Железният канцлер на Втория Райх Ото фон Бисмарк има поучителна мисъл: „Само глупакът се учи от своите грешки. Мъдрият човек се учи от чуждите грешки“. Наистина ли глупакът е способен да се учи от своите грешки? Никак. Какво да кажем за онзи „глупак“, наречен „полезен идиот“, управляващ някои държави: на Изток и на Запад. Управляващ с метода на наглите лъжи и премълчани истини, накъсо речено хибридна война. Не едностранна, както продажни медии ни внушават. В мръсния занаят на политиката вината винаги е двустранна, а времето отсъжда чия е по-голяма Не наглите лъжи, а премълчаните истини са по-страшни. Пречат да възстановим онзи логичен ред факти, събития и обстоятелства, разкриващи действителните виновници – задкулисните играчи.
А деянията им са видни. Особено през последните години, когато войната в и срещу Украйна върна светът отново в Студената война на шокиращи новини. Като тази за гибелта на Алексей Навални,
НАЙ-ВИДНИЯТ ОПОНЕНТ НА САМОДЪРЖЕЦА ПУТИН.
Кремъл, генетично лишен от въображение, нескопосано изрече: „Смъртта на Алексей Навални е изгодна само на колективния Запад, във връзка с което възниква въпросът дали британските, американските и украинските разузнавателни служби са могли да бъдат замесени в смъртта му“. Тази безсмислица демаскира интелектуалната нищета на диктаторския режим, изрече първият зам. председател на Комитета по отбрана на Руската федерация Виктор Бондарев.
На 17 февруари, ден след „внезапната“ смърт на Навални, влиятелният в. “Politico” коментира: „Причината за смъртта му се разследва“, обявиха затворническите власти в Русия, след като Алексей Навални почина в наказателна колония №3 точно над Полярния кръг в петък, 16 февруари. Но откъдето и да го погледнете, вече е ясно какво го е убило: враждебността на Владимир Путин. В продължение на години Навални и руският президент бяха вкопчени в брутална царска битка, която едва ли щеше да приключи без смъртта на единия от тях. Смъртта на тази велика личност бележи края на една епоха в постсъветската история и поставя окончателна точка на краткотрайния експеримент с демокрацията в Русия“.
Дали Навални е „велика личност“, ще отсъди времето и Клио, музата на историята. Неговата гибел поставя „окончателна точка на краткотрайния експеримент с демокрацията в Русия“, заключава “Politico”.
Русия осиротя. Не за пръв път. От политическата сцена изчезна най-харизматичната личност на руската опоозиция, с могъщо завладяващо слово. Уж удобен развой за кремълския самодържец. Уж, защото тази смърт идва в неудобно време – навечерие на президентските избори. В нравствен смисъл гибелта на Навални ги прави безчестно рутинни.
Алексей “изгоря“ в сибирския студ на 48 години. През 1939 г. в Сибир, каземата на заточения руски дух и точно на 48 години (!) „изгоря“ от тиф великият руски поет Осип Манделщам. Заради негов стих (1933 г.), клеймящ Сталин, кремълският предшественик на невзрачния Путин.
Ний живеем без слух за страната под нас,
десет стъпки встрани глъхне нашият глас,
но дори в полугласните теми
става реч за планинеца в Кремъл.
Той не пипа, а с глистави палци пълзи
и гласът му от истинни гири тежи,
има поглед със смях от хлебарки
и излъскани кончови ярки.
Фактите за Навални са документирани. “Politico”: „Навални е напръскан два пъти с антисептична зелена боя, като вторият инцидент пред офиса му в Москва през 2017 г. доведе до тежко изгаряне на дясното му око. Но кулминацията идва лятото на 2020 г., когато той изпада в безсъзнание в самолета за Москва след посещение в Томск в Сибир преди регионалните избори. В продължение на дни той се люлее на ръба на смъртта, докато поддръжниците му се опитват да договорят освобождаването му в чужбина за лечение, а руските лекари забавяха времето, цитирайки ниското кръвно налягане наред с други фалшиви причини да го държат под своите грижи“.
Бързата намеса на германския канцлер Ангела Меркел решава проблема. Путин е принуден да отстъпи. Този момент ярко и вярно е предаден във великолепния документален филм на Христо Грозев „Навални“, повторно излъчен миналия петък.
