Казват, че животът е миг, но той е кръговрат от много, много мигове. Наблюдавах как дъждът изкъпа есента. Последният отронен лист се радваше на локвата вода, защото можеше да пусне корени за нов живот до следващата пролет. Няма последен миг! Нищо не свършва, просто продължава. Тези ми разсъждения ме карат да продължавам да събирам, споделям и създавам мигове от животи, които оставят следа. Много мигове сподели с мен народната певица Любимка Бисерова от село Пирин за рода си, за живота си и за триото „Сестри Бисерови”, прославило България по света.
Предците й идват от Горно и Долно Броди, Горен и Долен Порой в Егейска Македония. Тогава хората се придвижвали от тези места до село Пирин, за да работят. Лятото добивали въглища, а по-късно и желязо. Тогава село Пирин е било от големите центрове на средновековната черна металургия в Мървашко. Имало е 35 самокова, наричани още мадан, т.е. металургично съоръжение за преработка на първично добитото в пещите желязо. В Северна Гърция родът на Любимка е бил Калинови. Но когато се преселили в с. Пирин, децата им умирали. Последният оцелял е Костадин и майка му Бисера е казвала „Бисерчето на майка”, защото е останал сам. Тогава решили да вземат фамилията Бисерови. По бащина линия дядо й Костадин Бисеров е роден през 1876 г., а баба Неда – 1886 г. в село Пирин. Баба Неда е от големия Щурков род. Били петима братя и две сестри. Тъй като Неда е била десет години по-млада от Костадин, Яне Сандански се е застъпил за нея. Казал на Костадин да я пази, защото, ако разбере, че й е посегнал, ще го убие.
Майката на Любимка също е от голям род със седем попове. Прадядото Стамат Попилиев също бил поп, но бил и председател на ВМОРО в с. Пирин. Преди Илинденското въстание той организира хората за борба. Когато турците нападат селото, хората се заключили в селската черква. Турците се опитват да я разбият и да запалят хората в нея. Подпалват къщите в квартала до черквата, но преди да направят същото и с храма, идва депеша да не избиват хората, а да намерят попа, който е виновен за бунта. Прадядото поп Стамат разбрал, че го търсят, и тръгнал да бяга към България, но преди това искал да види семейството си. Прибира се и изпраща сина си Димитър да му купи ракия от кръчмата. Питали детето за кого е ракията и той казал, че татко му си е дошъл. Тогава го предават мъжете на сестрите му. Обаждат се в Мелник и веднага идват да го арестуват. Съпругата му Руса го карала да бяга, но той решил да се предаде, защото се бори за правдата и за да спаси семейството си. Убиват го с камъни, обесен за брадата под разклона на село Пирин. Димитър Маламов от майчиния й род бил първа ръка на Яне Сандански и му е помагал във финансовите дела. Димитър Маламов е убит на връх Кукла в бой с турците за превземане на селото. Там е убит и Спиро войвода. Водил 22-ма четници. Набучили главата му на кол и я разнасяли в селото, за да сплашат хората, че е убит Яне Сандански. Объркали Спиро с Янето, защото и двамата са били едри мъже, с брада и без коса. Разнасяли и главата на Димитър. Признателните потомци направили на върха паметник на тяхно име и през 80-те години организирали и събори в чест на падналите за свобода. Любимка пази пръстена на дядо й Димитър от 1902 година и го съхранява като скъпа реликва. Дала й го е баба Наса, дъщерята на Димитър Маламов.
Родът на баба Наса по майчина линия също били свободолюбиви и борбени хора. Баба Викия, съпругата на Димитър Маламов, била силна жена и често посрещала и изпращала Яне Сандански в дома си. Тя повела коня да го изпрати в нощта преди убийството му и видяла, че конят не иска да тръгва. Тогава му казала: „Яне, върни се, това е лоша поличба!”. Янето й казал, че е сънувал лош сън, че пропада в голяма дупка, но няма да се върне, защото имал важна работа в Неврокоп. Тогава конят се върнал сам и хората го намерили по пътя за Мелник, близо до Роженския манастир. Разбрали, че Янето е убит. Любимка пази снимка, на която хората от село Пирин пренасят трупа на Яне Сандански.
В село Пирин много песни са създадени за тези герои и Любимка си спомня как навремето хората са ги пели на седенки: „Хайдушка ръка нося, на нея пръстен бурмалия”. Съчинили са песни за Спиро войвода и за Димитър Маламов, защото са спасили селото от избиване. Докато са се били на връх Кукла, хората успели да се скрият по дупките, които и днес съществуват над селото – Цоньова дупка, Змейова и др. Там била и дупката на Яворов, за когото казват, че докато се е криел там, написал „Хайдушки копнения”. Хората му носили храна, кой каквото има, за да го спасят от турците.
