Първият шеф на радиото в Благоевград Б. Крънчева: Мечтата ми беше да съм учителка, но след 5 г. в Симитли се намеси партията и това промени съдбата ми

Богдана Крънчева е родена в село Лъки на 21 февруари 1939 г., зодия Риби. Четиригодишна остава кръгъл сирак и е отгледана от баба си по майчина линия. От шести клас учи и живее в Дома за деца и юноши в град Гоце Делчев. Завършва руска филология в СУ „Климент Охридски“. По разпределение започва работа като учителка по руски език в Симитли и остава пет години. От началото на 1969 година е инспектор по руски език към окръжния отдел „Народна просвета“, а през есента на с.г. е избрана за председател на Окръжния съвет на жените (щатна длъжност) и става кандидат-член на Бюрото на Окръжния комитет на БКП. След излизането на решението за откриване на Радио Благоевград тя е назначена за главен редактор и в продължение на една година организира и ръководи всички дейности по ремонта на определената за радиото сграда, набирането на кадри и създаването на отделните редакции. Цели 15 години тя оглавява Радио Благоевград, с прекъсване от две години, в които специализира радиожурналистика в Москва. Напуска радиото през лятото на 1989 г., отказвайки да приеме наложената от Областния комитет на БКП рокада. До пенсионирането си работи още пет години в НХГ като учител по руски език.

– Богдана, разкажи за своето детство!

– Родена съм в село Лъки, през февруари навърших 84 години. В моето село през 1946 г. е създадено първото ТКЗС в Благоевградски окръг, казваше се „Сталинград“. Аз бях седемгодишна. Помня, бях на учредителното събрание на ТКЗС, стоях до баба ми – майка на майка ми, всичко гледах, всичко слушах. Една наша съседка, викахме й Гъркинята, Врачката, през всичкото време кълнеше и аз много се страхувах, защото първи председател беше моят вуйчо Кръстьо Спириев, брат на майка ми. Страхувах се за него. Точно на 10-годишнината (1956) от учредяването на ТКЗС „Сталинград“ в Лъки пристигна писателят Гьончо Белев. На мегдана, до бунара се беше събрало цялото село и той произнесе слово, което завърши така: „Върви напред, все напред, борческо Лъки!“. Запомних тези думи и по-късно изпратих дописка за 10-годишнината – това беше първата ми публикация в „Пиринско дело“.

– Искаше да ставаш журналистка?

– Не! Никога! Аз от дете исках да бъда само и единствено учителка.

– Има ли конкретна причина за тоя избор?

– Първо, бях обградена с такива хора, учители, възпитателка в Дома за деца и юноши в Неврокоп, където съм израснала. В шести клас аз пиша писмо на Калина Малина в София – на какъв адрес съм го пратила няма значение, но тя ми отговори. На нея бях написала, че искам да бъда учителка и ще бъда учителка. Не помня тя какво точно ми отговори, но беше нещо много хубаво, както на дете се говори, тя е детска писателка.

– Бях забравила, че си живяла в пансион. Защо?

– Защото от 3-годишна аз съм без майка, а от 4-годишна – и без баща. Това е друга история, няма да се връщаме назад. През 1952 г. в Неврокоп (Гоце Делчев) беше открит Дом за деца и юноши „Анещи Узунов“. Ние сме три деца. Вуйчо ми тогава беше в Околийския съвет в Неврокоп и казва на майка си – на баба  ми: „Нека дадем двете деца – Богданка и Гошо, в Дома, за тях там ще бъде много по-добре. За тях ще се грижи държавата“. И в шести клас от Лъки – в пансиона. В този Дом имаше деца на бивши политзатворници, деца на загинали партизани от Гърмен, деца на убитите веднага след Девети септември няколко милиционери от Гоце Делчев…

– Колко деца бяхте и на каква възраст?

– Може би не повече от 40 деца. Но от цялата околия. Имаше и по-малки, и по-големи от мене. Някои завършиха седми клас и продължиха да учат в Благоевград и да живеят в тамошния Дом. Някои от тях завършиха висше образование.

– Опиши атмосферата в Дома!

