Човек можеше да срещне благоевградския художник Огнян Механджиев на необичайни места по всяко време на годината, до статива и с боите, които нанасяше на платното, защото обичаше да рисува от натура, и то откъси от природата, които обогатяваха неговата душевност, а той с картините си искаше да трогне други, които да се докоснат до тази красота чрез платното му.
Преди една година Оги се пресели в своето небесно ателие и съм сигурна, че и там рисува небесни пейзажи, но остави тук много картини, част от които никъде не е показвал, и сега съпругата му Даниела Механджиева и галеристката Емилия Канайкова отделиха част от тях за една изложба „Пътека през времето”, за да си спомним за него. Даниела споделя: „Огнян рисуваше до последно. Не можеше да ходи, но ръцете му бяха точни и в тази изложба показваме картини, които рисуваше през последните месеци от живота си. Избрахме и няколко пастела, които е правил по време на пандемията от ковид. Показваме ги за първи път сега, защото това е друга и по-малко позната страна от неговото творчество. Последната му творба се казва „Светъл лъч над нашето село”, която е много въздействаща и може би точно заради това още в първия част от откриването на изложбата я купи Коце Мавродиев, който е колекционер и има много картини от Огнян, но нямаше точно този стил от неговото творчество. Имаше периоди, в които Огнян променяше своя стил, което е съвсем нормално за един творец. Освен графика, акварел, масло, пастел, обичаше да работи с техниката акватинта, която е трудна за изпълнение. Прави се от две-три медни плочи, които се отпечатват една след друга и се наслагват. Вкъщи имаме доста графики в този стил”.
За него си спомниха много приятели на семейството и тези, които имат негови картини в домовете си. Уважиха го приятелите му от Ротари клуб -Благоевград въпреки благотворителния бал, който организираха в същия ден.
„Хубавото беше, че в този период от три часа имах възможност да поприказвам с всички”, споделя Дани. „Спомнихме си хубави мигове от младостта и от срещите ни в миналото. Дойдоха деца, които е учил, и разказаха как чичо Огнян ги е водил на пленери. А от Центъра за личностно и творческо развитие на децата, където Огнян работеше до 2018 година, донесоха неговата палитра, която стои окачена в ателието и те са я смятали за картина. Вдъхновявала ги е да се развиват в този вид изкуство. Дори по време на изложбата сверяваха цветовете от картините му с тези от палитрата. Палитрите на Огнян бяха наслоявани с 3-4 см маслени бои и наистина изглеждат като една абстрактна картина. Ще им я оставя за спомен в ателието, където мина учителският му стаж”.
Попитах Даниела и за нейния най-скъп спомен, който, разбира се, не е само един и тя разказа: „Ние с Огнян много пътувахме. Обичахме да обикаляме различни кътчета на страната, в Македония, в Гърция и други страни на Европа. Той обикновено натоварваше в багажника на колата статива, платната, боите и всичко останало беше на втори план. Където и да отидехме, вадеше статива и въобще не го интересуваше нищо друго, освен да рисува. Ходили сме на почивка по 10-12 дни на морето, но той дори не влизаше да се потопи в него, стоеше до статива и рисуваше”.
Помолих я да сподели откъде идва неговият творчески ген, а тя каза, че човек се ражда с таланта си, не го придобива. Забелязала е това и от опита си на учител по керамика през годините. Работила е с деца, които на три годинки идват научени да творят. И за Огнян добавя: „В семейството му няма художници. Баща му Мойсей беше математик, а Огнян не разбираше тази наука. Майка му Василка беше учителка по български език и литература дълги години в Икономическия техникум. И още има нейни ученици, които си я спомнят колко е била строга и добра едновременно и го споделят с мен, защото само аз останах от фамилията Механджиеви. Огнян също е рисувал от дете и се е развивал с различни темпове през годините. Завършил е Художествената академия, специалност „Илюстрация”, при проф. Петър Чуклев, но аз го познавам след това”.
Даниела е родена в Перник, но се запознава с Огнян по време на следването си в Благоевград. Срещат се на един от купоните, както наричахме тогава младежките забави, и през 1979 година се женят. Имат син, който също се нарича Огнян Механджиев и е роден през 1980 г. Днес Огнян младши продължава творческия занаят в семейството, като прави графики и икони.
Даниела разказва: „Аз исках да стана художник, но не ме приеха в Художествената академия първата година, защото тогава се влизаше много трудно – приемаха по двама-трима на година, не както сега. Отдавна обичам да моделирам. Копаехме глина, защото тогава нямаше откъде да си я купиш, трябваше да си я намериш. Сега има всичко, но тогава нямаше. Правих разни неща от нея и си мечтаех да стана скулптор. И един мой роднина ми каза: „Ти с тези малки пръстчета как ще станеш скулптор… Те работят с камък, с дърво, с обемни материали, ти няма да можеш. Ще те запиша в Техникума по керамика в София, там работят с глина”, и той ме ориентира, аз дори не подозирах, че има такъв техникум. Записах „Декоративна керамика”, което и до ден-днешен ми харесва и продължавам да работя. След техникума кандидатствах в Югозападния университет и когато дойдох тук, ми беше много трудно. През 1977 г. Благоевград ми се виждаше едно село. Но след големия ремонт за Дипломатическия корпус стана красив град. Дълги години преподавах керамика. И сега няма такива специалисти в Благоевград. Огнян винаги е толерирал това, което правя. Никога не ме е подценявал като творец. Ние взаимно се подкрепяхме, въпреки че работихме в различни сфери. Той търсеше мнението ми, но не се интересуваше кой какво казва за картините му, просто искаше да рисува това, което на него му харесваше. Много беше трудно някой да му поръча картина и да му каже как да я направи. Това беше абсурдно. В началото правеше малки картини, които изпипваше до детайли с някакъв магически реализъм. Нямаме вече от тях, имаме запазени само рисунки. Дълги години правеше по една картина за няколко месеца. Тогава не се и продаваха картини, така че ние не сме се издържали от това. Винаги сме работили като учители в Школата по изкуствата, така се наричаше първоначално това училище в кв. „Вароша”, след това сменяше имената си. Неговият период като художник започна след демократичните промени у нас. Даде една картина за изложба на „Шипка” 6 и я купиха от японския хотел „Витоша Ню Отани” тогава. Свързаха се с него и поискаха още творби и той едва тогава разбра, че неговите картини имат цена, защото преди това никой не го отразяваше като художник. И днес част от тези картини стоят в съвременния вариант на хотела, в офисите и залите му. Тогава той започна да рисува повече”.
