Добринка Данчова е родена на 14 май 1949 г. в Градево, едно от най-големите и хубави села в региона, което се гордее с известни личности като композитора Димитър Янев, художника Стоян Сотиров, с много светилища и манастири, които в момента се възстановяват.
„Детството ми е минало в гората. Махалата, в която съм живяла, е на 6 км по-високо от центъра на Градево. Там съм учила до 4 клас, защото в деветте махали на Градево е имало и 9 начални училища, както и едно средищно в центъра на селото. Мястото, където съм родена, е повлияло и на характера ми, защото имам силно изразена воля. Всяко нещо, с което се захващам, довеждам до успешен край. Нищо не може да ме спре да реализирам целите си”, казва тя.
Добринка идва в Благоевград на 10 години – през 1960-а. Завършва Икономическия техникум, след това учи във Висшия финансов стопански институт „Димитър Ценов” в Свищов. Въпреки поканата да остане там тя се връща в Благоевград и започва работа в една проектантска фирма, работи в обществени организации, преподава икономика в Югозападния университет и трудовият й стаж завършва като учител в любимия й Икономически техникум „Иван Илиев”.
„От 2009 г. съм пенсионер, отглеждам си плодове и зеленчуци в местността Лаговете на Предел, където имаме вила, и през свободното време обичам много да пътувам. В момента работя в издателство, занимавам се по специалността си и с един от вторите пенсионни стълбове, и така събирам средства за пътешествия. Във втория пенсионен фонд работя от 2018 г. и разбирам, че хората нямат необходимата финансова култура. Днес, когато има големи промени и динамика във всички области на живота, човек трябва да се информира. Хората вече не вярват почти в нищо, но когато се стигне до реализация в определена възраст, осъзнават, че е трябвало по-рано да се интересуват от тези въпроси. Вторият пенсионен фонд е задължителен за родените от 1 януари 1960 г. насам. Парите в тези фондове са лични на вносителя. Сумата, която внасяш, се увеличава на базата на доходността. За разлика от НОИ, фондовете инвестират тези пари и това им носи доходност. Друг е въпросът, че в момента в България има 10 такива фонда, които са с различна доходност, и когато човек реши да избере един от тях, трябва да се информира. Много хора не го правят, а да не говорим, че в някои от фондовете не се работи по правилата на играта. В момента се говори за промяна, като идеята е тези фондове да станат многофункционални и всеки, който желае, да може да се осигурява на процента, който сам си избере, в зависимост от степента на риска”.
Добринка сподели и за любимите й пътешествия, които по някакъв начин се отразяват не само на живота й, но и на духовните й потребности. Избира дестинации, където може да научи повече исторически факти, защото обича историята и разказва, че е обиколила 36 държави.
В Мексико е била завладяна от културата на маите.
„Имах чувството, че тези хора са имали огромна сила, защото всичко, което са постигнали, не е било с машини и техника, а на ръка. Няма обяснение как са събирали камъните и как са ги подреждали, така че лист хартия не може да се провре между тях. Видяхме постройките им, видяхме календара на маите. И съвременните представители на това племе в столицата им Мексико сити живеят природосъобразен начин на живот, спазвайки културата, традициите и обичаите от миналото. Туризмът е един от най-големите източници на доходи за тях. Те пазят всичките си исторически места.
В Индия ме впечатли това, че макар да са бедни и да живеят на улицата, хората там са много щастливи. Посетих Народния театър в Индия и въпреки че са минали 10 г., постановката, която гледах, още е пред очите ми. Този театър е строен преди много време и прави впечатление архитектурата и разстоянието около 30 см между редовете, които позволяват всеки, който има билет по средата на реда, да не вдига вече седналите хора и да има лесен достъп до мястото си.