– Една от възпитателките ми – тогава се казваше Атанаска Терзиева, след това Атанаска Нанова, беше любима възпитателка на много хора, но и специално на мен. Възпитателите, които дежуряха нощем, се грижеха, ставаха и обикаляха да видят дали няма някое дете отвито, просто се грижеха като родители. Директорът беше великолепен, Георги Бекяров – един много чист човек. И когато аз завърших руска филология и бях чела вече Макаренко, си казах: този човек, нашият директор, е чел Макаренко и много от нещата, които Макаренко е прилагал в неговите колонии на безпризорни деца, Бекяров ги прилагаше. Например нашият дом беше в бивша сграда на митница, имаше двор и градина. В градината имаше овощни дръвчета и насаждения от ягоди; беше разделена на участъци – за всеки участък се грижеше първа, втора или трета група. Ние окопавахме, почиствахме, поливахме и т.н. Тоест още от малки да привикваме на труд, макар че бяхме всички селски деца и достатъчно научени на труд. За мене той е истински последовател на Макаренко.

В дома останах до завършване на гимназията в Неврокоп. След седми клас смятаха да ме пратят в училище във Варна, като отличничка, но дълго време оттам не идваше отговор и аз половината срок го изкарах, без да съм в списъците, но си посещавах занятията. Когато се разбра, си останах там. Първа от възпитаничките на Дома записах висше образование – руска филология в Софийския университет. Всичко вървеше по план.

– А защо руска филология?

– Беше малко като шега, като закачка. Учителят ни по руски език в гимназията Костадин Костянев имаше малко вирната главичка, такава му беше физиономията, и аз си казах: „Е, аз ще ти докажа, че и аз мога да завърша руски език“. Руският език въобще не е лесен, аз много късно си дадох сметка.

– Как мина следването ти в София? Как се издържаше?

– Живеех на общежитие и получавах стипендия – стигаше ми да изкарам месеца. Общежитията бяха на Четвърти километър. Моята знаменита Втора група от випуск 1957-1962 попаднахме на преподавател по руски език, когото боготворяхме, и след смъртта му в нашите студентски албуми той е на първата страница. Андрей Петрович Евдокинов – с дворянски произход, с висше образование по право, с огромна култура, по време на Гражданската война както много белогвардейци семейството му бяга от войната. Най-напред е минал през Турция, а след това идва в България и тук остава.

Андрей Петрович Евдокинов беше невероятен педагог и психолог. Невероятен! За голямо съжаление ни учи само първите две години, след това почина от инфаркт. Не само ни предаваше руски език! През всичкото време литературата и граматиката вървяха заедно. Преподава граматика – граматиката върви със стихотворение от Пушкин, Лермонтов; преподава наречие – веднага стихотворение от Крилов. Ние го обичахме и страшно много го уважавахме. Когато имаше 15 минути междучасие, той пушеше до прозореца в коридора и до него стоеше някой от нас. Той пуши цигарата и на всяка от нас казва индивидуалните неща, които трябва да каже. Правели сме всеки ден контролни. Помня една диктовка, пишех „п“ като „н“ – той ми връща тетрадката и казва: „Богданка, „п“ пишется так, „н“ пишется так.“ Няма мърдане! Трябва да пишеш както трябва!

Спомням си един трогателен случай, в междучасието този път не съм била аз, а някой друг, той влиза, а аз продължавам да стоя на балкона на аудиторията. Приближил се е към мен, но аз не усещам нищо, толкова съм била вглъбена. Слага ръката си на рамото и казва: „Богданка, что с вами?“ (какво ви е). Аз трепнах, извиних се и се върнах в аудиторията. Той беше с чувствителна душа, нямаше семейство. Но беше педагог великолепен, великолепен човек, необятен… Почина от масивен инфаркт, беше над шейсет години.

– Разказваше ли ви за себе си нещо?

– Канил ни е в квартирата си на бул. „Дондуков“, близо до университета, почерпи ни с кафе, с чай и когато си тръгвахме, на всеки от нас даде по една мъничка книжка за спомен – малки книжки с поезия и проза. Не ни е разказвал нищо за своя живот, ние бяхме негови деца с тая разлика в годините, знаехме само, че е дошъл от Русия. Имахме и други преподаватели добри – проф. Велчо Велчев по руска класическа литература, проф. Симеон Русакиев по съветска литература. Просто се радвам, че в областта на езика и на литературата имахме много добри преподаватели.

Помня, на изпита по съветска литература ми се падна Маяковски. А аз не само обичах Маяковски и го знаех, но ходех да чета в библиотеката и освен задължителното по програмата, изчетох цял том негови писма до Лили Бриг. Тя е съпруга на най-близкия му приятел, те са били много близки, Лили Бриг е единствената му любов. Той завършва писмата си до нея с една рисунчица и подпис „твой щенок“ (твое кученце). Бях потънала в света на Маяковски. И на изпита изтеглям билет – Маяковски. Аз се усмихвам и започвам да говоря. Проф. Русакиев казва: „По-спокойно, по-спокойно! Много емоционално говорите“. Казвам му – толкова съм го чела, толкова го обичам… „Отлично!“. И по руска класическа, и по съветска имам отлични оценки.

