Опушен кабинет. Със соцмебели. Зад бюрото седи мъж, облечен в черен елегантен шлифер. Всеки го нарича истински герой, но той се свени от тези думи. От едната му страна има купчина с писма до него – покани да присъства на различни събития. Работи по ландшафтен проект, в който е не по-малко добър. На вратата се почуква. Посреща госта си усмихнат, но когато чува за какво е дошъл чак от София, отбива темата и му казва: „Виж кое време е станало, хайде да идем да обядваме“.
Така операторът и режисьор Николай Йотов се запознава с легендарния Людмил Янков, който прави и невъзможното, за да спаси приятеля си Христо Проданов на Еверест ’84, но не успява.
Още в онази нощ на 20 срещу 21 април 1984 г. Йотов започва да слуша по радиото за злощастното изкачване на Проданов, който постига целта си, но остава завинаги някъде на Покрива на света. Впечатление му прави жертвата и героизмът на Людмил Янков, но му
отнема 2 г., за да събере кураж и да го потърси,
за да направи първия документален филм за него „Разговор с приятел“.
Преди месеци, когато прочита, че именуват връх на Людмил Янков, решава, че трябва да надгради лентата и да направи игрален филм за героя от Еверест.
„България не познаваше Людмил Янков до онази нощ на Еверест ’84, когато по радиото съобщиха, че търси Проданов, стигнал е до 8500 м и може да не слезе и да бъде двойна трагедия – разказва пред „24 часа – 168 истории“ Николай Йотов. – Денем и нощем слушах какво става горе. Имах причина. Аз също съм се занимавал с алпинизъм и един от моите учители – Георги Имов, беше част от екипа. Негов е гласът на радиостанцията, който казва: „Ице, не заспивай. Към тебе тичат хора“. Освен това имах късмета да познавам лично Христо Проданов. Човекът, който ни запозна, е първият и единственият му учител по алпинизъм Стойчо Стойчев. Той беше направил клуб за пътешествия в Пловдив и ми даваше уроци и на мен. Това вероятно не е много известно. Наричахме го Папа и от него знаехме, че е поел Христо като баща закрилник още през 60-те години. С него Христо прави първите си излизания в планината и още тогава Стойчо вижда невероятната му дарба на алпинист, уникалните му физически качества и хъса да катери. Веднъж след един траверс Папа пророчески е казал: „Това момче ще качи Хималаите“. Христо дойде в клуба и така се запознахме. А Стойчо беше издействал
да му се купи плат и да се ушие абитуриентският костюм на Проданов“.
Когато алпинистите се прибират от експедицията, Йотов е един от хората в тълпата, които ги чакат с нетърпение.
„Вече се занимавах с телевизия и търсех тема за дебютния си филм – спомня си операторът. – Видях Янков, той привличаше вниманието към себе си, без да го търси. Лента на главата, дълга коса, големи черни мустаци. И имаше един специфичен жест – леко наведена на една страна глава и усмивка. Образът му остана в главата ми, но нямах куража да го потърся. 2 г. по-късно, през 1986 г., една вечер с колега работехме в БНТ. Споделих му, че мисля за Людмил за дебют, но той ми каза: „Къде си тръгнал ти? Кой те познава?“. И точно като във вица с българина, като му кажеш, че нещо не може да направи, той го прави, за да покаже, че може – качих се на влака и отидох в Кюстендил. Намерих Людмил в общината. Работеше по проект за някакъв парк. Това беше първото му образование. Казах му, че е истински герой, но той ме прекъсна и попита кой съм. Отидохме на обяд. Разговорът беше като между стари приятели. Когато му обясних, че искам да направя филм за него, той ми отказа. Притесних се, разочаровах се. Но ми хрумна да направим за приятелите му, които да говорят за него и той прие. Каза ми, че ако не бързам, да остана в града и вечерта да отида в бащината му къща, където ще се събира с приятели. Така започна всичко“.
