Спомен за благоевградския учен логопед, поет и писател-пътешественик
Тръгнала си е от този свят рано, а е оставила ценна следа, но малцина знаят за нея. Затова приех предложението на нейния по-голям брат Георги Якимов да напиша материал – спомен за Росица Якимова – по баща, Йосифова – по съпруг.
Майка им Цветана Алексова е била рентгенов лаборант. Росица и Георги пренасят творческия ген от баща им Асен Якимов, който е роден през 1932 година, но умира на 42 години в нелепа катастрофа.
„Той е известен на времето си горноджумайски поет, макар и признат посмъртно – споделя Георги. – Стихосбирката му „Стъпки от юг” е издадена една година след смъртта му, през 1976 година, от Първан Стефанов. Посмъртно излиза и още една негова стихосбирка „Провинция. Над нея дъждове”. Асен Якимов е бил учител по литература, читалищен деец, драматург на Драматичен театър „Никола Вапцаров”, един от създателите на литературен клуб „Огнище”. Около 3 години е работил в Комитета за художествена самодейност в София. Когато се прибира от столицата и започва работа в Съвета за изкуство и култура в Благоевград, при едно пътуване загива с неговия колега Китан. Проф. д-р Надежда Драгова казва за него: „Асен е човек, който си съхрани критериите за човешко достойнство. Остави ни завършен образ, макар че насила и неочаквано напусна живота – недоживян, недопян, недолюбен…”
По повод 80-годишнината от рождението му негови приятели, роднини и колеги откриха паметна плоча, която да напомня за големия талант на поета и човека Асен Якимов, загинал през 1975 година. Тя се намира на ул. „Цар Симеон” №2 в Благоевград.
Творческото наследство продължава дъщерята на Асен Якимов – Росица, която е родена на 2 април 1966 година и през 2026-а трябваше да навърши 60 години. Тя е имала много далечен детски спомен за баща си, но го е носила в сърцето си до последния си дъх.
„Росица си отиде скандално рано”, на 52 години, през септември 2018 година – споделя брат й Георги. – Предвиждаше още доста неща да направи в областта на нейната любима наука – логопедията, в поезията и литературата. Остави голяма школа и утъпкана пътека в областта на логопедията. Тя е може би първият логопед, който открива частен кабинет през 1998 година в София, където учи и живее след завършване на гимназията в родния си град през 1984 година.
Росица е завършила висшето си образование през 1992 година в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 1992-93 г. специализира диагностика, корекция и преподаване на писмената патология в клиниката „Ланвал” и Медицинската академия в Ница, Франция. Работила е като логопед в Логопедичен център – София. От 1998 година до смъртта си през 2018 е управител на Логопедичен център „Ромел”. Водила е лекциите „Терапия на писмените форми на комуникация” и „Техника на говора” в Нов български университет, където е доктор по социална психология. От 2000 година успява да реализира проект за следдипломно обучение на специалисти от парамедицинския сектор съвместно с френската организацията „Логопеди на света”. Издава практическо ръководство за корекция в две части: „Нарушения на писмената реч – 1 част” и „Нарушения на четенето – 2 част”, полезно за лотопеди, педагози и психолози. В първата част обобщава практическите достижения на българската, руската, френската и канадската логопедични школи, като споделя своя личен опит и изводите й за ефективността на подходи и техники в ежедневната практика. Втората част е предназначена за различни специалисти, занимаващи се с проблеми с четенето при деца и възрастни. Може да бъде полезно и за тези, които искат да усъвършенстват четивната си техника, също на изучаващите чужд език, както и на родителите на ранните четци и учениците със специфични затруднения в четенето. До днес тези книги се ползват от студенти и преподаватели в тази област.
„Има още професионални издания, едни от тях са „Мълчанието” и „Езикът на тялото – допълва Георги. – Тя създаде международна научна конференция по логопедия, която се провежда в Албена, но след като напусна земния си път, делото продължи нейният съпруг Емил Йосифов. Сега, поради здравословни проблеми, и той предава организацията на НБУ, но тази конференция винаги започва с памет за нейния създател – Росица Йосифова.
Питам как Росица е избрала специалността „Логопедия”.
„Не ми е споделяла, но беше отлична ученичка и снимката й все още стои на таблото в Трето основно училище в Благоевград като успял ученик. Играеше балет при Мария Рилска. Завърши седми клас и гимназията с пълно отличие. Беше в езикова паралелка с изучаване на френски език. Ходеше на допълнителни уроци при г-жа Северова, която настояваше тя да бъде добре подготвена по този предмет, но никога не й взимаше пари. Росица владееше около 7 езика и ги използваше, за да се усъвършенства в различни области. Посещаваше курсове и практикуваше икебана, защото много обичаше цветята. С певческа група от гимназията участваха и в асамблеята на Людмила Живкова „Знаме на мира”. Беше и бохем! През 1986 г. завърши Държавния библиотекарски институт и след това записа логопедия в Софийския университет. Тази специалност остана нейната любима професия”.