Дедите на Любимка са възпети в песни. Една от тях е: „Ой ти, пиле, пиле соколово, като фърчиш, пиле, горе нависоко, отиде ли, пиле, на връх Кукла. Там се бият, пиле ле, Спиро войвода и Маламов Димитър. Те се бият, пиле ле, за смърт или за свобода”. След смъртта на поп Стамат Яне Сандански се чувствал задължен на семейството и отишъл да пита кои са убийците му, а попадията Руса му казала: „Няма да търсиш кръвнина, те сами ще си отидат”. И така става. Тези, които предават попа, умират, техните наследници – също. Корен от тях не е останал.
Последният поп от майчиния й род е бил инициатор да направят паметник през 1973/74 година на разклона за село Пирин. Той е унищожен от „Хидрострой” при прокарване на пътищата. Преди две години е възстановен, след като дядо поп Стамат се явява в съня на един от правнуците си Георги Тагарев. Казал да му оправят паметника. Той се стресирал и започнал да пита какво да прави. И отново сънува разговор с леля Ванга, която също му казва да направи на дядо си паметника. Той събрал средствата и възстановили паметника. Любимка поканила хора от ВМРО от Сандански и го открили отново официално. Заради любовта към предците Любимка решила да направи фестивал на 2 юни 2006 година в чест на загиналите от рода им за свободата. Георги Първанов става патрон на фестивала, но той се провежда еднократно, защото тази дата е ангажирана с други прояви в цялата страна. Но тогава направили поход от с. Кашина до село Пирин по стъпките на загиналите.
Баща й се казва Лазар Костадинов Бисеров. Били три сестри и трима братя. Мъжете са били известни майстори дюлгери. Строили къщи и били майстори на суха каменна зидария. От 1948 до края на 50-те години те изграждат всички опорни каменни стени от село Пирин нагоре, за да има път към планината. Всички от бащиния й род са били певци. И татко й имал мощен, силен глас, но в село Пирин мъжете се срамуват да пеят, споделя Любимка. Те се изявявали само на хорото, и то вечер, та да не ги гледат. Били по-свити и затова до днес в село Пирин има доста ергени.
Майка й се казва Руса Димитрова Бисерова. Били двама братя и пет сестри, но едното дете починало. Тя се ражда трето момиче и била силна като момче. Помагала на баща си на нивите и при отглеждане на животните. Момчетата били малки и те ги пазели, защото големият им син умира на 19 години.
Питам как се запознават майка й и татко й, а тя казва, че в село Пирин няма запознанства. Хората там се сгодяват, като момчето изпраща слугници да искат момата. Майка й била много работна, пъргава и хубава руса мома и са я искали много момчета, но тя все ги връщала. Върнала два пъти и слугниците, прогласници на бъдещия си мъж. Казвала, че не иска да живее в Бисеринчови, защото били много бедни. „Лазар нема чорапи на ногите”, казвала тя, но Лазар бил много настоятелен и накрая я взима за невеста. Женят се 1948 година. Дядото на Любимка е имал малко дюкянче с необходими потреби за животните и убедили майка й, че има с какво да си изкарват прехраната. „Татко беше природно интелигентен и му викаха Главният”, споделя Любимка. Работил е в Горското стопанство и са го търсили като дюлгерин. Бил е и главен майстор на фурната в село Пирин. През 1968 година получават писмо, че къщата им ще се събори, защото оттам ще се прокарва път за селото. Преместват се да живеят в село Левуново и там татко й построява хубава къща. Майка й работила в ТКЗС-то в Левуново, за да получат безплатно парцел за строителство. От майка си Любимка е наследила усърдието. Баща й след работа я учил на тайните в готварството – как да вари фасула, как да изчисти рибата, как да сготви заешко, защото бил ловджия. Раждат се Костадин, след това се ражда сестра й Люба, но умира на 2 години от едра шарка, която е върлувала като епидемия в региона през 1952 година. Баща й се оплаква в Благоевград, че не предприемат нищо за спиране на епидемията, която отнела живота на 50 деца, и тогава имунизирали всички подрастващи в региона. Поради мъката от загубеното дете майка й имала потребност да гледа непрекъснато детски дрешки и баща й направил манекен, облечен в детски дрехи. На 4 март 1953 година се ражда Любимка Бисерова, кръстена на непрежалимото дете преди нея. През 1955 година се ражда Неда, а през 1957 – Митра. Шестото дете е Георги и всички много се поддържат. Всички пеят, надарени с уникални гласове.
