Раненият орел Картал е първият обитател на зоопарка в Благоевград

През есента на 1959 г. пазачът на барутните погреби Велин Бреньовски от с. Бистрица намира в гората ранен орел. Понеже не можел да посегне на живота му, решава да го предаде на някое училище. Откарва животното в тогавашната Педагогическа гимназия и го предава на младия учител по биология Илко Василев. С помощта на учениците му гипсират нараненото крило и след време птицата оздравява. Тъй като учениците свикват с животното, не разрешават на учителя си да го пусне в природата. Някой подхвърля да му направят клетка и го поставят в двора на училището, за да могат повече деца да го наблюдават. Директорът на училището Петко Нинов се съгласява да отпусне малко средства и Промкомбинатът направил първата клетка (волиера), която и до днес се намира в зоопарка. И така орел в клетка.

Първата крачка е направена. Нататък следват молби и увещания към градското ръководство клетката да бъде поставена в градската градина и молбата им е чута. Нещо повече, Градският комитет на Комсомола помага на ентусиазирания учител по биология, подкрепя го в идеята да се създаде зоопарк в града и му търси помощници и съмишленици. Намира такъв в лицето на току-що уволнилия се от казармата Костадин Миладинов, който се отказва от работата си в завод „Ворошилов“ и се захваща с „мечкарлъка“.

Предстои им дълъг и труден път. Борба със закостенели разбирания и подигравки. Но те не се отказват. През 1960 г. Илко Бончев Василев е преместен като редовен гимназиален учител в Политехническа гимназия „Кирил и Методий“ “ Благоевград, където работи до януари 1961-а, след което е назначен за управител на зоологическата градина в Благоевград. Подкрепен от председателя на съвета Костадин Захаринов, той влиза във връзка с директора на софийския зоопарк Жан Буко Бенвенисти с идеята да закупи някои видове животни. Според сключения договор за размяна закупените чрез ОКС – Благоевград 20 ангорски заека са отнесени на зоопарка в София, в замяна на тях Илко Василев и помощникът му Костадин Миладинов получават
ЛЪВ, ЕЛЕНИ, СЪРНИ, ПАУНИ, ФАЗАНИ И АЗИАТСКИ КОКОШКИ.
Радостта на ентусиазираните гимназисти му помага да се справи с трудностите по настаняване в клетки и изхранване на получените експонатни животни. Те всекидневно носят от вкъщи хляб, царевица, жито, сено. За лъва се полагат по-специални грижи, той е изхранван с карантия от градските хали.
Благоевградският общински народен съвет със Заповед №73 от 24 януари 1961 г.
НАЗНАЧАВА ИЛКО БОНЧЕВ ВАСИЛЕВ ЗА УПРАВИТЕЛ НА ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА
в Благоевград с основна месечна заплата 850 лв. плюс 4 на сто за прослужени над 5 години, считано от 16 януари 1961 г.
През лятото на 1961 г. идеята на Илко Василев се приема за разумна и Министерството на земеделието и горите дава разпореждане за разрешаване на постоянен терен за създаване на зоопарк в Благоевград. Сформирана е комисия, която да определи мястото за изграждането й.

Разположена в югозападната част на Благоевград, зоологическата градина с площ около 50 дка след години се превръща в съвременен парков комплекс, съчетал в себе си флора и фауна.

НО КАКВО Е БИЛО В НАЧАЛОТО“
„Това беше един необлагороден, див район, без вода, никаква растителност, отделни нивици, засаждани с тютюн, лозя. Между тях камънаци и всевъзможни паразитни храсти. Гледката никак не беше приятна“ – пише помощникът на Илко Василев Костадин Миладинов. Двамата се радват на амфитеатралното разположение на терена, което дава възможност за добро проветряване.

В началото се изграждат клетки, в които да се преместят животните от градската градина. Василев издейства още една бройка за помощник, който се оказва много добър избор и дълги години работи в зоопарка – Темелаки Хаджийски. Той премества животните на новия терен и се заема с ограждането на района.
