Дъщерята на един от най-добрите ни математици Иван Динков е най-младият режисьор за цялата история на една от най-престижните в света магистърски програми – в университета „Йейл“
„Моят най-голям успех в Щатите?… Може би последният ми проект – операта „Саломе“ – замисля се Елизабет. – Всички проекти си обичам еднакво, но за този бяхме обградени от голямо внимание от театралните критици. Рядко се случва опера, и то такава, която да не е на „Метрополитън“, да определят като „Изборът на критиката“ в „Ню Йорк Таймс“, да я препоръчват“.
За постановката на българката с премиера на 4 февруари в Ню Йорк публикуват възторжени отзиви и елитни издания, като Observer, Wall Street Journal… „Всъщност най-големият ми успех е да създавам общности от хората, ангажирани в един театър“, добавя тя.
Трудно е да се обхване всичко, създадено от тази невероятно продуктивна и борбена млада дама, искряща от идеи. Елизабет Динкова е драматург, автор на либрето към опери, независим режисьор на театрални, филмови и оперни постановки, поет, писател, редактор на пиеси…
За над 10 години в Америка тя вече е успяла да създаде толкова много авангардни и иновативни проекти, че дори неволно пропуска някои в интервюто си за BG VOICE. Елизабет Динкова просто не знае предели пред възможностите си, отворена е към всичко, любопитна е всичко да опита.
Още преди да е отшумяло вълнението й покрай триумфа на „Саломе“ в Ню Йорк, тя вече е изпълнена с идеи и нови планове за Spooky Action Theater в столицата Вашингтон – нейната „постоянна“ работа, като артистичен директор на театъра. Макар „постоянна“ при Елизабет е нещо относително. Тя е навсякъде в Съединените щати, където има свободата да реализира нещо свое, различно, авангардно, ексцентрично, не по установените канони.
Българката е и независим режисьор на пиеси, мюзикъли, опери. За „Саломе“ е работила с компанията Heartbeat Opera, известна със създаването на нови, по-радикални интерпретации на класически опери, с по-малки оркестри и със съвременен, по-артистичен и необичаен прочит. А нейната „Саломе“, поставена в зала „Айръндейл“ в Бруклин, Ню Йорк, не прилича на никоя друга.
Родена е в Сандански и от ранното й детство всички маркери водят към едно необикновено талантливо дете с многостранни интереси. От малка я привличат различни изкуства. Танцува спортни танци от 7 до 17 години, пише поезия и интересни истории, рисува. Прави сценарии за празнични програми и събития на семейството, участва в училищни програми. И на всичкото отгоре, ходи на състезания по математика.
Родителите й Антония и Иван Динкови са учители с много високи стандарти, подкрепят артистичните й наклонности. Когато Елизабет завършва VII клас, се преместват в София, където баща й е оценен със способностите си да преподава математика на английски, и става учител в Американския колеж. Там продължава да учи и Елизабет и е привлечена от театъра.
Приета е в колежа Reed в Портланд, Орегон, заминава през 2009-а. Завършва два бакалавъра – по „Психология“ и „Театър“, които избира заради дълбокия си интерес към човешката психология и преживявания. Стажовете й през лятото са в психологическата лаборатория на престижния университет „Йейл“ в Ню Хейвън, Кънектикът.
В Гърция пък, на друг стаж, играят гръцки класически трагедии на селищни площади.
В едно от летата е помощник-режисьор на Явор Гърдев за продукцията „Хамлет“ в Народния театър. „Беше голяма възможност да видя как най-добрите наши режисьори работят за българска сцена“, споделя Елизабет.
В „Рийд“ тя започва да режисира и създава самостоятелна театрална компания в рамките на университета, с която правят представления.
„Представяш ли си, второто представление изобщо в кариерата ми беше „Крал Лир“, режисьорка на 20 години“, казва през смях Бети.
„Още от началото започнах да се занимавам с такива епични амбициозни проекти, които бяха доста над очакванията“, допълва тя самоиронично.
Приета е като стажант по режисура в Studio – един от реномираните театри в столицата Вашингтон. Кандидатства сред хиляди кандидати за най-престижната в Америка (а и сред най-престижните в света) магистърска програма по режисура – в университета „Йейл“. Последния тур тя печели с режисирането си на живо пред преподавателите. Става най-младият режисьор за цялата история на тази магистърска програма. В Yale School of Drama тя получава наградата „Джулиан Милтън Кауфман“ за режисура. Тя режисира спектакъла „Bulgaria! Revolt!“, създаден съвместно с Миранда Роуз Хол.