Любимка получавала идеи от баща си кои песни да записва. Любима му е била песента за изнасилената Дуйна мома. Звучала тъжно, но той обичал да играе на нея. През 1981/82 година Любимка била запалена по събиране на автентични песни, които записвала в тефтери. Тя завършва основно училище в село Пирин. Родителите на майка й са били много ценни за нея, защото е израснала с тях в планината и от тях се учила на трудолюбие. С тях е окопавала картофи, фасул, царевица, жънала е, спяла е в гората. Научила се да вари в колибата картофи и зелен фасул през лятото, и да отива сама на изворите за вода. Най-много се е страхувала от кравите и змиите под връх Ореляк. Там е брала с баба си Наса чай. В селото са идвали учители от други села и градове. Тяхната къща и чичовата й са били единствените, в които са живеели учителите, и от тях те са възприели не само знанията, но и културата, възпитанието, поведението. Село Пирин е на 60 км от град Сандански, на 24 км от Катунци и на около 30 км от Гоце Делчев. Любимка завършва през 1968 година основно образование, лятото залесява дръвчета в село Пирин и там е първото й певческо изпитание пред жените с песента „Пладнина е море, пладнина е”. Тя пее първи глас, а другите момичета й влачат. И тогава те я насърчават, като й казват: „Мари ма, Любимко, как поеш, ти си готова да извикаш”, т.е. да си водачка. През 1969 година се преместват да живеят в новата къща в с. Левуново и баща й казва, че Любимка остава в селото да помага. Къщата станала голяма, на площ от 500 кв.м и по-близо до Сандански, където често ги посещавали гости. И тогава една роднина, Неда, казала на баща й: „Вуйчо, как Любимка ще помага тука, я да я пратите да учи!”. Баща й я пуска в София да учи, да работи и на брат си да помага. Тогава са давали софийско жителство, ако работиш във фабрика или завод, където работници не достигали. Записва се в завода „Ернст Телман”, където работи, учи, ходи на хор и играе хандбал. Казвали й Люси. Била е помощничка на Руска Божилова, най-голямата предачка в завода. Баба й казала, ако някой я търси за женитба, да се жени. И точно това се случило. Била е около 17-годишна. Две момчета търсили нейна съученичка, Валя, но тъй като не я намирали, искали да се запознаят с Люси, а тя не се съгласявала. Казвала, че има братовчедка, която се грижи за нея, защото още е малка, и ги запознава с Неда. Бъдещият съпруг на Любимка – Георги, се срещнал с братовчедката Неда, защото без нейното позволение Люси не иска да се запознае с него. Неда й се скарала, че не обръща внимание на хубавото момче софиянче. Отиват заедно на кафе и Георги веднага й казва, че иска да се ожени за нея. Той бил на 25 години и си търсил булка. На 9 септември 1970 година отива при майка й и баща й в с. Левуново официално да я търси за жена.
„Бях дива работа, не допусках никой да ме доближи, но животът ме научи!”, казва Любимка. Един месец след това той я изпраща до завода и излиза целият в памук. Тогава й казва да напусне тази работа. Появяват се двете деца – Манол през 1971 година, а през 1973 се ражда Росен. Любимка започва работа в детската градина на децата си като лелка. Приема я г-н Зашев – кметът на „Красно село”, и работи в детската градина, докато децата й започнали училище. Едновременно с това учи, за да завърши средно образование. Госпожа Ганчева от детската градина я чула веднъж да пее, докато мие чиниите, и била изненадана от певческите й възможности. Следващия път я открива директорът на Института за учители Галина Стоянова, която е на посещение в детската градина, където през 1977 година изнасяли уроци на децата по пеене. Тогава тя казва: „Лельо Люси, ти не си за тука!”. Обещала й да намери телефони и да я препоръча за прослушване в Радио София. Звъни на Анастас Наумов и той й определя среща на 1 септември. Тя отива на срещата със сина си Манол, който бил със счупен крак. Но меракът за песни е голям. Питали я какви песни ще им изпее и тя първоначално им предлага популярни градски песни, като „Ай да идем Яно”, но те търсели други песни, непопулярни. И Любимка запява пиринските песни, които знае от баба си, от майка си и от баща си. Изпяла им 15 песни, които те чули за първи път, и започнали да я поздравяват. Казали й да запише песните при Коста Колев.
