Катерина Марчева е потомствен учител по математика. Родена е през 1955 година в Благоевград. Баща й Тодор Марчев беше учител по математика, а майка й София Марчева – учител по природни науки и биология. Голяма част от бащиния й род са завършили бившата Солунска гимназия в града. Баща й, майка й и тя са завършили Софийския университет. По-малкият й брат е първенец в националната олимпиада по биология и има право да избира университет и специалност с биология. Той избира медицина и днес проф. д-р м.н. Сотир Марчев е един от най-известните български кардиолози. Катерина освен учител беше и дълги години директор на СОУИЧЕ „Св. Климент Охридски“, навремето едно от най-авторитетните училища и предпочитано от родителите за обучение на децата им.
Днес г-жа Марчева продължава да преподава на бъдещите учители по математика, информатика и информационни технологии в Югозападния университет. Част е от авторски колектив, който е създал много учебници за ученици.
С Катето Марчева сме съученички от Политехническата гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, випуск 1973-а. Заедно бяхме в първия випуск на гимназията, изучавал числени методи и програмиране на Фортран и други дисциплини, свързани с елекронната обработка на информация. Освен че винаги е била отличен математик, тя си остана до ден-днешен човек с главно Ч и с хубаво чувство за хумор. Освен това е увлекателен разказвач. Кръстена е на баба си по майчина линия и затова започва своя родословен разказ с историята на семейство Катерина и Васил Дживанови, родителите на нейната майка София. Те са родени в град Стари Дойран във Вардарска Македония. Катерина Николова Донова е майката на София. Хората от нейното семейство са държали в Дойран да има българска черква и българско училище, защото в този сравнително заможен град са живеели гърци, турци, българи, евреи и всяка общност е защитавала своите интереси.
По онова време Дойран е бил заможен град, защото близостта до Дойранското езеро предлага много риба и рибни специалитети, както и стар начин за приготвяне на хайвер от рибите, който Катето помни, че баба й е правила. Многото черници в района дават възможност на хората там да отглеждат буби и да произвеждат коприна, която тогава е било трудно да се намери. С развитието на бубарството българското население се замогва повече от останалите и започва да претендира за своя черква, в която богослуженията да бъдат на български език. Бабата и майката на Катерина Донова са били сред активните жени в борбата за българско самосъзнание и обучение на момичетата.
В периода 1872-1874 година известният ни писател и общественик Стоян Михайловски е бил български учител в Дойран. Катето Марчева е виждала книга, в която е описан животът в Дойран, и в тази книга се споменават имената на майка и дъщеря Шена и Ката (Катерина) Донови – прабабата и бабата на нейната баба.
Катерина Марчева е трета Катерина в рода на майка й. На гроба на баба й Катерина пише, че е родена през 1895 година, а на гроба на дядо й Васил – 1888. Но баба й е казвала, че властите в България са я подмладили с две години в документите, които й издават, защото е била слаба и по-дребна от останалите бежанки.
Васил Георгиев Дживанов е дядото по майчина линия и Катето се шегува, че неговата история е изпълнена с повече перипетии и емоции, отколкото е преживял Граф Монте Кристо. Неговото потекло също е от Дойран. Имал е и по-големи братя, които не оцеляват, и две сестри. Учил е в Дойран, след това в Солунската гимназия. Имал е много приятели в Солун и започва да работи за една еврейска фамилия, която винаги е останала за семейството му като „нашите евреи“. Бил им много полезен с добрия си вкус и с възможността да осигурява качествана стока, която идвала чрез кораби по море. Евреите си плащали стоката, но той я избирал. Един ден очаквал повече хубава стока и предупредил семейството, но евреинът му казал, че той толкова много е забогатял благодарение на него, затова му предложил една сума за 24 часа, с която да купи стока за себе си. Васил направил хубав пазар, след което продал стоката и спестил известна сума, с която подпомагал семейството си в Дойран и която по-късно му помогнала да преодолее препятствията по пътя си.
Взимат го войник и той се кълне в служба на българския цар като служещ в Българската армия. Бил е образован, а е назнайвал говоримо гръцки, турски и в армията е телефонист. Още по време на Балканските войни много хора напускат родните места и идват в България. Семейството на сестрата на Васил – Фроса, се установява с други бежанци около църквата „Света Троица” в София.
След Балканските войни сърбите завладяват тези територии и сега отново местното население е мобилизирано. Той заедно с негов приятел са закарани в казарма в Сърбия. Когато се разбира, че на следващия ден ще ги карат да се кълнат, за да служат на сръбския цар, той успял да подкупи пазачите със спестените пари, защото веднаж се е клел на българския цар и не желае да се кълне на друг. Двамата с приятеля излизат от казармата през нощта и тръгват да бягат. През деня се крият в царевицата и пият вода от локвите, ориентират се по слънцето и през нощта вървят на север към Дунав. Когато се разделят, баба Катерина, с която вече бил сгоден, му слага в ръцете две лири и с тях той плаща на лодкар, за да ги прехвърли на другия бряг на Дунава. Стигат до Румъния, където започват да работят каквото намерят, за да се доберат до българското консулство в Букурещ и да им издадат документ, с който да се върнат в България и да се бият за страната си. Но там разбират, че тескерета издават само във Виена.