„Да се оградят 50 декара с колци и мрежа на този пресечен терен, като всичко се изнася на ръце, не беше много лесно. Материалите успявахме да подвозим с камион до площада на циганската махала, защото нагоре нямаше път, а оттам с едно дръгливо конче на съседите и една разнебитена каручка продължавахме към набелязаната цел“ – продължава разказа си Костадин Миладинов За да се отпуснат съответните средства за строителство на клетки и други съоръжения, директорът Илко Василев се занимава с архитектурни планове и проектосметна документация, които депозира в банката. Голяма част от съоръженията се изграждат по системата „Набави и направи си сам“. Назначава още един работник да се грижи за животните, а той – директорът, помощниците му Миладинов и Темелаки се занимават със строителство. Сами са проектанти, архитекти и строители. До късно вечер чертаят планове, а на другия ден строят – така ден след ден облагородяват неугледния баир.
Но не всички одобряват тези пионерски действия. Някой си Попов публикува във в. „Отечествен фронт“ фейлетон, който завършва с въпросите: „Нямате ли разумен ръководител в този град, който да се възпротиви на това начинание“ Защо парите се хвърлят на вятъра, като с тях може да се направи кравеферма или птицеферма““.
Но те не се разколебават. Ръководството на града в лицето на Кръстю Тричков ги подкрепя, защото счита, че това е полезно начинание за града и района. По това време той е почетен председател на Ловно-рибарския съюз в града и им помага с набавянето на експонати от местната фауна.
Занизват се месеци и години на неуморен труд.
С ПОМОЩ СЕ ВКЛЮЧВАТ МЛАДЕЖИТЕ И ОСОБЕНО ГИМНАЗИСТИТЕ
от Вечерната гимназия, които участват в прокопаването на алейната мрежа и цялостното почистване и оформяне на района. С тяхна помощ се построява най-важното и необходимо съоръжение – водопроводната мрежа. До края на 1963 г. е изградена почти 2-километровата алейна мрежа, покрита с настилка от базалтови плочки. Включват се и много граждани доброволци. Засаждат се много дръвчета, храсти и рози.
„Хората около нас стоически издържаха на напрежението. И до днес се чудя каква беше тази човешка сила, която се беше събрала в мускулите на бай Темелаки, който като булдозер денонощно се бореше със земята, като подравняваше терена, копаеше дупки и засаждаше дръвчета с гимназистите на Илко Василев, а вечер оставаше до късно, за да охранява района“. (Из спомените на Костадин Миладинов)
И в студ и пек, дъжд и виелица те са на своя пост, защото животните трябва да бъдат нахранени, напоени, да им бъде почистено, да се създадат близки до естествената им среда условия на живот. Признанието за труда на работещите в зоопарка не закъснява.
„От 12 до 15 май 1988 в София се състоя симпозиум, посветен на 100-годишния юбилей на софийския зоопарк. Гости на тържествата бяха директорите на зоологическите градини от цял свят. След завършването на симпозиума гостите трябваше да посетят един провинциален зоопарк. Комисия от специалисти обходи градините в България и единодушно се спря на нашия зоопарк. И така на 15 май 1988 г. в 10 часа 316 човека изпълниха алеите на зоопарка. Тук бяха ръководителите на такива известни зоопаркове като Пекин, Лондон, Лос Анджелис, Берлин, Лайпциг, Прага, Москва и много други. На обяда, който се състоя в ресторант „Ален мак“, бяха изказани толкова много суперлативи и признание за труда, който ненапразно сме хвърляли години наред…“ – пише Костадин Миладинов, който става управител (директор) на зоопарка след заминаването на Илко Василев.
БАЩАТА НА БЛАГОЕВГРАДСКИЯ ЗООПАРК
Проф. доктор на биологическите науки Илко Бончев Василев е роден на 27 май 1931 г. в град Червен бряг, Плевенска област, в семейството на интелектуалци. Майка му Веселина Илиева Денева-Велчева е завършила българска филология и история при проф. Балан в Софийския университет „Климент Охридски“. Баща му Бончо Василев Велчев е завършил право. Илко израства в Червен бряг, там завършва основно образование. Майка му работи като учителка по български език и литература и история в Търговската гимназия в града. Баща му е юрисконсулт.
