Иван Пелтеков е един от доайените на хандбалистите в Благоевград и първият лицензиран треньор по този спорт в града. Роден е на 7 септември 1939 година в гр. Гоце Делчев. Коренът му по бащина и майчина линия е от село Тешово. Баща му Атанас бил активна личност в селото. Работил като шивач и като търговец. Имал и малко магазинче. След като през 1934 година разтурят ВМРО и Атанас Пелтеков разбрал, че се продава Скендеровата къща, решава да я купи и от 1938 година живеят в град Гоце Делчев. Майка му, Иванка Халкалиева по баща, също е от Тешово и след като се женят с Атанас, била „домакиня от супер класа”, както казва синът й Иван. Той има петима братя, трима от които имали отношение към спорта. В детските и юношеските години увлечението им било по футбола и баскетбола. И ми показва грамоти от 1955 година, когато са печелили околийските първенства в гр. Гоце Делчев.
БАЩАТА НА ИВАН ПЕЛТЕКОВ ИМАЛ КРЪЧМА В ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ, ИЗВЕСТНА КАТО „ЧУЧУЛИГАТА”,
но през 1947 година я национализират и почват трудните години, както за много имотни семейства тогава. Принуден бил да продава прасета, които внасяли от Хасково, продавал дрехи втора употреба във входа на къщата си.
Иван си спомня: „Имаше моменти, когато обикаляше селата. На тютюнопроизводителите даваха цигари тютюнджанки в големи пакети. Той купуваше от тях и от всяка кутия печелеше по една стотинка. Вечерно време вкъщи броеше само жълти стотинки. Но когато и аз завърших училище и след казармата единият ми брат Васил, който вече беше в София, му каза, че Ването трябва да стане студент, баща ми отговори: „Как да стане с тия жълти стотинки?”. Но ме приеха във ВИФ, сега Националната спортна академия /НСА/. И четиримата братя ми отпускаха по пет лева на месец издръжка. Така успях да завърша. Купоните за храна бяха три лева, и понеже те не включваха закуска, майка ми изпращаше в една от големите плетени кошници, които се затваряха с капаци, приготвени от нея сладки, които ни стигаха за повече от месец. Трудни бяха студентските години, но всички успяхме да стъпим на краката си и да продължим по пътя си”.
Когато е първи курс във ВИФ, Иван се запознава с хандбала. Преподаватели му били покойните вече доц. Никола Кръстев и Александър Върбанов. Първата година той играл в отбора на „Академик”, който участвал в първото републиканско първенство за мъже по хандбал през 1961 година. Спомня си, че тогава губят с един гол от отбора на ВИФ. Следващата година Иван вече е в отбора на ВИФ, където играе до края на следването си.
„Имаше един период, в който хандбал се играеше и на футболното игрище”, си спомня той, „но тогава състезателите бяха по 11, а в залата по 7. От 1961 до 1963 година бяхме шампиони на България, като последната година бях капитан на отбора. По-късно премахнаха тази разновидност на хандбала у нас и в световен мащаб. Завърших през 1964 година и бях разпределен в Благоевград. Станах учител по физическо възпитание в Техникума по икономика „Иван Илиев”, в който работих около 40 години, до деня на пенсионирането си. Тогава първите стъпки по хандбал в Благоевград бяха направени от Божидар Багашев във Второ основно училище и заедно с него успяхме да създадем детски, юношески и девически отбори до 1983 година. Тогава „Пирин” беше изпаднал в „Б” група и ме помолиха да стана треньор на отбора. Още на следващата година влязохме в „А” група и така се задържахме, докато се пенсионирах и оттам. Съчетавах треньорската работа с учителската професия”.
НЕГОВАТА ФИЛОСОФИЯ В ХАНДБАЛА Е, ЧЕ ТАЗИ ИГРА ВИНАГИ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ФЕЪРПЛЕЙ – Т.Е. ЧЕСТНА ИГРА.
„И за моя радост в тези 20 години, в които бях треньор на отбора в „А” група, имам множество флагчета и купа за спортсментство като най-етичен треньор. Бях известно време съдия, преди да започна треньорската практика. Стигнах до републиканска категория, но никой треньор не може да се похвали, че е ходатайствал пред мен за някой, нито пък като треньор съм ходил да се застъпвам за отбора си. Имах един куриозен случай в Бургас, където се виждаше, че сме в по-добра форма от тази на домакините, но когато забелязах, че съдията им помага, чашата на търпение преля и се развиках. Съдията ми показа жълт картон, един от двата, които съм получавал през всичките 20 години. Тогава го попитах: „Имаш ли червен картон?”. Каза: „Имам”. И аз му казах: „Покажи го на съвестта си!”. След това всичко мина нормално. Победихме и даже станахме приятели с този съдия, който се извини и си призна, че искал да помогне на домакините, които се надявали на победа”.