В разговорите по-късно между двамата Людмил Янков разказва, че се е запознал с Христо Проданов при подготовката за изкачването на Лхотце. Тогава Людмил е само шерп. По време на експедицията Христо разбира, че Янков е уникален алпинист и е единственият, който му е равностоен. Стават изключително близки приятели.
Самият Людмил пише в книгите си, че Христо бил безпощаден човек. В името на целта, която преследва – да постигне някои изкачвания първи и при нечовешки трудни условия, без кислород.
„Когато се опитвах да говоря с него за онази нощ, в която загива Проданов, той отказваше – споделя Николай Йотов. – Подготваше книгата „Мечта отвъд долините“ и ми даде бележките, които си е водил, за да разбера някои неща. Там е цялата истина. Единственото, което ми е казвал, е: „Христо беше човек, който ако имаше сили за една крачка, щеше да я направи нагоре. Той просто беше обсебен от идеята да качи Еверест по Западния гребен без кислород“. Всички, които са били в неговия екип, са знаели за това. И тръгва към върха на свой риск. Когато Людмил тръгва към него, Трифон Джамбазов остава в палатката да вари чай и да ги чака.
Людмил не говореше за това,
но истината е, че Трифон не е искал да жертва изкачването си. Янков върви към Христо и намира раницата му, където е било и българското знаме, и пикела му, които той оставя, за да се движи по-бързо. После Людмил моли ръководителя на експедицията Аврам Аврамов да запази пикела му като спомен“.
Въпреки героизма си и преодоляването на денивелация от 1330 м по Жестокия път за рекордно кратко време, Людмил Янков не смята, че е направил нещо особено и дори твърдял, че всеки друг алпинист би се справил.
След като слиза в базовия лагер с измръзнали пръсти, които знае, че ще загуби, пише текста „Снежният щурец“:
Мечтая за син, когото заричам: да се роди като слънце нажежено!
„Людмил Янков беше притеснителен и в това беше силата му – споделя пред “24 часа – 168 истории” Николай Йотов. – Беше неподправено добър човек. Скромен. И родителите му са били такива. Майка му Стоянка си е отишла много рано, а бай Стойо, баща му, беше лекарят на селата около Кюстендил. Людмил с любов и гордост говореше за него, който в 3 ч. през нощта ставал, за да спасява хора”.
Тези неща Йотов разбира от срещите си с него. След като отива и намира Людмил Янков в Кюстендил и се среща с приятелите му.
„Те бяха една певческа компания, в която нямаше много алпинисти – спомня си режисьорът. –
Людмил беше великолепен певец и китарист
въпреки ампутираните пръсти. Пееше планинарски песни. Обичаше песните на големия композитор Аврамов и знаеше целия репертоар на Висоцки. През следващата седмица се върнах с оператора ми Жоро и заснехме една такава вечер.
По онова време той живееше между София и Кюстендил. Учеше международни икономически отношения и постоянно пътуваше, а Магдалена с двете деца живееше при родителите си, за да й помагат, защото тогава тя беше зам. кмет по културата и много работеше. Светлина и малкият Людмил имаха 10 г. разлика. Синът му беше на година и малко”.
В онези вечери на забава Йотов забелязва, че въпреки компаниите Янков обича да се затваря в себе си. Най-близкият му приятел бил алпинистът Стамен Станимиров-Стамбата, с когото предпочитали понякога просто да си мълчат.
„Няколко дни след първата ми среща с Янков той ми се обади, че е в София и поиска да ме води на едно място – разказва режисьорът. – Заведе ме в един ресторант на Ботевградско шосе. Запозна ме с една бригада, която го бе поканила да кръсти нещо на Христо Проданов. В края на вечерта той се разприказва и ми сподели някои неща.