Питам Даниела дали е забелязвала духовното израстване при Огнян.
„Огнян имаше свои възгледи за вярата, които личаха в платната му. Често рисуваше черкви, манастири. Той смяташе, че това са проводниците на божествената енергия на Земята и нашата връзка с други светове, ако ги има във Вселената. Обичаше да ги рисува. Има магични храмове сред картините му. Те бяха по-скоро разрушени параклиси, които търсихме дори в Македония. Един приятел на Оги ми напомни, че на поканата, която сега раздавах за изложбата, има рисунка на черква от Гевгели. Бях забравила кога сме ходили там, но си спомням, че тази черква беше полуразрушена и цялата обрасла със зеленина, и той така я е нарисувал. Това негово отношение, което невинаги изказваше с думи, а по-често чрез картините, не се промени до последния му ден. Дори последната картина, която не съм показвала, стои вкъщи и пак е черква, обрасла със зелени листа, но свети в бяло. Пронизва я един светъл лъч”.
Когато я попитах за обичайния израз на Огнян в ежедневието, Дани се засмя, защото си спомни думите, които многократно й е повтарял: „Икономията е майка на мизерията! Когато ми трябват платна, ще си купя платна, с тях ще изкараме нови пари”. И въпреки моите възражения понякога, наистина беше така”.
Известно беше приятелството на семейство Механджиеви с писателя Иван Гранитски, който издаде два албума с техни творби – първия с творби на Даниела и Огнян, а втория нарече „Отечествени пейзажи”, в предговора на който пише: „Прелестите на отечествената природа, ослепителната хармония от багри, звукове, духовни послания и стародавни поверия и обреди привличат редица съвременни български художници. Но малцина успяват да се докоснат до интимните послания на народната душа и да ги въплатят в завладяващи пейзажи. Огнян Механджиев е от тях”.
Даниела си спомня, че приятелството им е от 25 години. „Това са много срещи, разговори, пътувания, които сме прекарали заедно. Иван Гранитски винаги откриваше изложбите на Огнян в страната и това, което той е казал за неговото творчество, е най-меродавно, защото говореше и като изкуствовед. Огнян поддържаше и други приятелски отношения с познавачи на изкуството, например с критика Чавдар Попов, но за него това бяха чисто човешки връзки, не се влияше нито от критика, нито от нечии изисквания за продажби и не правеше компромис в това отношение. Живописваше душата си. Той има точна рисунка като график и илюстратор, но страстта му е живописта. Вкъщи имаме купища снимки, които сам е правил, и последните години, в които рядко си позволявахме да излизаме за по-дълго време поради заболяването му, той вадеше снимките, гледаше ги информативно и рисуваше спомена си за тези места. Дори някои рисуваше само по памет. „Вароша” я знаеше почти наизуст и едва ли не можеше със затворени очи да нарисува къщите и уличките. Мелник беше една от любимите му дестинации. Той остави доста картини. Още не съм настроена, но някой ден ще направя една по-голяма негова изложба в Градската художествена галерия, за да не го забравяме и да покажем повече картини от цялостното му творчество”.
Изненада ме фактът, че Огнян никога не е взимал пари за частни уроци. Издържали са се от заплатите, които са получавали от Школата по изкуствата към община Благоевград, а по-късно и от продажбите на свои творби.
„Почти всички съвременни архитекти в Благоевград са минали през школата на Огнян”, споделя Дани, „но той знаеше точно какво да им каже и как да ги подготви. Никога не е взимал пари за частни уроци. Смяташе, че знанията си трябва да ги подари, както навремето Стойне Шаламанов е дарявал знанията си на учениците от неговата школа. Стойне наистина се раздаваше на учениците и на хората и Огнян продължаваше неговите морални ценности като учител”.
По повод последната изложба, която откри приживе, Огнян говореше трудно, но ми каза: „От натура става винаги по-добре, но някои сюжети ги знам толкова добре, че и по памет мога да ги нарисувам. Толкова много са картините в главата ми, че не мога да ги опиша с думи, но образът им не изчезва, рисувам ги! С автобуса пътувах от село Студена до Благоевград и на 100 места има сюжети, които бих искал да увековеча. Извън нашите си български красоти, много обичам Неапол. А тук обичам да рисувам меандрите на река Струма. Река Бистрица съм нарисувал в дъждовно време, Мелник много обичам, обичам природата като цяло и затова рисувам пейзажи”.
Всички негови почитатели твъдят, че пейзажите на Огнян Механджиев са не само емоционални, но успяват да пренесат енергията на природата в домовете им и затова си ги купуват, и затова няма да го забравят!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