Иначе не съм била отличничка по всички дисциплини. Но руската литература – класическа и съветска, си останаха мои любими. Тогава по-малко бях чела българска, а сега чета само българска литература. Не чета руска литература, защото няма откъде да си купя, а и има страхотно хубави български книги!

– По твое време е имало задължително разпределение за работа след университета. Ти къде отиде?

– По разпределение – в Симитли, училището беше от първи до единайсети клас, аз преподавах на осми, девети и единайсети клас. Между мен и някои ученици от 11 клас разликата беше три години. Директор на училището беше Георги Благоев. Тогава десет души от университета наведнъж се вляхме в учителския колектив на гимназията в Симитли. Десет висшисти с различни специалности – това беше страхотна свежа кръв за този учителски колектив. Аз бях млада, ентусиазирана. Останах в Симитли до края на 1968 година. Тогава в училището дойде инспекторът от отдел „Народна просвета“ Георги Стоянов и ми казва: „От утре вие сте инспектор по руски език. Инспекторът по руски език отиде в София и ние се спираме на вас“.

–  От утре?

– От утре – да! Това е краят на 1968 година, срокът не беше свършил. Речено-сторено – тръгваш! В отдела бяха само мъже, и то мъже, които само това бяха работили. Ходеха на посещения, гуляеха и т.н. И кацам аз – млада жена. Там бях много малко време, защото през есента на 1969 година на конференция ме избраха за председателка на Окръжния съвет за работа с жените, поделение на Комитета на българските жени, с председател Елена Лагадинова. Длъжността беше щатна. Всеки окръг имаше такъв председател. Само един детайл от конференцията. Веднага на другия ден чух: „Коя е тази, бе? Не е от града, не я познаваме, а я правят председател!“. Не може да няма някакви отзиви. Там бях 4-5 години, допреди да ме предложат за главен редактор на Радио Благоевград.

– А как се стигна до това предложение? През това време занимавала ли си се с журналистика?

– Като председателка на Окръжния съвет на жените бях избрана за кандидат-член на Бюрото на Окръжния комитет на партията, тоест станах номенклатурен кадър. А когато се създаваше нещо ново, каквото и да е, го оглавяваше номенклатурен кадър. Бюрото взема решение да предложи мен на Комитета за телевизия и радио за главен редактор. Една година преди откриването на Радиото. 

Води ме да ме представи в Комитета за телевизия и радио в София Борис Аврамов – секретар по пропаганда и агитация, когото аз дълбоко съм уважавала. Той беше плътно зад гърба ми. Умееше да работи с интелигенцията. По пътя разговаряме оживено като хора близки: аз съм от Лъки, той е от Гайтаниново – две съседни села през баира. Аз му казвам: другарю Аврамов, дълбоко съм убедена, че трябваше да направите, да предложите за главен редактор човек журналист. Аз съм била учител, обичам професията си, но да стана основател на нещо, което никога не съм работила?! А той ми отговори: „Богданка, ние те изпращаме да организираш нова институция, да създадеш колектив, всичко, което е необходимо. Това е началото. На нас не ни трябва ти да пишеш, ще има кой да пише“.

Пристигаме пред кабинета на Тодор Стоянов – председателя на Комитета за телевизия и радио. Той имаше кабинети и в телевизията, и в радиото. Почакахме отвънка и влизаме. Един човек със стъклени очи, в които няма поглед, и той без никакво предисловие се обръща към мен: „Работата в радиото е черна, тежка, неблагодарна и много, много отговорна“. Ние видяхме, че той повече няма да продължи, станахме, „Довиждане“ – „Довиждане“. Това е изречението, което ми каза председателят на Комитета за телевизия и радио.

Връщаме се и аз просто млъкнах. Аз, която съм контактна достатъчно. Аврамов ме пита: „Богданка, какво ти стана? Защо млъкна?“ – Видяхте ли какви са очите му? „Какво те интересува?“ Не, защото това ли трябваше само да ми каже?! А кураж? „Остави го това! Просто толкоз! Ние ти вярваме, ние сме те предложили, ние знаем коя си и каква си“.

– Ти кога разбра колко е трудна твоята работа?

– Не, не! Животът ми е бил достатъчно самостоятелен и тежък, така че не съм се уплашила.

– Как протече подготовката в годината до първата емисия? Как се ориентира към кадри, сама ли ги избираше?