Илко има с една година по-голям брат – Цветан Бончев, който завършва основното си образование в Червен бряг, а в София Втора мъжка гимназия. След година Илко го последва и завършва същата гимназия. Цветан записва физика във Физико-математическия факултет към Софийския университет, завършва и става асистент в същия факултет, след време професор, член-кореспондент на БАН, единственият български представител в Атомната комисия в Дубна (СССР).
Първоначално Илко записва ВИТИЗ без знанието на родителите си и учи една година. Но един ден баща му идва от Червен бряг и като узнава какво учи малкият му син, казва, че не иска циркаджии в семейството си. Почти насила записват Илко в Биологическия факултет към СУ. Но когато го завършва, се оказва, че това е неговото призвание. Става асистент към същия факултет, след време професор и доктор на биологичните науки.
Назначен е за учител по биология в гимназията в Благоевград. Тук се запознава с бъдещата си съпруга Мария Николова Васева, която по това време е едно от най-красивите момичета в града. Женят се и се ражда дъщеря им Веселина. По това време Илко, който безумно обича животните, решава да създаде зоологическа градина в Благоевград. По негово искане тогавашното ръководство отпуска терен за построяването й. Тогава Илко, неговият близък приятел Костадин Миладинов и още един двама мъже започват изграждането на градината сами, със собствените си ръце. Ходят до други зоологически градини в България, откъдето започват да събират животни. Много пъти животните са пренощували в къщата на Илко.
Има един случай, в който торба със змии се развързва през нощта и на сутринта се оказва, че са избягали. Тъстът му Никола Васев, началник на пощата в града, нарежда всички да се изнесат от къщата и докато зет му не събере всички змии до една, никой да не стъпва вътре.
Горе-долу по същото време лъвицата Донка ражда и Илко взема едно женско лъвче и да го отглежда вкъщи. Кръщава го Кения. Между двамата се завързва необичайно силно приятелство. Тя го следва навсякъде, ходят заедно по улиците, стават атракция за града. Лъвчето обаче расте и когато на Илко се налага да пътува из страната за други животни, няма кой да го гледа. Така един ден той решава да върне Кения при майка й, но лъвицата не я познава и я разкъсва.
Илко, жена му Мария и дъщеря им Веселина се местят в София през 1964 г., когато Илко е поканен за преподавател в университета. Въпреки разстоянието, продължава да се интересува, да се грижи и да помага на създадената от него зоологическа градина. Въпреки че живее в София, страстта му към Благоевград не умира и през 80-те години прави опит за създаването на розариум в града.
До края на живота си проф. Илко Василев остава верен на страстта и любовта си към животните и е преподавател по зоология и антропология в СУ.
Умира на 15 юли 2002 година в София.