След два дни в кома в крайна сметка Навални е откаран със самолет в болницата „Шарите“ в Берлин. Там установяват: Навални е отровен с нервнопаралитичното вещество „Новичок“ от съветската епоха, което потвърждава подозренията за намеса на Кремъл.
Postfactum т.нар. евролидери лицемерно се надпреварват да поднасят съболезнования. Към тях дотръчка и нашенският премиерстващ химичен академик. Това, че не се намери нито един държавник да спаси овреме Навални, за кой ли път липса на авторитетни държавници.
Днес ситуацията в Русия е печално ясна. Несъмнената победа на Путин на предстоящите президентски избори логично ражда риторичен въпрос: След като няма съмнение в победата на своя президент, защо руската ЦИК отказа регистрация на Борис Надеждин, единственият на свобода сериозен кандидат?!
Скритата причина за този отказ е войната в Украйна. Гузно таената от народа действителна цифра жертви от руска страна, несъмнено (ако преброяването е честно) ще покаже нарастващо неодобрение политиката на Путин. Когато цифрите говорят, и боговете мълчат. Но те, боговете, нямат избор. В Кремъл царува безбожник.
В Русия обаче става и друго. Убягва дори на грамотните русофили… От 2015 година насам (случайно!) знакови произведения на руската класическа литература са изключени от учебниците. Точно както у нас тихомълком Министерството на без/образованието и науката изхвърли публицистиката на Христо Ботев, който „не устройва всяка власт“.
Май 2015 г. в. „Московски комсомолец“: „От комисия към руския парламент и Руския книжен съюз оповестиха плановете да „патриотизират“ литературата. Депутатът Ярослав Нилов предложи да се отстранят от учебната програма творбите на Достоевски, Толстой и Булгаков… „Училищните програми трябва кардинално да се преразгледат – каза депутатът. – За 9 и 10 клас сложните философски теми идват твърде рано. Рано и трудно е да изучаваш на тази възраст „Война и мир“, „Престъпление и наказание“, Булгаков… Разборът им в училище внушава у тийнейджърите мислите и идеите на техните учители“. Точь в точь…
Според вестника позицията на Нилов идва, за да подкрепи твърдението на племенника на руския президент Роман Путин, председател на Руския академичен фонд, че и той не е чел „Война и мир“ в училище“. Година по-рано (декември 2014 г.) руският министър на културата Владимир Meдински също изрази мнение: „Престъпление и наказание“ на Фьодор Достоевски, „Анна Каренина“ на Лев Толстой и „Какво да се прави“ на Николай Чернишевски трябва да се изтеглят от учебната програма“.
Да, културата, глупако… Осем години по-късно (февруари 2022 г.), когато „специалната операция“ на Путин в Украйна кърваво стартира,
ВЪВ BELLA ИТАЛИЯ ИЗБУХВА СКАНДАЛ.
Буря от полемики и критики в социалните мрежи предизвиква решение на държавния университет „Бикока“ в Милано да отмени провеждането на курс за руския писател Фьодор Достоевски. Серия от лекции за него трябвало да чете писателят Паоло Нори. Заради нахлуването на Русия в Украйна обаче висшето учебно заведение решило да цензурира курса. Намерението на университета предизвика емоционалната реакция на професора, който във видео в инстаграм дори избухна в плач, говорейки за „смешна цензура“.
В мейл до Нори ръководството на „Бикока“ оправдава решението си да зачертае курса с цел „да избегне всяка форма на полемика, най-вече вътрешна, като се има предвид моментът на напрежение“. Във видео в социалните мрежи писателят разкрива: курсът му от 4 безплатни и отворени за всички студенти лекции за романите на Достоевски бил официално отменен. „Ситуацията в Украйна е ужасна, и точно за това тези дни е необходимо да се чете Достоевски – каза Нори. – Това, което се случва в Италия, е смешно. Един италиански университет, който забранява курс за Достоевски, е нещо, което не мога да повярвам”.