Говореше за човека “Стена”, който го спира
в малкия град. Той иска да направи нещо, но човекът “Стена” не му позволява – това беше системата, администраторът, бюрократът, съседът завистник. Деликатно говореше на тези теми, но усетих, че има болка у него. Той имаше по-широки интереси от един алпинист. През 1986 г. излезе книгата му „Мечта отвъд долините”. Не успях да бъда на премиерата, но имах бележките му и от тях разбрах повече за човека Людмил. Там откровено казваше повече неща, отколкото в разговор. Той не говореше за себе си. Това го притесняваше. Изчервяваше се, когато някой насочваше вниманието си върху него. Говореше кротко, бавно, с лека усмивка. Големи алпинисти, сурови хора са ми казвали, че той никога не е повишавал тон”.
Николай Йотов снима различни кадри за филма си за истинския герой от Еверест, но през април 1988 г. заминава на командировка в Италия.
“Прибрах се на 19 април – спомня си операторът. –
Никога не четях вестници, особено спорт. Никога.
Тогава имахме пощенска кутия. Преди да вляза, реших да взема писмата и вестниците в нея. Отворих вестника на предпоследната страница и просто погледнах долу вдясно и видях карето. В него пишеше: “На 17 април по време на тренировъчно изкачване загинаха алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков”. Шокирах се. Не присъствах и на погребението. След това заснех няколко неща от помена му на 40-ия ден и отбелязването на рождения му ден на 11 август на втората тераса на Мальовица, където стои плочата с имената на загиналите алпинисти. Снимах и съпругата му Магдалена”.
Тази новина толкова разстройва режисьора, че той прибира лентата с кадрите за дебютния си филм в шкафа на бюрото си в телевизията и 7 г. не ги отваря. Просто защото не може. Междувременно се среща със Стамбата, който му разказва подробно какво точно се е случило в онзи злощастен ден на 17 април.
„Преди катеренето на Камилата в Рила те се разделят на две свръзки. Людмил поема младия Стоянчо Наков, а Стамбата тръгва с Пламен – отбелязва Йотов. – Целта е старите алпинисти да помогнат на младите да запишат тежки турове. Случва се нещастието. Започват да събират нещата. Пламен е по-концентриран. Стамбата бил много разстроен. Просто разбит. То е било и жестока картина. Людмил е бил обезобразен. Изведнъж Пламен намира и дава на Стамен папка с текстовете на Людмил. Той знае за нея, защото докато пътуват в колата за Мальовица на предишния ден, Янков му казва, че е бил на изпит и докато чака да бъде изпитан, написал 18 страници ръкопис за бъдещата си книга „Стената”.
Стамен Станимиров отваря папката и започва да чете, а всички настръхват. Не можели да си обяснят
как Людмил е успял да опише подробно собствената си смърт ден по-рано
„Той взема папката и на погребението чете само определени абзаци. Това е било страшно – заявява режисьорът. – Там е подробно описано как ще се случи падането, блъскането в скалите. Във филма това го пресъздадох, като спуснах камерата по въже надолу с риск да я счупя. Едни от последните ми снимки бяха на Магдалена. Заснех я година преди да си отиде – април 1994 г. Тогава тя ми каза да продължа с филма за Людмил. На 8 май 1995 г. тя загуби битката с рака.
Магдалена беше трагична фигура и ще е много сериозен герой в новия ми филм. Тя обожаваше Людмил и живееше за него. Боледуваше без него. Когато той загина, тя направи всичко възможно да се публикуват книгите му.
Тя беше много фина и крехка жена. Красавица.
С изключителен интелект и широка култура. Двамата са заедно още от деца. Тя го следва във всичко. Включително и в алпинизма. Те бяха като от друго измерение. Хора на интуицията. Той беше неподправено скромен. С патриархално възпитание. Чист човек, отвсякъде. Не хойкаше, а беше интересен мъж. Тя се откъсва от алпинизма, когато ражда дъщеря им Светлина. Но за да му докаже, че и тя не се спира, записа 2 г. в партийната школа в Москва. След това беше зам. кмет по културата в Кюстендил. Хората в тази област много я обичаха и уважаваха. Но тя понякога се сърдеше, че той има малко време за нея, защото правеше много неща”.
През 1994 г., Николай Йотов отваря за нещо шкафа си, вижда кутиите с лентите и все едно някой му казва: „Време е”.
