ли контакти с момчетата, преминали през студентския отбор?
– С всички поддържам връзки.
– Имахте ли в ЮЗУ ментор, човек, който да Ви подкрепя и насочва в преподавателската кариера?
– По онова време ръководител катедра бе покойният вече проф. Петко Щерев, за мен най-достойният учен, организатор, педагог и приятел, който съумя да ни направи сплотен колектив. Той е човекът, който ми даде началния тласък да се развия не само като треньор-преподавател, а и като изследовател в областта на физическото възпитание и спорт. Той ми каза: „Яви се!”, като обявиха конкурса за асистент, защото трябваше да има научно звено по теория и методика на физическото възпитание и футбол. Започнахме като една катедра, която впоследствие се раздели на две и допреди 10 г. колегите от двете катедри по ТМФВ и ТМСТ живеехме като едно семейство. Посрещахме заедно всички по-големи празници – Нова година, 24 май, Коледа, рождени дни и т.н. Аз бях години наред ръководител на ТМСТ.
И няма да забравя една Нова година, преди около 25 г. на хижа „Академика”, където семейно цялата катедра (още бяхме само една) посрещахме празника. Аз бях Дядо Мраз и след раздаването на подаръците при първия танц жена ми се подхлъзна и си счупи крака в глезена. От Банско дойде спасителната служба половин час преди полунощ да я транспортира в болница.
– Какво Ви кара да се чувствате горд от свършеното през изминалите 40 г. в ЮЗУ?
– Това, че оставям катедрата основно с благоевградски кадри. В началото 90% от преподавателите пътуваха от София и голямата ми цел беше да създам силно научно звено от местни специалисти. Доцентите Димитър Томов и Валери Цветков са мои кадри, преподавателите Станислав Ангелов – по волейбол, Николай Хаджиев – по баскетбол, който е пред защита на доцентура – също. Всички по мое време се развиха. От това по-голяма гордост не може да има.
– Нито веднъж не сте се кандидатирал да станете декан на факултета, защо?
– Не, само веднъж се кандидатирах за ректор заедно с тогавашните доценти, сегашните професори Иван Мирчев, Илия Гюдженов, покойния Енчо Мутафов и Виолета Боянова. Беше избран Гюдженов и тогава предложих на останалите да си направим обща снимка, да поздравим победителя и да се обединим да работим за университета заедно. „Кралят е мъртъв. Да живее кралят!“.
За декан не съм се кандидатирал, защото във факултета съм се чувствал на мястото си като ръководител катедра. И може би е любопитно, че катедрените ми съвети редовно свършваха в рамките на 15 минути. Говорилня не сме допускали да става и сме решавали експедитивно всеки казус. Както казваме ние, спортистите, говорим на терена.
Един случай с колега стана пословичен, пристига задъхан в 9,15 ч. и на вратата пита: „Почваме ли?“. „Напротив, свършихме“ – отговорих му аз. Искам да кажа, че който много говори, нищо не прави. Трябва да се работи.
– Сигурно доста хора са се опитвали да Ви подливат вода през годините, помните ли ги?
– Сигурно е имало и такива „доброжелатели”, но аз помня доброто и които ме познават, знаят, че не познавам думата „мразя”, нито я използвам. И в кръга на шегата – аз вода освен за миене и пиене не ползвам.
– Не мина без опити за „прът в колелото“ развитието Ви в научната област, защитата на професурата Ви беше с доста спънки…
– Да, и посоченият мотив, че съм твърде млад и ми е рано за професура, бе, меко казано, странен. Бях на 52 г. и рецензентът ми в комисията изтъкна точно тази причина. По онова време хабилитирането преминаваше през няколко подкомисии на Висшата атестационна комисия, която не бе като сега от 7 човека, а от 27. Та един от рецензентите беше посочил причина за отказ възрастта ми и че не били сигурни в нивото на владеенето ми на чужд език (бях посочил руски, разбира се, заклет русофил съм). И в подкомисията на ВАК спряха хабилитацията ми. Но когато научният ми труд отиде във ВАК с назначен супер рецензент от 25 членове, 17 бяха „за” при достатъчни 13 гласа. Така станах професор.
Сам съм извоювал всичко, което съм постигнал. Умишлено се насочих към педагогическата сфера и методиката на преподаването (хабилитационният ми труд е за екологията и спорта в училище), защото не исках да ме свързват с Иван Славков и със спортните среди, където са най-силните ми контакти.
– Кои са най-близките Ви хора в ЮЗУ?
– С всички се уважавам, но най-близък ми е доц. Валери Цветков. Взех го при мен в „Пирински академик“ първо като футболист през 1982 г., кандидатства и стана студент, после стана асистент, доцент, ръководител на катедра, беше зам. декан. С него много се гордея, а израстването му не е мое дело, а неговият труд. А човекът, който много му помогна, беше проф. Руси Русев, той беше един изключителен учен на европейско ниво.
– Как си тръгвате от ЮЗУ – доволен, пренебрегнат, разочарован?