Но по-важен е друг аргумент, изтъкнат от писателя. Доказва поразително историко-културно невежество на университетското тяло. Писателят доказва, защо именно Достоевски е по-нужен от всякога на Европа: „Осъзнавам, че това, което се случва в Украйна, е ужасно и ми се плаче само като си помисля за войната. Но това, което се случва в Италия, е нелепо. Не само да си жив руснак в Италия днес е погрешно, но и да си мъртъв руснак, осъден на смърт през 1849 г., защото е чел нещо забранено. Не е за вярване, че италиански университет ще забрани курс за автор като Достоевски. Творчеството на Достоевски включва емблематични екзистенциални заглавия като „Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“ и „Братя Карамазови“. Достоевски е осъден на смърт за четене на забранени книги през 1849 г. за дейността си с „радикална интелектуална дискусионна група“, наречена Петрашевски кръг. Екзекуцията му е спряна в последния момент, но той излежава четири години в сибирски трудов лагер за стремежа си към интелектуална свобода“, възмутено обяснява на университетските хлебарки италианският интелектуалец.
Клипът получава голяма популярност сред неговите почти 20 000 последователи и мълниеносно „Достоевски“ се превръща в тема в Twitter. Реакцията срещу решението е главно негативна. В крайна сметка университетската управа размисля и праща ново писмо на Нори. Уведомява го, че курсът за Достоевски ще се проведе.
Но става след като и популярният бивш премиер на Италия Маттео Ренци гневно пише в Twitter: „В това време трябва да учим повече, а не по-малко. В университета имаме нужда от учители, а не от неспособни бюрократи“.
Имплицитно (скрито) разгорялата се полемика в Италия загатва думите на Нори, че днес за Европа Достоевски е по-нужен от всякога. Свързани с тежката съдба на твореца, с амбивалентната, т.е.
ПРОТИВОРЕЧИВА РОЛЯ НА ДОСТОЕВСКИ
в руската история и култура. Нея детайлно разкрива български автор. Кънчо Кожухаров в забележителна книга „Империята на пошлостта“ (София, 2023 г.).
След връщането си от заточение Достоевски не е същият. Нещо в съзнанието е непоправимо пречупено. Непоправимо. Ням свидетел за това е неговият „Дневник на писателя“ за 1877 г.
Преди заточението Достоевски е на свободолюбиви позиции. Причастността към кръжока на Петрашевски доказва мечта за погубената свобода в Русия. Това е време на най-мракобесния режим в Русия – на Николай І (1796-1855). Същият император, опитал се да пречупи Пушкин, наказвайки го за връзки с декабристите, борещи се за свободна Русия. Николай І се гаври с гениалния поет като му „дарява“ най-ниската придворна титла – камер юнкер. Пушкин е оскърбен и разгневен. Смята, че това е направено не само за да може съпругата му Наталия, която има много обожатели, включително самият цар, да може да посещава дворцовите балове, но също и за да го унижат. Логично идва дуелът, финализирал съдбата с гибелта на поета. Пушкин съзнателно вървял към смъртта. Така в Русия ликвидират неудобните личности.
След заточението съдбата на Достоевски не само го „дарява със страшна болест (епилепсия), но взема неочакван завой. Диаметрално противоположен на светлия гений на Пушкин.
В „Империята на пошлостта“ Кънчо Кожухаров анализира амбивалентната роля на Достоевски в руската история, политика и култура: „Достоевски съзнава, че Русия от столетия се върти в омагьосан кръг, но тъй като не е способен да признае, че основната причина за това е примиренческата и робска нагласа на руснаците, подменя ключовата тема за унижените и оскърбените. Обществото откликва на темата сурогат с възторг. За робите по наследство и възпитание книгите на Достоевски са истинско откровение. Той е пророкът, който им е отворил очите. Публичните му лекции предизвикват възхита и опиянение. Хората плачат и го възхваляват до небесата, без да съзнават какво всъщност се случва“.