„Това е най-трудният и едновременно най-лесният филм, който съм правил – категоричен е режисьорът. – Знаех всеки кадър къде трябва да стои. В моя филм се съдържат откъси от разговори, които ми даде моята колежка Димитринка Тасева. Тя беше записвала как Людмил Янков говори на сина си. Тогава се роди името на филма ми „Разговор с приятел”, който е 39 минути.
Бях един от първите, които смесих документално и игрално кино. Авторът разказва за своите срещи с Людмил. Това са игрални възстановки, които направихме на места, които не можем да заснемем. Филмът започва с нощта на търсенето на Христо Проданов на Еверест, въпреки че беше заснето в Рила. Пресъздадохме какво е правил Людмил там горе. След това възстановихме катеренето на Камилата и падането, включително сблъсъка в земята.
Людмил загина нелепо, за да защити честното си име. Знаеше, че това е огромен риск и отива на почти сигурна смърт. Имаше това задължение, защото беше технически ръководител на националния отбор и се готвеха за експедиция. С тази своя постъпка показа, че
той живееше, за да прави нещо, за да го остави на хората”.
В годините по-късно Николай Йотов следи какво става и с децата му, въпреки че рядко ги вижда. Дъщерята Светлина е в Кипър, а синът Людмил е в Кюстендил, вече е създал семейство и има цех за мебели в едно от селата към града.
И въпреки че са минали 37 г. от смъртта на великия Людмил Янков, режисьорът просто решава да надгради документалния си филм и да направи игрален за него.
„Преди около 3 месеца със сина ми Иван работехме по сценарий за филм за плаване с яхта по Средиземно море и го завършихме – посочва той. – Трябваше да се захвана с нещо ново и видях новината, че ще именуват връх в Рила на Людмил Янков. След това прочетох вашия материал за него за истинския герой от Еверест, видях, че Виктор Божинов е започнал работа по новия си проект „Жестокия път” за изкачването през 1984 г. и реших. Въпреки че се е случило отдавна, аз познавах този човек и трябва да направя такъв филм. При това оскотяване на българина хора като Людмил са необходими и трябва да се помнят. Затова вече работя по сценария и си представям началото на филма – пресъздаването на онази нощ на Еверест с цялата мощ на новите технологии в киното.”
В продукцията ще бъде разкрита и най-голямата и истинска мечта на Людмил Янков – искал е да се върне в Непал с цялото си семейство.
„Той затова учеше международни икономически отношения, английски и непалски – обяснява Йотов. – И по примера на новозеландския алпинист сър Едмънд Хилари
да посвети живота си на помощ на шерпите.
Да създаде фондация и чрез нея да гради болници и училища за тях, защото много ги обичаше. Той се възхищаваше на тези хора и на интелигентността на децата им, които много бързо са приемали българските думи и са ги повтаряли. България го стягаше”.
Людмил Янков си отиде без време само на 35 г., но вероятно някъде там в небесата може би е сбъднал мечтата си и е построил училища за шерпите.
Истинският герой от Еверест, който остана в сянка
Не се страхувам от смъртта,
на любовта тревогата и мъката
и злобата узнах.
Останаха ми стиснатите зъби,
лъжите да разчупя не успях.
Живях години, чаках невъзможното,
бях много добър и много повече лош…
Из “Искам да се преродя в бляскав леден връх” на Людмил Янков
Това е откъс от стих на алпиниста и поет Людмил Янков, който се превръща в истински герой, докато се опитва да спаси Христо Проданов на Еверест, но, за съжаление, не успява. Той шокира целия свят, защото за рекордно кратко време преодолява денивелация от 1330 м по Жестокия път и губи 4 пръста, но оцелява.
Което го превръща в истински герой на експедицията.
Случайно или не, точно 4 години след смъртта на най-добрия му приятел, на 17 април 1988 г. той вероятно се преражда в бляскав леден връх, като остава завинаги в любимата си планина Рила под връх Камилата, където пада от 200-метрова снежна скала по време на тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм.
