Татяна Безинска: Днешното село Делвино е разположено на около 3 км от Благоевград – лесно достъпно място, което вероятно е било населено още през VI век пр.н.е. В района има останки от тракийско селище от III век, когато римските легиони и техните съюзници притеснявали местното население. Част от хората се преселили в Делвино, което започнало да се разраства и укрепва.
В статия от академик Антон Попстоилов, цитирана от проф. П. Петров в списание „Македонски преглед“ (1993 г.), за село Делвино като част от Горна Джумая, четем: „На изток от Горна Джумая, на около 5 километра, и на запад от село Марулево се намира китното село Делвино. Тук са намерени много делви, повечето от които счупени, но 32 напълно здрави. Една от тях събира над 500 килограма жито. По всичко личи, че тук е имало стара тракийска крепост, която е пазела селището Скаптопара, близо до Горна Джумая.
Три показателни откъса от книгата подсказват нейната приносна стойност.
Първият е посветен на
ТРАКО-РИМСКАТА ДРЕВНОСТ.
„Землището на Благоевградски окръг – отбелязва Татяна Безинска – не е напълно проучено археологически, но по досега намерените исторически паметници се съди, че хора са се заселили тук още през новокаменната епоха (неолита, 7000-3000 г. пр.н.е.). Според керамичните останки районът около село Делвино е бил населен от тракийското племе дентелети. Историческата наука все още не е установила дали траките са дошли от север, както предполагат някои учени, или са стари местни жители, но археологическите находки свидетелстват за по-големи и дълготрайни селища в землищата на Марулево, Делвино, Хърсово, Долно Церово (местността Тлакиандък) и други…
Предполага се, че тракийски произход имат старите имена на планините Рила (Дунакс) и Пирин (Орбелус). Траките, живеещи по двата бряга на река Струма, отглеждали различни зърнени култури – пшеница, царевица, ечемик, ръж – както и памук, лен, чесън, лук и други зеленчуци. За това свидетелстват и огромните делви, открити в района на Делвино, вкопани в земята и покрити с каменни плочи.
Произвеждането на повече и по-разнообразни храни и продукти довело до размяна на предмети и стоки между отделните родове и племена. За появата на търговия в този край свидетелства и самото име на Скаптопара, което има тракийски произход… Наименованието показва, че селището е възникнало като пазарно и търговско средище. Старите гърци също оказали влияние върху развитието на търговските отношения с траките.
Селището Скаптопара било разположено далеч от горното течение на река Бистрица, която често заливала равнината, като образувала наноси. Затова градът се преместил през XV век между минералните извори и Делвинския рид, от двете страни на река Бистрица.
Част от тракийците от Скаптопара се заселили в дола под Марулево – около сегашното Делвино. Там са открити останки от тракийски селища, гробници и могили. Преданията разказват, че селищата в района се разширявали в мирни времена и се свивали при войни или епидемии, когато били опожарявани и местени. От старото предславянско население в Горноджумайско са останали думи като „обичай“, „оброчище“, и имена на местности – Делвино, Марулево, Клисура, Пороминово, Стоб и други…
Идването на римляните на Балканския полуостров бележи нов етап в развитието на региона. Римляните изграждали крепости, храмове, бани, водопроводи и пътища. Един от главните пътища свързвал Средиземно море с вътрешността на Балканите и преминавал през Сандански, Гара Пирин, Кресна, Мечкул, Брежани, Церово и Делвино, насочвайки се на север към Благоевград. По този път били изградени военни крепости (кастели) за защита…
Във фонда на РИМ – Благоевград, в архива по нумизматика, се съхраняват 23 монети, намерени в землището на село Делвино и предадени на тогавашния археолог Димка Серафимова – първият директор на музея. При археологически обходи през август-октомври 1958 г. в м. Церовско дере са открити монети от времето на Юстин I (518-527 г.) и Юстиниан I (527-565 г.), включително тези, намерени в землището на Делвино и описани под номера 18, 19, 20, 23, 24 във в. „Пиринско дело“ от 1960 г.“.