Така Достоевски неусетно става знаменосец на царизма, на реакцията и великоруския шовинизъм. Доказва го позицията му в навечерието и по време на Руско-турската война 1877-1878 година. К. Кожухаров: „На 12 април е обнародвана прокламацията, с която император Александър ІІ обявява война на Турция, Достоевски моментално се залавя със задачата да пропагандира непобедимостта на Россия. Към ноември 1877 година победата над Турция изглежда вече сигурна и Достоевски изоставя додеяната вече и нему тема за славянофилството и безкористието на Россия, за да даде израз на дълго стаяваната омраза към „тия славянски племена“ (разбирай българите). Той настройва руснаците да мразят уж освободените от Турция, а всъщност повторно окупирани от Русия българи, и да ги обвиняват във въпиеща неблагодарност: „Русия няма да има и никога не е имала такива ненавистници, завистници и дори явни врагове, каквито ще бъдат тия славянски племена веднага щом Русия ги освободи, а Европа се съгласи да ги признае за освободени!“.
„А сетне – продължава авторът – без да престава да хули българите, се отдава на мечти как Россия ще превземе Константинопол: „Какво сравнение може да става между руси и славяни? Как може Русия да участвува на равни начала в управлението на Константинопол, след като тя не им е равна в никое отношение – на всеки народ поотделно и на всички, взети заедно… Константинопол трябва да бъде наш; ние, русите, трябва да го превземем от турците и да го направим наш навеки. Той трябва да принадлежи само на нас…“.
Именно заради падението пред царя, руските революционери (народници, социалисти, бъдещи болшевики и евреи) ненавиждат Достоевски. Станал откровен реакционер, гениалният Достоевски „нагазва лука“, предизвиквайки ненавист у левите екстремисти (народници, анархисти, есери, комунисти). Декември 1876 г. пише неудобна истина: „Комунизмът е произлязъл от християнството, от високия възглед на човека, но вместо самоволна любов нелюбимите се хващат за тоягите и искат сами да отнемат това, което не са им дали обичащите ги“.
В публикуваните още тогава записки в „Дневника на писателя“ за 1875-1877 г. многократно се среща терминът „семинарист“. Критикува семинаристите, че са „разсадник на нихилизма“. И още: „Семинаристите, като държава в държавата са извън народа. Семинаристът е образован, но в своя университет (в Духовната академия). По образование е прояден от самолюбие и естествена ненавист към другите съсловия…“.
За лош късмет на Достоевски Сталин бил семинарист. Следвал в Тифлиската духовна семинария, но за участие в марксистки кръжоци на петата година от следването (27 май 1899 г.) е изключен. Когато идва на власт, „Кремълският планинец“ е запознат с негативната оценка на Достоевски. То се оказва достатъчно творчеството на руския гений, признат в цял свят, да бъде инкриминирано, а той заклеймен като „реакционен писател“.
Да се прехвърлим на Запад, в неолиберална, антихристиянска Европа, чийто политически център днес е Брюксел. Алегориите подсказват, но скриват конкретни истини. „Оковани“ в пещерата на Световното Задкулисие. Там е КЛЮЧЪТ за разгадка дълбинните причини за войната в Украйна. Най-важната е изказана преди 27 години (1997) в политическия бестселър на Збигнев Бжежински (The Grand Chessboard) или
„ГОЛЯМАТА ШАХМАТНА ДЪСКА“.
На нея незримо за простосмъртни разиграват карти двамина играчи. Обитават Белия дом и Брюксел и за всички грехове обвиняват третия – актуалния „Кремълски диктатор“.
В своя труд Бжежински (1928-2017) формулира тезата за еднополюсен свят. „За пръв път една неевразийска държава не само се наложи като решаващ арбитър в отношенията между евразийските държави, но и като върховна световна сила. Днес Америка е арбитърът на Евразия, като нито един проблем, свързан с тази част от света, не може да бъде разрешен без участието на Съединените щати или в противоречие с техните интереси“.
Тук е ключът за въпроса: защо Кремъл февруари 2022 г. взе фатално решение за мащабна война срещу Украйна?! Вкаран ли е бил Путин в капан? Е ли това ирационално решение или хладнокръвен акт на лидер, вкарал Русия (вече втора година) в огнено-барутното „тресавище“ Украйна! Страна по площ по-голяма от Франция и шест пъти по-голяма от България.
Д-р Н. Аврейски, експерт по геополитика, за стратегията на Вашингтон след изтеглянето на съветските войски от Централна Европа (Германия, Чехословакия). Президентът-демократ Бил Клинтън в реч (25.09.1995 г.) пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете: „В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяване на Русия, окончателно разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяване на изгодни за нас режими в откъсналите се републики. Ние ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ“.
