Професор Фидана Даскалова е символ на педагогическата ерудиция в България, дългогодишен преподавател в ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград. Тя е родена през януари 1941 г. в санданското с. Петрово. Завършва Педагогическата гимназия в Благоевград и „Педагогика“ с втора специалност „Български език и литература“ в СУ „Кл. Охридски”. На 24-годишна възраст е научен сътрудник в Научноизследователския институт по педиатрия към Медицинската академия в София, 30-годишна става доктор по педагогика с дисертация на тема „Активизиране на говора и мисленето през критичната втора година от живота на детето”. На 39 години е доцент, а на 49 години – професор в ЮЗУ. Два мандата проф. Даскалова е декан на Факултета по психология и предучилищна педагогика и ръководител на катедра „Предучилищна педагогика” в ЮЗУ.
През 40-те години, в които служи на педагогическата наука, проф. Даскалова е написала над 200 научни и научно-методични публикации и повече от 20 книги – научни монографии и учебници за студенти. Умира през 2020 г. след дълго боледуване.
„Вундеркинд” е дума от немски произход, която на български буквално означава „дете чудо”. За разлика от останалите деца, повече или по-малко надарени от природата, децата чудо демонстрират от по-ранна възраст и на значително по-високо равнище специалните си способности, като едновременно с това се отличават от връстниците си и с много високи стойности на коефициента на интелигентност (IQ).
Още в древността старогръцкият философ Платон, живял през V-ІV век пр.н.е., квалифицира тези свръхнадарени деца като „златни деца на обществото”. Той изтъква, че грижата за тяхното отглеждане и възпитание е от изключително значение за всички граждани, защото именно от средата на тези деца израстват „двигателите” на човешкия прогрес и творците в областта на науката, техниката, изкуството. И ако непрекъснато повтаряме, че децата са цветята на живота, то за „вундеркиндите” е добре да помним думите на големия психолог Карл Густав Юнг: „Големите дарования – това са най-прекрасните и често най-опасните плодове на дървото на човечеството. Те висят на най-тънките клонки, които лесно се чупят”. И тъкмо затова те се нуждаят от особено внимание и от специални грижи.
„А какъв педагогически парадокс!” – не без основание констатира у нас проф. Л. Десев (2007). „За единия контингент ученици със специални образователни потребности (условно казано – под нормата), съставящи категорията проблемни или „трудни” деца, се разработва специална психология и педагогика, подготвят се и работят в специални учебни заведения или центрове ресурсни учители, а за другия контингент учащи се /над нормата/ липсват добре разработена специална психология и педагогика, специално подготвени педагогически кадри и респективно функциониращи специализирани учебни заведения или звена, въпреки че последните също се отнасят към споменатата категория „проблемни” деца”. А това, че вундеркиндите се открояват като изключително проблемни и „трудни” деца и подрастващи със специални образователни потребности, може да го потвърди всеки, който е имал такова дете и който откровено ще сподели, че появата на такова дете чудо в семейството не е просто дар от природата, а понякога е истинско изпитание за младия родител. Това е така, защото от вундеркинда се изисква голяма сила на характера, за да успее да се адаптира в една неадекватна на неговите възможности и потребности среда. Дали ще успее да се приспособи и докаже своите големи възможности, дали ще сполучи в живота си да направи прехода от гениалното дете към кариерата на зрелия и преуспял творец, или ще се провали и ще потърси спасителния бряг на социалната изолация – това зависи от твърде много фактори, които не винаги се включват в компетентността на един млад и неопитен родител.
В днешно време проблемът за вундеркиндите стои открит и се поставя с още по-голяма острота. Появиха се и нов вид представители на рода „деца чудо”, каквито са например т.нар. индигови и кристални деца. От доста години лепим на децата все нови и нови етикети с проблеми, които всъщност са ни непонятни до такава степен, че им придаваме митичен характер. На децата индиго, каквито са вече много от децата на новото хилядолетие, най-често поставяните диагнози са „деца с определени дефицити” – като дефицит на вниманието, хиперактивност или дефицит на способността за научаване на четене и правопис при деца с нормална, а често и дори висока обща интелигентност. Възпитаването на едно такова дете индиго поставя близките му в съвсем нова, непозната ситуация.
Започвайки от 1960-70-те години, откогато датира появата на първите представители на типичните индигови деца, днес вече се раждат все повече такива „нови” деца, така че днешните родители сравнително лесно могат да открият край себе си и други със същите проблеми. И понеже спецификата на тези деца е непонятна за много от родителите, подлагаме ги на разни тестове, препоръчваме им допълнителни занимания извън училище, консултации с психолози, даваме им разни медикаменти, докато накрая установим, че те са напълно интелигентни, дори понякога много по-интелигентни от самите нас, но поради някаква неразбираема за нас причина не показват очакваните резултати вкъщи или в училище. Всъщност това, което възприемаме като проблем, е различният творчески начин за изразяване на интелигентност. А интелигентността може да се прояви по най-различни начини. Нека си припомним само, че повечето гениални хора са показвали по-ниски резултати, защото са били притеснени от своето обкръжение, от изискванията на всекидневието, от всевъзможни други принуди или от училищната среда. Така в младежките си години например Айнщайн и Едисон са били смятани за „безнадеждни случаи”, за глупави и изоставащи. И днес нашите квалификации, етикети, тестове и терапевтични прегледи всъщност само травмират децата индиго и понякога ги объркват за цял живот. Ние обикновено внушаваме на децата си чувството, че нещо не им достига. А всеки човек изпитва първична потребност от подкрепа, от сигурност и защитеност и тя трябва да бъде удовлетворена. Новите деца дълбоко в себе си знаят, дори по-добре от нас, какво точно представлява работата със светлината или с енергията, невероятно бързо усвояват енергийните упражнения, като се случва и интуитивно да допълнят нещо, което на нас не би ни хрумнало. Има теории, че тяхната роля е да бъдат наши духовни учители и за да я изпълняват, ние трябва съзнателно да ги въведем в този процес и после да ги оставим да прилагат своите собствени „техники”.
