„Да познаваш географията на една страна ще рече да познаваш нейната външна политика”.
Наполеон
Точно преди 2360 години на Балканите се разиграва събитие, което предпоставя драматична промяна на геополитическата карта на Древния свят: разгром на Персийската империя, издигнал племето македони и неговия вожд Александър на върха на световната слава. Става дума за похода в 335 г. пр. Хр. в Тракия.
Македоните били неслучайно племе. Нито елини, каквито „ги смята“ гръцката историография, нито диви илири, обитаващи Запада на Балканите, а интегрална част от огромен тракийски ареал. Ареал, „въртящ“ се около т.нар. ХИПЕРБОРЕЙСКИ ДИАГОНАЛ (термин на проф. Александър Фол) , чиято жизненост и динамика определя тракийския орфизъм. Това е, както казва проф. Фол, „вяра в безсмъртието на космическата енергия, носена от човека“.
Хиперборейският диагонал е двуизмерен. На североизток достига Двуречието Днепър-Днестър и Крим, на югозапад – Олимп планина и Епир. На северозапад почва от долината на Морава до и отвъд Проливите в древната област Фригия. Там дето се намира Троя на цар Приам, под чиито стени се разиграва 10-годишната Троянска война, възпята от Омир в „Илиада“. Да, Троя се оказва ПЪРВАТА тракийска държава. Това е ХІІ в. пр. Христа.
Пет-шест века по-късно на Балканите се явяват още две тракийски държави: Македонско и Одриско царство. Докат гърците в рекламите зоват: „Елате в страната на Орфей“, истината за тракийската „етническа почва“ на Македония гузно се премълчава! Що да кажем за югозападните бракя…
Преди 24 години (1999) авторитетният руски учен академик Генадий Литаврин (1925-2009) изрече оглушителна за Атина и Скопие истина: „По отношение на Македония важно е да се отбележи, че територията на едноименната византийска провинция не съвпадала с границите на географската област Македония. Дълго време столица на тема (провинция) Македония се явявал Адрианопол (Едирне) [Одрин]. Това название нямало етнически смисъл, и гърците тук не следва да се обиждат; този топоним възникнал още в тракийската епоха, в периода на управление на Филип Македонски. Думата „македонци“ се явява САМОНАЗВАНИЕ на тракийско племе, а не на гръцко“.
Списъкът на Македонската династия (Аргеади) почва с Каран (808-778 г. пр. Хр.). В него Филип ІІ Македонски (359-336 г. пр. Хр.) е 27-ми, а синът Александър ІІІ – 28-ми.
През лятото на 342 г. Филип ІІ предприема поход в дебрите на Тракия. Големият предвоенен учен Г. Кацаров: „Дошлите до нас сведения за тракийския поход, който Филип предприел в началото на лятото 342 г. и който продължил и през 341 г., са твърде откъслечни. Филип водил тая война с неуморима енергия и настойчивост, от което се вижда, че отдавал голямо значение на това предприятие. Не можем да се съмняваме, че пълното покоряване на Тракия Филип смятал като първа и необходима стъпка към завземането на Дарданелите и Босфора, към което се стремил“.
Но ключово, най-значимо събитие е, когато Филип ІІ сломява в 359 г. пр.Хр. най-силно държавно образувание на траките – Одриското царство, разцепено на три части.
При връщането си от похода Филип ІІ минава през земите на трибалите. Там е спрян в някой от старопланинските проходи. В сражението падат много бойци, затрита е цялата плячка, конят на царя е убит, а той самият тежко ранен в бедрото. Окуцява… Случилото се е личен мотив синът Александър 24 години по-късно да предприеме наказателен поход срещу трибалите.
Димитър Попов (2009): „Макар че нахлуването на Филип в Тракия бележи дълбоката граница между два исторически периода, завладяването на страната често се надценява в историографията. Вярно е, че македонецът преустройва някои стари тракийски селища в градове от елинистичен тип и им дава името си, например на Кресиди – Филипи, и на Пулпудева – Филипополис. Вярно е също така, че за да утвърди придобивките си, настанява македонски гарнизони на редица места в тракийските земи, като например в Кабиле, Дронгилион, Мастейра, и установява на етапи колонии“.
Обаче внезапно
ДРАМАТИЧНО СЪБИТИЕ РАЖДА НОВ ИСТОРИЧЕСКИ ИМПУЛС.
