Режисьорът В. Гошев за Филип Трифонов с любов: Фипо беше мераклия, човек на живота!

Сцената на ДТ „Н. Вапцаров“ в Благоевград е първата в кариерата на актьора Филип Трифонов, с когото България се сбогува завчера. Дебютът му в театъра е в ролята на Андзор в „Процесът ще се състои“ на А. Чхеидзе, поставена в благоевградския театър през 1973 г. Филип Трифонов остава в историята с ролите си в над 30 филми, 3 от които – „Самотни сърца“ през 2006 г., късометражният „Топъл ноември“ през 2010 г. и  „Моторът“, са на благоевградския режисьор и актьор Валентин Гошев. 

– Вальо, как известен актьор, какъвто беше той, се съгласи да участва във филм на един млад творец, какъвто си бил преди 15 г. Едва ли си могъл да го привлечеш с атрактивно заплащане?

– Той не гледа парите, не е такъв човек, както някои започват първо да се пазарят за хонорара. Ако му хареса ролята, се съгласява. Продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов ме свързаха с него за „Самотни сърца“, но още като пишех сценария, си представях него.

– Писал си роля специално за него още преди да се познавате лично, така ли?

– Да. Стана му приятно като му го казах. Ще отворя една скоба – когато казах на моя професор Георги Дюлгеров, че ще снимам с Филип в първия си филм, той ме предупреди: „Много внимавай с него, той е много особен“. За радост ние си допаднахме и се разбирахме отлично. Снимките бяха в симитлийското село Тросково и покрай филма много се сближихме. Почивните дни прекарвахме заедно. Помня, че едната неделя ходихме в с. Добърско да види черквата, в която Христос е изобразен в космическа капсула. Дъщеря му е изкуствовед и по това време правеше докторат за византийското изкуство в Солунския университет, и на него му стана любопитно, още повече че не беше чувал за тази църква. Фипо обичаше всички изкуства (не знам дали знаеш, че синът му е утвърден скулптор).

Друг път ходихме на гости на д-р Костадин Ангелов, гледахме мач между отборите на България и Румъния… Така ни тръгна приятелството. Работно се срещнахме пак в „Топъл ноември“, който бе дипломна работа на един оператор, и тогава дори бе обявен за най-добър български късометражен филм.

Една година ме заведе при приятеля си Мирослав Михайлов (известният меценат на Павел Койчев), в неговия парк-галерия „Оригиналите“ в една от махалите край село Осиковица, на 70 км от София, и писахме сценарий. Като снимахме „Моторът“ в Ловешко, Фипо, който има вила в село Българене, всеки ден идваше на снимките, без значение дали сцените са с него, или не. Ролята му в този филм също знаех коя е още докато пишех сценария, тя е на Таско Кочерински, депутат от Рилското корито и един от малкото персонажи във филма на хора, които са съществували наистина. Та Фипо всеки ден почти идваше на снимачната площадка, обличаше си костюмите, с които играеше, и го вмъквах. Така се родиха 3-4 сцени, дописани от него или отделни реплики. Много колеги режисьори се оплакваха, че той се опитва да им дава идеи, но аз нямах този проблем, защото се бяхме разбрали да снимам първо това, което съм написал, след това – неговото предложение, и на монтажа, ако ми хареса идеята му, го монтираме. И се получиха доста любопитни сцени…

– Кога последно се видяхте?

– Чухме се последно преди 2-3 месеца. Виждахме се в скришни заведения в центъра на София, в дворчетата им пиехме бира с картофки… Живее в долната част на „Лозенец“ в София и до блокчето му има пекарна за ръчен хляб. Обичаше люти чушки с много чесън, магданоз и олио, аз купувах два хляба от тази пекарна и с часове си говорехме, замезвайки, като топим хляб в соса на лютите чушлета. Понякога си правеше домашно вино… Беше мераклия, човек на живота! И в сценария, който пиша в момента, една от главните роли беше за него…

– Разказвал ли ти е за работата си в благоевградския театър, където е започнал като млад актьор?

