На коледен банкет с колегите от Областния съвет на БФС - Благоевград Б. Безев, Б. Котев и В. Косанов /отляво надясно/.
Преди мач от пиринската бундеслига в Кърналово с П. Манасиев-Хавеланж /в средата/.
С колегите Ив. Шкумбов и В. Хаджигаев извеждат отборите на "Пирин" и "Жилина" /Чехословакия/ за срещата на ст. "Хр. Ботев", спечелена от орлетата с 3:2 на 6 февруари 1974 г.
Благоевградските съдии преди двубой със съдийската колегия на ЦСКА
Георги Андонов е роден на 16 октомври 1937 г. в Горна Джумая, днешен Благоевград. Родителите му го записват в първо отделение броени дни след знаковата дата 9 септември 1944 г. с позволението на училищното ръководство, защото му остава още месец до навършване на 7 г. Завършва Минния техникум в Станке Димитров /сега Дупница/ със специалност „Разработка и на полезни изкопаеми“ и става минен техник, по-късно учи задочно в Строителния техникум в Благоевград и взима още една диплома – строителен техник по специалност „Архитектура и строителство“, и започва работа в Стройрайона като технически ръководител. Преминава през Инвеститорски контрол на ДСО-монтажи в София и след 43 г. трудов стаж се пенсионира като технически ръководител в Окръжно управление „Кинефикация“ – Благоевград през 1997 г. От 1959 г. до 1982 г. е футболен съдия в системата на БФС и стига до асистент в „Б“ група. Още 20 г. след това е дежурен делегат в аматьорския футбол, където навърта 238 мача в пиринската бундеслига и Югозападна „В“ група. Удостоен е с бронзова и сребърна значка за заслуги към българския футбол. Брат е на славното орле Виктор Андонов и баща на благоевградския бизнесмен, бивш футболен рефер и депутат, Йордан Андонов. Радва се и на 2 внучки.
– Г-н Андонов? повече от 40 години сте били част от българския футбол, продължавате ли да ходите на мачове?
– Разбира се, почти 90 процента от домакинските мачове на „Пирин” ги следя. Независимо от времето, дали е хубаво, или лошо, отивам на стадиона.
– Сега вече може да се гледат и по телевизията, за разлика от едно време, дават ги всички.
– Да, така е, и това е безспорно удобство, но обичам да почувствам атмосферата на стадион „Христо Ботев”. Използвам факта, че живея наблизо, което на моите години е голямо предимство.
– Преди време скандиранията се чуваха по-силно наоколо…
– Това значи, че публиката е намаляла.
– А защо?
– Защото независимо че сме в „А” група /б.р. – Първа професионална лига/, отборът не е много добър като цяло, в двата сезона се пазим да не изпаднем.
– Какво липсва на тукашния футбол в сравнение с близкото минало?
– Тогава футболистите бяха местни, около 90 процента живееха в града, потомци на тукашни хора. Показваха огромно желание и при някаква издънка на терена се срамуваха от гражданите. Един от големите успехи – първото влизане в майсторската група през 1973 г., се случи с наши момчета, които се пребориха за елита.
– Разкажете интересни епизоди от дългата Ви кариера като съдия и делегат в третия ешелон и пиринската бундеслига?
– Те не са една и две, но ще разкажа някои. За един мач във Вълкосел пътува съдийска бригада, на която бях дежурен делегат, но минава през Абланица. Благоевградчаните Вальо Гърчев-Тейлър и Вальо Димитров-Барето бяха двама от реферите, а третия не го споменавам умишлено. Посрещнаха ни отлично – хапване, пийване, както си е редно. Ставаме да продължим по маршрута, а от ресторантчето ни питат учудено: Къде отивате? Тръгваме за Вълкосел. А, ами тук кой ще свири? Спокойно, ще дойдат други съдии, отговорихме ние. Хората явно бяха решили, че ние ще ръководим мача на Абланица.
Друг случай, но от „В” група – в Смолян. „Родопа” играеха, не си спомням кой отбор гостуваше. Един от футболистите на домакините напсува в ранен етап от мача благоевградската бригада начело с мен като главен съдия. Викам му при показването на червения картон: Момче, отиди да се изкъпеш, защото домакинът е стоплил по-малко вода. Думите ми изглежда подействаха, тръгна си, без да буйства и да създава обичайните проблеми в подобни ситуации.
Бай Насо Костадинов-Бачето също беше съдия след края на забележителната си кариера като футболист. Главен рефер е на мач в Илинденци, а аз съм делегат. Домакините правят смяна и влизащият на терена се оказва обут в цървули. Питах го: Баче бе, как го пусна този? Чудих се дали да го пратя да си вади ливадата, но накрая го пуснах да рита. Бачето беше изключително забавна личност.
В Хаджидимово сме, аз съм главен, той – помощник, а Борис Ботев – делегат. Свърши мачът, а домакините ни поканиха да пием по една бира. Но Ботев имаше някакви неизгладени противоречия с хаджидимовци за минали неща и не искаше да остане. Тогава бай Насо каза: Ботев, ти ако бързаш – ходи си, ние ще те настигнем. Е, остана и Ботев, няма да си тръгне пеша я?
Друга история, в Копривлен. Местният отбор „Граничар” губи няколко поредни мача от началото на сезона и решава да направи курбан, за да спре негативната серия. Случи се благоевградска бригада преди въпросната среща. Гледаме, домакините ще колят петел в центъра на игрището. Теглиха му ножа, уж да им върви. Тръгна мачът, добре, добре, ала накрая пак паднаха. Не се стърпях да се пошегувам: Абе, хора, това животинче, дето го гътнахте, рие назад. Трябва агънце, такова нещо да заколите, с петел няма да стане работата.
– Благоевград е богат на колоритни личности, свързани с футбола. Например Чори Петров…
– Той също започна като делегат, тогава делегат беше и Жоро Тимчев. По едно време го извадиха от назначенията. Срещнах го и питам: Г-н Петров, Жоро остана, а тебе какво? Ти си бил и футболист, и треньор… А бе, остави тази работа, срещнах го онзи ден на пазара, сопна се от една зелка, ама… остана той. Преди това пращат Чори Петров делегат в Рибново. Той огледал терена и казал на кмета Башев: Нема да има мач. А защо? Как защо, това врати ли са бе, по две дъбици и по един бор отгоре сте сложили.
– Да се върнем в настоящето, как я карате сега?
– Гледам си пенсията, продължавам да се занимавам с лозето и помагам на семейството с каквото мога. Почти не се спирам.
– Колко декара имате?
– На Бучино – към два декара, и тук, наблизо, още малко. Правим го на вино, каквото остане – отива за ракия.
– Някой помага ли Ви?
– Да, по-малкият ми син Александър по-често, защото е по-свободен. Даже и сутринта ме остави до асфалтовия път, а оттам продължих пеша до лозето. Сега се стягаме и за зимата.
– С какво се отоплявате?
– Имаме парно на дърва. Обикновено 10 кубика ни стигат да изкараме до пролетта.
– Интересувате ли се от политика, големият Ви син Йордан Андонов изкара два депутатски мандата?
– Да, в рамките на нормалното. Вестите в тази област не са ми чужди, гледам телевизия, чета пресата.
– Постоянно се правят сравнения с времето преди 10 ноември. Тогава ли беше по-добре, сега ли е за предпочитане?
– За по-добре – не мога да кажа. Нито тогава съм останал гладен, нито сега. Но тогава без открит лист не можеше да отидеш и до Петрич. А сега имаш възможност да обиколиш целия свят. Това е свободата на човека.
Разговаря ИВАН ДЕЛЧЕВ