А що се отнася за интереса й към поезията и литературата, Георги разказва: „Още като студентка участваше със свои творби в студентския литературен клуб при Христо Черняков. През 2001 година издаде първата си стихосбирка „Роса остава”, която завършва с есно стихотворение, което звучи пророчески, казва се „Пътища I”:
„От лявата страна
на живота вървя.
Срещам, които се връщат.
Ръката за поздрав
е ръка за сбогуване.
Както мидата камъче
всяка среща затварям –
огърлица от бисери нося в душата си.
Не тъгувам за минали вече неща –
ще се случат на други.
С празни ръце виждам по-надалеч.
Пътят е сам и ме чака”.
След това написа още една поетична книга – „Непривързани думи”. Към 1999 година избра хайку като жанр и спечели няколко последователни световни конкурса за илюстровано хайку /хайга/ заедно с художника Атанас Василев в Япония. Това нейно увлечение помогна и на мен да издам първата си книга в този стил „Времена”. Тя е моят учител по хайку. Благодарение на добрия й френски език и още някокото езика, които владееше, харесаха нейните творби и ги включиха в редица български и чуждестранни алманаси и антологии.
„Влюбен вятър сигурно е сял розите крайпътни” или „Полива розата дядо – Малък принц, завърнал се вкъщи”.
Тези тристишия и други са публикувани в поетичния сборник с европейско хайку „Розата”. В този сборник откривам хайку поезия и на нейния баща Асен Якимов:
„Всеки ден поливам розата. Не иска да расте….”, „Нарисувана роза. Тъгува, че не е истинска”.
„Да последваш тюлена монах” е голяма пътеписна книга на Росица Йосифова. Тя е много любопитна и приятно поднесена като четиво. Включени са 22 страни, в които Росица търси следите на тюлена монах. Според легендата такъв тюлен е обитавал северната част на нашето Черноморие. Това са преродените русалки, които някога са били момичета, невести…”, разказва Георги, но бих искала да ви цитирам мнението на Росица в началото на книгата, когато пише с какво тюленът монах е привлякал нейното внимание:
„Преди всичко с това, че той е същество с двойнствено битие. Идва от сушата, но живее във водата. Хем е свой в морето, хем си остава чужд. Защо ли познавам до болка такова едно съществуване? Бозайник е, но и „риба”. Обитава човешкото съзнание и като реално животно, и като русалка – най-честата му фантазно-митологична трансформация, любима на децата от много поколения. Пряка е възката между тюлена и селките – създания, населяващи фолклора на Ирландия, Шотландия, Исландия и Фарьорските острови. Селките живеят в океана като тюлени, а на земята събличат животинската кожа и се превръщат в девойки. Можели да се задомяват със земен мъж, ако той им открадне и скрие кожата, но след време, след седем лета например, трябвало да си върнат тюленовата одежда и да се върнат „у дома”, „при себе си”, „в дома на душата”, за да не погинат… Тюленът символизира трансформациите. През 1993 година стажувах за няколко месеца в Ница. Ница е колония на Марсилия, а Марсилия – на древната гръцка Фокея. Често под влияние на носталгията се питах дали фокейците, напуснали малоазийската си родина и установили се по западните брегове, са тъгували за родните си места? Дали са се чувствали самотни? Говори се, че именно те наричали средиземноморския тюлен „монах”… Възможно ли е в наименованието на тюлена монах да е скрита идеята за старостта и мъдростта на това животно, просъществувало поне 15 милиона години? Но и споменът за неговата трансформация от сухоземно във водно животно?” – пита авторката и допълва: „Освен възрастовите промени, самотността и мъдростта тюленът символизира и прехода от живота към смъртта, но на първо място тюленът символизира живота”.
А проф. д-р Георг Краев в предговора на тази книга пише: „Блазе на онези, които могат да тръгнат по друмищата на света и да търсят, и да намират метафорите на отминалите дни, да намират своите тюлени. Тюленът е странен образ, у него има нещо андерсеновско – прилича на грозното пате, което се било метаморфизирало в лебед. Е, не точно в лебед, а в русалка… В образа на тюлена монах има някаква непобедима женственост, онази женственост, която ни прави безсилни пред битието на умеещата да защити честта си, или поне поривите си за чест… А всеки порив си е пътуване към щастие. Един от многобройните образи на щастието е „мустаката русалка” – тюленът монах. Днес този порив, подобно на моминската чест, може да е позабравен, но ние го виждаме притулен сред страниците на тази книга – „Да последваш тюлена монах”.
И още от авторката: „С русалките и с тюлените преминах през онези земи, част от които е и родната ни културна традиция – земите, които малко или повече са подвластни на Богинята майка – Близкият изток, Кавказ, Анадола, Крит, Балканите. Пътуванията в Източното Средиземноморие представляваха за мен своеобразно увеличително огледало, в което можех по-добре да разбера света, в който ми е отредено да живея”.
Росица обикаля света по следите на тюлена монах.