37 години след гибелта му, чрез специален указ на президента Румен Радев единственият безименен връх в Рила, висок 2792 метра, част от Мусаленския траверс, получи името Людмил Янков. Той е четвъртият по височина в планината и
се намира на билото между Мусала и Алеко.
Обществената инициатива по този въпрос започва още през 2023 г. по повод 70-годишнината от рождението на героя от експедицията Еверест’84.
Всъщност Людмил Янков е роден в Перник на 11 август 1953 г. Завършва Висшия лесотехнически институт в София през 1978 г., след това следва и международни икономически отношения, но не се дипломира. Установява се да живее в Кюстендил и почти никой не знае, че освен планините, го влекат и думите, които съчетава в красиви стихове.
Янков започва да се занимава с алпинизъм през 1976 г. в “Академик” – София, като през 1981 г. е включен в българската експедиция “Лхотце” и в покоряването на 3 върха с височина над 7000 м в Памир.
Там за първи път се разминава със смъртта. Христо Проданов, Людмил Янков, Стамен Станимиров, Йордан Зашев и Тодор Григоров щурмуват връх Евгения Корженевска. Петимата мъже са повлечени от лавина. Проданов забива пикела си здраво в леда и остава над нея. Снегът обаче влачи останалите в продължение на 150 метра. Дробовете на Станимиров се пълнят със сняг. Зашев и Григоров са натъртени. Само Христо е невредим. Най-зле е Янков. Едната му ръка се вади от рамото.
Въпреки адските болки той спасява чехи, защото по същото време лавина помита и съседната чехословашка експедиция. Един от тях загива, друг е тежко ранен. Третият бил със сериозни счупвания и е носен на ръце от българските алпинисти до безопасно място. Едва тогава Янков търси лекар, който да намести ръката му.
Контузията обаче не го спира
и точно след 2 дни той покорява връх Комунизъм (днес Исмаил Самани) в Таджикистан.
Няколко години по-късно е един от алпинистите на Еверест’84, където се превръща в герой, но остава в сянка.
На експедицията той спи в една палатка със Стамен Станимиров, който е изключително изненадан, когато изведнъж се буди от приглушена светлина. В този момент вижда как Янков се е надвесил над тефтер и пише нещо. Дотогава никой от приятелите му в Хималаите не знае, че освен алпинист той е и писател. Казва му: “Людма, гаси. И без това кислородът е кът”.
По-късно Станимиров прочита стихотворението и се разкайва за репликата си: “Аз не знаех, че Людмил е поет. Съжалявам, че му прекъснах вдъхновението”.
Янков е на крачка от сбъдването на една от големите си мечти – да се качи на Покрива на света. Отказва се от нея, за да спаси приятеля си Христо Проданов, който атакува Еверест без кислород по най-тежкото трасе, известно като Жестокия път, където дори шерпата му го изоставя.
Христо се превръща в първия българин, изкачил най-високия връх в света, но на слизане разразилата се буря го принуждава да бивакува на открито.
На 8700 м без палатка и спален чувал, при ураганен вятър.
Съобщава по радиостанцията, че е в беда. Няколко човека тръгват на помощ, но най-близо е Людмил Янков. Той взема спален чувал и бутилка с кислород и прави и невъзможното да го спаси, като с невероятна скорост се изкачва от 7170 м до 8500 м, преодолявайки 1330 метра денивелация на един дъх. Достига близо до Проданов, но не открива нищо друго освен раницата и стъпките му в снега. Температурата била -40 градуса, което довело до замръзването на четири от пръстите му, защото прокъсал ръкавиците си по трасето.
В историята на опитите за покоряването на Еверест няма друг подобен пример на човешка саможертва и героизъм. Останалите членове на експедицията се страхували най-вече от това подвигът му да не се превърне в двойна трагедия, но той успява да се върне в лагер 4 въпреки нечовешките условия. Не споделя с никого, че има проблем с крайниците си. Слиза до лагер 2 със Станимиров, който обаче разбира едва в палатката, че Янков е с измръзване трета степен.