Има много известни спортисти, които Иван е тренирал. Спомена Аделина Павлова – една от най-силните състезателки, рожба на благоевградската школа по хандбал. С екипа на „Пирин” тя играе дълги години под ръководството на Иван Пелтеков. Заедно със Симона Запрянова и Ваня Стоилова били неизменна част от националния тим. Симона е бивша вратарка на „Пирин” и на националния женски отбор по хандбал. За Симона Запрянова Иван си спомня, че идва в отбора му на 13-годишна възраст. Започва като вратар, след това става нападател и я взимат в отбора на ЦСКА. Била е състезател от много висока класа и участничка в световните първенства по плажен хандбал.
„Имах възможността да работя с много интелигентни момичета”, споделя Иван. „Повечето от тях завършиха висше образование и нямах с тях проблеми по отношение на дисциплина и на всичко, което трябваше да правим в отбора”.
За днешния хандбал казва, че не е в завидно положение. Преди години и мъжки, и женски отбори са участвали в европейски и в световни първенства, а днес се опитват да възродят този спорт у нас. Въпреки това вижда светлина в тунела. В Благоевград посочва името на Софка Арабаджиева, която била негова състезателка и след години признала, че след всяка тренировка си записвала това, което правили в отбора. За нея Иван казва, че е всеотдайна като треньор, но за съжаление пари няма и малко са хората, които й помагат. Сега тя води три формации по хандбал в Благоевград. Най-големите са 19-годишни.
„На младини моят отбор „Пирин” и нейният „Интер” бяха в „А” група”, се хвали треньорът.
Иван Пелтеков ме покани в своя домашен офис, който е препълнен с медали, снимки и артефакти от спортното му минало.
ИМА ПРОЧУТА МУ КОЛЕКЦИЯ ОТ ЗНАЧКИ, КОИТО СЪБИРА ПОВЕЧЕ ОТ ПОЛОВИН ВЕК,
и притежава миниатюрни произведения на изкуството, както ги нарича той, от цял свят, и то само на спортна тематика.
„Няма да забравя първата ми значка. Получих я като студент във ВИФ. Беше 1962 година и чествахме 20 години от създаването на института. Отначало събирах всичко, което е на спортна тематика, но после започнах да ги подбирам, и сега общият им брой е приблизително 9000, от които 6000 са само на футболна тематика”.
Направил е отделни табла със значки за баскетбол, за хандбал, за федерациите по различни видове спорт. Показва ми значките със зелени етикети, които са на футболни клубове от Европа, следвани от табла за федерациите по футбол на Азия, Африка, Северна и Южна Америка и други. И днес продължава да поддържа колекционерската си страст. Синът му Атанас и дъщеря му Вера помагат колекцията да се обогатява. Поръчва си от два сайта в Австрия и Нидерландия, които произвеждат такива значки и всяка една се публикува с номер. Когато си хареса определен номер и се съберат достатъчно значки, така че да не е много скъп разходът за доставката, ги поръчва и получава. Показа ми много тетрадки, в които е записал всяка една значка от кого е получена. Тя е нарисувана, записана с номер и с името на човека, който му я е подарил. Описано е и къде се намира в неговата колекция. Проучил е, че още в древен Рим най-храбрите войници били отличавани с нагръдни знаци, които наричали фалар, и оттам идва фалеристиката като приложна историческа наука. Фалеристи наричат и колекционерите на значки, медали, ордени, плакети и други. В колекцията му са и неговите медали, които е печелил като състезател и като треньор. Тук са отличията и за училищния отбор, който ръководил през 1988 и 1990 г. и са били шампиони на България по хандбал. Спомените за победите са много.
ПОСЕТИХ ГО В ДЕНЯ, КОГАТО СЕ НАВЪРШВАХА 55 ГОДИНИ СЪВМЕСТЕН ЖИВОТ СЪС СЪПРУГАТА МУ КОСТАДИНКА. Питам го как са се запознали, а той ми казва: „Малко комплицирана беше тогава работата”. Той бил учител в Икономическия техникум, а тя все още ученичка. Любимото момиче завършва училище през 1966 година и през 1969 се женят. Костадинка е дъщеря на Вера Скачкова, наследничка на бежанци от Кукушки род. Спомням си, че тя и Борис Керемидчиев преди години бяха инициатори на много кукушки срещи в Благоевград и в Гърция. И Иван е присъствал два пъти на родови срещи в Кукуш, но си спомня, че гръцките власти ги гонели, щом видели български автобус. Искали да запалят свещичка в черквата „Свети Георги”, но гърците заключвали храма и не ги пускали вътре, въпреки че те провеждали срещите си сред природата на родното място.