И премеждията продължават. Започват пак работа, за да съберат пари за билети за влака. С упорит труд успяват да стигнат до българското посолство във Виена. Разказват си историята, а там освен чиновника в канцеларията имало още един загадъчен човек до прозореца, с гръб към тях, който само слушал. Когато разбрал, че идват от Дойран, отишал до дядо Васил, погледнал пояса му и начина, по който е бил поставен под сакото му, и казал на чиновника, че този човек не лъже, а казва истината, защото само в Дойран връзват по този начин поясите. Издават им тескерета и те се връщат пак в Българската армия.
Като войник изпраща снимка с хората от телефонната бригада до сестра си вече в София. Тя има един син и три дъщери – Вяра, Надежда и Любов. Васил Дживанов изпраща тази снимка до сестра си и децата й, за да го познаят, защото много години не са го виждали. А Катерина Донова го е чакала до последно. След уволнението от армията той се връща при нея в Дойран и двамата заедно с последните бежанци оставят в Дойран лодки, къщи, имущество и без нищо първо се установяват у семейство Гогови в с. Ключ, за да са по-близо до родното място, защото се надявали Дойран да стане български и да се върнат в родния град. Не пожелали да отидат при другите роднини в София. От с. Ключ се преместват в Петрич, където ги оземляват като бежанци. Първо си купуват тенджера и маша, най-необходимото за преживяване.
Дядо Васил започнал пак да се занимава с търговия, като продава кинкалерия и платове. В началото е имал съдружник, който е бил предшественик на Димитър Туджаров-Шкумбата. Имали са къщи близнаци и магазинът в началото е бил общ, но по-късно всеки от тях върви по пътя си.
Баба Катерина и дядо Васил имат 4 дъщери и един син, който умира като дете. Майката на Катето – София, се научила да води търговските книги и е споделяла, че когато са имали печалба 5 процента, са били много щастливи. Такъв е бил тогава моралът на търговците.
Но идва 9 септември и започват да им искат голяма част от стоката като задължителен наряд. Катето си спомня как майка й София, по това време студентка в София, е споделяла, че при едно от прибиранията си вкъщи успяла да подреди в една тавичка за баклава по 20 метра от няколко красиви коприни, за да има за всичките пет жени в семейството по 4 метра, и ги скрила под една греда на дюшемето в магазина, без да казва на близките, и заминава за София. Но те им взели не само стоката, но и целия магазин и с него отишла и тавичката с платовете. След взимането на магазина дядо й Васил започва да се занимава със земеделие, но през 1958 г. му взимат и земята.
Първият от рода Марчеви, за когото ми разказва Катето, е Димитрия Марчов, чиято фамилия е живяла в района на разкопките при Церово. Той е имал много красива сестра, която е била отвлечена от турците и те решават да се изселят от там. Това се случва в края на ХVII и началото на ХVIII век. Заселват се в Струмско, където е и гробът на Димитрия. Преди началото на Илинденското въстание са имали къща близо до турските казарми, но турците не им разрешили да живеят там. Страхували се да не укриват войводи и четници в дома си. Тогава дядо Сотир купува земя и си построяват къща, която и днес стои, макар и никога незавършена изцяло. Тя е на повече от 100 години, но е строена от някогашните дюлгери, здраво и стабилно. През Първата световна война в нея са живели и офицери от командването на Българската армия.
Дядо Сотир е роден през 1864 година и умира през 1935-а, а баба Руска е родена през 1880 в село Смоймирово, близо до Берово във Вардарска Македония. Когато е на 10-12 години, я дават да слугува в гръцко семейство, които я водят в Мелник. Гъркинята се е държала лошо с нея и непрекъснато е изисквала невъзможни неща от едно дете, което е трябвало да знае как се сервира на гости, които говорят на турски и гръцки език. Но така я принудила да научи и чужди думи, за да се разбира с тях. Грижила се е и за детето на семейството. По-късно друго семейство взима Руска да работи при тях и я гледат почти като собствена дъщеря, защото нямали свои деца. Те й дават зестра и я женат за Сотир Марчев. Вече сватосана, баба Руска разбира, че Сотир е имал друга жена преди нея, която умира при първото раждане. Сотир я кара да казва „майко” и на майката на първата му жена. В началото й е било криво, но после свиква и продължават да живеят в нормални човешки отношения със семейството на предишната му жена.