След като голяма част от децата на новото хилядолетие, наречени индигови или кристални деца, също се отнасят към вида „вундеркинди”, нека се върнем към най-важните проблеми и трудности при възпитанието и развитието на тези „деца чудо”. Един от основните въпроси се отнася до тяхното ранно откриване и диагностика. Навярно много родители се питат как те могат да разпознаят, че детето им е свръхнадарено? Един такъв житейски показател, напълно достъпен за ползване от младите родители, е появата на първата усмивка у детето. Докато нормално тя се появява у децата към края на първия и началото на втория месец след раждането им, то при свръхнадареното дете тя може да се появи още през първите 2-3 дни след раждането. Френската психоложка Ариел Адда твърди, че малките „генийчета”, родени за наука, могат да бъдат открити още в ранна възраст. Според нея „повечето такива деца пренебрегват бебешкия говор и практически без междинен етап преминават към употреба на отделни думи и изрази с коректен синтаксис”. Следователно родителите отрано могат да забележат различната индивидуална надареност на своето дете, съдейки по неговия език – т.е. по това какво и как детето говори, кога и как се научава после да чете, а също и по това как действа с предметите и играчките, как реагира на въздействията на възрастния и как умее да ползва неговата помощ във всяка конкретна проблемна ситуация.
Следващият важен за родителите и учителите въпрос е за това с какво се отличава психиката на вундеркинда? Още Карл Юнг е подчертавал, че свръхнадарените деца често се отличават с противоречива психологическа природа. Те често демонстрират черти, сходни с тези на умствено изоставащите, като разхвърляност и немарливост, невнимателност и разсеяност, дори сънливост или палавост и своенравност. При тях невинаги високоразвитият интелект се съпровожда от същото равнище на развитие в областта на чувствата и морала. Според Шопенхауер геният е непрактичен, защото при него се наблюдава превес на интелекта над волята. Геният се интересува от голямото, общото и същественото, достъпно за познанието, а не от малкото, частното и незначителното, което преследва волята. Така се обяснява защо геният, който може дълбоко и основно да познава човека въобще, лошо познава хората около себе си и лесно става жертва на всеки мошеник или хитрец.
Усещането, че са различни от връстниците си, обикновено кара вундеркиндите да се затварят в себе си и да се усамотяват в своята любима умствена дейност. Често при някои от тях по тази причина се наблюдава даже такава затвореност, необщителност и неразговорливост, че могат да бъдат погрешно категоризирани дори като деца с аутизъм.
Интерес представлява и въпросът за това каква е съдбата на малките вундеркинди. Според бъдещата си съдба свръхнадарените малки гении биха могли да се отнесат най-общо към три категории: преуспели, „неудачници” и посредствени. Едни от тези „деца чудо” се проявяват като преждевременно изявили се, които впоследствие са поели пътя на зрели и успешни творци. Други обаче се проявяват като техни противоположности – те не подлагат на съмнение своята „гениалност” и „съвършеност” и главно по тази причина не сполучват да направят прехода от гениалното дете към зрелия и успял творец. Има обаче и трета категория „деца чудо” – благодарение на ранното си интелектуално развитие те просто успяват с лекота да намерят своето място в живота с добросъвестен труд, без да достигат до някакви изключителни творчески успехи и да щурмуват върховете на духовния Олимп. Тази трета категория не представлява особен интерес за науката. Интерес представляват обикновено първите две категории – на преуспелите и на „неудачниците”. Необходима е изключителна сила и твърдост на характера, за да съумее порасналото „дете чудо” с достойнство да слезе от пиедестала на „чудото” и да се приземи без особени проблеми на по-скромния подиум, например на „обикновен” научен работник.
КАКЪВ СЪВЕТ БИХМЕ МОГЛИ ДА ДАДЕМ НА РОДИТЕЛИТЕ, КОИТО УСТАНОВЯТ, ЧЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА „ДЕТЕ ЧУДО”?
Готови рецепти за възпитанието на вундеркинда няма и не може да има. Въпреки това все пак можем да кажем, че най-подходяща и ефективна е педагогиката на позитивното възпитание и позитивната дисциплина. Според тази сравнително нова за нашата традиционна практика педагогика основната задача на родителите и учителите е преди всичко да опознаят добре детето такова, каквото е, да го разбират и приемат и да се радват на големите му способности, помагайки му да ги осъзнае. Според тази нова педагогика на позитивното възпитание и позитивната дисциплина родителите и учителите трябва да се стремят постепенно да насочват децата към самостоятелност и самоувереност. Смята се, че основният й принцип се заключава в положителното стимулиране на детската активност, самостоятелност и самооценка на детето. Нашата крайна цел е децата да навлязат в живота с обичта, мъдростта и самочувствието, което сме имали смелостта да им дарим. Ние не можем да ги предпазим от проблемите, които ще се изпречат пред тях, нито да спечелим вместо тях битките им по пътя на тяхното бъдещо развитие, нито да им гарантираме, че никога няма да изпитат болка или разочарование. Можем обаче да им предложим доверие, любов, уважение и приятелство, можем да вярваме в тях и в способностите им да се учат и развиват, можем да поощряваме техните таланти и интереси, можем да окуражаваме всяка тяхна малка или голяма крачка по пътя им. Това искат и очакват от нас различните „деца чудо”, както и всички деца на новото хилядолетие.
Назаем от danielaubenova.com, по материали на проф. Фидана Даскалова