Прави режисьорски стаж и в Alliance Theater в Атланта, Джорджия. Там започва да създава и свои пиеси като драматург. Дипломната й работа в „Йейл“ е нова музикална пиеса, свързана с поемата „Септември“ и последните вечери на Гео Милев.
„Направихме една фантастична необичайна интерпретация на последните му дни. Явява му се дяволът, ала „Майсторът и Маргарита“, и му предлага да се откаже от поемата „Септември“ и да си спаси живота или да продължи да се бори за вярванията си и да загине“, разказва Бети.
По пиесата тя работи с американската писателка Миранда Роуз Хол. Музиката е на Майкъл Косталиола, също неин колега в „Йейл“, а сценограф е българката Емона Стойкова, която е дизайнер и на декорите на новата й опера „Саломе“. Оттогава й харесва да създава либрето за музиката и в същото време да режисира спектакъла.
По-късно използва сюжета на ранен роман на Стивън Кинг – „Гняв“. В него писателят разглежда проблемите с внасянето на оръжие и актуалните и днес стрелби в училищата. Елизабет получава позволението на Стивън Кинг и става основен писател и редактор на текста на песните, като работи и с композитора на музиката.
В „Алайънс“ в Атланта тя за пръв път се замисля, колко е важно да се създава чувство на общност и принадлежност в театъра. Само позицията на директор на театър може да й осигури напълно тази свобода, а и финансова стабилност. За да има свободата да поставя и свои спектакли като независим режисьор.
По време на пандемията тя преподава виртуално, едновременно в 3 университета – „Куинипиак“ в Кънектикът, „Ривърсайд“ в Калифорния и „Торонто Метрополитън“ в Канада. Води лекции по актьорско майсторство за музикални пиеси и театър, режисура, театрална история. А също и курс за жените артисти в американската театрална история. Развива и някои филмови и театрални проекти.
Когато след пандемията театрите отново отварят врати, тя работи като артистичен директор театър Spooky Action в столицата Вашингтон. Създателите му са вдъхновени от теорията на Айнщайн за квантовото вплитане. Когато квантови частици се вплетат, дори и след това да се отдалечат, те ще продължат да вибрират в синхрон.
„Това е много добро сравнение за ролята на театъра, за взаимното съпреживяване между артистите и публиката, която след представлението отнася със себе си заряд от нещо специално“, споделя Елизабет.
Работата като артистичен директор й харесва заради свободата да предлага и реализира интересни американски и чуждестранни пиеси с експериментална и авангардна насоченост, какъвто е профилът на този театър.
Развива нови театрални проекти заедно със свои студенти. Признава, че повече й харесват драматичните сюжети със сюрреалистични елементи, а от време на време – и мрачните (черни) комедии.
Операта „Саломе“ – новата й продукция като независим пътуващ режисьор, е с либрето на английски, вместо на немски, както е в оригинала на Рихард Щраус. С диригента и музикален директор Джейкъб Ашуърт работят по леката адаптация на текста.
Специално преместват постановката в друга театрална сграда – „Айръндейл“, като целият спектакъл е в по-различен формат. Публиката седи от двете страни на своеобразна сцена като алея и гледа много по-отблизо певците, които се разхождат по тази „алея“. Оркестърът също не е „скрит“, а встрани на сцената. Операта е базирана на библейската история на принцеса Саломе и Йоан Кръстителя, в която тя накрая иска неговата глава, защото той не отговаря на страстните й желания. В този спектакъл той не е заключен, а е през цялото време в стъклена кутия на сцената. Това създава много по-драматично напрежение, споделя Елизабет.
„Обезглавяват“ Йоан Кръстителя в тази кутия пред публиката, без никой да разбере как точно се случва това. „Имахме много добър координатор на специалните ефекти и сценичното насилие, който се занимава и с илюзии“, обяснява тя.
Животът й във Вашингтон минава между работата в театъра и дома, където живее с приятеля си американец, също артист, с красивото си бяло хъски Джазмин и една котка. „Джазмин е много мила, дори понякога ми прави компания в офиса в театъра“, казва Елизабет.
Остане ли й малко свободно време, един или два пъти годишно лети до България, при родителите си, или те отиват при нея.
„Носталгия! Постоянно страдам, това определено ме мъчи. След над 10 години в Америка съм приела, че това чувство винаги ще си остане в мен. Но от друга страна, то е и двигател на артистична енергия“, споделя българката.