„Със съпруга й Емил Йосифов бяха интересна туристическа двойка – разказва Георги. – Той е кинооператор по професия, но беше управител на логопедичния център, който създадоха двамата, и се занимаваше с издателска дейност и курсове за логопеди. Обичаха да пътуват само двамата и сестра ми се майтапеше, че когато тръгват на път, се изнася почти цялата къща, защото според Емо на човек всичко може да му потрябва по пътя. Прибраха се от пътуването в Сирия, Йордания и Ливан около шест месеца преди започване на войната и когато излезе книгата „Да последваш тюлена монах”, в нея имаше снимки на вече несъществуващи сгради и обекти в Сирия. Бяха унищожени. Останаха като спомен само в книгата на сестра ми.
Пътуваха много, но последните им дестинации бяха насочени към манастири и храмове, и то по повод една недовършена нейна книга. Беше тръгнала по следите на внучката на българския цар Иван Асен II и на византийския император Йоан III Дука Ватаци – Евдокия Ласкарина Асенина, които водят към много места в Европа. Стигнаха до Португалия, където имаше забавна случка: когато ги попитали откъде са и разбрали, че идват от България, казали: „А, вие идвате за наследството на графинята…”. Засега тази книга стои недовършена, но знае ли човек.
Росица беше разнороден талант и човек. Свиреше на китара, пееше, пишеше… с една дума – беше душата на компанията и сега липсва много. Тя е с пет години по-малка на години от мен, но като творчество и работа е по-голяма. Ние бяхме заедно до 1979 година, когато ме взеха в казармата, и винаги сме имали прекрасни отношения”.
Може да се каже, че Георги, макар и по-голям, върви по стъпките на сестра си, която приема за свой учител, и е третият писател в рода. Роден е на 29 декември 1961 година и завършва специалността „Дефектология” в Югозападния университет. За тази специалност Георги споделя:
„Когато сестра ми следваше, дефектологията беше нова наука и по-късно аз я избрах за своя професия. Научава те да погледнеш по друг начин различните хора, защото обществото ни все още не е дорасло да ги приема. А когато работиш с деца, е трудно да им четеш историите, още по-трудно да се сблъскваш с живия човек, който има проблем. Целевата група е много голяма, има много деца, настанени в дневни или кризисни центрове. Въпреки проблемите няма дете, което да не подлежи на обучение, независимо дали се отнася до необходимите действия за справяне в ежедневието, или до други потребности от знания и умения”.
Георги Якимов работи 10 години като учител в Помощното училище в с. Стоб. След това в Детски селища SOS в Дрен, в София. През 2019 се връща в родния си град и започва работа като педагог в Дневен център за деца с увреждания в Благоевград.
„Съпругата ми е Ани е счетоводител, имаме прекрасен син, Асен, който е програмист, и още по-прекрасна внучка, Емили, на три годинки и половина”. На Емили с обич е посветил последвата си книга с разкази и есета „Встрани от главната улица”, но на корицата е публикувал стихотворението на Росица Якимова „На татко”:
„Свещта – стопяващо се клонче
с пъпка пламък.
След мъничко ще догори.
Ще заскимти.
А после – струйка дим.
А после – ще го няма”.
Сега Георги Якимов подготвя с Цанко Серафимов от издателство „Орбел” стихосбирка. В стиховете и разказите си отразява своите вълнения от делничния живот, от емоционални срещи и преживявания с познати и измислени герои и по този начин продължава „литературната зараза” от своя баща и своята сестра, които не иска да бъдат забравени.
Нямам лични спомени от Росица, но литературата, която е оставила, ме кара да я чуствам близка. Пътешествието й в „империята на тюлените”, както първоначално е искала да нарече своя пътепис, свърша в родината, на едно парче земя край Черно море, където тюленът отдавна липсва, избит от рибарите, но въпреки това е оставил следи в душите на нашите съвременници. Затова за финал избрах абзац от нейните пътеписи от Средиземноморието, който е нарекла „Парче вода, парче земя”:
„Поляната, по която вървя, е върху високо божествено плато. Това е краят на една голяма степ, която тръгва от Средна Азия. Внезапно ми хрумва, че ако олицетворявам щастието на детството си с нещо, то това са разходките с моите родители по планинските поляни на родния ми край – в село Габрово, Предела, Семково, Парангалица… Трудно напредвам по пътечката, защото ароматите, идващи от цветя, треви и храсти, са силни и с всяко поемане на въздух леко подивявам… Но какво всъщност е пътуването, ако не желанието да видиш дома си отвън? Да се отдалечиш от него толкова, че да разбереш в кой момент и къде той ще се превърне в точица, а сетне и тя ще изчезне? А после, ако не си загубил пътя, ако си оцелял, да се връщаш обратно и всеки път да преоткриваш наследството си…”.
А после… бих продължила… пътят на Росица Якимова – по баща, Йосифова – по съпруг, продължава в друго измерение, но със сигурност продължава и ни провокира да пишем за нея.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