– Аз от ЮЗУ не си тръгвам. Живял съм, живея и ще живея с прекрасни чувства към този университет, защото той е моят живот. Не съм си позволил и никога няма да изрека една лоша дума против тази светиня. Правя дълбок поклон и благодаря, че съм бил част от Алма матер в Благоевградска област, защото това е за мен ЮЗУ!
– Всички знаят за близостта Ви с Иван Славков-Батето. Кога се запознахте с него и къде се срещнахте?
– С Батето ме запозна бившият кмет на Сандански Андон Тотев, тогава той беше генерален директор на хотел „Сандански“ (Австрийския). Там организирахме международен студентски футболен турнир, имаше отбор дори от Мароко. Беше през 1992 или 1993 г. Иван Славков беше на почивка в Сандански и Тотев го покани за патрон на турнира, а той прие. И близо 30 г. имам удоволствието и честта да се наричам негов приятел.
Бях зам. председател на олимпийските клубове в България и над 10 г. председател на Окръжната футболна съдийска комисия. Иван Славков ме покани да стана член на съдийската комисия на България. На следващата година бях неин зам. председател, а през 2003 г. я оглавих.
– Не беше ли голям залък?
– Беше, но Батето ми каза: „Знам, че ще се справиш. Аз съм с теб“. И още след първата година изхвърлих от съдийската комисия 5-има от корифеите – Жежов, Момиров, Йорданов, Недялков, Димо Стоев, който тогава беше действащ зам. кмет на Варна. Подадох си оставката, когато Батето загуби изборите за президент на БФС.
– За какво е „виновен“ Батето в живота Ви?
– „Виновен“ е, че ме научи на отговорност и организираност в работата, и най-вече на коректност в отношенията с хората. Той мразеше доносниците и подмазвачите. Показвал ми е купища доноси против мен като шеф на съдиите от нашия регион от хора, които съм считал за приятели и с които сме яли и пили заедно. Затова аз писания от добросъвестни граждани не чета и ги хвърлям в коша.
– Като го казвате, не се ли притеснявате, че много хора може да се познаят?
– Аз знам кои са и те знаят, че аз ги знам.
– Защо се ангажирахте с още една „диня под мишница” с ръководството на частния Колеж по туризъм?
– През 2009 г. проф. Н. Божков реши да се оттегли от ректорския пост в колежа и заедно с големия ми приятел проф. Димитър Стоилов отправиха към мен покана да участвам в конкурса. Трима заявихме кандидатурите си, но на финала се явихме двама – доц. Методи Аслански и аз. Предизборната ми програма се състоеше в едно изречение: „Мястото на колежа е в Благоевград, центърът на висшето образование в областта“. Само това им казах, нищо друго. И бях избран.
Дотогава колежът се лашкаше между Банско и Рила, където няма как да се развива едно висше училище. Да има център за културно-религиозен туризъм заради Рилския манастир – да, но не и там да е основната база. Освен това решението на Народното събрание бе за колеж по туризъм в Благоевград и заради това нямаше как да се получи акредитация.
Като оглавих колежа, наследих база в с. Бело поле между тухларната и леярната с кредит от 1 млн. лв. Не се хваля, но успях да се отърва от тях, получихме и акредитация. Вече съм трети мандат ректор с прекъсване след втория, имаме учебна база и сме изключително признателни на общинските съветници на Благоевград, които решиха да ни я предоставят за максималния срок от 10 г. НАОА поднови акредитацията ни до 2024 г. и ако е здраве, пак ще получим след изтичането й.
Като оглавих колежа, нямахме собствен преподавателски състав и съм горд, че през годините на своето управление направихме 5-има професори – Кичева, Р. Димитрова, Станкова, Филипова и Вергиев, доц. Кирилов, който е ръководител катедра, доц. Димчо Тодоров, главни асистенти – всички са наши кадри.
Не подценявам в никакъв случай заслугите за създаването на този колеж на неговите основатели, чиято първоначална идея е била той да е в Банско. С кмета на Банско сме в отлични отношения и вече имаме център там, за да развиваме практиката на студентите ни по бизнес администрация и всички туристически специалности.
– Кой бе най-тежкият момент в работата Ви като ректор?
– Най-трудното беше да изградим собствен научно-преподавателски екип.
– Завършвам с един различен въпрос. Често носите едно специално бижу на мястото на вратовръзката, такива в Благоевград имаха само още двама души – основателите на Колежа по туризъм, покойните вече проф. Стоилов и проф. Божков. Символ някакъв ли е този знак?
– Подарък ми е от тях и го нося с голяма признателност към двамата, особено към проф. Стоилов, с когото бяхме много близки. Мисля, че такива носят каубоите, но не съм сигурен.
– На кого Вие бихте подарил такова бижу?
– Може би на доц. Цветков, когато стане професор.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
В. Жечев /заграденият/ през 1973 г., при първото влизане на „Пирин“ в „А“ РФГ
В. Жечев по време на атака /скочилият вляво/