Нему е съдено коренно да прекрои геополитическата карта на Древния свят. Това е убийството есента на 336 г. на Филип ІІ Македонски, след 24-годишно блестящо царуване.
Най-вероятно убийството е следствие на заговор, йезуитски прикрит с плаща на лична мъст. Заговор, в чиято сянка се чувства „ръката“ не само на Персия, но и на царица Олимпиада. Майка на Александър била загрижена за съдбата на престолонаследника след поредната женитба на Филип ІІ. Многожеството било обща черта на македоните и останалите траки.
Британският учен Paul Cartledge (2004): „Александър се озовал на трона, но едва след като властта му като цар била призната от войската. Първата му грижа била да осъди на смърт известен брой от потенциалните си съперници на престола, след като побързал да наследи баща си като върховен главнокомандващ на проектирания панелински поход срещу Персийската империя. Всичко това се случило лятото на 336 г. Следващата [335 г.] посветил на подсигуряване тила в Европа, преди да потегли към Азия“.
Г. Михайлов (1972): „Някои македонски князе правели свои сметки, гърците – особено Атина и Тива – добили нови надежди, а Тракия станала неспокойна“.
Именно това предопределя СЕВЕРНИЯ ПОХОД, ключов в Балканската кампания на Александър ІІІ. Преди да тръгне на Изток, стратегически подсигурява своя гръб.
Ако трибалите съдбовно и негативно му са били свързани с убития Филип ІІ, друго тракийско племе – бесите, съдбовно позитивно се свързват със сина Александър.
Долината на Нестос (Места) била населена с многобройното племе сатри. Името се появява у Херодот, там дето описва похода на Ксеркс през Тракия в 480 г. пр. Хр. „В техните владения е знаменитото светилище на Дионис, което се намира високо в планините“.
Когато пролет 335 г. пр. Хр. Александър тръгва с армията от Амфиполис (до устието на р. Струма), неочаквано прави отклонение в дебрите на Северозападните Родопи. За да посети широко известното
ЗАГАДЪЧНО ДИОНИСОВО СВЕТИЛИЩЕ.
Известната археоложка проф. Диана Гергова: „Дионис е богът на бесите и аз смятам, че те са независими воини, всъщност са негови воини. Дионис има и воински функции, за които се забравя. Бесите са малко като по-късните кръстоносци. Бесите са жречески клан на сатрите. Те съчетават три характеристики: независими войни, жреци на Дионис и металурзи“.
Ритуалната им керамика е „правена“ ръчно, не на грънчарско колело. Керамика, изпъстрена със символи и знаци. Това е характерно и за артефактите, открити на връх Острец край Велинград и другаде. Там е открит и глинен прешлeн с посвещение на Сабазий. Сабазий е светлата хипостаза (т.нар. Аполоново начало), а Дионис – тъмната хипостаза (Дионисово начало), съгласно орфизма.
Херодот пръв споменава тайнственото прорицалище на Дионис в Родопите: „Сатрите, доколкото ни е известно, още не са били покорени от никого; само те от тракийците са запазили свободата си до днешен ден, понеже живеят по високи планини, покрити с разнообразни гори и сняг, и се отличават с храброст. Те владеят прорицалището на Диониса, което се намерва на най-високата планина; като пророци на светилището служат бесите, едно племе от сатрите; има една жрица, която дава отговорите, както в Делфи…“.
Спорът за точната локализация на Дионисовото светилище от векове разделя лаици и всезнайковци, недоучени и учени и непризнати и знаещи…
Един медийно активен учен (проф. Н. Овчаров) твърди: „Дионисовото светилище е в Перперикон”. Прав или не, да се позовем на извори, археологически открития, топография и топонимия, оценки…
Проф. Ал. Фол: „Най-ранното известие за светилище на тракийския Дионис стои у Херодот (VІІ, ІІІ, 2). То е толкова популярно, че е предизвикало и археологически експедиции. Тези експедиции, понякога придружени от частични разкопки, са изследвали дялове от Родопския масив. Това по дефиниция е правилно, както заради текста на Херодот, така и заради убеждението, породено от литературните извори, че в Родопите НАЙ-МОЩНА била Дионисовата религия. Лошото е там, че не е известно кои планини Херодот нарича Родопи и коя „най-висока планина” е имал предвид, когато описва недостъпни земи вдясно от пътя на Ксеркс, който се е движел от изток на запад по Егейското крайбрежие“. Интересно! Херодотовото сравнение на Дионисовото светилище с Делфийското се оказва ключово. И на двете места жрица дава отговорите. Случайно! Не. И двете светилища били тракийски. В Делфи векове наред доминирал жреческият род Тракиди(!). До физическото им ликвидиране 356-355 г. по време Свещената война в Елада.