Освен златната монета на Юстиниан І ценна е сребърната на македонския цар Лизимах, пълководец на Александър Македонски. Лизимах е един от неговите диадохи (приемници) и става цар на Тракия (от 306 г. пр. Хр.), Мала Азия (от 301 г. пр. Хр.) и Македония (от 288 г. пр. Хр., заедно с Пир I). Неговото царуване приключва 281 г. пр. Хр. – убит в битка срещу Селевк I Никатор при Курупедия в Лидия“.
Особен интерес представлява една тетрадрахма (сребърна монета) от остров Тасос (ІІ в. пр. Хр.), на чийто гръб се вижда античният герой Херакъл с кривак.
Тук е място за
НЕОБХОДИМО ДОПЪЛНЕНИЕ НА СЪСТАВИТЕЛЯ.
Тракийското племе дентелети се слави като едно от най-мощните и войнствени племена, създало години наред проблеми на римските завоеватели. Неговият ареал на разпространение започва – на северозапад от Кюстендил до началото на Кресненското дефиле на югоизток.
Ако тракийското племе меди, разположено по средното течение на Струма (между Кресненското дефиле и Беласица планина), дава на Античността Спартак, великият вожд на най-грандиозното въстание на робите, то племето дентелети дава рода Медичи във Флоренция. Откритието е дело на родената в Горна Джумая (днес Благоевград) Дафина Ангелиева, женена в Болоня за граф Лучано Ленци. Дафина се запознава с граф Ленци, който в качеството на експерт по тютюните е в Благоевград по време когато се модернизира цигарената фабрика. Това е още по времето на социализма.
В многотомния труд на Еудженио Гамурини (Eugenio Gamurrini, 1620-1692) „Историческа генеалогия на благородническите семейства на Тоскана и Умбрия“, издаден през последната четвърт на ХVІІ век, тя открива тайната на произхода на Медичите. Тракийски аристократичен род от племето дентелети, преселил се в късната античност в Тоскана (Централна Италия). Книгата на Д. Ангелиева-Ленци, издадена в Италия (DI’IL TUO NOME. I Medici, misteri ed Enigmi), сетне е преведена на български през 1994 г. („Кажи си името. Медичите, тайни и загадки“).
Любезният читател знае, че Италия и цяла Европа дължат на рода Медичи най-яркото световно явление – ренесанса. Този изумителен тривековен (ХІV-ХVІ в.) период започва с Кòзимо ди Джовàни де Мèдичи, наречен Баща на родината [1389-1464] – италиански политик и банкер, първият господар де факто на Флоренция и първият значим държавник от Дом Медичи.
Славата на Козимо продължава да бъде като цяло положителна през вековете, тъй като неговото управление на Флорентинската република полага основите на Златния век, който достига своя връх при управлението на неговия внук Лоренцо Великолепни. През 1439 г. Козимо изпраща свои агенти по света да намерят древни ръкописи и през 1444 г. открива първата обществена библиотека „Сан Марко“. Това е революционна за времето си стъпка, тъй като дотогава само църквата е разпространявала писменото знание. По негово нареждане се правят и много преводи. Нарежда във флорентинския университет да се преподава старогръцки език и така той става първото място от 700 години, където се изучава този език.
При внука на Козимо – Лоренцо ди Пиеро де Медичи [1449-1492], наречен още Лоренцо Великолепни, получава своя най-могъщ и ентусиазиран покровител на ренесансовата култура в Италия. Той също така е писател, меценат, поет и хуманист, както и един от най-значимите политици на Ренесанса, както заради това, че въплъщава идеала на хуманистичния принц, така и заради неговото много разумно и дипломатично управление на властта. Той укрепва баланса на силите в рамките на Свещената лига – съюз от държави, които стабилизират политическите условия на Италианския полуостров в продължение на десетилетия, а животът му съвпада със зрялата фаза на Италианския ренесанс и Златния век на Флоренция. Тогава той е едва на 21-годишна възраст. За период от 23 години той успява да превърне Флоренция в столица на Европа.