Из дневника на Илко Василев: лъвицата Донка и лъвът Судан

…Въпреки че специалността ми е зоология, а заеманият пост ме задължаваше да познавам детайлно бита на питомците си, никога не предполагах, че Донка е бременна, а и по нищо не й личеше. До вчера изглеждаше само по-охранена, загладила косъм, но по това време имахме на разположение много бракувани коне и магарета, та просто тъпчехме хищниците с месо. Не бяхме забелязали никакви промени в държанието и характера на нашата лъвица, последният междувпрочем не беше от най-лесните. Бяхме я купили от цирк. Дресьорът ни я продаде, защото въпреки старанията си не бе успял да укроти опърничавото животно. Изглежда че дресьорското майсторство не се е различавало с голямо разнообразие, защото от всички одушевени и неодушевени предмети единствено кривакът правеше нашата лъвица по-отстъпчива. Като изключим лошия характер, Донка беше прекрасна лъвица, стройна, елегантна, грамадна. До нея съпругът й изглеждаше като беден нещастен храненик, осиновен от могъщата леля. Судан се беше родил в софийската зоологическа градина и директорът й ни го продаде на много ниска цена, защото имаше толкова силно изразен рахит, щото никой не предполагаше, че ще оживее. За наша радост Судан оживя и стана прекрасен лъв или по-точно лъв с прекрасна глава, но с дребно тяло и силно подгънат гръбнак. Характерът му коренно се различаваше от този на съпругата му. Кротък, отстъпчив, ако някога ръмжеше и се зъбеше срещу посетителите на градината, то това го правеше повече от задължение, все пак е лъв, отколкото от злоба. Ние с храната го милвахме през решетката по буйната грива и той приятелски ръмжеше, но видеше ли Донка тези милувки, хвърляше се към нас и с пердах отдръпваше съпруга си далеч от тези унизителни за лъвското достойнство деяния. ОПЕРИРАНОТО ЛЪВЧЕ Вече бях решил да пусна беснеещата майка при законните й наследници, когато забелязах, че коремчето на едно от лъвчета е потънало в кръв. Пресегнах се и през решетката взех в ръцете си малкото топло телце. Лъвчето жалко мяукаше с щърбата си устичка или по-точно беззвучно отваряше уста и топъл лъх галеше лицето ми; коремно от десния хълбок напред към гърдите зееше голяма рана. Впрочем раната не беше дълбока, само кожата беше разпрана на протежение около три сантима, но на малкото беззащитно телце това изглеждаше ужасно. Вероятно при раждането Донка е закачила леко лъвчето по коремчето. Колкото и гальовен да е бил този допир, десетсантиметровите нокти на майката бяха раздрали нежната кожичка. Да оставим лъвчето в това положение беше равносилно да го обречем на гибел, затова накарах бай Темелаки да пусне Донка при останалите три лъвчета, докато в същото време аз излязох от клетката, криейки раненото лъвче под палтото си. Тази предпазна мярка остана излишна, защото Донка вероятно не можеше да брои до четири или беше просто забравила колко лъвчета е родила. Щом влезе вътре и разбра, че ние сме излезли от клетката, мърморейки сърдито, тя легна на сламата и привлече с лапа малките си рожби до корема си, без да забележи, че едно липсваше. А липсващото лъвче беше отнесено в директорски кабинет. В това време дойде тогавашният ми първи помощник и сегашен директор на Благоевградската зоологическа градина Коце. Като разбра, че Донка е родила, а ние не сме го повикали, вдигна страшна врява, като че ли ние знаехме, че тя ще роди, и просто за да го ядосаме, сме го лишили от тази заслужаваща внимание гледка – лъвица ражда посред зима и не другаде, а в Благоевград. Успокоих сегашния директор: „Драги Коце, щом Донка е родила един път, значи ще роди и втори, затова не се безпокой, тогава ще присъстваш на този свещен акт…“. Тогава се сетихме да проверим пола на лъвчето. Коце му повдигна опашката, вторачи се съсредоточено и отсече: „Мъжко е“. В този момент аз приготвях игла и конци. Накарах Коце и бай Темелаки да ми асистират и пристъпих към сложната операция, която изпълних без упойка, докато малката лъвичка героически стискаше голите си венци. Казвам лъвичка, защото се оказа, че Коце беше сбъркал огледа. Заших раната и я намазах с дезинфекциращо лекарство.

ДОНКА ОБЛИЗВА РАНАТА НА КЕНИЯ
Тогава Коце ни изблъска, пое малката и я понесе към клетката. Донка ни посрещна с присъщата си злоба, а като видя, че Коце държи в ръцете си лъвче, изпадна в делириум. Коце обаче не беше толкова впечатлителен, хвана тоягата и така я гърбоположи заради невнимателното й отношение към дъщеря си, че Донка за секунди примря. Тази секунда беше използвана от моя помощник да върне оперираното лъвче при братята и сестрите му. Ние не знаехме още пола на другите три лъвчета, още повече че Коце, леко засрамен от допуснатата преди минути полова грешка, не рачи да изследва гениталиите на другите бебета.