Людмил се връща в България заедно с Методи Савов, на когото са му измръзнали пръстите на краката. Карат Янков в “Пирогов”, където му ампутират 4 пръста – два на едната ръка и два на другата.
Месеци по-късно писателят споделя за преживяното:
“На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”.
Започва да се шегува, че без тези пръсти катерел по-добре планините. За героизма му е награден с автомобил “Лада”, с която тръгва по ралита и се справя отлично. Дори създава автоклуб в Кюстендил, а междувременно ръководи и развитието на алпинизма в града.
Но не спира и за миг да пише. Издава две книги, едната от които е “Мечта отвъд долините” с над 30-хиляден тираж, разпродаден рекордно бързо. Поезията му не спира да се отпечатва във вестниците “Пулс”, “Труд” и “Литературен фронт”.
Рисувал и обичал да свири на китара. Пеел и притежавал страхотно чувство за хумор. Дори прави фотоизложба и филм по своите изкачвания.
В Кюстендил за него казват, че е бил най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите.
И вероятно е така, защото пише немалко стихотворения, които докосват дълбоко душата, но сред тях има и такива, в които пророкува собствената си смърт. Такива са куплетите от “Черен сняг” например:
Черен сняг се топи
и таи
в пепел и въглени
от човешки съдби.
Черен сняг вали
тази нощ.
Някои твърдят, че ден преди смъртта си той отново предрича фаталния си край в друг зловещ текст и дори описва подробно точно какво ще се случи. Пише, че ще загине над стаено езеро.
Предчувства, че ще го затрупа лавина,
а невнимание и грешна крачка ще причини падане. Тялото му ще се удря в скалите, но няма да бъде сам:
Дълго летях. Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан. Не ме беше страх. Болеше ме само. Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми. Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца. Нямаше време. Стремглаво летеше срещу мене снегът… Останаха дълбоките нощни следи, огрени от факлите на шествието, което прибираше телата на двамата.
В средата на април 1988 г. той взема последния си изпит по икономика и с ладата тръгва към Мальовица. Облечен е в кафявия си костюм, с който след това ще бъде погребан. Отбива се в Самоков, за да вземе Стамен Станимиров, който му казва: “Людма, утре ще катерим Камилата”, а той му отговаря: “Я камилата, я камиларя”.
На 17 април по време на тренировъчния лагер на националния отбор Людмил Янков се готви за експедицията си до Анапурна. Умишлено търси лоши метеорологични условия, близки до тези в Хималаите.
Докато атакува връх Камилата в Рила, той пада от 200-метрова скала заедно с приятеля си Стоян Наков. Когато двамата не се връщат вечерта при останалите, те разбират, че е станало най-лошото. Стамен Станимиров и още няколко алпинисти отиват да търсят телата им в пропастта. И ги откриват. Стоян Наков не е обезобразен и според лекарите не е починал веднага. Долната част на лицето на Янков обаче била размазана.
Въжето между двамата загинали било здраво. Мъжете предполагали, че заради леда по скалата те нямало къде да забият клиновете си. От опитите тръгва лавина, която затрупва Людмил Янков. Точно под лобното им място е Елениното езеро.
Труповете на алпинистите са отнесени под светлината на факли.
Гледката е повече от зловеща, когато всички осъзнават, че този момент е подробно описан от Людмил Янков, който завинаги остава в любимата си планина Рила.
Този и още много текстове са публикувани в книгата “Върхове и хора”, която излезе преди няколко години в памет на великия алпинист. В нея са поместени всички негови стихове, като се допълват и от авторските му илюстрации, както и множество фотографии, някои от които са малко известни.
Там е и “Не питай за цената на мечтата”, което посвещава на Христо Проданов:
Бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред – в ръката,
възкръсвай, ставай, искай
и намирай!
Не я затваряй в себе си,
в душата…
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта,
за красотата.
С възторг и трепет, с вяра
в чудесата – тя ражда и мира,
и светлината,
с кръвта заплаща любовта
и свободата.
Не питай за цената на мечтата.