Още си спомням усмихнатите и весели хора в Куба. Там навсякъде са запазени старинните постройки. Въпреки че не живеят богато, те не се мръщят на живота, усмихват му се. Може би условията на живот са ги направили такива, но впечатляват хора като мен. Запомнила съм пещерата в град Тринидад. И у нас има пещери, но толкова уникално място под земята не съм виждала. Там няма сталакмити и сталактити, имаше течаща река през едни камъни и изглежда като в приказка. Разхождайки се по крайбрежието на Карибско море, събирах най-различни камъни и намерих такъв под формата на буквата „Д”. Още нямам обяснение, но това беше знак за мен и си го пазя като скъп подарък от Куба и морето, където може би някой ден ще се върна, или както се шегувам с моите приятели – сигурно съм живяла там в някой от предишните ми животи. Съжалявам, че не можахме да посетим къщата на Хемингуей, защото беше в ремонт. Там са запазени всички исторически артефакти, защото това е паметта на един народ. Ние трябва да знаем и хубавите, и лошите страни на историята ни, която не е константна величина. Историята е свързана с конкретно време и една достатъчно интелигентна нация, според мен, няма да руши своята история, а ще се учи от грешките на миналото и ще върви напред.
С времето някои неща избледняват, но други остават завинаги в паметта ми. В Китай бях впечатлена от трудолюбието на тези хора. Посетихме фабрика, където се изработват олекотените юрганчета, и видях как ръцете на хората са като роботи. По същия начин изглеждаха и във фабриката за бродерия върху коприна. Дълго наблюдавах едно момиче и не можах да схвана движението на ръцете му. Те не се разсейват по туристите, не ги поглеждат, продължават вглъбени да работят това, за което са там. Разбрах, че възнаграждението им според тяхната парична единица се равнява на нашите заплати в момента, но те работят, не мрънкат.
В Китай впечатлява идеалната чистота. Нито в Пекин, нито в Шанхай – никъде не видях поне един фас на улицата, едно изхвърлено листче, не видях нито една драсната чертичка по сградите. Контролът е голям и резултатите са видими. Като икономист смятам, че ако и при нас се въведе глоба за изхвърлен буклук на улицата, нещата ще се оправят. Многократно почиствах гаражната и входната врата на блока, в който живея, но престанах, защото няма спасение от невъзпитани хора и в момента е грозна картина. Държавата трябва да глобява, ако иска да живеем в чиста среда, защото човек осъзнава какво прави само ако му бръкнеш в джоба. Важно е домашното възпитание, но е важна и реакцията на хората.
Направи ми впечатление, че в Китай хората са добри и добре възпитани. Наложи ми се да остана два дни сама в Шанхай, защото не пожелах да отида в Хонконг, където са казината и големите сгради. Разхождах се в Шанхай и попаднах в една много красива градина с тухлена стена и шадраванче върху нея, здрави, красиви пейки, където можеш да си починеш и да се наслаждаваш на прекрасна гледка с млади хора, които общуват помежду си. Не си бях взела зарядното, нямах часовник и освен френски и руски език друг не зная. На летището успях да кажа, че багажът ми директно трябва да отиде в София, но не успях да им обясня, че пътувам през Мюнхен за София. Дойде моментално отговорничката на сектора, написа ми на български език, че трябва да изчакам 15 минути, когато ще дойдат да ме вземат с инвалидна количка. В международните летища, когато има болен човек или такъв, който не знае езика, предварително се заявява инвалидна количка. И без да съм я заявявала, след 15 минути дойде едно момиче, което ме качи на количката и ме закара директно на моя гейт. Показа ми с пръсти, че трябва да изчакам 20 минути, и на секундата дойде и ме предаде на стюардесата на полета.
Не съм пропуснала да видя и светите места в Израел. Аз съм вярващ човек и за мен това посещение беше много важно. Всеки човек, ако има възможност, е хубаво да посети Божи гроб и местата, свързани с живота и саможертвата на Исус Христос. Там получих сила и заряд за смислен живот. Много са туристите там и много малко време ти дават, за да усетиш енергията при гроба на Исус, но изкачихме Голгота, бяхме и на мястото, където е нахранил 5000 души с една риба и питка хляб. Видях и Стената на плача, където израелците и туристите изливат мъката си. Тя е разделена на две – от едната страна са мъжете, от другата – жените. Ходихме и до Назарет, където видяхме и дърводелската работилница. Понякога с думи човек не може да разкаже чувствата, които се изживяват на подобно място, но те оставят за цял живот.