Донка веднага се зае с нашата лъвичка, нежно я помириса, лизна я леко зад ушичките и привлечена от миризмата на лекарството, обърна лъвчето по гръб и така старателно го лизна по раната, че конците заедно с парцалчета козинка се разхвърчаха като пух. Раната зина още по-голяма и по-страшна. Тогава и тримата изпаднахме в ярост и нещастната Донка изяде толкова пердах, колкото вероятно не беше яла и от бившия си стопанин дресьор.
Не ще и дума, че ние отново взехме малкото лъвче, но вече не се наех да шия раната. Краткият консулт реши единодушно лъвичката да бъде откарана във ветеринарната лечебница при хирург специалист…
ЩЕ Я КРЪСТИМ КЕНИЯ – НА БАБАТА ПО БАЩИНА ЛИНИЯ
Наредих Боре да скове малка дървена колибка, която да може да се помества под библиотеката. Домакинът да намери камилска вълна.
Бях наредил вълната от двете камили да се стриже и прибира в склада, много мераклии имаше за нея в града, но ние не бяхме производствено предприятие да продаваме вълна.
Един от храначите, който живееше близо до градината и имаше крава, да ни снабдява срещу заплащане дневно с едно кило мляко. Бай Темелаки да поддържа печката в кабинета ми така, че температурата никога да не спада под 18 градуса. Бай Темелаки се обиди и ми поиска да осигуря термометър, но не бях сигурен би ли се справил с този сложен уред.
На Коце наредих да не се меша в моето отглеждане и възпитание на лъвичката. Изобщо от този момент никой освен мене няма право да влиза в кабинета ми, ако аз не съм вътре…
Почна се спор върху името. Всеки предлагаше по едно име. Имаше такива предложения като Зорка, отпаднало като конско, неподходящо за лъвица име. Сила, Буря, Вихра, Януарка, Донка „“. Накрая спора реши директорът:
– Понеже не знаем кои са родителите на Донка, ще я кръстим на бабата по бащина линия.
Коцето ми хвърли свиреп поглед, но аз спокойно продължих:
– Судановата майка се казваше Кения. И така, след като изслушах предложенията ви, обединявайки мнението на всички, кръщавам лъвичката Кения.
АЗ СЪМ СПАЛ С КРОКОДИЛИ, ТА С ЛЪВИЦА ЛИ НЯМА ДА СПЯ!“
До вечерта целият град разбра, че в директорския кабинет живее лъв. Доста любопитни се осмелиха да дойдат и видят страшния звяр, но моите хора изпълняваха съвестно заповедта “ да не се допуска никой до кабинета.
На другия ден ме извика председателят на Градския съвет, към който условно се водеше градината, която на практика нямаше никакъв господар по това време, освен пишещия тези редове:
– Драги, ти какви циркове правиш“ Целият град говори, че спиш в една стая с лъвица, това нормално ли е“ Не те ли е страх“
– Не ме е страх, другарю председател. Аз съм спал с крокодили, та с лъвица ли няма да спя!“
– Прави каквото искаш “ махна с ръка председателят “ само гледай да не овакантиш директорското си място, че никой не напъва да става директор на зоологическата градина
ХРАНАТА Е ВЕЛИКО НЕЩО
Все пак Кения прояде. Почнах да оставям пред къщичката й паничка с мляко. Докато бях в кабинета си, тя никога не излизаше от къщичката. Изобщо в този период Кения се страхуваше от мене, избягваше ме. Може би причината беше мъките, които й причинявах, докато я хранех, може би природният инстинкт на звяра я правеше предпазлива и криеща се.