„Клинтън казва това в момент, когато САЩ се виждаха като едноличен и неоспорим лидер на един нов, доминиран от Вашингтон, световен ред“, коментира д-р Аврейски. А в този нов световен ред именно на Украйна е съдено да бъде геостратегическа „плочка“ в стратегията на Вашингтон.
Бжежински сочи три жизнено важни геополитически пространства за Москва: на юг Украйна, на югоизток Задкавказието, на изток Казахстан. Но най-важна е Украйна. Необятен Казахстан е демографско и военно джудже. „Украйна – изтъква авторът – важно пространство на евразийската шахматна дъска, е ключова геополитическа зона. Без Украйна Русия престава да бъде евразийска империя. Без Украйна Русия може да продължава да се стреми към имперски статус, но ще се превърне в предимно азиатска имперска държава, забърквайки се в изтощителни конфликти с надигналите се централноазиатци, които едва ли биха се примирили със загубване на новопридобитата независимост и биха били подкрепени от приятелските ислямски държави на юг“.
Колко висок бил за Кремъл „залогът Украйна“? Бжежински: „Ако обаче Москва установи контрол над Украйна с нейните 52 милиона души и огромни ресурси, получавайки достъп до Черно море, тогава Русия автоматично отново се сдобива със средства да стане могъща имперска държава, обхващайки Европа и Азия. Загубването на независимост от страна на Украйна би имало преки последици за централна Европа и би превърнало Полша в ключова геополитическа зона на източната граница на обединена Европа“.
Джордж Фридман, шеф на частната разузнавателно-аналитична агенция Stratfor, наричана още „сенчестото ЦРУ“, в интервю за руския в. „Коммерсантъ“ (19.12. 2014 г.): „Стратегическият императив на Русия е да има колкото по-дълбока буферна зона на своите западни граници. Затова Русия винаги по-особено се отнася към Белорусия, Украйна, Прибалтика. Властите на РФ не могат да допуснат ситуация, при която западни въоръжени сили ще се намират на стотина километри от Курск или Воронеж“. Дж. Фридман безапелационно определя свалянето на украинския президент Виктор Янукович „най-неприкритият държавен преврат в историята“. Смята го за най-големия провал на руските спецслужби, проспали ситуацията.
Дж. Фридман: «Украйна е „гордиев възел“, невъзможен за разплитане по мирен път. Войната го доказа. Украинската криза е резултат на противостоянието на Русия и САЩ? Това са две страни. Едната иска Украйна да бъде неутрална, другата – Украйна да бъде част от линията на сдържане на руската експанзия. Не може да се каже, че една от страните греши. Работата е във фундаменталното несъвпадение на националните интереси на двете велики държави. За американците е важно да не допуснат появата на хегемон в Европа. А в последно време те започнаха сериозно да се вълнуват по повод потенциала на Русия и нейните намерения“.
Има обаче един по-дълбок пласт на събитията в Украйна. Свързани с одиозната фигура на Джордж Сорос, финансов мегаспекулант, шеф на фондация Open Society. От години спонсориращ чрез мрежа НПО (неправителствени организации) т.нар. цветни революции. Перфиден инструмент за сваляне неугодни за целите на глобализма правителства. Той, в комплект с Бжежински, е вторият ментор и кукловод на днес управляващата САЩ Демократическа партия. Той е частен спонсор и координатор в сянка на „Оранжевата революция“ (ноем. 2004 – ян. 2005) в Украйна.
Документално е доказано:
СОРОС СТОИ ЗАД СЪБИТИЯТА НА МАЙДАНА 2014
г., довели до падането на законно избрания президент Виктор Янукович.
2016 г. след хакерска атака на DC Leaks 2500 документи на Open Soсiety изтичат във виртуалното пространство, доказвайки задкулисното участие на Сорос, Държавният департамент на САЩ и ЦРУ за свалянето на проруския президент Янукович. Най-любопитен документ е „Закуска с американския посланик [в Киев] Джефри Пайет”. Там Сорос обсъжда бъдещето на Украйна с още шестима конспиратори. Между тях и нашенец. Иван Кръстев, номенклатурно чедо на Йото Кръстев, последният главен редактор на сп. „Партиен живот“ (орган на ЦК на БКП). От години председател на Центъра за либерални стратегии в България.