Дядо Сотир е настоявал всички да са първи на нивата и да работят качествено. Освен че се е занимавал със земеделие, той е бил един от хората, които са можели да пишат по онова време и след земеделската работа вечер ходел да води тефтерите на някои от търговците, които можели да четат, но не можели да пишат. Като свърши в единия дюкян, отивал в другия, за да записва продаденото и вересиите.
През 1842 година семейството на Димитрия Марчев подкрепя строителството на черква в Горна Джумая, отделят от рода двама мъже, които да работят всеки ден за нейното изграждане, а когато трябвало да се носят материали, заделяли два зегвара волове (коли с два вола). Катето ми показва снимка от стенопис в черквата „Въведение Света Богородица” в Благоевград. Снимката е направена през 60-те години, когато стенописите в този храм можеха да се виждат, за разлика от днес. Баща й Тодор Марчев води фотограф в храма, за да снима надпис от декември 1888 година, в който са имената на предците му – Димитрия Марчев, Стоимене, Никола Сотирко и други. Тези имена са там, защото освен в изграждането на храма, представители на Марчевия род са помагали финансово и за нейното зографисване.
През декември 1988 г. Тодор и София Марчеви отиват в черквата с погача и свещеникът служи по повод 100-годишнината от изографисването на черквата, за да отбележат годишнината.
София завършва Факултета по естествени науки в София и по време на следването е помагала на преподавателя си в университета, който избирал с какъв материал да бъде облицована Съдебната палата отвътре. Според всички в катедрата по онова време изборът на техния професор е бил възможно най-добрият. Занимавала се е и с ботаника. Години по-късно с реферат по ботаника, под ръководството на София Марчева, Мими Праматарова печели първо място в България. По онова време не можеш да станеш учител след завършване на висшето си образование, без да си преминал през Стажанския институт в София, където практиката в продължение на една година е задължителна. След завършване на стажа си София става учителка в Гимназията в град Петрич.
По-малката й сестра – Мария Текелиева по съпруг, е агроном и открива един от вредителите по доматите, който се прехвърлял и на тютюна, и тя е между първите, които органазират пръскане със самолети в страната, за да спасят тютюневата реколта, която е била основен поминък на хората. През 1952 г. Мария идва на работа в Семеконтролната служба в Благоевград и София идва с нея, като става учителка в Педагогическото училище в града (помещавало се е в сградата на стария Икономически техникум). Там се запознава с Тодор Марчев и след това се женят. Имат две деца – Катерина и Сотир.
София Марчева е подготвила много ученици, които кандидатстват във висши училища с биология, следват медицина и с годините стават поколения доктори, които лекуват хората, подготвила е и сина си Сотир. Той след завършване на Медицинска академия с отличие първо започва работа по заместване в болницата в Благоевград, откъдето е изпратен като лекар в мината в Брежани. По-късно работи със стария доктор Даскалов, към когото е изпитвал респект и уважение. Печели конкурс и работи в Медицинска академия. Написва няколко учебника по кардиология, които се преиздават много пъти и по които са учили болшинството български лекари. През 2005- 2006 г. специализира и работи в Университетската болница в Осака. Там японските му колеги му показват новооткрита от тях болест – увреда на сърцето от силен стрес. Прибирайки се обратно в България в Александровска болница, той установява, че тази болест я има и по нашите земи и описва първите българи с такава – индуцирана кардиомиопатия. По-късно около десет години работи в плевенската Университетската болница „Сърце и мозък“, където става доктор на медицинските науки. Малко преди началото на пандемията от Ковид-19 се връща отново в София като началник на Клиниката по кардиология в Медицинския институт на МВР. Женен е и има две дъщери.
София Марчева е имала желание да подготви за лекар дъщеря си, но Катето си избира математиката, която й се отдава, и смята, че с тази точна наука ще е полезна повече за себе си и за другите. Питам я за директорската работа, а тя ми казва скромно, че е работа като работа, но смята, че през тези почти 25 години много е направила за СОУИЧЕ, било е къртовска работа и усилия на целия екип за издигане нивото на училището. Според нея новата сграда на училище нямало да бъде факт без кмета на общината по това време Лазар Причкапов.
Тодор Марчев си отива от този свят на 76 години през 1990 г., а София Марчева живее 88 години. Всичко е Божа работа, смята Катето и се надява да продължи пътя си изправена и с достойнство, както са правили и предците й.
Дядото Васил /третият отляво надясно, под мъжа с червения кръст/ с телефонната бригада през 1916 г.
Старата къща на Сотир Марчев
София и Тодор Марчеви
София Марчева с ученици 
Катерина и Васил Дживанови
София и Тодор Марчеви с ученици
Проф. д-р Сотир Марчев
Руска и Сотир Марчеви
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
