ПЪТЯТ НА СПАСЕНИЕТО! Украинки, намерили подслон в Благоевград: Все още се будим от звука на сирени, не ни се говори, не ни се разхожда, но благодарение на вас знаем, че ще се справим

Украинци, които намериха подслон от войната в Благоевград, започнаха да се отърсват от ужаса и да разказват какво точно са преживели и колко са благодарни на благоевградчани за посрещането.

Първата, намерила сили да се върне към спомените си, бе Алена, която го направи вчера след полунощ в създадената група „сМисъл за украинските бежанци в Благоевград“.

Ето какво написа младата украинка:

„Беше обикновена нощ, не по-различна много от предишните. Сутринта всички украинци щяха да отидат на работа, училище, детска градина или просто да правят това, което е планирано вечерта. Но тази сутрин… беше ужасна сутрин. В цяла Украйна никой не се събуди от обичайния звън на будилник, а от експлозии и звука на сирени.

Какво е това? Как? Защо? Защо? Какво да правя? Къде да бягам? Ами децата? Какво ще стане с тях? В страх и паника облякох анцуг и яке, грабнах спящата си дъщеря от креватчето, завих я с одеяло и се качихме в колата. Решихме да отидем в Киев, при баба и дядо. Минахме да вземем майка ми и по-малката ми сестра. Пътят беше труден. Всички хора бяха в паника и също се опитаха да напуснат Киев.

Тези 65 км, които обикновено изминавахме за 1 час, тази сутрин извървяхме за почти 6 часа. Без вода и храна, в страх, отпътувахме при роднини. Но след няколко дни започнахме да осъзнаваме, че и там става несигурно. Сирените звучаха по 5-7 пъти денем и нощем. Криехме се в бомбоубежището в мазето. Когато експлозиите започнаха да се чуват все по-близо, решихме да напуснем Украйна.

Това беше невероятно трудно решение. Но разбрахме, че основната мисия на майките е да спасяват живота на децата си. Събрахме набързо всичко. Взехме най-необходимото. Надявахме се, че след още една-две седмици този кошмар да свърши. Най-важното беше да спасим живота на нашите деца.

Помолихме баба и дядо да дойдат с нас, но те казаха, че трябва да спасим децата, а пък те ще останат да пазят родината ни и ще ни чакат у дома след победата в любимата ни Украйна.

С голяма тежест на сърцата потеглихме. Не знаехме къде да отидем. Нямаме роднини извън Украйна. Но беше ясно, че трябва да тръгнем. Експлозиите и непрекъснатият вой на сирените уплашиха нас и децата.

Пристигнахме най-напред в Молдова, после в Румъния. Дълги опашки по границите, по 7-8 часа, нощувки в кола с дете на година и половина, закуски по бензиностанции, търсене на интернет за връзка с близките да им кажем, че сме живи, но и за достъп до навигация.

На четвъртия ден от нашето пътуване пристигнахме в България. Познати на наши познати ни предложиха временен апартамент в Благоевград. Пристигнахме в града около 20 часа. Тези мили и прекрасни хора ни посрещнаха и ни поканиха на вечеря в най-близкото кафене. Помогнаха ни с дрехи, обувки, храна. Всеки ден те се интересуват от нашите проблеми и ни помагат. Цялото ми семейство е много благодарно на Червения кръст в Благоевград за помощта, за дрехите и храната. Благодарни сме и на доброволците и на всички мили хора, които живеят в Благоевград – за грижите, за помощта и за съчувствието.

Благодарим на България и на всеки българин за помощта, за състраданието, за разбирането и помощта към всеки украинец във вашата страна!

Едва сега, на 1500 км от Киев, нашият дом, от моето семейство и приятели разбираме, че най-ценното нещо в живота е ръката на детето ми в моята и че целият живот може да се събере в една чанта. Щастието е да погледнеш спокойно спящо дете, да разбереш, че е в безопасност, че има мирно небе над главата му”.

Със спомен и благодарност се включи и сънародничката на Алена – Karolena, която се настани в свободния апартамент на бившия общински съветник в Благоевград Анатолий Антов, който живее в Лондон:

„През 2014 г. заради войната тръгнахме от Донецк за Киев… сега със сина ми дойдохме от Киев в страна, в която никога не сме били. Благодаря много на семейството, което ни прие като роднини и ни обгради с грижа и любов…

Наистина, не искам да се разхождаме и да разговарям… не сме туристи. Трудно е да подредим мислите си и да отговорим на въпроса какво планирате за по-нататък. Сега мислим за роднините ни, които не са напуснали. Опитваме се да помагаме на тези, които са останали, и търсим възможност да им дадем храна, да им помогнем да заминат в по-безопасни градове.

Търсим роднини от Мариупол, с които загубихме връзка. Опитваме се да помогнем на нашите съпрузи, които останаха там. Опитваме се да помогнем на децата си да продължат образованието си. Молим се и помагаме.

Да, разтреперваме се от силни звуци и трясък. Все още чуваме сирени, въпреки че няма такива. Следим дали няма сигнални звуци от самолети. Събуждаме се през нощта с мисълта, че лаят на куче е сирена. Сега ни е трудно да ходим на работа, без да говорим езици, но се опитваме да се справяме морално и да приемаме всичко, което ни се предлага.

Знаем, че ще мине. Само трябва време. За втори път минаваме през война и не е лесно… но ще се справим. Имаме ли друг вариант?

Много сме благодарни на всеки доброволец за желанието да помогне, за грижите, за жилищата, за храната, за вещите, за парите – за всяка добра дума на подкрепа и за това, че споделя болката с нас, че ни разбра. Нека Господ благослови всички!

Благодарим и на Анатоли Антов, майка му и всички близки, които ни приеха и се грижат за нас, както никой досега. Вие вече сте нашето второ семейство, което ни заобиколи с любов. Молим се за вас, благодарим ви от цялото си сърце и Бог да ви благослови!”.

ВАНЯ СИМЕОНОВА