Срещата е на 31.03.2014 г., няколко месеца след майданския преврат и седмици преди да избухне гражданска война, когато украински сили нападат Донбас. По време на тази среща Пайет лансира идеята за децентрализация на властта в Украйна. Сорос категорично се противопоставя: „Планът за федерализация, който Путин предлага на Меркел и Обама, ще помогне на Русия да установи своето влияние и де факто контрол над източните региони на Украйна“.
Посланик Пайет нарича банкстера master Soros и го пита: какво трябва да направи американското правителство. Отговорът подсказва кой кукловоди Белия дом: „Обама е твърде мек с Путин, тук има нужда от мощни и интелигентни санкции. Трябва да се разпределят ролите между САЩ и ЕС, като Щатите ще играят „лошото ченге”. Правителството на Съединените щати трябва да наложи санкции на Русия в продължение на 90 дни или докато руското правителство не признае резултатите от президентските избори“. (Тук визира бъдещите президентски избори, спечелени от „шоколадовия олигарх“ Петро Порошенко).
Днес ретроспективно е ясно: единственият начин, по който Украйна можеше да избегне руската агресия, е да приеме федерален модел на управление, одобрен на т.нар. Мински договорености между Ангела Меркел, френския президент Оланд, Путин и Порошенко). Не са изпълнени поради отказ на Порошенко. В изтеклия разговор Сорос натъртва: „Украйна е в смъртна опасност. Путин няма да позволи на Нова Украйна да успее“.
Банкстерът не си поплюва. За него морал не съществува. Това е същият унгарски евреин, който през Втората световна война 15-годишен срещу заплащане показва на гестаповци къщите на богати евреи в Будапеща (виж самопризание в интервю на Steve Kroft по CBS (20.12. 1998). Това обяснява защо банкстерът е persona non grata в Израел.
Сорос работи на две писти: Първата срещу Русия, към която изпитва патологична омраза, втората писта – срещу християнска Европа.
Неслучайно 2014-2016 година в Европа режисирано протичат два паралелни процеса. Първият: споменатата Оранжева революция в Киев. Вторият процес засяга Европа, нейната съдба като цивилизация.
Последвалата девет години по-късно война в Украйна издигна нова Берлинска стена между Русия и Запада. Умело прикрива и тушира една друга, далеч по-страшна смърт: перфидното разлагане на европейските нации. Става по две линии: 1) демографски срив на автохтонното население, разводнено чрез изкуствено предизвикани (военно, икономически, финансово) бежански потоци към благоденстваща и затова наивна Европа. Целта:
БАВНА ГИБЕЛ НА ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА,
потъваща в нарастващото „ислямско море“. Днес основният поток не е през Балканите, а през централното Средиземноморие. България и Румъния са несправедливо ощетени, чрез блокаж на сухоземните граници. Нищо че Шенген не работи.
Днес в Евросъюза се борят две линии:: Едната (неолиберална) властва в Брюксел, толерира бежанската инвазия, с аргумент недостиг на работна ръка. Втората (националистическа) справедливо изтъква реалната заплаха от коренно изменение етно-религиозния облик на Стария континент.
Още 2017 година Джонатан Хейт предупреди: „Какво за бога се случва със западните демокрации? От възхода на Доналд Тръмп в Съединените щати и бъркотията от крайнодесни партии из цяла Европа, та чак до Брекзита, мнозина отляво имат чувството, че се разпространява нещо опасно и грозно: крайнодесен популизъм, на който се гледа като на вирус Зика в политиката“.