– За годините си в Благоевград винаги е говорил с много любов. Доколкото знам, „Момчето си отива“ е снимал, докато е бил актьор в нашия театър (благоевградския). Разказвал ми е, че е учил е в класа на Апостол Карамитев и още като студент се е снимал във филма „Изпит“, заради което учителят му се е карал, че отсъства от лекции и упражнения.

Много добър приятел му беше Николай Гундеров, чиято жена е от Благоевград. Това е един много добър театрален режисьор, с когото двамата имат няколко камерни спектакъла. Фипо много пъти е идвал в Благоевград на път за Мелник и за Гърция, където имаше приятели, винаги се отбиваше и се виждахме. Изключителен човек, който не се големееше въпреки известността си.

– Говорил ли е пред теб за обидата при отказа да му се отпусне персонална пенсия?

– Този отказ много силно го нарани и беше много обиден. Тогава Вежди Рашидов бе министър на културата. Като правя ретроспекция, последните филми, в които се е снимал, май са моите… Не успя да изиграе и ролята си на главен лекар във филм по един сценарий, който отдавна пиша и дописвам, и в който и той непрекъснато добавяше идеи и сцени…

– Как разбра новината, че си е отишъл?

– Обади ми се Мирослав Михайлов, с когото бяха много близки приятели. Прилошало му е на ледената пързалка, където бил с внучката да карат кънки. Той спортуваше постоянно, бил е национален състезател по ски и по бокс в младежките си години и любовта му към спорта остана докрай. Мразеше комунистите и ми е разказвал, че в онези години дори си мислел да избяга на Запад. Беше естет и фин във всяко отношение.

Сещам за една случка, когато „Моторът“ спечели награда на филмов фестивал в Албания и аз още от границата му звъня да се похваля. Настоя веднага да постна във Фейсбук снимка на статуетката, но аз нямах такъв телефон и половин час по-късно пристигна вкъщи. За да аранжира подходящо наградата, изрови една хавлия в цвят бордо от гардероба ми, оформи драперии и чак тогава я постна в социалната мрежа…

Фипо ни остави не само изключителни роли в киното и театъра, но и много интересен документален филм за една изложба в с. Осиковица „Tres joli” (Много хубаво). Не го пропускайте!

„Бяхме състуденти. Завършихме в една година, макар той да беше от предния випуск, последният на Апостол Карамитев“, разказа пред „Струма“ доц. Златко Павлов, един от основателите на специалност „Актьорско майсторство“ в ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград.

„За последно се видяхме в УСЕТ (Учебен студентски експериментален театър), беше преди години. Гостува ни с „Аудиенция“ на В. Хавел, тогава беше вече позабравен от киното и работеше като повечето свободни актьори. Може би малко хора знаят, че той учеше в класа на Апостол Карамитев, но завърши с нас, година по-късно от състудентите си. Каква е била причината – не знам, възможно е да е имал проблеми заради отсъствията си покрай снимането в първия си филм. Спомням си как веднъж надникнах в залата, в която работеха студентите на Апостол. На сцената беше Филип и репетираше изключително концентриран и съсредоточен. Такава отдаденост имаше в работата му, сякаш в празната зала присъстваха всичките му преподаватели! После през годините не сме имали чести срещи, той не бе от най-комуникативните и общителни хора и умееше да се затваря в себе си, без да страни от останалите. Много интелигентен мъж, носеше в себе си респект и без да иска, държеше на дистанция хората, които не бяха в близкото му обкръжение.

„След промените, когато повечето артисти излязоха на свободна практика, прeз 1992 г. cъздaде зaeднo c рeжиcьoрa Никoлaй Гундeрoв Ecтecтвeн тeaтър „Трифoнoв & Гундeрoв“, но неговите постановки не бяха пазарната халтура, както направиха мнозина други. Той постави „Вeрниcaж и Aудиeнция“ oт В. Хaвeл и aвтoрcкитe cпeктaкли „Ceкънд хeнд“, „Зaпaднa Гeрмaния – oтeчecтвo мoe“, „Тя“, в които с особена ирония до сарказъм казваше значими истини“, разказа доц. Златко Павлов.

Подготви ДИМИТРИНА АСЕНОВА