Проф. Ал. Фол (1990) пояснява: „Паралелът на Дионисовото светилище с Делфийското, сторен от Херодот, е и най-важният пасаж. Паралелът се състои в това, че и на двете места жрица дава отговорите. Съгласно делфийската реформа сливането на двете космически начала е осъществено в самото светилище. В царско-жреческия род на бесите, част от племето сатри, род на прорицатели, се намира винаги и една жена девственица. Девственицата е носител на чистата, на девичата воля, осъществила сливането на двете противоположни стихии. Девствеността може да бъде осигурена по един-единствен начин – чрез вечното сестринско състояние, тъй като жените са временно момичета. Сестринството е привилегия на царско-жреческия род на бесите, в който сестрата на царя орфик ще бъде жрица на Дионисовия култ“.
Тръгнал на поход срещу трибалите, Александър за малко се отклонил от пътя, прави лек завой на изток, за да посети храма на Дионис. Там му гадаят за изхода на замислената завоевателна мисия на Изток срещу Персийската империя на Дарий ІІІ (336-330 г. пр. Хр.).
Северният поход не бил случаен. Със стратегическо значение. Целта: осигуряване мир на Балканите като надеждна база за предстоящия поход на Изток. Младият цар трябвало да получи надежда-упование за успешно бъдеще. В стила на времето, облечено в ментално действо във/чрез прорицанието на жрицата в централното тракийско светилище.
Изворът, който „казва“: синът на Филип ІІ посетил Дионисовия храм, е римският историк Гай Светоний Транквил (70-126 г. сл. Хр.). В „Животът на дванадесетте цезари“ [Aug. ІІ, 94,6] четем: „В деня на неговото раждане, когато в сената се произнасяли речи за заговора на Катилина, Октавий заради раждането на жена си се явил със закъснение. И тогава, както на всички е известно, Публий Нигидий, узнавайки причината за задържането и питайки за часа на раждането, обявил, че се е родил повелителят на целия земен кръг. А после Октавий, съпровождайки своята войска в дебрите на Тракия [60-59 г. пр. Хр.], извършил в свещената гора на Вакх [Дионис] варварски гадания за съдбата на своя син; и жреците му дали следния отговор: наистина, когато той плиснал върху олтаря вино, огънят така пламнал, че се издигнал над покрива, до самото небе – а такова знамение на този олтар било дадено само на Александър Велики, когато той принесъл тук жертва. И в същата тази нощ в съня си Октавий видял сина си в свръхчовешко величие, с мълния, скиптър и в одеяния на Юпитер Блажѐн и Най-велик, в светещ венец, върху увенчана с лавър колесница, теглена от дванадесет коня със сияеща белота“.
В спора къде точно е Дионисовото светилище се включват разни дилетанти, „експерти“ (недоучени учени) и знаещи (посветени)…
Велиана Христова (2015 г.): „Чепинската котловина е в ядрото на територията на бесите, едно от местата с голямо разнообразие и на тракийски светилища, и на ранни християнски базилики и манастири. Над езерото Клептуза (Велинград) се намира черквата „Св. Илия“, която неотдавна е съградена наново, а недалеч пък е връх Острец, където е открито наистина голямо тракийско светилище, на което археологическите проучвания продължиха това лято и разкриха култов обект с огромни размери, съществувал още през второто хилядолетие пр. Хр.“.
Таня Калинова (2022 г.): „Перперикон не е мястото, където Александър Велики е видял светилището на Дионис. Това било край днешния Велинград”.
В спора се включват проф. Н. Овчаров, който изследва над две десетилетия древните останки до Кърджали, и Георги Куманов от музея в града на Вела Пеева. Но Георги Куманов има друга теория, подкрепена с находки и научна логика. В защита на хипотезата вади от хранилищата много ценен глинен съд. За окото на обикновения посетител, това е делва, открита в м. Стража. Не се знае дали е бил използван по предназначение, но най-сериозното предположение е, че е бил предназначен за погребална урна“.
По това време в спора се включват проф. Диана Гергова, Калин Порожанов (ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград и др.
