Направиха го Строителни войски за 10 дни след среща с Пенчо Кубадински, килимът в кабинета му беше като капатовските ливади
На своя 90-и рожден ден проф. Костадин Динчев посрещна много гости в Регионалната библиотека на Благоевград, които бяха дошли да уважат човека и учения, който по всичко личеше ,че е оставил добри дела през своето близо едно столетие. Екипът на библиотеката се беше постарал да извади на показ всичките му книги. Питам го какво му носи днес това знание, а той ми казва: „Всяко знание е и страдание! Нямате представа как постепенно то се натрупваше, за да се родят тези 16 монографии. Една част от книгите са свързани с израстването ми като фолклорист, другите се родиха след 1978 година, когато бях преподавател в Югозападния университет. Там трябваше да се съобразявам със специфичните изисквания на студентите. Успях да запаля доста от тях да се занимават с фолклористика. Един от тях е Николай Папучиев”, който стана проф. в Софийския университет. Много са имената. На всички пожелавам успехи.”
Проф. Динчев е енциклопедия във фолклорната наука. Интересът му тръгва от едно патриархално село Капатово, Петричко, където е роден на 20 юни 1934 година. И допълва: „Както казва един поет, родих се в лятото на зноя. В моето село има старо население, което се окрупнява около ХIХ век, но през ХХ век идват прокудени бежанци от Беломорието и макар че има разнообразие в диалектите, те са с един етнически корен. Записвал съм обичаите и нравите на едните и на другите. Преди да се консолидират, казваха: „Го скапа на муцката на бардако”, което означава „Счупи ли устата на стомничката?”. Имаше много характерни думи, но фолклорната култура беше един синтетичен тип в обредността, мегданското хоро, именните дни, сватбите, които бяха много пищни. Провеждаха се няколко дни. Започваше се с правенето на феруглицата, засевките, момината вечеря, отиване за момата, взимането й от момковия род в неделя. В понеделник се пиеше блага ракия, водеха невестата на вода. И всички обичаи се изпълняваха много стриктно. Това още от дете ме е впечатлявало и е оставило трайна следа в мен”.
Питам го дали дедите му са имали отношение към фолклорните обреди и обичаи, а той ми казва: „Първите две жени на дядо са умирали и аз помня само баба Велика, третата му жена от Враня, която беше сестра на войводата Таската Серски. Майка ми също се казваше Велика и двете бяха в добра хармония. Майка беше от Хотово и носеше хотовската култура. Тя имаше роднински връзки с певицата Роза Цветкова и като нея пееше хубаво. Имаше духовна връзка между селата Хотово, Хърсово, Марикостиново, Кромидово, Левуново. Това е един езиково-фолклорен резерват. От езикова гледна точка се смята за преход между източните и западните говори. Даже в езикознанието казват, че езиковата граница е от Враня към Пиринска Бистрица. За мен това определение не е вярно. Според мен има езиков пояс, защото говорите се преливат. Такива преливания на езикови и фолклорни форми има не само от изток към запад, но и от запад към изток. Това е записано още от Антон Попстоилов, който пише за Хърсово – дяца, дядо, а това е много характерно за Катунци, за цялото поречие на Пиринска Бистрица. Това са най-ярките я-тови форми, които продължават до Солун и Егейския край”.
Нито едно събитие в живота на проф. Динчев не може да промени интереса му към фолклора.
„В Учителския институт в Дуница ръководих смесена земляческа група. В казармата в Ботевград основах мъжка фолклорна група и чрез пеенето си изкарвахме много отпуски. Пускаха ни да ходим на концерти и на срещи с младежите в съседните села. Зъвърших „Българска филология” към Факултета по славянски филологии на Софийския университет. Преподваше ми акад. Петър Динеков и нямам обяснение защо ме обичаше толкова много. През 1978 година той ме изпрати да участвам на Конгреса по славистика в Загреб. Там имах спорове с Блаже Ристовски. Бях подготвил изследване за Илинденския фолклор в Югозападна България от края на ХIХ и началото на ХХ век и той остро ме нападна, после навън ми се извини, като ми каза: „Костадине, аз говоря против бугарската наука, не исках теб да обиждам!”. А аз доказвах, че фолклорът от Странджа до албанските планини носи един и същи характер.