Осем години минаха оттогава. Бежанският поток нарастна. Надмина този през апокалиптичната 2015 година, когато канцлерът Меркел има глупостта да призове бежанците: „Добре дошли в Германия!“
Оттогава насам популярността на крайно десните нараства и в Брюксел с тревога очакват какво място ще заемат на тазгодишнитте евроизбори: трето или второ място. В политически план се забелязва тревожен процес: деградивна трансформация на десните (консервативни) партии в кресливи неолиберални формации. Паралелно протича процес на лево-екстремистки (троцкистки) уклон на т.нар. социалистически партии. Отдавна скъсали с Маркс и Енгелс, загърбили хората на физическия и интелектуален труд, лъжесоциалистите пренасочиха внимание и грижи към имигрантските гета и аклави. Тук спада и Демократическата партия на САЩ, затваряща очите си пред нарастващия черен расизъм. Едва ли случайно всички те: псевдодесни и менте социалисти, остро клеймят национализма като расизъм. Свидетели сме на европейска чудовищна „сглобка“, подценяваща нарастващата заплаха от Юг и Изток, от многомилионнните негро-араби и азиатци. Мераклии да паразитират на гърба на богатата социална система и отказват да се интегрират в обществото, обособени в нарастващи гета.
„Но ако сте европейски националист – продължава Ал. Хейт – то гледането на вечерните новини може би ще ви кара да се чувствате като наблюдател на разпространението на вирус, който се придвижва постепенно на север, идейки откъм зоните на хаос в Югозападна Азия и Северна Африка. Само няколко крайнодесни националистически лидери се опитаха да го възпрат, сред тях Виктор Орбан от Унгария. Глобалистките елити изглежда се радваха на човешкото наводнение, приветствайки го в сърцето на Европа, а след това настоявайки, че всяка страна трябва да приеме и настани голям брой бегълци“.
Днес европейското общество, зомбирано от неолиберална цензура, известна с термина „политкоректност“, като „вол на заколение“ върви към своята гибел. Ако днешните политици познават историята на християнската и ислямската цивилизация, щяха да проумеят психо-духовната им и социал-културна несъвместимост. Християнска Европа губи битката с исляма на демографското поле, там дето е възпроизводството на населението. Битка, в която разширяващите се като ракови метастази мюсюлмански гета бавно рушат и поглъщат Европа. Ако със законови мерки, както прави Виктор Орбан в Унгария, не се обърне трендът – увеличение раждаемостта на европейките – към средата на века ще настане религиозно-битово и социално-политическо преформатиране на континента. В този смисъл сатанинската Истанбулска конвенция, станала задължителна за Евросъюза, де факто снижава още повече нивото на и без това ниското ниво на раждаемост на европейските жени. Законово толерирайки ЛГБТ общности, ускорено снижават демографското възпроизводство на коренното европейско население. „Преформатиране“ означава рушение: първо, на националната държава, над което упорито „се трудят“ Сорос и Брюксел. Второ, разложение на нациите в „население“, в „тълпа“. Трето, погиват националните традиции и култура. А когато мюсюлманските гета се раздуят до степен да доминират над християнското население, иде и краят на демокрацията. Защото ислямът е отрицание на демокрацията. Заложено е в Корана.
Европа я очакват лениви евроизбори с ниска избирателна активност. Вместо фиксаж в спекулацията кой-кого ще победи, да се позовем на знакова журналистка. Италианката Ориана Фалачи (1929-2006). Преди повече от 20 години предупреди:
„ДНЕС ЕВРОПА СПИ, ВЦЕПЕНЕНА КАТО ТРОЯ
в смъртоносната летаргия на бездуховно безпаметство“. Родената в столицата на италианския Ренесанс (Флоренция) Фалачи осъжда царящата в Евросъюза и Щатите политкоректност, позорен близнак на комунистическата цензура върху истината. Точно и проникновено Фалачи разкрива психологическата война, която води срещу християнска Европа ислямският фундаментализъм: „Не се заблуждавайте от техните бомби и взривове. Това е само стратегия. Тези любовници на смъртта не ни избиват само заради удоволствието от убиването. Те ни избиват, за да прекършат духа ни, за да ни сплашат, да ни обезкуражат, да ни изнудват. Целта им не е само да напълнят гробищата ни, да разрушат небостъргачите ни. Тяхна цел е да убият душите ни, идеите ни, нашите мечти и постижения. Те искат отново да завладеят Запада. Затова днес Троя гори в Европа. Затова пожарът трябва да бъде угасен преди всичко от европейците. Но как да разчитаме на Европа, неусетно превръщаща се в Еврабия, дебилно приветстваща и обичаща врага си; дори му дава право да гласува! Как да се доверим на Европа, която се продава на врага като блудница и е загубила разума си?“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