„Но кое от всички тези светилища – пита проф. Гергова – може да бъде споменатото от Херодот светилище на Дионис, посещавано от най-изтъкнати световни фигури и търсено десетилетия наред от учените из цялата планина? Логично е то да е било в близост и контролиращо важен древен път… Култовият комплекс е на главен път, свързващ в древността вътрешността на Тракия с Егея. Разпростирал се е на голяма територия и след възникването му в началото на желязната епоха, т.е. в първите столетия на I хил. пр. Хр., неколкократно е бил преустройван…“.
„Голямата цел на това проучване е откриването на светилището на тракийския бог Дионис, чиято обредност е играла изключителна роля в Античния свят“, обяснява д-р Костадин Кисьов, директор на Археологическия музей в Пловдив. „Според множество наши и чужди историци и археолози този култов център се е намирал именно в Западните Родопи – в района между днешните селища Пещера, Доспат и Девин“. Участниците в „Родопи 2002” са определили със задоволителна точност трасето на античния път, по който са минавали Александър Македонски и Гай Октавий, бащата на император Октавиан Август, за да достигнат светилището на Дионис“.
Знаят ли феновете на тезата за храма в Перперикон, че описаният от Ариан боен маршрут на Александър не пресича в долното течение река Нестос (Места), а рязко поема на север по долината на Нестос (Места). Ариан сочи трасето: от Амфиполис до Филипи; сетне тръгва на север по десния бряг на река Места. На десетия ден стига до Хемус (Стара планина).
Да, Ариан не говори за отклонение на Александър (на изток), за да посети на връх Острец Дионисовото светилище?! Но научаваме го от Гай Светоний Транквил. Това че Ариан не споменава отклонение към светилището в Родопите, се обяснява с факта, че главно фиксира военния аспект на Александровите деяния. Ариан е първо воененисторик, а сетне историк на културата.
Северният поход на Александър се дели на три етапа: 1) От македонската столица Пела през Амфиполис – Филипо – Пистирос – долината на Нестос. Следва малък завой на изток до Острец, прорицалището на Дионис. 2) От Острец през Пистирос на р. Марица (до град Септември) до Филипополис (Пловдив. 3) От Филипополис през Шипченския проход в Централна и Източна Мизия, та чак до делтата на Истър (Дунав), дето се бил остров Певка (Peuce Island).
Когато Александър Македонски стига Разложката котловина, заключена между Рила, Пирин и Родопите, продължава на север по течението на Места и през землищата на днешните селища Дагоново, Юруково и Якоруда, стига до място, дето днес лежи село Черна Места (1191 м надм. височина). Тук притокът Черна Места продължава на север, но младият цар прави рязък завой надясно (на изток).
Две седловини свързват Рила с Родопите: Юндола и Аврамова седловина. Пред коронования пълководец има два варианта да премине. Походът е ранна пролет на 335 г. Юндола обаче е с 1408 м надморска височина, с 317 м по-висок от Аврамова седловина.
Този гео-климатичен факт предопределя най-вероятния маршрут: От с. Черна Места продължава в източна посока, извива леко на югоизток (под Ваклийски връх) и през Аврамова седловина (1295 м н.в.) стига до Света Петка, отстояща на 14 км западно от Велинград. Този път е по-къс в сравнение с Юндола. Царят и войската се движат по поречието на Луковица и спират в подстъпите на връх Острец (югозападно от Велинград). Тук, под върха, царят оставя войската на бивак и със свита хетайри (дружинници) на коне се изкачват до светилището. Останалото се знае…
Ще отбележим: Когато Рим завладява Балканите, започват да се строят пътища. Тъй че, когато през 60 г. пр. Хр. Гай Октавий, бащата на император Октавиан Август, посещава Дионисовия храм, имал предимство в пътните технологии. По негово време вече има изградени римски пътища на Балканите. Докато 275 години по-рано (335 г. пр. Хр.) Александър Велики се е съобразявал с релефа, минавайки през седловини, следвайки теченията на реки и, разбира се, не е без значение през земите на кои тракийски племена. Да напомним: това е бил първият и последен (в качеството на цар) поход на Александър в глъбините на Тракия. А стика между Североизточна Рила и Северозападните Родопи населявали „независими племена“, над които доминира жреческият клан беси. Тук изворите са категорични.
В Северния поход на Александър съдбовно ключово се оказва едно сражение. Изворът ни е познат: Флавий Ариан (79-175 г. сл. Хр.), най-авторитетният и достоверен летописец в Древността. Само Тацит го превишава…
Ключовото събитие е сражението в Шипченския проход (Shipka Pass).