– Първо, старата сграда на Окръжния комитет на БКП (до хотел „Волга“, сега там е Държавен архив – б.а.) трябваше да се ремонтира и приспособи – от мазето до тавана всичко трябваше да се промени. Фасадата – не. Когато се решава да се открива радио, ОК на БКП се премества в сграда на Окръжен кооперативен съюз, срещу съда. Неотдавна Николай Керемидчиев ми казва: „Помня ви в началото с дебели тетрадки, в които непрекъснато пишете“. Аз всеки ден пишех какво трябва да направя, къде трябва да отида, с кого да се срещна – всичко беше в тетрадки, доскоро ги пазех. Студия, фонотека, всичко…

Назначиха и главния инженер Кирил Лисийски и той повече работеше със строителите, а аз – повече по другата част. Когато трябваше да търся журналисти – за Борката (Борис) Марков ходих чак в неговото село Гега. Той е бил дописник на „Пиринско дело“ и аз исках човек за редакция „Информация“, който все пак е писал. С колата отидох, той и жена му учители. Казвам му – така, така. „Добре, ще дойда!“. Ходих в Петрич и къде ли не – просто търсих хора. Та така, пешком – не пешком, с кола (смее се). Ходех до София в Музикална редакция да търся човек за тонрежисьор, за музикален редактор…

– Кои са първите назначени, кажи им имената!

– След Кирил Лисийски и мене назначихме чистачка. Леля Магда Стойкова! Когато дойде, леля Магда донесе една молба, сама си я написала: „Моля ти се, другарю директор, вземи ме на работа, отскоро сме в Благоевград, мъжът ми още не работи. Всичко, което ми кажеш, ще правя“. Казах й: добре, но ще те наблюдавам известно време и щом съм доволна, веднага пиша заповедта за назначение. Така и стана. Беше дошла от санданските села. Касиерка, счетоводителка – без тях не можеше. Първата счетоводителка беше Мария Христова, а Сетка Колибарска – първата касиерка.

– Сега журналистите изброй!

– Окръжният комитет се обърна към редакцията на в. „Пиринско дело“ и изпратиха Виктория Полеганова, Димитър Шалев, Борислав Владиков, Валери Копралев – най-хубавите есета пишеше той. Велин Георгиев дойде от кюстендилския в. „Звезда“, Николай Керемидчиев… Славчо Воденичаров беше кореспондент на „Работническо дело“.

Първите говорители Юлия Янчева и Кирил Кърпачева един месец бяха на курс по правоговор в София. По-късно дойдоха Симеон Горанов от Петрич, Елена Точева и Елена Тимушева от Сандански.

За Музикалната редакция ходих в Сапарева баня при певците Севдалина и Валентин Спасови, дето изпяха по-късно песента „Сине, сине“. Той тогава дойде, но едва по-късно станаха известни като певческа двойка.

– А Александър Кокарешков?

– Беше публична тайна, че той и главният диригент на ансамбъл „Пирин“ Кирил Стефанов имат търкания на професионална основа.

– Тук ще вметна нещо, което съм чула от специалисти, а то се и усеща. Кокарешков е държал максимално да се запази народното звучене, докато Кирил Стефанов си е гениален в други неща, но неговите обработки се отдалечават от първоизточника. И може би в това е късметът на Радио Благоевград, че точно музикант като Александър Кокарешков обработи и записа в студията местния фолклор. Но за съжаление сега тези негови обработени народни песни не звучат по Радио Благоевград.

– А Цанко Димитров кога дойде в Радио Благоевград?

– И той е от първите. Борис Аврамов се застъпи за него заради доктор Сапунджиев – Цанко му беше зет. Васко Поптодоров от Градския комитет на партията ме извика и казва: „Ти знаеш ли кой е бащата на Цанко Димитров?“. Отговорих – не знам и не ме интересува. Същото казах и на човека от „Пропаганда и агитация“ в ЦК на партията, който получил сигнал за Иван Близнаков, че баща му е юрист и не знам какво бил. Много хубаво, че дойде човекът, разговаряхме и му казах: Вижте, майката на същия човек е учителка. Учителка! И какво, че баща му бил адвокат…

– Година след вас се откри Телевизионният център в Благоевград. В определени периоди ви сливаха, имахте общ директор. Как се отразяваше то?

– Беше само шапка, вътре всеки си работеше това, което му е работата.

– Имаше ли вмешателство, натиск да бъде или не бъде излъчвано нещо?