Вторият откъс от книгата е посветен на
ДВЕ ЛЕГЕНДИ ЗА ИТКАТА
„Делвино е китно село, в което от миналото се открояват три личности – войводите Итката, Огнано и дедо Мане. Легендите за тях се разказват сред по-възрастните жители и техните деца, но при внуците нишката вече се губи.
В книгата „Спомени“, том 4, на Иван Михайлов, намираме информация за бай Христо – стария от Делвино. Предан деятел още от времето на Гоце Делчев. След преврата през 1934 година бил арестуван от полицията и съсипан от бой, въпреки че бил възрастен човек. Така завършил земния си път. И до днес се носят легенди за него.
Ето една история за Христо Сотиров (Итката), който е бил буен младеж и останал с едно око, затова го наричали „кьоравия“. Въпреки това бил комита и не се подчинявал на турците. Говори се за точния му мерник с пушка манлихера – можел от баира на Милчовия чукар да уцели лампата на турската казарма, която се намирала при кръста над Благоевград. Турците го открили и го пребили жестоко. „Бу комита джанабет“, казвали.
През 1934 година, когато изискали всички комити да предадат оръжието си, Итката не се подчинил. Арестували го и го закарали в София, където го пребили до смърт. Но легендите за него останали. Негов син е Стоян Делвински, а внук – Георги Делвински.
След поредна стрелба по турската казарма, пристигнали заптиета да търсят Итката. Навън всичко било покрито със сняг. Хитрецът си обул цървулите на обратно и отишъл до плевнята на дедо Мялко – дядото на сем. Кръстеви – през дерето отсреща. Гръмнал с пушката, за да обърка турците, а после се отправил към плевнята на братята Крум и Георги, близо до местността Балабаница. Сестра му казала, че не знае къде е. Турците проследили стъпките, но не могли да разберат накъде е тръгнал. Решили да не палят плевнята – била зима, а семейството нямало как да изхрани животните. Така му се разминал боя. Но при следващ случай го хванали и го вързали за дъба на хармана, където го налагали с пръчки. Всички легенди за Итката говорят, че е бил непокорен, но също така природно интелигентен и находчив“.
Третият откъс е посветен на
ВОЙВОДАТА ИЧКО БОЙЧЕВ
Христо (Ичко) Димов Бойчев (1882-1960) е български революционер, горноджумайски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е 1882 година в градчето Гумендже, тогава в Османската империя (днес Гумениса, Гърция) в семейство на земеделците Лина и Димо Бойчеви. На 12 години остава кръгъл сирак и израства в бедност. През 1894 година завършва двукласното българско училище в Гумендже, после се премества в Солунската българска мъжка гимназия, където изучава география и история и се запознава с идеите на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев… В Солун се включва първо в тайните революционни кръжоци…, а после и във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Поради недостиг на средства напуска гимназията и влиза в четата на ениджевардарския войвода Апостол Петков. Бойчев установява тясна дружба с Апостол и става негов помощник-войвода. С четата на Апостол участва в сраженията по време Илинденско-преображенското въстание.
„В петвековната турска тирания – отбелязва авторката – която народът ни преживял, важно място заемат освободителните борби на българското население в Македония и Одринска Тракия. Именно там израстват големи български патриоти и революционери.
Един от тях е Ичко (Христо) Димов Бойчев, роден през 1882 г. в Гумендже, Егейска (Беломорска) Македония, в скромно земеделско семейство. Единствен син на Лина и Димо Бойчеви, Ичко остава кръгъл сирак още на 12 години. Детството и юношеството му преминават в лишения, а животът го посреща със суровост. Обучава се в Солунската гимназия за будни деца и посещава тайните кръжоци – клонове на ВМОРО.