В края на 2024 г. бях завладяна от културата на инките, след като посетих Перу. Всички знаем, че Перу се намира в северозападната част на Южна Америка и в исторически план е свързана с господството на няколко индиански цивилизации, които са оставили трайни следи в живота и на съвременните жители там. Има много древни градове и паметници на инките. Туризмът е четвъртият по значимост отрасъл за приходите в икономиката на Перу, която в същото време е една от най-бедните страни в света. Според статистиката приблизително 45 процента от хората там живеят бедно, а 12 процента живеят много бедно, но държавата е предприела мерки нито един човек да не остане на улицата. Тя подпомага най-бедните, като им дава местенце от малката територия, за да си направят къщичка и да се занимават с каквото могат. Въпреки несгодите не видях просещи хора в Перу. Всеки е намерил своя начин да живее. По улиците на Куско срещахме жени, които седяха и плетяха дрехи от вълната на тамошните овце, които наричат алпака. Видяхме и фабрика за плетене на жилетки, пуловери и пончета. Там местните хора не използват химия при боядисването на преждата. Всичко е от естествени материали. И както в нашия край, например в Разлог, и там задяват децата си в цедилка и го правят до 8-годишна възраст, за да не им пречат, когато работят. И почти във всички градове наред с цивилизацията виждахме и хора, които бяха облечени в традиционни носии, задянали децата, което е и част от туристическата атракция. Те украсяват овцете с различни фигури, направени от прежда, и ходят с тях по градовете. За тях това е бизнес, защото много хора искат да се снимат, а това струва пари. Голяма част от хората са заети именно в туризма.
Аз посетих едно от чудесата на света – тяхната цветна планина Виникунка, която до 2015 г. е била покрита с лед. Намира се в Андите, в района на Куско. След глобалното затопляне този лед се стопява и там сега може да се види една цветна планина, която наричат още Планината на дъгата. Смята се, че могат да се видят около 7 цвята на надморска височина 5200 метра. Там се намира един от най-високите върхове – Рейнбоу, който аз с много мъки успях да изкача. Разбрах, че това приключение не е за всеки. За да изкачиш този връх, трябва да бъдеш подготвен физически и психически. До 2500 м надморска височина се изкачихме с бус. Оттам може да тръгнеш пеша, но има и коне, които чакат със своите собственици и предлагат услугите си. Конят те изкачва до 1 км преди върха. Този километър трябва да изминеш сам, което направих и се радвам, че на моите години успях да стигна до подобна височина. Това се дължеше и на подготовката, защото ни даваха да пием лекарства за височинна болест, на начина на дишане и на волята, която проявих.
Направи ми впечатление, че те нямат много земя за обработване, но склоновете на Андите са направени на тераси, и то още по времето на инките. Хората ги засаждат с различни култури, с които се изхранват. Там живеят около 40 милиона души и са на 4-то място по население в Южна Америка, като 70 процента от хората живеят в градовете, а другите 30 процента – в селата.
Интересна е пустинята Паракас, където е и каньонът Колка. Там успяхме да видим летящите кондори. Ширината на крилата им е 3 метра в разперено състояние. Казаха ни, че тези птици живеят до 70 години и когато женската птица почине, мъжкият се самоубива, но нищо не казаха какво се случва, ако мъжкият почине пръв… Природният резерват „Каракас” е защитен от ЮНЕСКО. Той е разположен в 11-ата по големина в света пустиня, където надморската височина е около 4900 м, които също преодоляхме.
Не искам да пропусна платото Наска, което е известно със своите рисунки, но е друго да ги видиш на живо, а не по телевизията. Преди около 2000 години една от най-слабо изучените южноамерикански цивилизации е оставила много интересни изображения на земята. Някои казват, че това е най-голямата книга за астрономията на света, има най-различни теории и обяснения, но никой още не е научно доказал произхода на тези рисунки, които са под формата на прави линии, на различни фигури, направени без прекъсване, и за да ги видим, ползвахме малки самолетчета. Интересно е, че дълбочината на линиите е много малка, но там има червена глина и под линиите излиза жълта скала.