Преподаваха ми още проф. Стойко Стойков – най-големият диалектолог в страната, и проф. Цветана Романска. Тя беше добър теоретик, добър теренист и познаваше цяла България. Именно тя ми даде най-големия тласък в моето развитие. Беше ми възложила да изследвам духовната култура и фолклора на село Кашина, Мелнишко. Съпругата ми е оттам. Тя се казва Севда от Кременлиевия род. Три години бях учител в Любовище. Станах и директор на училището. Шест години учителствах в Мелник, а след това станах и кмет на този малък град от 1969 до 1971 г. Спомням си, че през 1969 година посрещнахме Тодор Живков в с.Хотово, където зарязахме лозята. След това тръгнахме към Виногради и Хърсово и там хората го чакаха да се хване на хорото. Аз поведох хорото, но бързо го хванах за ръка и тръгнахме към джиповете, защото ни чакаха в Мелник. Тази среща ми даде възможност да издействам от Тодор Живков да се построи водопроводът на Мелнишкия район. Заведох го в музея, който тогава беше в Пашовата къща и оттам се виждаше старият водопровод покрай дерето. Преди да влезем в сградата на музея, от неговия антураж започнаха да почистват обувките му, защото бяха кални, но водата в чешмата спря. И той ме пита: „А бе, кмете, какво става тука с водата? И аз му казвам: „Другарю Живков, ние вода газим, ама жадни ходим. Близо сме до планината, има проекти, осигурени са пари за строеж на водопровод, снабдил съм тръбите, всичко е тука, но не можем да го направим. А той в неговия стил: „Е, как не можете? Ще вдигнеш населението. Аз му казвам, че в Мелник живеят 250 баби и дядовци и той се засмя както всички го помните. Разгледахме града, седнахме да обядваме и по едно време той ме пита: „Какво ще правиш с водопровода, кмете, имате ли идея? И аз му казах, че единственото спасение са „Строителни войски”. „А, това е интересна идея”, каза той и извика един от неговата група. Каза му да запише поръчение от другарите от Мелник да направим водопровод. А на мен каза: „Сигурно и теб те лъжат, както и мен ме послъгват понякога, но трябва да изведем това поръчение докрай. Ще дойдете в София да решим въпроса. Окръжните ръководители уговориха срещата, отидохме една делегация, но се оказа, че Тодор Живков е на летището да посреща императора на Етиопия Хайле Салассие I. Един човек се извини от негово име, че не може да ни приеме, но поръчал да отидем в Министерския съвет при Пенчо Кубадински, който отговаряше за строителството. Той ни посрещна сърдечно. Килимът в кабинета му беше като капатовските ливади, такава беше моята асоциация за обстановката. Дойде при него един генерал и той му каза, че ще правим водопровод в Мелник. Генералът започна да увърта, че войските са на национални обекти, там няма къде да се разположат… а Пенчо Кубадински го тупна по рамото и му казва: „Без празни приказки, разпоредено е от най-високо място”. Той каза само слушам и след 10 дена дойдоха трудовите войски и направиха водопровода. Благодарение на тях по-късно се довършиха пътища, читалища, училища, строеше се и хотелът. Кметството за мен беше тегоба, защото бях даскал по душа и преживявах всички проблеми на хората, които за всичко търсеха кмета. Даже и за семейни свади са ме разкарвали през нощта. Не можех и една книга да прочета, защото се уморявах и заспивах на първата страница. Днес е много голям интересът към кметските постове, а аз исках да се освободя от тази работа. Два конкурса имаше в Благоевград – за преподавател в Института за културно-просветни кадри и в Научната група по история и фолклор. Кандидатствах и за двете места.Тогава Петър Дюлгеров беше попитал Валентин Караманчев, който ме познаше добре, дали мога да се справя на тези постове. Той им казал, че имам публукации по фолклор и ще бъда полезен. И през 1971 година започнах работа в научната група по история и фолклор към музея. Тя беше междинно звено – между БАН и музея. Въпреки това продължаваха да ми изплащат заплата от Мелник, защото през мен минаваха всички дейности за реставрацията на къщите, на Роженския манастир, но аз не можех да си позволя да искам, както днес правят някои, да направят приемна в най-малкия град и после да си я купя. Обадих се на касиера да върне парите в банката, защото аз пари от две места няма да получавам. Това нелегално излизане от Мелник ми създаде битови проблеми. Нямах квартира в Благоевград. Имах омъжена сестра тук и при нея се навъртах. Радвах се на свободата да изследвам фолклора и почнах да ходя от село на село и по цяла седмица бях в командировка. Събота и неделя се прибирах при семейството си в Мелник. Това продължи две години.За мен беше риск, но ми позволи да надникна дълбоко в материята. При теренните изследвания попаднах на Вук Краджич, който записва песните от Разложко и Банско… Срещнах баба Петкана Бучкова, която тогава беше на 88 години и тя ни изпя „Не рани рано на вода, дос белолико, не клопай ведри ковани на тия бистри кладенци….” – това е първата българска песен, публикувана от Вук Караджич в сборника му „Малка простонародна славяно-сръбска песнопойка”. Попитах баба Петкана дали знае други такива песни. И тя ми запя „Йовано, галено дете”. Аз се ококорих, защото знаех и другите песни, публикувани от Вук Караджич в „Додатък към Санкт Петербургските сравнителни речници и наречия с особен поглед към българския език”, излязъл през 1822г. във Виена. Вук Караджич доказва, че българският език е самостоятелен славянски език и се застъпва за това чрез публикуването на тези народни песни.