Кукуш през 1913 година е изпепелен до основи. Първоначално Вера Скачкова със семейството си се заселва в София. След това част от близките й остават там, други се преместват в Горна Джумая. Преди 55 години Иван и Костадинка правят две сватби – първата е на 12 януари в гр. Гоце Делчев, а втората – на 19 януари в Благоевград.
Иван и Костадинка имат две деца, с които се гордеят. Дъщеря му Вера от малка обича животните и сега е известен ветеринарен лекар в Благоевград. А синът му Атанас от малък обича футбола и баскетбола, но избира медицината за своя професия. „Наско още като студент в Медицинската академия започна да работи като санитар и до края на следването си изпълняваше и длъжността медицинска сестра. След завършване на медицина, през 1996 година започва работа в 18-а поликлиника в София и до днес работи там като общопрактикуващ лекар. Но и той като баща си е неспокойна душа и го привличат екстремните преживявания”, споделя Иван. „Интересува се от спорт, туризъм, пътешествия.
НЕГО ГО ПРИВЛИЧАТ ЛЕДОВЕТЕ НА АНТАРКТИДА И ДЪЛБИНИТЕ НА ОКЕАНА. ИЗКАРА ЛИЦЕНЗ И ЗА ПОДВОДНО ГМУРКАНЕ И ОБИКАЛЯ СВЕТА.
Бил е в Египет, в Индонезия… не се спира на едно място. Преди един месец замина за шести път в Антарктида. Участва като лекар в българската експедиция на ледения континент. Там му харесва, чувства се полезен и го чакам да се върне в началото на месец март”. Докторът казвал на баща си: „Някои си мислят, че отивам на остров Ливингстън на почивка, а там трябва да работиш като луд”. Този път заминаха със самолет”, разказва Иван. „Корабът ги чакаше на едно аржентинско пристанище. Когато потеглили към острова, получават сигнал за помощ от яхта. Отбили се с кораба, тъй като били най-близо, запушили пробойната в яхтата и след това военен чилийски кораб прибрал моряците. Но заради това отклонение, вместо на Нова година, пристигнаха с два дни закъснение на остров Ливингстън. Обади ми се на Ивановден да ме поздрави и каза, че им предстои да разтоварят над 100 тона панели за изграждането на лаборатория на острова. Добре че преди години един дърводелец от Чепеларе направил приспособление на брега за по-лесно разтоварване на стоките и така облекчил труда на хората. Но въпреки трудностите на Наско му харесва тази работа. С неговото чувство за хумор ми беше изпратил един пингвин с разперена перка и ми пише: „Това е регулировчикът”.
На остров Ливингстън отиват хора с различни способности и интереси и всеки прилага своите знания и опит, за да бъде полезен за другите и за общото им дело.
Д-р Пелтеков работи и като хоноруван преподавател в катедра „Спорт” на Софийския университет и организирал медицински спортни лагери през лятото и зимата за студентите. На тези лагери се запознал с хора, които са ходили до Антарктида, и по негово желание един от тях го представил на медицинската комисия, която го одобрила, и през ноември 2016 за първи път тръгнал към ледения остров. В едно интервю той казва: „Първият сблъсък с Антарктида беше нещо невероятно и недостижимо. Всичко това, което сме чели, гледали като филми и снимки, се покрива едно към едно. Тя е като „врящ казан с лепило”. Бръкнал веднъж в него, той започва да те придърпва отново и отново”.
НАРИЧАТ Д-Р ПЕЛТЕКОВ ЛЕДЕНИЯ ДОКТОР, ИЛИ СНЕЖКО.
Споделял с баща си, че там отиват предимно здрави хора и преживяват леки неразположения, за които трудно се съгласяват да използват лекарства. Миналата година бил назначен за началник на експедицията. Въпреки любимите си занимания и пътешествия Иван Пелтеков казва, че синът му е загрижен за родителите си и за децата си и дава всичко от себе си за доброто им бъдеще. Преди няколко години се разделил със съпругата си, която сега живее в едно пернишко село и практикува зъболекарската си професия. Събират ги заедно празниците и децата.
Дъщерята на Наско се казва Елма. Кръстена е на една от сестрите на баба си Костадинка. „Тази година завършва психология в Нов български университет и след няколко месеца ще се омъжва”, споделя с радост дядо Иван. Внукът Александър вече е 5-и курс медицина.
Доайенът на хандбала в Благоевград Иван Пелтеков се хвали, че е отгледал добри и успешни хора, с широкоскроени сърца и с чувство за хумор. Всичко това осмисля живота му на тази възраст и му дава жизнени сили за бъдещето. Доволен е, че фамилия Пелтекови с много хъс и с малко лудост оставя следи в хандбала и на Антарктида.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