Искам да разкажа за така наречените плаващи острови на уросите, където е запазен старият начин на живот на инките. Те се намират в перуанската част на езерото Титикака, което е 186 км дълго, 85 км широко и 120 метра дълбоко. Тези плаващи острови са изградени от стебла, наречени тотора, събрани едно върху друго, и върху тях се наслагва тръстика. 120 от всички тръстикови острови са подвижни, а 5 – стационарни. На всяко островче живеят по няколко семейства. В близост има отделно остовче с училищата, където всички деца завършват основното си образование. Всяко островче си има лодка, с която децата се водят на училище. След това учат в големите градове. Похвалиха се, че един от хората от островите, който е завършил право, в момента се кандидатира за президент на Перу. На един от островите има поликлиника, където пък ходят на лекар. Интересно е, че ако някой от островите влезе в конфликт с друг съседен остров, те го преместват на далечно разстояние, за да няма проблеми в бъдеще. Ако някоя от тъщите в семействата на острова започва много да говори, с един от мъжете прерязват нейната част от острова и тя се премества на по-далечно място, за да не ги тормози. Основният им поминък е риболовът, с улова търгуват на разменни начала в градовете, откъдето се снабдяват с други хранителни продукти. Интересно е, че за да запазят тези продукти за по-дълго време – като царевица, пшеница, картофи и други, те ги дехидратират. Имат много и различни сортове от тези храни и ни показаха как ги обезводняват и как изглеждат след процедурата. И още нещо интересно – веднъж в годината семействата се съединяват, правят си платформи за футболно първенство. Там техника няма, като изключим слънчевите панели, които използват вместо електрическа мрежа.
Посетихме и изгубения град на инките Мачу Пикчу, който се намира в областта Куско – старата столица на инките. Снимала съм и висящите къщи по пътя за Куско, които се използват за хотелски услуги. За 2 г. напред местата в тях са резервирани. 500 долара струва нощувката в тях, което включва още закуска, обяд, вечеря и бутилка вино. Над хълмовете на Куско има стара крепост, най-високата в Америка – от 3500 до 3600 м надморска височина. Била е някога военна крепост по времето на инките и в момента си остава загадка как е направена. Езикът на инките е кечуа и на този език крепостта означава „сивокаменна хищна птица”. Била е дом на слънцето, което е обожествявано при инките и са му направили много храмове. Като цяло там може да се види цял археологически комплекс. Крепостта е разположена на три нива, между които има път. До Мачу Пикчу се стига с едни влакчета, чиито покриви са стъклени, за да можеш да наблюдаваш приказната природа наоколо. Тази гледка не може да се опише с думи, трябва да се види. През ХV в. кралят на инките гради цитадела високо в планината, чиито върхове се крият в облаците. Наименованието Мачу Пикчу може да се преведе като „стара планина”. Градът е заобиколен от огромни скали, в които се е скрил Мачу Пикчу от испанските завоеватели и те никога не стигат до него. Казват, че този град е бил за елита на инките, които не са имали писменост. Тяхната история се чете по това, което са построили и направили във времето. Останките доказват, че там е имало огромен палат, много храмове, там са се подвизавали много хора по време на дъждовния сезон. Когато испанските конкистадори покоряват земите на инките, част от елита им се оттегля в Мачу Пикчу, откъдето организират съпротивата срещу завоевателите. Тук могат да се видят над 140 различни конструкции, между които храмове, светилища, паркове, резиденции. Над 100 са каменните стълби в Мачу Пикчу, които почти всички изкачихме. В целия град има дренажна система за отводняване, която служи и за напояване на терасите, където хората отглеждат хранителни продукти. Видяхме и мястото, където градивният материал са камъните и до ден-днешен няма обяснение как са качвани тези камъни и редени така, че игла не може да премине през тях.
В Перу ядохме плодове, които на друго място не се срещат, но ми е трудно да спомена имената им. Ходихме на фолклорна вечер, видяхме техните танци. Ядат много ориз, съчетан с различни видове меса”, впечатлена е Добринка, която спомена, че за туристите осигуряват европейска закуска, както и тяхна местна храна.
„Същото удивление, както в Латинска Америка, изпитах и в Египет, където още не могат да докажат как са построени пирамидите. Видях столицата Кайро, където се съхранява една от най-старите култури в света. Бях и в нубийското село, където живеят 1000 души. Това е едно от племената, които някога са населявали Египет. Много от тях отглеждат крокодили, които, докато са малки, живеят в къщите им, а когато пораснат, ги пускат в река Нил”, разказа въодушевената пътешественичка.
И тази година Добринка Данчова е запланувала екскурзия до далечна дестинация, но не обича предварително да съобщава нещо, което още не се е случило. Като се върне, обеща пак да разказва.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
ДРЪН ,ДРЪН -ЯРИНА