Обикаляйки селата, аз открих обичая „Водици” – женска инициация, която наподобява лазаруването. На Йордановден жените се събират в дома при една от по-възрастните, която им напомня какви песни да пеят, когато влязат в къщата, за да поздравят стопаните на Ивановден. Направих публикация в сп. „Български фолклор”, а с екип на Регионалния телевизионен център в Благоевград направихме филм, който по-късно прожектирах на студентите.
През 1978 годин първият ректор на Югозападния университет, ВПИ тогава, Александър Маджаров ме извиква и ми предложи да преподавам фолклор и детска литература. Позамислих се, защото в научната работа си сам, но преподавателската е по-отговорна, защото заставаш пред много млади хора, но приех. Бях научен сътрудник първа степен и постъпих в университета като главен асистент в Катедрата по български език и литература. Имах чудесни студенти. 70-те и 80-те години бяха години на духовен възход в региона. Построи се музеят, Радио-телевизионният център и други културни институции…
Когато преподавах народно творчество, карах учениците да записват песни и предания от техните баби и дядовци. Това повишаваше и техния интерес към предмета български език и литература и когато се появи „Пирин пее” през 1962 година, благоевградските специалисти ме потърсиха да им покажа какво има в този край. Оттогава навлязох в движението „Пирин пее”. Нека не звучи самохвално, но аз съм в това движение от първия до последния събор. Много големи заслуги имат Илия Манолов, Александър Кокарешков, Костадин Руйчев и други, но аз му останах верен от началото до края и му посветих книга „60 години Пирин пее”, защото това движение стана моя съдба. С Илия Манолов ходихме от село на село, от община на община, създадохме статут на събора. Той изследваше музикалните форми, аз словесните.Бях най-добрият филолог при музикантите и най-добрият музикант при филолозите. Шегувах се с музикантите, като им казвах: „Вие се занимавате с поповите лъжички, а ние с текста, който носи посланието”. Музиката дава криле и дисциплинира текста, а танцът го ограничава в такта. Обредността пък показва неговия живот. Песента се проявява основно в обредите. Тогава открихме „Лазаруването” по поречието на Пиринска Бистрица. То се казва Кумичене, а тук му казват Калиманка. Най-много лазарски песни записах в село Пирин, уникално като фолклорно гнездо. Бях главният местен организатор на експедицията за изследване на Благоевградски окръг от Етнографския институт под ръководството на проф. Мария Велева. Тогава излезе голямата енциклопедия „Пирински край” с етнографски, фолклорни и езикови проучвания”. Моите публикации там са за песенния фолклор.
Тъжно е, че след върховия събор през 1985 година „Пирин пее” замлъкна в продължение на 12 години до 1997 г. Смятаха го като отживелица и нещо ненужно. А той съхранява и предава българщината на следващите поколения.
Много награди имам и от „Пирин пее”, и от университета, почетен гражданин съм на Благоевград. През 1995 година ме избраха за почетен академик на Украинската академия на висшите училища с аргумент „значителни научни достижения в областта на литературната наука, в т.ч. етнологията на Украйна и нейните връзки с етнологията на България. Там преподавах 3 години български език и литература. От посолството в Киев ме каниха да чета лекции за Кирил и Методий, за Вапцаров по повод тържествата, които организираха. Това беше полезно и за мен, защото изследвах и българите в Украйна и съм удивен от тяхната обич към България. Спомням си една вечер останах да пренощувам в село Зеленовка в района около Азовско море – там е най-голямата концентрация на българи в Южна Украйна, като изключим тези в Бесарабия. Бабата, при която бях отседнал, ми каза ,че ще ме нахрани с българска яхнийка. А чувам дъщеря й от съседната стая кани гости по телефона, защото при тях имало българин. Имах усещането, че Господ е слязъл при тях. Приемаха ме като много скъп гост. И къщата им се напълни с хора. Направихме седянка, записвах песни, разказваха ми техните обичаи и спомени за дедите им как вторично се преселват от Бесарабия в Таврия. Официално ги водят 200, 300 хиляди, но според мен в Украйна има около половин милион българи. Те говореха старинен български език и винаги искаха да им говоря на родния си език, не на руски. Дори в селата ми казваха,че си кликат на български, или – ние си балакаме на български. Разказваха, че през 30-те години са имали свободна българска зона. Когато се рових в архивите им, открих записи на Алекси Величков, който е бил там политемигрант и е писал учебници за българите в Украйна.