Похвалила се Любимка на мъжа си, че е избрана за радиото, но той не повярвал. И татко й не повярвал, че я харесват. Но като се убедили, че наистина е избрана за записи, мъжът й купил малък касетофон да записва песните. В радиото й казват, че песните са акапелни и трябва да й пригласят още няколко жени, които те ще изберат, но тя им казала, че ще доведе сестрите си. Така се ражда триото „Сестри Бисерови”. Преди да се явят на изпит в Радио София, репетирали в склада на Халите, където работила Неда. И на 1 февруари 1978 година се явяват с песни, една от които „Бре, варе лудо, та младо”, и всички започнали да ги прегръщат и да им се радват. Наричали ли ги уникални, защото са следващото ново трио след сестри Груеви, които приключвали своята кариера. Людмила Герова, Илка Димитрова и Румяна Цинцарска работили с тях. През април 1978 година направили първите записи и ги канят да се явят на конкурс за Единайстия младежки световен фестивал в Куба. Но Неда забременява и намират едно момиче от с. Пирин да я замества. Михаил Букурещлиев и Филип Кутев ги избират да участват на този фестивал като най-добрите гласове на България. Кирил Дженев ги включва за участие в откриването на фестивала с песента „Изгреяло ясно слънце”. Там ги откриват професионалисти в различни области за участия в радио и телевизионни програми.
Имат много награди, но си спомнят красивата купа, която им връчват на международен фестивал за най-добър костюм в света в град Агридженто, в италианския регион Сицилия. През 1979 година издават плоча и през 1980 година ги канят да се явят на конкурс за работа в ансамбъл „Филип Кутев”, където остават 15 години. След това започва самостоятелната концертна дейност на триото.
Съпругът на Любимка – Георги, умира внезапно през 1997 година на 50 години, натровен от алкохол. Това е травма за семейството и се случва преди подготовката им за голямо турне в Канада, Англия и Холандия. Сестри Бисерови и семейство Гоф от Манчестър са приятели още при посещението на английското семейство в България, след което ги канят на турне в Англия. Съпругата на Боб Гоф умира през 1996 година. Тя също имала проблеми с алкохола. През 1998 година Боб отива на гости в село Левуново, за да посреща Нова година с рода на сестри Бисерови. Боб кани триото на фестивал в Англия. Пеят в зала „Куин Елизабет” в Лондон с участието на трио „Българка”, Надка Караджова и други известни изпълнители от „Мистерията на българските гласове”. Тогава сестра й Митра на тръгване казва с характерното си чувство за хумор: „Любимка е свободна, ти си свобеден, кой знае какво ще се случи”.
„И то се случи”, казва Любимка. В началото на 1999 Робърт Франсис Гоф, или Боб на галено, отива пак на гости на сестрите. Майка им била болна от грип, той се заразява от нея и остава в селото, където за него се грижи Любимка. Заминава си за Англия и пише писма с благодарност за грижите, като й предлага своето приятелство. Но тя му пише, че не може да се занимава с приятелства, защото положението й изисква сериозен партньор до нея. Първоначално майката на Любимка не й разрешава да замине за Англия и да я остави. Но една сутрин се събудила с предложение към дъщеря си да му пристане, защото децата й ще се задомят и ще я оставят сама, както и става в живота. Любимка и Боб Гоф се сгодяват, за да изготвят документите, и по-късно стават семейство.
Децата й създават свои семейства. Манол Георгиев Ковачев и съпругата му Ели има една дъщеря, Александра. Малкият й син Росен взима фамилията на майка си след едно разочарование от Ковачевия род. И днес се чувства по-добре като Росен Георгиев Бисеров. И двамата синове свирят – Манол на тамбура, а Росен на ударни инструменти. Още от детството майка им ги водила да свирят в детския ансамбъл „Изворче” в Двореца на пионерите. В момента не се занимават с музика заради проблемите, които създаде Ковид пандемията. Манол работи в Англия като специалист от Техникума по двигатели и топлотехника, а Росен е електротехник и поддържа климатици. Росен и съпругата му Стефка има 15-годишна дъщеря Деница и 12-годишен син Борис. Любимка казва, че Деница ще я наследи в пеенето, има хубав глас, сопран, и проявява интерес към нейното изкуство.
Ковид вълната прекъсва планираните им концерти по света, но се надява нещата да се възстановят с времето и да продължават да разнасят славата на село Пирин и на България. Още повече че през 2023 г. Любимка ще отбележи своята 70-годишнина. Навършват се и 45 години концертна дейност на „Сестри Бисерови”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