През 1905 г. е привлечен в Горноджумайско като опитен революционен деец, преминал през четите на едни от най-добрите войводи – Апостол Петков и Христо Чернопеев. След всичко преживяно у него трайно узрява убеждението, че революционната борба е единственото спасение за българите в Македония и Одринска Тракия.
Документите сочат, че Ичко Бойчев бързо се налага като опитен ръководител на организацията с авторитет сред местното население в Горна Джумая. Едва 23-годишен той е избран за Околийски войвода. С безстрашните си подвизи и ораторски талант допринася значително за повдигане на революционния дух сред населението, подготвяйки го за бъдещото освобождение.
Многобройни са примерите за храбростта и самообладанието на Ичко войвода и неговите четници.13 Като околийски войвода, с четата си води сражения при село Градево и на моста между селата Дъбрава и Рилци (днешният стар път за Бараково). Взема участие и в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
През пролетта на 1907 г., по време на революционна акция при село Делвино, четата му е заобиколена от турски аскер. Турците ги предупреждават да се предадат. Ичко войвода издава нареждане никой да не стреля без негова заповед – нужно е да се печели време и да се пестят боеприпаси. Войводата изчаква да падне нощта, след което дава команда да се стреля едновременно от няколко места, за да се разбере откъде турците стрелят най-слабо. След няколко минути установява това място, пробива обръча и успява да изведе четата от Делвино – без нито една жертва.
Ичко Бойчев не се ограничава само с революционна дейност. Той организира населението и в икономическа, и в просветна посока. Почти напълно изземва правораздавателната дейност в Горноджумайска околия от турските съдилища, които били корумпирани, мудни и без авторитет. В много случаи именно той решавал спорове между българи и турци.
По време на околийското ръководство на Ичко Бойчев през 1906-1907 г. населението в Горноджумайска околия било снабдено с немалко оръжие. През 1909 г. в селата Делвино, Падеж и Градево той възстановил редовните упражнения по стрелба с членовете на селската милиция – нещо, което било от особено значение в онези неспокойни времена.
Войводата се прочува из цялата околия със своята настойчивост и грижа за културно-просветния живот. По негова инициатива през 1906 г. в селата Делвино, Хърсово и Дъбрава за първи път са открити училища. По инициатива на Бойчев селяните събират средства и материали, и построяват училищни сгради, където децата им да учат… През учебната 1907/1908 година за първи път се води писмено сведение за училище в село Делвино. То се помещавало в една стая в частна къща – плевнята на баба Ана Иванчова, пригодена за учебна стая. Учител бил Никола Северов от град Щип. Заплатата му била 12 турски лири годишно, осигурена от жителите на селото. Училището било посещавано от около 30 ученика.
След Деветосептемврийския преврат в 1944 година първоначално новата власт се отнася добре с Ичко Бойчев и пенскията му е запазена. При насилственото македонизиране на населението в Пиринска Македония Ичко Бойчев, заедно с други революционни дейци – Ангел Томов, Павел Делирадев, Христо Ампов и други, се противопостовя на водената от БКП политика. По време на преброяването на населението от 1946 година, при което има директива населението да се пише „македонци“ по народност, Бойчев заявява на преброителите: „Аз съм македонски българин и не мисля да отричам своята националност пред когото и да било“.
На 1 август 1950 година преди честването на 47-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание Ичко Бойчев е насилствено изселен в град Бяла черква заедно със съпругата си и дъщеря си Елисавета. Завръщат се в Благоевград през 1954 г., след като е отменен изселническият режим. При завръщането му се установява, че жилището му е заето от главния редактор на „Пиринско дело“ Мирчо Юруков. В крайна сметка Бойчев получава обратно жилището си и пенсията му е възстановена“.
Съставил: НИКОЛА СТОЯНОВ