Питам проф. Динчев дали на тази възраст има още идеи, които му се иска да реализира. Каза, че има планове, но вече силите не му достигат. „Вече нямам среда, за която да издавам книги. Моите най-добри читатели бяха моите студенти, имаше взаимно уважение помежду ни. Аз тръгнах по стъпките на тези, които са били преди мен. В Благоевградски окръг са записвали Вук Караджич, Стефан Веркович, Иван Кюлев, Антон Попстоилов и други видни личности. С Илия Манолов открихме песните от Неврокопско, които Иван Кюлев е записвал и направихме първата публикация през 1977 година. Сега тя е библиографска рядкост. Манолов отговаряше за нотирането, аз за целия словесен масив. Попаднах на архива на Антон Попстоилов от Лешко. В Благоевградския край няма по-известен учен от него. Той е завършил Солунската българска гимназия и след това става преподавател в нея до Балканските войни. Той има интересно изследване на село Зарово, Солунско.Трябваше да го предам от неговия нечетлив ситен ръкопис в печатни страници и ми помогнаха големи специалисти от БАН, като библиотекарката проф. Елена Савова и специалисти от Езиковия институт. Попстоилов е открил следи от старобългарския език в село Зарово, открива носовките: домп, зомп, пент, пентел. И сега могат да се открият в Крупник и Илинденци, където има компактна маса преселници от Зарово, на които съм подарил от тази книга и те се шегуват: „Пентельо се качил по грендата, по грендата…”. Този старобългарски език аз разпространявах и сред българите в Украйна. После подготвих книгата „Юнаци, още комити”- проза за героите от Кралимарковия епос до Македоно-Одринското революционно движение. Тази книга се роди след малък фолклорен фестивал, който направихме пред банята в Благоевград. Разказвачите дойдоха при нас и аз ги записах всички, дешифрирах ги и направих тази книга. Осем години бях в музея и 32 в Югозападния университет. Участвах със свои изследвания в сп. „Балканистичен форум”. Издадох „Увод във фолклористиката”, „Български фолклор” в неговото разнообразие от народните песни за борбите и това е част от моята първа дисертация за кандидат на науките.А „Българският фолклор в локално-регионалното му разнообразие” подготвих докато преподавах в Киевския университет „Тарас Шевченко”. Обикалях българските села там, където се отнасят с голяма любов към България. Всички си знания споделях и с радиослушателите, като водех рубриката „Фолклорни страници” в предаването „Изгрей зора”,което създадоха журналистите историци Андрей Петров и Димитър Шалев в Радио Благоевград.
Проф. Динчев има двама синове, четирима внуци и една правнучка и се чувства щастлив дядо. Но неговите наследници не са тръгнали по неговия път, а по този, който сами са избрали. Големият му син Лъчезар се занимава с бизнес, а малкият – Величко, е завършил инженерство, но работи като вещо лице към съда.
„ По принцип и студентите приемах като мои деца”, споделя проф.Динчев. Аз съм поклонник на теренната работа и винаги съм им казвал, че трябва да изследват истинския материал”. На младите учени, които днес се занимават с фолклор, проф. Динчев пожелава да тръгнат от конкретния материал, да търсят старината и да разчитат повече на своите записи. Да следят това, което е останало от българската обредност в нашия край и добавя: „Още навремето основоположникът на българската фолклористика след освобождението проф. Иван Шишманов е казвал на студентите: Давайте, сега е времето да се запише и събере каквото има. Проф. Динеков и проф. Романска пък казваха на нас: „ Събирайте, сега е последното време за тази дейност. Аз казвах същото на моите студенти, но изворът не е пресъхнал, има още какво да се вади от него! Изворът на българския фолклор е вечен!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