Забелязах, че когато не съм в кабинета си, Кения напуща жилището си. Всеки ден правеше все по-големи обиколки из празната стая. Никак не беше трудно да се разбере това, защото тя съвестно оставяше ориентири, по които отлично съдех за маршрутите й из моя кабинет. За съжаление поради зимния период, когато избягвах да отварям прозореца, за да не я простудя и поради винаги горящата печка, кабинетът ми доби доста специфичен, но в никакъв случай не и приятен аромат. Близките ми почнаха да ме уверяват, че аз също издавам тази миризма, вероятно прояла се в дрехите ми, нали живеехме с Кения в една стая. Радостното обаче беше, че Кения си изпиваше млякото.
На края на втората седмица моята лъвичка стана два пъти по-голяма от първоначалната си големина. За моя радост виждах, че тя расте по-бързо от братята и сестрите си. Донка с цялото си старание и майчина любов трудно можеше да доставя толкова мляко, колкото аз предлагах на Кения. А който каквото ще да си приказва, храната е велико нещо.
МИЛА КЕНИЯ, ЕЛА
МИЛИЧКА, НЕ СЕ СТРАХУВАЙ!
Вечер четях до късно. Лягах си обикновено към два часа. Чувах как Кения недоволства в своята колибка. Изглежда дразнеше я светлината и затова си купих настолна лампа, така че осветено беше само част от бюрото ми, докато стаята оставаше в полумрак. Една нощ се бях зачел доста съсредоточено в една протистология. По това време бях поканен за асистент в университета и вместо да си остана в градината при любимите животни, поласкан от перспективите на научната кариера, се готвех усилено за конкурса. Много често човек е най-упорит, когато се готви да извърши глупости, но както и да е, става въпрос за Кения.
И така, бях се зачел дълбоко. В един момент ми се стори, че звукът, който се носи обикновено от къщата на Кения, е някак си по-близък. Рязко повдигнах глава и видях за секунда моята лъвичка седнала на задните си лапи досущ като котка на половин метър от краката ми. Повече не можех да чета, а и часът минаваше три след полунощ. Без да мърдам от стола, вперих поглед в кениното жилище. След две-три минути познатата муцунка се показа на входа. В полумрака две жълти очи се впериха в мене. За пръв път ние се гледахме очи в очи. Ако можех да чета лъвски поглед, четях любопитство, малко недоверие, но не и страх. Сега беше моментът да разбием леда на недоверието. В началото едва шепнешком, леко повишавайки глас, аз почнах да говоря на Кения. Тя отлично разбираше, че говоря именно на нея и ме слушаше. Не знам дали някога влюбеният рицар е шепнел такива нежни слова под балкона на своята любима, каквито аз шепнех на моята лъвичка. Не знам дали рицарят е бил толкова искрен, колко бях аз.
– Мила Кения, моя малка Кени, ела миличка, не се страхувай! Ела ми, мила лъвичке“
Кения слушаше съсредоточено ласкавия ми глас и лека-полека почна да подава муцунка все повече и повече. След десетина минути тя излезе от колибката и седна на задните си лапички. Аз не спирах да й говоря. Правих й знаци с ръка:
– Ела, мое лъвче, ненагледно, ела, душица!“
Кения почна леко да пристъпва към мен. С бавни и все по-уверени крачки моята Кени “ гальовно име, с което се обръщах към нея до края на живота й, пристъпваше в полумрака. Накрая дойде пред мене и вдигна доверчиво главичка. Внимателно, едва-едва аз протягах ръка към тази малка главичка. Първа милувка. По цялото тяло на Кения мина тръпка, тръпката на еластичната мускулатура, която имат само хищниците, тръпка не като електричен ток, тръпка като светлинен лъч. Една мигновена тръпка и мокрото езиче лизна ръката ми. Тогава внимателно подложих ръка под коремчето на лъвичката и внимателно я вдигнах на коленете си. Кения се сгуши на кравай с вирнато носле към лицето ми. Аз не преставах да й говоря, леко милвайки главичката и гърба й. Кения все повече и повече се притискаше към мене. Езичето почна да лиже нежно двете ми ръце.
Природата победи. Никое същество не може да живее само. За Кения целият свят се намираше в тази стая и единственото живо същество бях аз…