THE BATTLE OF THE CARTS („БИТКАТА НА КОЛЕСНИЦИТЕ“)
Не са „чели“ трактата „Изкуството на войната“ на древнокитайския военен стратег Сун Дзъ (VІ в. пр.н.е.), но траките добре се подготвят да посрещнат Александър в Шипченския проход. Инак „в планински терен – сочи Сун Дзъ – [армията] трябва да заема позиции на слънчеви височини и да чака врага. Ако той пръв заеме такъв терен, трябва да примами [врага], като се оттегля, без да го следва“.
Флавий Ариан (Анабазис, І, 1-2.): „На пролетта тръгнал към Тракия против трибалите и илирите, за които научил, че кроели бунт; при това мислел, че не бива да иде на такъв дълъг поход, ако не остави тия съседни народи напълно покорени… Александър… на десетия ден… достигнал планината Хемус, през гдето щяла да мине. Тук, докато възлизал по планината, го пресрещнали на теснините мнозина въоръжени туземци и независимите траки; те били заели върха на Хемус, през гдето щяла да мине войската, и се приготвили да й попречат да върви по-нататък. Те събрали коли и ги наредили пред себе си, като искали да ги употребят вместо палисади (защитни дървени стени – бел. ред.), за да се сражават от по-високо място, в случай че бъдат притеснени; същевременно мислели при възлеза на неприятеля да търкалят колите от най-стръмните места на планината срещу македонската фаланга. Те били си съставили мнение, че колкото по-гъста бъде фалангата, с която ще се срещнат търколените коли, толкова по-лесно последните ще я пръснат със силата и напора си“.
От следващия пасаж става ясно как при труден терен, дето врагът изначално владее височините и е запушил прохода, решаваща се оказва гениална хрумка на великия пълководец.
„Между това Александър съставил план как по-безопасно да се премине през планината. Когато той видял, че се налага да се върви срещу опасността, тъй като друг проход няма, той поръчал на тежко въоръжените: когато колите се търкалят от високо, тия, на които широчината на пътя позволява да разредят строя си, да се разстъпят, та колите да преминат между тях; а тия, които се намират на тясно място, да се сближат, да коленичат на земята и да съединят щитовете помежду си, та пуснатите срещу тях коли да минат отгоре бързо, без да им нанесат вреда“.
Последиците: „И така се случило, както заповядал и предполагал Александър. Колесниците не причинили голяма вреда, минаващи по щитовете, не убили нито един човек. Македоните се ободрили и с викове се хвърлили срещу траките… Фалангата, влизайки в действие, без труд отхвърлили варварите, леко и лошо въоръжени… Загинали около 15 хиляди, живи пленили по-малко. Отвели всички жени, съпровождащи варварите, децата и целия добитък.
Всъщност за пръв път на Шипка (Shipka Pass), а не в Анатолия, със силата „разум-воля“, Александър „разсича Гордиевия възел“, надмогвайки изначално лошата диспозиция (разположение) на войските му. Военният гений превърнал „теренния“ недъг в предимство. Теренът като „фундаментален фактор“ (виж Сун Дзъ) бил елиминиран с гениална хрумка.
ЗАКЛЮЧИТЕЛЕН ЕТАП НА ТРАКИЙСКАТА КАМПАНИЯ
След преминаването през Шипченския проход, отбелязва Ариан, „Александр изпратил плячката в приморските [егейски] градове (Пистирос, Амфиполис), поръчвайки да се разпоредят с нея Лизаний и Филот. Самият той, преминавайки през Хемус, тръгнал напред срещу трибалите и пристигнал до река Лигина. Тя отстои от Истър (river Istros, т.е. Дунав), ако се върви по Хемус, на три дена път“.
Ариан описва решителния развой на кампанията: „Сирм, царят на трибалите, който се бил научил за Александровия поход, изпратил жените и децата на трибалите към Истър и им заповядал да преминат на един от островите на реката… Той (Александър – б.а.) ги заварил вече на стан… Те се построили покрай гората, която се простирала до реката (Дунав). И Александър сам повел фалангата, след като я сгъстил; на стрелците и прашниците заповядал да излязат напред и да хвърлят стрели и камъни против варварите, та дано ги подмамят от гората на открито поле. Трибалите, които попаднали под стрелите и били улучвани, излезли срещу стрелците, за да влязат в ръкопашен бой с тях, понеже те били без щитове. Александър, щом като ги изкарал от гората, заповядал на Филот да вземе конниците от горна Македония и да нападне дясното крило на трибалите, гдето най-много били излезли напред, а на Хераклид и Сополид заръчал да поведат конниците от Ботиея и Амфипол против лявото им крило. Фалангата от пехотинци и останалата конница, която наредил пред фалангата, повел сам против неприятелския център. Догдето имало престрелка между двете страни, трибалите не отстъпвали; но щом гъстата фаланга се понесла към тях стремително и конниците ги нападнали, но вече като хвърляли копия, но ги притискали отвсякъде със самите коне, тогава се обърнали в бяг през гората към реката. В бягството загинали три хиляди души; живи от неприятелите били уловени малцина, понеже пред реката се намирала гъста гора и настъпилата нощ отнела на македонците възможността да ги преследват“.
Плутарх пише, че Александър победил Сирм, царя на трибалите, в „голяма битка“, макар и от литературата до биографа ясно да се вижда отсъствието на Сирм от сражението при Лигин. Македонският цар предугадил хода на противника и внезапно се върнал назад към Лигин, където в редовен бой пръснал трибалите. Едва тогава Александър потеглил наново към Дунава. Той достигнал реката на третия ден и заварил там корабите си, които междувременно му идвали в помощ от Византион, по Понта, през устието и по течението нагоре. Александър качил на корабите стрелци и хоплити и отплавал към остров Певка, за да го превземе. Но откъдето и да се опитвал да излезе на брега, все не успявал, защото войската му била малобройна, „варварите” го пресрещали яростно, повечето от бреговете били стръмни, а реката тук – бърза… Когато станало очевидно, че десантът няма да сполучи, Александър решил да премине Дунава и да нападне гетите. След един щастлив, но кратък излаз в гетската земя македонците се завърнали в основния си лагер, южно от реката.
Всъщност демонстрацията на сила приключила. „По обичая на времето в лагера дошли пратеници на независимите – и оставащи независими! – племена покрай Дунав, а също и от басилевса Сирм; дошли и пратеници от страна на келтите, които живеели – казват нашите автори – при Йонийския залив. С пратениците Александър разменил залози за вярност (24: І, 4, 6-8). Мирът бил сключен“. Географът Страбон пък добавя: Сирм дарил Александър (129: 7, 3, 8)“.
Димитър Попов (2009) резюмира Балканската кампания: „Положението в Тракия не се променя съществено и по времето на Александър ІІІ Велики. След утвърждаването си на престола синът на Филип се отправя на поход срещу северните тракийски племена – гети и трибали. Сблъсъците с тях през 335 г. пр. Хр. и неособената им ефективност показват, че македонският цар не толкова цели уголемяване предходните териториални завоевания, колкото чрез демонстрация на сила набляга, че е в състояние да поддържа утвърденото състояние в страната и същевременно се стреми да стабилизира северния тил с граница на р. Истрос преди грандиозните си начинания на Изток“.
Тази рязка промяна на тактиката на подчинение на тракийските племена ражда съвършено
НОВА ПАРАДИГМА НА МАКЕДОНСКА ДОМИНАЦИЯ
на Балканите.
Мотивът е свързан с промяна геополитиката на младия цар. Докато Филип ІІ търсел окончателно подчинение на траките и ликвидиране царската власт у траките, Александър ІІІ търси друг подход. За него е важно траките да бъдат не само лоялни по време на Източния поход, но и да участват с колосалните си военни ефективи. Развял елинизма като културно-идеологическо знаме в похода на Изток, Александър Велики остава верен на орфическата доктрина, изповядвана от македонската династия. Това препотвърждава факта за принадлежността на македоните към огромния тракийски ареал, а македонският език – като едно от многото тракийски наречия.
Как е описан и оценен Северният поход на Александър в съвременната британска историопис? Пол Картлидж (2004): „Става дума за неговия първи и едва ли не „програмен“ военен поход (веднага след възцаряването му) – разпрострял се далеч на север отвъд Дунава и на юг до Гърция… През 355 г. при един брилянтно замислен, координиран и осъществен военен поход Александър притиснал тракийското племе трибали, като за целта прекосил с войската си високопланинския проход Шипка [Shipka Pass] (2600 м н.в. [по-точно – 1195 м). После поел още на север, достигнал до Дунава и се прехвърлил на отсрещния бряг, очевидно възнамерявайки да го превърне в северна граница на Велика Македония. Този поход останал като класическа демонстрация на вниманието, което Александър непрекъснато обръщал на стратегическата необходимост от опазване на тила си, което недвусмислено доказва, че бил по-мъдър в сравнение с повечето двадесетгодишни хлапаци, за какъвто го представял Демостен“.
ОБАЧЕ РОЗОВАТА КАРТИНА НА СЕВЕРНИЯ ПОХОД,
представяна от британеца, била далеч по-различна от действителната. Прецизният анализ на похода доказва: младият цар бил принуден да видоизменя военната тактика, съчетана с дипломатически ходове. Александър се борел не със случайни племена, от които военному трибалите били най-силни.
Картлидж резюмира: „Но походът на север, като съставна част от кампанията през 335 г., изисквал предварително планиране, разумно обмисляне, импровизиране на място пред лицето на неочаквано възникнали препятствия, както от метеорологичен, така и от технологичен характер, но преди всичко – уверено и вдъхновяващо водачество. Всичките тези качества, както и още много други, Александър демонстрирал, като успял да избегне срутването на обоза на талигите при преминаването с войската си през тесния планински проход Шипка; като разположил стрелците с дългобойните лъкове така, че да прикриват с горящите стрели преминаването на основните сили през Дунава върху набързо приготвени на място кожени мехове, натъпкани със слама… Само за две седмици Александър превел войниците си на цели петстотин км в южна посока и през най-малко очаквания маршрут (заобикаляйки опасния Термопилски проход) се озовал пред стените на Тива, съчетавайки елемента на изненада с невъобразимото дотогава ускорено напредване“.
Неприятна тайна, покривана с векове от шовинистичните историографии на съседите, е:
МАКЕДОНИЯ Е БЛЕСТЯЩИЯТ ДИАМАНТ НА ДРЕВНА ТРАКИЯ.
К. Порожанов: „Северната част на Вардарската долина с център Билазора/Велес била населена също с пеони. Пеоните са част от тракийския етнокултурен кръг. Източна Македония обхваща земите между р. Аксиос/Вардар и р. Стримон/Струма и крайморската низина между р. Струма и р. Места. Тя е изцяло населена с тракийски етноси и включва областите Мигдония на траките мигдони с център Терме/Тесалоника-Солун; Бизалтия на траките бизалти на изток от Мигдония до р. Струма; Крестония на траките крестони на север от Мигдония. Между р. Аксиос и р. Стримон живеят още тракийски етноси меди, едони, одоманти, синтии, последните, които дават името Синтония на средната част на Халкидическия полуостров“.
Случайно ли в „Илиада“ Омир възпява Резос, тракийския вожд на племето едони. Основно най-голямо и известно тракийско племе били едоните. Не само защото от тях (според една от легендите) произхожда посветеният Орфей, но и защото векове по-късно, по време на Троянската война, оттук с войска тръгва за Троя като съюзник на троянците цар Резос. По негово време той подчинил на скиптъра си не само едоните, но и околни племена, включая живеещи нагоре по течението на Стримон (Струма).
Омир в „Илиада“ имплицитно подсказва родствените връзки между Приамова Троя и Древна Тракия. Несъмнен белег са съюзниците на троянците, които Омир ги описва. Конкретния текст у „Илиада“, споменаващ цар Резос, можем да прочетем в Х песен „Долония“.
На финала струва си да приведем мисъл на Г. Кацаров, имплицитно подсказваща нещо, което не само днес, но и вчера старателно, по външна ДИРЕКТИВА от Север се пренебрегва, премълчава: „Ние няма да прекрачим границата на историческата обективност, ако изкажем мнение, че и духовните качества, които отличават днешния македонски българин: храброст, издръжливост, несъкрушима енергия, държавнически талант, високо развито национално чувство и родолюбие, са отчасти старомакедонско наследство… Не е ли Македония родината на Светите братя, които създадоха условия за зараждане и развитие на славянската книжнина и култура?! Въпреки мрака, който обгърна българщината след турското завоевание, националното съзнание в Македония не изчезна; то тлееше бавно под затрупаната пепел и чакаше момент да пламне отново в ярък огън. Установено е вече с необорими данни, че българското Възраждане води началото си пак от Македония; там най-напред се почнаха борбите за църковни правдини, за да се превърнат по-късно в борба за политическа свобода и независимост“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