– Една случка ще разкажа. Всичко се записваше на ленти, казвахме им „пити“. Аз прослушвах много неща, в кабинета ми имах голям магнетофон. В петък следобед имаше предаване „Автомобилисти на път“ с водещ Максим Жерев. Той много отговорно се отнасяше с всичко. Предишния ден на бул. „Вапцаров“ на пешеходна пътека шофьорът на Лазар Причкапов уби жена. В петъка в София се провежда областно съвещание, поканен е и Юлиан Гошев – директора на РТВЦ. Започнаха обаждания от София – питат дали смятаме да излъчим информация за катастрофата. Казах – разбира се. А Юлиан ми казва: „Моля ти се, помисли!“.

Няма какво да мисля. Секретарят на Причкапов също се обажда – и на него казах, че ще го излъчим. Но преди това бях извикала Максим Жерев и му казах: „Това предаване ще донесе отношение и към мен, и към теб. Ти имаш семейство с три деца, отмъщение рано или късно ще има. Помисли! Ако ти си 100% сигурен, аз съм 200% сигурна, но тази пита веднага след излъчването на живо я носиш и я затваряме в сейфа. Който иска да проверява, да провери точно какво е прозвучало. На мен отдавна ми се канят за някои неща да ме махнат от Радио Благоевград, но аз не съм страхлива, аз съм сама. Имам си учителска професия, мога да отида по Чеч. И пуснахме информацията. А шофьорите на Окръжния съвет и на Окръжния комитет на партията са се хващали на бас дали радиото ще пусне за катастрофата. И останали много изненадани, като слушали предаването.

– Имаше ли после разследване? Какви бяха последиците?

– Не. Но осъдиха шофьора само на три години затвор – за смърт на пешеходна пътека!

– Сама ли напусна радиото, как стана?

– Аз казах, че няма да се подчиня на решението на Областния комитет на партията за рокада в ръководството: Иван Марин да стане главен редактор, а аз – заместник-главен редактор. С бележката, че заплатата ще ми се запази. Изразих писмено аргументи: „В нито една районна радиостанция музикален редактор не е главен редактор. Казвате, че вече съм на възраст. Но аз съм на 50 години, може да се смята в разцвета на годините с опит, знания…“. Тогава си позволих да дам пример с главния редактор на „Пиринско дело“ Илия Сарин, който е много над 50 години и със средно образование. Аз имам висше филологическо и двугодишна специализация по журналистика в Академията за обществени науки в  Москва (1976-1978) – най-хубавите години в живота ми! Нека някой отиде и се срещне с колектива! Нека чуе тяхното мнение.

Излязох в отпуск, имах достатъчно отпуск. Първата секретарка на Кюстендилския окръжен комитет на партията Миланка Грозданова казала: „Коя сте вие, че няма да се подчинявате на решение на Областния комитет на БКП?“.

 – Къде те отведе твоят трудов път след Радио Благоевград?

– В онзи момент Данчо Топалов ме спаси, разпореди на отдел „Просвета“ да се намери място за мен. Те му казват, че единственото място по руски език е в Националната хуманитарната гимназия, но са го обещали на съпругата на Христо Мечкаров. За съжаление след това тя се самоуби и това ми е грях. Но нямам никаква вина. Тогава откриха в НХГ пет паралелки с разширено изучаване на биология и химия, руски език, музика, рисуване, история. Когато Лазар Причкапов разбрал, беше се ядосал: „Как можахте да я сложите? Тя не трябва да остане нито секунда в Благоевград!“.

Започнах в НХГ и бях толкова щастлива – с любимата професия, с ученици, колеги учители с много по-широк кръгозор и се държах много свободна. Бяхме много близки с „моя“ клас, на който бях класен ръководител. След завършването четири-пет пъти вече се срещаме. Петата ни среща беше на 9 септември и сега казаха: „Госпожо, ние ще направим още една през лятото, защото чакаме да се върнат някои от чужбина. А на самата среща чрез видеовръзка се свързаха с трима свои съученици – единият в Аляска, другият в Испания, третият в Лондон. Беше много хубава среща, говорихме си, говорихме си…

Започнах като учителка с пет непълни години и завърших с пет пълни години. Учителка в началото и в края.

– Продължи ли да общуваш с колегите от радиото, след като го напусна?

– С много от хората, с които сме били в старото радио, поддържам връзка.

– Като пенсионерка имаш много свободно време. Слушаш ли радио, или гледаш телевизия?

– Само книги чета, по телевизията гледам новините вечер и избраното по програмата предварително. Ако знаеш колко книги съм прочела за два месеца? Не по-малко от 6-7 книги, дебели книги. Последно прочетох „Глина“ на Башлиева. Великолепна книга!

Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА